Горороден и орисниците

aЖивели някога мъж и жена. Всичките им деца били момичетал Бащата по цял ден сечал дърва в гората и съжалявал, че няма синове, за да му помагат. Един ден се върнал, уморен от работа, и жена му казала, че отново чакат дете.
– За какво ми е още едно момиче? – извикал дърварят и прогонил жена си от дома. Навред около къщата се простирала само гора -жената нямало къде да иде, но мъжът й бил непреклонен. Най-голямата дъщеря си събрала багажа в един вързоп и тръгнала с майка си. Заживели в хралупата на стар дъб – поне дъждът да не ги вали, за храна берели гъби и диви ягоди.
Дошло време и жената родила момченце. И тъй като нямала котел, в който да стопли вода и да окъпе детето, майката рекла на дъщеря си:
– Дъще, покачи се на дъба и виж дали някъде не свети огън, та да идеш и да вземеш каквото ни е нужно.
Момичето се качило на самия връх и видяло, че в една колиба гори огън. Слязла от дървото и тичешком отишла на това място. Като пристигнала, заварила три жени, които били орисниците. Те попитали момичето:
– Какво търсиш тук, момиче?
То им отговорило:
– Баща ми изпъди мама, защото раждала все момичета. Тя сега роди момче в гората и нямаме нито огън, нито котел, нито корито да окъпем детето. Дойдох при вас да ми дадете вие, ако имате.
Тогава орисниците казали помежду си: „Е, сега какво да го орисаме?"
Едната казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе камък, да хвърли, да се върне камъкът назад, да го удари!
Втората казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да вземе лък, да пусне стрела, да се върне стрелата, да го улучи!
Третата казала:
– Аз ще кажа – да расте, да порасте, да се ожени и като легне да спи, да падне една змия, да го ухапе – да умре!
След това рекли на момичето: – Да не казваш никому нито дума, защото ще станеш на мраморен камък!
Момичето им обещало, че няма да казва никому. След това орис-ниците му дали всичко, каквото искало от тях, и то ги отнесло на
майка си.
Майката дала на детето си необикновено име – Горороден. Детето пораснало и взело да си играе в гората. Сестра му, като знаела как било орисано, не му давала да вземе камък в ръцете си. Като станало голямо момче, сестра му не дала да си направи лък, за да ходи на лов в гората.
Пораснал Горороден, станал красив момък, построил си дървена къща и се оженил се за едно момиче-сираче. През нощта, когато си легнали да спят, сестра му стояла над главата му и ги пазела. Изведнъж от преплетените клони на покрива паднала една голяма змия върху завивката. Сестрата, като я видяла, събрала завивката заедно със змията и излязла навън.
После извикала:
– Братко, ела да видиш какво съм хванала!
Като станал брат й, тя започнала да му разказва всичко, което се било случило в нощта на неговото раждане. И докато говорела, започнала да се вкаменява – първо до колене, после до пояс, а когато свършила – до шията се била превърнала в мраморен камък. Сестрата казала:
– Братко, аз те пазих от малък и като порасна, пак те опазих. И ти сега трябва да ми помогнеш – да идеш при Слънцето, да му вземеш трохите, които падат на земята от ръцете му, и водата, с която си е мило ръцете!
Горороден веднага тръгнал на път, защото Слънцето живеело много далече. Вървял, вървял, видяла го една змия, която била под един камък и не можела нито навън да излиза, нито навътре да влиза. Тя попитало момчето:
– Къде отиваш?
Момчето отвърнало, че отива при Слънцето. Змията му казала:
– Като идеш, питай и за мене – защо не мога да изляза от този камък.
Момчето обещало да пита и продължило нататък. Вървяло, въряло и видяло един камък, издълбан като врата, но той не бил нито на земята, нито на небето, а висял над пътя. Като минал през него камъкът стиснал момчето и го попитал къде отива. И той помолил Горороден да пита Слънцето, защо не може да падне на земята. Момчето обещало и камъкът го пуснал да продължи.
Вървяло момчето, вървяло и видяло една река, която се удряла от бряг на бряг и не можела да тече надолу. Горороден я нагазил защото пътят минавал оттам. Като стигнал до средата, водата го стиснала и го попитала, каквото го попитали и другите, и той отговорил пак така, както и на другите. Тогава реката му казала да пита Слънцето – защо не може да тече надолу.
– Добре, ще питам – отговорило момчето. Като стигнало до слънчевия палат, то потропало на портите. Излязла Слънчевата майка и го попитала:
– Какво търсиш тука, момче?
То отговорило.
– Дойдох да ми дадете водата, с която се мие Слънцето, и трохите, които падат от ръцете му като яде.
Слънчевата майка пак го попитала:
– Какво ще правиш с тях, момче?
Момчето й разказало какво се случило със сестра му, как тя станала на мраморен камък. Слънчевата майка казала:
– Ела да те скрия, че да те не види Слънцето, защото ако те види, докато е гладно, може да те изяде!
Слънцето трептяло, залязвало и като влязло в къщата си, разгневено извикало:
– Мамо, на човек ми мирише! Майка му казала:
– Няма никой тук освен нас.
– Има, мамо, има! – отговорило Слънцето. Тогава тя му казала:
– Прав си, синко. Дойде едно бедно момче, което има сестра, превърната в мраморен камък. Та затова е дошло тук, да му дадеш
трохите, които падат от ръцете ти, и водата, с която си миеш ръцете.
– Да излезе да го видя! – отговорило Слънцето.
Горороден излязъл насреща му, поклонил се до пояс и започнал да му разказва за сестра си. Слънцето го прекъснало:
– Знам за какво си дошъл. Видях как се вкамени сестра ти. Ще ти помогна – и дало на Горороден, каквото поискал. Момчето го попитало:
– Като идвах насам, видях змия, която беше под един камък и не можеше ни навън да излиза, ни навътре да влиза. Помоли ме да те питам за нея.
Слънцето отговорило:
– Тя ще излезе, когато ухапе някого за петата.
Момчето пак попитало:
– Видях и един камък, който беше нито на небето, нито на земята и като минавах през него, той ми рече да питам и за него – защо не можел да падне на земята.
Слънцето отговорило:
– Той ще падне, когато смаже някой човек, но когато го минеш, тогава да му кажеш.
Момчето продължило:
– Видях и една река, която се биеше от бряг на бряг и не можеше да тече надолу; и тя ми каза да те питам за нея.
Слънцето му отговорило:
– Тя ще протече, когато удави някой човек, но ще й кажеш това, чак когато я отминеш; същото да направиш и със змията.
Тогава момчето благодарило и тръгнало да си върви. Наближило до реката, нагазило я и като дошло до средата, тя го стиснала и му рекла:
– Кажи ми какво каза Слънцето за мене?
Момчето й отвърнало да го остави да излезе, та тогава ще й каже. Водата го отпуснала и като излязло и отишло няколко крач¬ки далече от нея, казало й каквото му рекло Слънцето за нея. Водата се завтекла разгневена към него, но не могла да го стигне и викнала:
– Ах, че не можах тебе да удавя, защото тук човек не минава!
После момчето стигнало до камъка, който го стиснал и го попитал:
– Какво каза Слънцето за мене?
Момчето му казало да го пусне да мине, пък тогава ще му каже. Камъкът го пуснал и като се отдалечило, момчето рекло:
– Камък, Слънцето каза за тебе – когато смажеш някого, тогава ще паднеш на земята!
Камъкът отговорил:
– Ах, че не можах тебе да смажа, че оттука човек не минава!
После, като тръгнало да върви, момчето доближило до змията, и змията, като го видяла, запитала:
– Какво каза Слънцето за мене? Момчето отговорило:
– Чакай да повървя малко, докато ми дойде на ум, че забравих Момчето, като повървяло, казало на змията:
– Змия, ти ще излезеш от този камък, когато ухапеш някой човек за петата!
Змията рекла:
– Ах, че не можах тебе да ухапя, че оттук човек не минава!
Като си отишло при колибата, момчето поляло сестра си и тя веднага станала както преди. И двамата се поклонили на Слънцето, за да му благодарят за добрината.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.