Вол и мравка

Едно време мравката била толкова голяма и силна, че поискала да вземе работата на вола. Искала нея да впрягат в каруцата и да орат с нея.
– Не може ти да храниш човеците – й рекъл волът. – Тази работа Господ е оставил на мене.
– Защо да не мога? – отговорила му мравката. – Теб стопанинът те муши с остена да вървиш и една стъпка не правиш без него, а пък аз всичко ще върша сама.
По онова време всяка животинка била свободна да се доближи при Бога – да му се оплаче или да поиска каквото му е нужно. Затова волът и мравката отишли при него да му се оплачат.
– Господи – рекъл волът, – мравката иска да ми вземе ярема и ралото, които си ми дал, за да храня хората.
Тогава Господ се обърнал към мравката и я попитал:
– Знам, че ти си много работна, но я ми кажи, когато станеш орач, по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат. Дали ще можеш да изкарваш хляб за всички?
– На три дни един път ще им давам да ядат – отговорила мравката.
После Господът попитал вола.
– А ти по колко пъти на ден ще позволяваш на хората да ядат?
– По три пъти на ден – отговорил волът. – Господи, аз, макар че стъпвам бавно, ще мога да изхраня всички хора.
Дядо Господ благословил вола, докато свят светува, все той да храни хората, а на мравката рекъл:
– Ти все да работиш и никой да не ти вижда работата.
После, за да потвърди волята си, Господ заповядал на вола да настъпи мравката и копитото му се разцепило на две, а на мравката кръстът изтънял, сякаш е прищипан.
Хората продължили да орат с волове, а мравката изгубила сила¬та си и постепенно станала толкова малка, че може да вдига само по едно пшеничено зърно.