Home » ПРИКАЗКИ » Овчарят и неговата жена

Овчарят и неговата жена

aВърху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели в трънаците, отлетели птичките от гнездата си, в пламъците останала само една отровна змия — пепелянка. Тя се гърчела в огъня и жаловито съскала. Наблизо минал един овчар. Змията, като го видяла, почнала да писка:
— Моля ти се, овчарко, направи ми една добрина.
— Спаси ме от пламъците на огъня!
— Защо да не помогна на тази змия? — си рекъл овчарят. — И тя носи душа.
И като мушнал дългата си тояга в огъня, викнал на змията:
— Мини по този мост!
Змията бързо се усукала около овчарската тояга и се измъкнала от пламъците, но щом наближила ръката на овчаря, наместо да тупне на земята, тя запълзяла нагоре по ръкава му и се увила около шията му.
— Ах! — извикал уплашен овчарят. — Тъй ли се отплащаш за доброто, което ти сторих? Право казват хората: на зла круша — зъл прът.
Но змията допряла главата си до ухото му и рекла:
— Аз съм тежко обгорена и не мога да пълзя. Отнеси ме в планинската пещера, където живее моят баща — старият синорник. Той е господар на всичките змии в тая земя. Като му разкажа какво добро си ми направил — ще те награди богато. Хайде!
— Ами кой ще пази стадото ми? — попитал овчарят.
— Не бой се за стадото. Там, където има огън, вълци не смеят да наближат. Докато гори синорът — вълци няма да дойдат.
Тръгнал овчарят към  планинската пещера. Помъкнал змията. Когато наближил усойната пещера, змията му рекла:
— Моят баща има много злато и скъпоценни камъни. Той ще иска да ти напълни торбичката с имане, но ти му кажи, че не ламтиш за съкровища, а искаш само едно: да разбереш езика на птиците и животните. Послушай ме, няма да сбъркаш.
Стигнали пещерата. Нейният вход бил затворен с вратник, изплетен от змии. Пепелянката захванала да съска и змиите, щом я видели, почнали бързо да се разплитат. Сторили й път.
Старият синорник, с коронка на главата, като видял дъщеря си, пролял сълзи от умиление.
— Къде се губиш, дъще? — попитал той.
Пепелянката му разказала всичко за гърма, за пламналия синор и за милостивия овчар.
Синорникът се обърнал към овчаря:
— Ти си избавител на моята дъщеря. Казвай, каква награда искаш — злато, сребро или скъпоценни камъни?
— Аз искам — отговорил овчарят — само едно нещо: научи ме как да разбирам езика на птичките и на животните. Друго не ми трябва.
— Не бива да искаш такова нещо — поклатил глава загрижено синорникът, — защото ако кажеш някому какво си приказват птиците или животните, мигом ще умреш. Откажи се!
— Не се отказвам. Дай ми тая награда или прощавай. Ще си отида и без награда!
— Тъй не бива! Не мога аз да изпроводя без награда спасителя на дъщеря си — извикал синорникът. — Отвори си устата!
Овчарят си отворил устата .Старият синорник навирил нагоре главата си и духнал три пъти в отворената овчарска уста.
— Сега — рекъл той — ти ще разбираш езика на всяка птица, на всяко животно и на всяка буболечка. Но внимавай добре и пази тайната!
Овчарят се простил с главатаря на змиите, поклонил се на неговата дъщеря, пепелянката, и излязъл от пещерата. Змиите, които пазели пещерата, мигом се заплели, направили жив вратник и затворили входа. Като вървял през гората, овчарят напрягал слух, чувал гласовете на птиците и разбирал всичко, което си приказвали помежду си. Радостта му била много голяма, защото проумявал и думите на песните им. Когато стигнал до нивата, където оставил стадото си — синорът бил вече изгорял.
Седнал овчарят под едно дърво и се поизлегнал върху дънера му — да се отмори. В туй време долетели два черни гарвана. Те кацнали върху най-горния клон и си заговорили на своя гарвански език.
— Виждаш ли тоя овчар? — изгракал по-старият гарван. — Той пасе чужди овце и се храни с просеник. Лежи си сиромахът под дървото и не знае, че на два разкрача от него има цяла делва с жълтици.
— Що щат тия пари там? — попитал вторият.
— Преди сто години трима души разбойници превариха един търговец, утрепаха го, взеха му парите и ги заровиха под голямата круша. Аз тогава бях малко гарванче като тебе. Стоях пак на този клон и гледах Заровиха жълтиците тримата разбойници, заминаха пак по обир и вече не се върнаха. Трябва да са ги утрепали някъде.
Като чул тия думи, овчарят скочил, затекъл се към дома си и подир малко се върнал с един търнокоп. Започнал да копае, изкопал делвата, напълнил си торбичката с жълтици и слязъл в село. Купил си цяло стадо овце, издигнал си нова къща, задомил се и казал сбогом на сиромашията.
Един ден някогашният овчар си спомнил за своите другари, които пасат стада в планината и се хранят само с просеник.
— Жено — рекъл той, — замеси една бяла погача, разточи вита баница и заколи най-хубавата кокошка. Довечера ще имаме гости.
— Кого смяташ да поканиш на вечеря?
— В планината имам трима добри приятели — овчари. Сиромаси хора. Цяла година ходят подир овцете на своите чорбаджии и за труда си получават само сух просеник. Нека похапнат хубаво на моята трапеза. И те са хора.
Запретнала се домакинята и приготвила вечерята, а той отишъл в планината и поканил старите си другари.
— Идете, братя, у дома. Жена ми е приготвила добра вечеря. Нахранете се хубаво и се отбийте да се видите с домашните си. За нищо не берете грижа.
— А кой ще пази стадата ни тази нощ? — попитали овчарите.
— Аз ще ги пазя.
Овчарите слезли към селото, а пазачът прибрал стадата и легнал в кошарата. Кучетата дремели между овцете. По едно време от гората се навървили пет-шест големи вълка. Наближили оградата на кошарата и започнали да си говорят помежду си:
— Хайде да грабнем по едно агне! — предложил най-гладният.
— Да грабнем, но между овцете лежат злите овчарски кучета. Много са опасни, по-добре да не ги закачаме! — обадил се друг вълк.
— Елате, братя вълци —- дигнало се едно от младите овчарски кучета, — изберете си най-охранените агнета. Ние ще мълчим, ако ни обещаете, че в гората ще изядем агнетата заедно. И ние искаме да си похапнем агнешко месо.
Между кучетата се намирал един стар. пес само едва зъба в устата.
— Дума да не става! — скочил песът и козината му настръхнала. — Додето стоят тия два зъба в устата ми, не ще позволя косъм да падне от вълната на агнетата.
И почнал да лае толкова силно, че вълците се уплашили, подвили опашки и побягнали пак в гората.
На другия ден, когато се завърнали овчарите от село, оня, дето им вардел стадата, поръчал да вържат по един камък върху шиите на младите кучета и да ги издавят в дълбокия вир. Да оставят живо само старото куче с двата зъба. Овчарите го попитали каква вина имат кучетата, но той отсякъл с ръка :
— Не ме питайте, то си е моя тайна. Повярвайте ми, че го правя за добро — и се прибрал в село.
Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.
Прибрал се стопанинът в къщи и рекъл на жена си:
— Искаш ли да се поразходим до лозето?
— Искам — отвърнала жената.
Оседлал той жребеца и кобилата си, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:
— Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.
— На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? — изпъшкала кобилата.
— Защо?
— Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.
Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.
— Защо се смееш? — попитала го жена му.
— Не мога да ти кажа — отвърнал той.
— Моля ти се, кажи ми.
— Не бива.
— Защо не бива?
— Защото ако ти кажа — ще стане нещо лошо.
— Да става, каквото ще! Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, където овчарите тая сутрин издавиха кучетата.
Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат в къщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се в къщи. Жената пак го подхванала:
— Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!
— Почакай малко да изкопая един трап! — отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.
Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, то легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла в къщи, отчупила половин хляб и го хвърлила към кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, той подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига:
— Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашият стопанин лежи в трапа и се гласи да умре? — укорило го старото куче.
Нека умре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четиридесет жени — ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, викам ги и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре, ако издаде тайната? Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная — свършено е с мене.
— Какъв е този трап? — попитала жената.
— Този трап ще бъде моят гроб.
— Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! — викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.

Check Also

Юлия Mомчилова

  Юлия Mомчилова е музикант по образование и професия. Автор е на голям брой приказки, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.