СНЕЖНОТО МОМИЧЕ

Надвечер снегът беше мек и нежен.  Покривите на къщите блещукаха, капчуците тихо сълзяха.  От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи.  Те се промъкваха между чистите оснежени вишнови клончета и къпеха шарената възглавничка на прозореца.  Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, поставена на плета.  В затоплената стоя мирно стояха две дечица: Петърчо и Марийка.  Петърчо шареше пода с тебешир, а Марийка нижеше герданче от сини мънистени зърна.

–   Како  –   обърна се Петърчо към момиченто, –   искаш ли да излезем на снега?

–    Искам  –   отвърна Марийка, –   ама хайде по-напред да попитаме баба може ли.

Отидоха в кухнята.  Баба им режеше лук край огъня.  Двете дечица се изправиха до гърба й, почнаха да се молят.

–    Излезте, врабчета, гушнете се в снега, ама хубаво се облечете и като ви помръзнат ръцете, бърже да дойдете и да ги напечете на огъня – рече баба им.

Марийка нахлузи кожухчето си, облече Петърча, даде му ръкавиците и загърна шията му с вълнен шал. Изскочиха навън.  Най-напред направиха снежни топки, почнаха да замерят врабчетата и малките топчести пилета отлетяха над градината зад снежните върхари.

–   Ох, че мек сняг! –   викаше Марийка, затънала до колене под вишната.

–    Како, искаш ли? –   попита Петърчо.

–   Какво?

–   Да направим едно снежно човече.

–   Хайде! –   плесна ръце Марийка.

Заловиха се за работа. Почнаха да гребат и да трупат сняг.  За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце.  Сложиха му косица от бяла вълна, за да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце сламежливо погледна надоле.  Петърчо се затече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото човече.  Снегът стана пръхкав.  Някъде закукуригаха петли.  Излаяха кучета.  Зимната вечер трепна над селото.  Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си.  Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце.  Наведоха се над златната жарава под камината, ала щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болка.  Влязоха в стаята.  Изправиха се до прозореца и се загледаха навън.  Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче.  То сякаш потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад.  Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души.  Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче.  Дошло си е заедно с колата от пазар.  Излязоха да видят какво е донесъл баща им.  Прибра се и майка им от съседите.  Седнаха да вечерят.  На софрата бащата започна да разказва:

–   Задухал е един вятър откъм Балкана, реже и бръсне.  Нощес ще вие фъртуна.  Който замръкне навън, жив няма да остане.

Подир вечеря всички се прибраха в топлата стая.  Бащата дълго чете един вестник и както четеше, вестникът падна от ръцете му.  Уморен и намръзнал, той легна и завчас заспа.  Майката зави децата си хубавичко и угаси лампата.  Когато в стаята стана тъмно, двете деца си подадоха главите, впиха очи навън и почнаха да търсят снежното момиче.

–   Петьо, видиш ли го? –   прошепна Марийка.

–    Няма го, какичко, къде ли е?

–   Там е, под вишната, аз го виждам.

–   Ами то дали мръзне сега?

–   Мръзне, горкото!

Дълго стояха опулени и мълчаха. Зимният вятър свиреше жаловито като майка на гробище.

–    Како  –  попита Петърчо, –  онуй момиче, нашето, дали ще умре от студ?

–   Ще умре, милото, не чу ли какво рече татко, когато вечеряхме.

–   Хайде тогава да го приберем на топло!

–   Вие какво току шепнете? Защо не спите? –   обади се майка им в тъмнината.

–   Добре, мамо  –   отвърна Петърчо.

–   Почакай още малко, да заспи и мама.  Тогава ще приберем нашето човече  –   проговори Марийка на Петърчовото ухо.

Млъкнаха.  Когато майка им притихна в леглото, те станаха безшумно, наметнаха си дрешките и излязоха навън.  Брулна ги леденият вятър.  Едвам напипаха в тъмнината снежното момиче.  Обхванаха го с ръце, откъртиха го от снега и внимателно го вмъкнаха в къщи.  Сложиха го под камината.  Постлаха му меко, положиха го в леглото, завиха го с едно одеяло и успокоени легнаха да спят.

На заранта, като станаха, първата им работа беше да събудят снежното момиче.  Затекоха се към огнището и що да видят: под одеялото наместо синеокото снежно човече имаше само една локва бистра вода!

Разказаха на баба си.  Баба им прихна да се смее, а те горчиво заплакаха за стопеното синеоко момиче.

 

Ангел Каралийчев