Home » ПРИКАЗКИ » Гъделчо

Гъделчо

aЕдин момък попитал прочут мъдрец: — Чичо, искам да се прославя с добро дело. Кажи ми що да сторя?
Замислил се мъдрецът, па казал:
— Вземи тая свирчица. Излез на полето и свирни с нея. От земята ще излезе един бял козел с дълга брада като моята. Вземи това,  което е окачено на шията му, после ще видиш какво ще стане.
Взел момъкът свирката и излязъл на полето. Свирнал. Разпукала се земята и от пукнатината изскочил бял като сняг козел с дълга брада. Щом видял момъка, козелът побягнал. Спуснал се момъкът да го гони. Гонил го, гонил, спънал се и паднал. Докато се вдигне, козелът изчезнал.
— Остави се, синко! Щом не го хвана веднага, не го търси повече! — появил се мъдрецът. — Козелът избяга в градината на страшен великан. А по-добре е с тоя великан да нямаш работа.
— Нищо, кажи ми къде живее тоя великан?
Казал му мъдрецът. Тръгнал момъкът на път.
Най-после намерил къщата на великана. До къщата зеленеела голяма градина с висока желязна ограда. Погледнал момъкът през пречките, на оградата. В градината на тучна поляна подскачал белият козел. Пред портата стоял пазач.
— Ей, чичо — попитал момъкът, — как мога да хвана козела?
— Как ли — отговорил пазачът, — трябва или да се пребориш с великана, но той може да те надвие и погуби, или да погъделичкаш великана, нашия господар, по петите. Това значи, че ти му се покоряваш и тогава той ще ти даде козела.
— Само това ли? — извикал момъкът. — Че от това по-лесно няма. Хайде, пусни ме!
Пуснал пазачът момъка. Срещнали го слуги, дребни като джуджета. Завели го при великана. Той лежал на одър, постлан с кожи, сърдит като буря.
— Хайде, — казали слугите, — погъделичкай господаря ни и кажи „гъдел, гъдел", докато не те е схрускал.
Навел се момъкът.
— Гъдел, гъдел! — извикал той и почнал да гъделичка великана по петите.
Разведрило се малко лицето на великана и той не гледал вече така страшно, а почнал тихичко да се смее.
— Още, още! — рекли слугите на момъка.
И момъкът загъделичкал пак великана.
— Гъдел, гъдел! — викал той, а не забелязвал, че щом кажел „гъдел, гъдел", смалявал се с една педя.
— Хи, хи, хи! — смеел се все повече великанът.
— Още, още! — подканяли слугите.
— Гъдел, гъдел! — викал момъкът.
Най-после великанът съвсем се разкискал.
— Хайде,— рекъл той на слугите си, — дайте му сега каквото иска!
Повели слугите момъка към градината. Но когато той се погледнал в малкия извор, който блестял край пътечката, що да види — не бил вече предишният момък, а малко, жалко, грозно човече като слугите.
— Защо съм такъв? — извикал той. — Какво се е случило?
Разсмели се слугите:
— Така е, приятелю. Който с „гъдел, гъдел"  живее, такъв става.
И слугите го завели при козела. С треперещи ръце момъкът отвързал торбичката, що висела на шията му, и бръкнал вътре. Но в торбичката имало само една златна пара.
— За една пара ли трябваше да стана такъв мъничък и грозен? — викнал момъкът. — Излъга ме мъдрецът!
Но нямало какво да прави и той тръгнал да си иде. Когато излязъл от градината, из подземията, дето били затворени всички, които не искали да гъделичкаг великана, се чули гласове:
— Мъдрецът не те излъга, но ти спечели парата по недостоен начин! Ние се бихме с великана, за да спасим честта и свободата си, а ти отиде да го гъделичкаш! Затова си толкова грозен и малък! Гъделчо, Гъделчо, хвърли тая пара!
Но момъкът не искал да се раздели с парата и тръгнал по-нататък.
— Гу-гу, гу-гу! — загукали насреща му гълъбите от дърветата. — Гледайте, Гъделчо минава, за една златна пара той продаде силата и свободата си и стана като гущер малък и смешен!
Много мъчно станало на момъка, но пак не хвърлил златната пара. Вървял, вървял, стигнал една рекичка.
— Вряк, вряк! — завикали жабите. — Гледайте го! Гъделчо минава! За една златна пара силата и хубостта си продаде. Сега е по-малък и от нас, жабите.
Ядосал се момъкът и хвърлил златната пара в реката.
И щом я хвърлил, от водата излязла една малка рибка и му казала:
— Много ти благодаря, момко, че ми спаси живота! Една змия искаше да ме ухапе, но тежката пара, която ти захвърли, я уби. Кажи
какво искаш да ти дам? Купчина злато или желязна тояга?
Замислил се Гъделчо.
— Не искам златото. Дай ми тоягата!
Гмурнала се рибката на дъното, изнесла му тоягата. Грабнал я момъкът и се върнал при великана.
— Какво искаш? — попитали го слугите. — Да гъделичкаш ли?
— Да.
— А защо носиш тая тояга?
— Подпирам се, болят ме краката.
Завели го при великана.
— Великане — рекъл момъкът, — аз се посрамих пред целия свят, но сега съм дошъл да си изкупя срама. Ставай да се борим! По-добре славно да загина, отколкото да бъда твой роб и да съм жалко джудже.
— Тъй ли? — викнал великанът и се хвърлил да го сграбчи, но в това време момчето замахнало с желязната тояга.
Че като заиграла оная тояга — трах, трах -свалила в миг великана на земята.
— Стига! — крещял великанът.
— Още, още! Гъдел, гъдел! — викал момъкът. И той блъскал великана с тоягата, докато великанът издъхнал. Тогава из подземията излезли всички затворени. С радост те прегърнали момъка:
— Ти спаси своята чест и ни върна свободата
Тъй се сбъднали думите на мъдреца и момъкът станал славен и прочут.

Check Also

Игрите на палавата виелица

ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *