www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Един младеж от благородно потекло, който притежавал много добродетели, се оженил за дъщерята на велик вожд от племето хайда. Жената на вожда не искала дъщеря й да се омъжи за него, защото бил известен комарджия. Станала заядлива тъща и не преставала да затруднява зетя си винаги, когато това било възможно. Наредила на робите си да гасят огъня веднага след като се е нахранила, за да не може младият мъж да си наготви ядене, когато се връща късно привечер. Като жена на виден вожд тъщата се ядосвала, че не може да се налага над младежа така, какго правела с много други, включително със своята дъщеря. Когато зетят влизал в общинската къща късно през нощта след часовете на комар, жената на вожда подигравателно се обаждала: „Моят благороден зет досега е събирал дърва" или „Бил е за риба, за да имам есетра на масата си".
Отегчен от постоянните саркастични забележки и натяквания, младежът си построил малка колиба от червен кедър на брега на голямо езеро край океана. Знаел, че в езерото живее водното чудовище Конакадет, както казвали хората. Един ден младежът го видял да плува в далечината и продължил да го гледа, докато то се гмурнало под брега близо до голямо дърво, паднало във водата.
Младият мъж бил храбър и се приготвил да улови огромното чудовище, за което имало поверие, че притежава магическа сила. Разцепил на две дънера на дървото дълбоко под водата и раздалечил двете части със здрави клинове. После ги задържал разтворени с помощта на здрав дървен прът така, че щом бъде избит, двете половини на капана да щракнат и се затварят сякаш под действието на гигантска пружина. После примамил чудовището да дойде в капана, като използвал за стръв есетра. Xитро довел чудовището тъй близко до пръта, че щом то се устремило към стръвта, само избило пръта между челюстите на капана. Мощният звяр яростно се заблъскал, за да избяга, но голямото дърво здраво държало пленника си, докато той се удавил.
Тогава младежът одрал Конакадет, внимателно остъргал и приготвил кожата и влязъл в нея. Магията на чудовището сякаш останала в кожата, защото новият й собственик се почувствал съвсем удобно в нея. И което било още по-чудно, наследил вълшебната мощ и сила на чудовището-ловец и придобил способността да плува, да се гмурка и ловува в най-дълбоките и бурни води. Гмурнал се той към дъното на езерото, където открилл едно красиво жилище от изсечени кедрови трупи, притежание на морското чудовище.
Младежът намерил голямо кухо дърво близо до брега на езерото, където умело скрил кожата на чудовището. Разказал единствено на жена си как уловил дивия звяр в капана и как придобил нова вълшебна сила. Заклел я да пази в пълна тайна това, което й казал. Тя обещала и добре запазила тайната.
Когато дошла пролетта, хората от малкото селце вече били изяли цялата си изсушена храна. Времената били тежки, защото риболовът бил слаб, а ловците почти нямали късмет по горите.
Една вечер младият мъж казал на жена си:
— Тази нощ ще отида за риба с моята вълшебна кожа. На сутринта трябва да се върна, преди да изграчи големият гарван, но ако ти го чуеш, преди да съм се върнал, не ме търси, защото аз ще бъда мъртъв.
През нощта той уловил голяма есетра. Много рано на след¬ващото утро той я поставил високо на брега пред къщата на своята тъща. Там я намерила тя, но помислила, че приливът я е довлякъл при нея. Като жена на вожд, обичаят налагал да раздели рибата с високопоставените хора от селото. На другата сутрин две големи есетри лежали близко до нейната врата. „Някой дух трябва да ми помага!" — възкликнала тя и разделила рибата с гладните селяни.
Зетят, уморен от подводните си приключения, сега спял почти целия ден. Неговата тъща му се подигравала и го гълчала.
— Един мъж не бива да спи по цял ден, когато времената са гладни. Ако нямах късмет да намирам всеки ден риба на брега, щяхме да загинем от глад — оплаквала се тя.
На следната сутрин, преди да изгрее слънцето, една голяма камбала плеснала на брега пред вратата. Вярвайки, че духовете й помагат, тъщата предсказала в присъствието на група селяни, които се възхищавали от едрата риба:
— Утре ще получа две камбали вместо една.
Зетят чул хвалбите й и както тя предсказала, на другата сутрин на брега лежали две камбали. Това накарало тъщата да стане още по-дръзка и надменна от преди. Поискала от мъжа си, вожда, да не пуска сутрин никого на брега преди нея. Необичайна била молбата й, обяснявала тя, но била продиктувана от нейно видение. Вождът, без да знае, че лукавата му жена иска да е сигурна,че всичко, което приливите донасят на плажа, ще бъде нейно, наредил никой да не ходи сутрин на брега преди неговата жена.
Тъй като изгледите били в нейна полза, следващия път тъщата предсказала, че ще й бъде изпратен тюлен. На сутринта голям тюлен лежал на брега. Докато гладните селяни се гощавали, жената обявила себе си за могъщ шаман. При тези обстоятелства никой не се усъмнил в хвалбите й и нито един вожд или шаман не оспорил правото й.
Поръчала да й направят красив накит за главата, каквито носели само шаманите, както и престилка, украсена с човки на тупици и красиво изработена дървена маска. На голяма церемония назовала маската „Духът, намиращ храна". Сега всички селяни напълно повярвали в силата на нейните духове и тя усилила вярата им чрез своите песни и танци за „духове". Хвалебствията от страна на публиката я направили още по-надменна и ненаситна от преди и сега тя винаги говорела за зетя си като „човека, който спи".
Дъщерята, която се срамувала от нахалното поведение на своята майка, знаела, че то е несправедливо спрямо нейния съпруг. Запитала го защо разрешава на майка й да прави такива лъжливи изявления и да се възползва от ловните му успехи.
— Един ден лъжите й ще я настигнат — отвърнал той — И мнимият шаман ще бъде охулен пред цялото село. Това ще е достатъчно наказание. Междувременно аз придобивам майсторство, сила и издръжливост, докато ловувам, и усещам как силата ми става все по-голяма.
Жена му се успокоявала от неговите думи и нищо не казвала, освен да го предупреди, че един ден гарванът може да изграчи преди той да е свършил задачата си.
Дните минавали, жената-„шаман" ставала все по-дръзка в изискванията си. Започнала да иска моржове и китове. По един всеки път, нейният „дух" й ги донасял начаса. Захванала да продава храната, която идвала на брега, и станала много богата. Една сутрин младежът си спомнил предупрежденията на своята жена, когато извел на брега голям кит само миг преди да чуе над главата си прегракналия грак на гарвана.
— Не взимай никаква храна от майка си, освен ако тя не ти предложи — казал той на жена си, преди да излезе през нощта. — Ако някое утро ме намерят мъртъв в кожата на чудовището, сложи и мен, и кожата в кухото дърво, където я крия.
Дошло време, когато тъщата, нетърпелива да покаже своята сила пред хората от селото, предсказала, че на следната сутрин на плажа ще бъдат намерени два кита. През цялата нощ, преди пръстите на зората да нашарят със сива боя небето, младежът се борил с всичката си душевна и физическа сила да изведе на брега двата кита, които бил уловил. Тъкмо ги извличал от океана и захванал да ги тегли по брега, когато чул плясък на крила над себе си и пресипналото „как-как-как" на гарвана.
Тъщата намерила двата кита заедно с едно странно чудовище, което лежало мъртво между тях. Селяните се струпали на брега, за да видят непознатото чудовище. То имало голяма глава с вълчи уши, огромно, покрито с люспи тяло, с две големи перки на гърба, дълга, извита опашка и големи завити нокти, които приличали на медни. Селяните помислили, че това сигурно е помощникът на жената-шаман, но в този миг на брега дотичала дъщерята на вожда и се хвърлила над чудовището, наричайки го "съпруг" и оплаквайки неговата смърт.
Девойката яростно се обърнала към майка си и запитала:
— Къде са сега твоите духове-помагачи? Ти лъжеше, лъжеше, когато заяви, че ти помагат духове. Духовете не умират. Ако това е един от твоите духове, съживи го отново! Селяните, които се тълпели наоколо, зачакали отговора на мнимата шаманка, но тя не отговорила.
Младата вдовица помолила вожда, който стоял наблизо, да й помогне да отворят устата на чудовището. Когато това било сторено, вътре видели мъртвия съпруг.
— Сигурно Конакадет го е изял — извикали селяните. Помогнали на скърбящата жена да отнесе покойния си мъж и кожата на чудовището до брега на езерото и да го сложи в кухото дърво. Тогава те видели капана, в който бил хванат Конакадет. Разбрали истината и оплакали смъртта на младежа, който спасил всички от гладна смърт. Селяните се върнали в къщата на тъщата и й се подиграли и я засрамили, като й разказали онова, което вече всички знаели, Тя избягала от тях, като се тресяла и треперела, и умряла в гърчове на брега край мъртвите китове. Всяка вечер нещастната жена отивала до кухото дърво, за да олаче съпруга си. Една вечер тя съгледала малки вълнички по повьрхността на езерото. Носели се към нея и за нейно учудване и радост Конакадет излязъл на повърхността.
— Покачи се на гърба ми и здраво се дръж — казал й някакъв глас. Тя послушала гласа, защото бил на мъжа й, и се понесла към приказното жилище на дъното на езерото.
Тя и нейният съпруг живели там щастливо и многобройните им дъщери станали известни като „Дъщерите на потока". Тези русалки живеят при изворите и хората, които видят някоя от тях или техните родители-духове, винати имат голям късмет.

Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.
„Три стрели" било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали: „Скоро ще стане вожд като баща си". Слънцето греело ярко в сърцето на Три стрели, защото скоро щял да се срещне с изпитанието за сила и издръжливост, посредством което момците от неговия клан придобивали мъжество. Не се страхувал от резултата от поста на сънищата, на който скоро щял да се подложи. Баща му бил голям вожд и добър човек, а животът на момчето бил подреден по подобие на живота на неговия баща.
Когато тревата израснала до колене, Три стрели напуснал селото си заедно със своя баща. Изкачили се на свещено място в планината. На края на неголяма площадка намерили малка пещера. Три стрели решил да остане тук през няколкото дни на молитва и бдение. През тези дни и нощи на пост не му било разрешено да яде нищо. Нямал оръжие, а единственото му облекло били набедреникът и мокасините. Бащата оставил момчето, като му обещал да идва при него всеки ден призори, докато трае изпитанието.
Три стрели започнал да се моли на Великия дух. Искал духът на неговия клан скоро да му се присъни и да му каже какво ще бъде неговото тотемно животно или птица-пазител. Чуел ли го, щял да възприеме това животно или птица като свой специален пазител през целия си живот. Присънел ли му се такъв сън, щял да бъде свободен да се върне при своите хора, което щяло да означава, че постът на сънищата е успешно изпълнен.
Пет слънца Три стрели прекарал своя пост на скалистото място, като слизал единствено до малък извор, за да пие вода след всеки залез. Тъмен облак обгърнал сърцето му, защото на сутринта на петия ден баща му тъжно го предупредил, че ако на следващия, шести ден, не му се присъни нищо, ще трябва да се върне в селото. Това означавало да се завърне при хората си посрамен, без никаква възможност още веднъж да изкара съня-пост.
Същата нощ Три стрели, изнемощял от глад и останал без сили от непрестанно взиране, извикал към Великата тайна:
— О, Велики дух, имай милост към оня, който стои смирено пред Тебе. Нека духът на неговия клан или крест отвъд Тъндърбърд дойде при него преди утрешния изгрев, ако такава е Твоята воля. — Както се молел, вятърът внезапно се извил от изток към север. Това ободрило Три стрели, защото сега вятърът станал вятър на Голямата мечка, а мечката била тотемен знак на неговия клан. Когато влязъл в пещерата, за първи път подушил безпогрешната миризма на мечка: това било силна магия. Клекнал пред отвора на пещерата, много развълнуван, за да си легне, макар че умореното му тяло жадувало за покой. Както се взирал в нощта навън, чул грохота на гръмотевица, видял ивицата на светкавица и усетил яростния дух на вятъра от север. Внезапно пред очите му се появило видение и една великанска мечка застанала край него в пещерата. Тогава Три стрели я чул да казва:
— Слушай добре, мохок. Духът на твоя клан чу твоята молитва. Тази нощ ти ще научиш една велика тайна, която ще помогне и ще зарадва всички твои хора.
Страхотен гръмотевичен трясък накарал смаяното момче да се изправи и мечката изчезнала. Той подал глава навън тъкмо когато една светкавица прорязала небето във формата на бляскава стрела. Нима това бил знакът от Тъндърбърд?
Внезапно въздухът се изпълнил с някакъв страхотен звук. Пронизителен писък се разнесъл откъм горната част на пещерата. Сякаш планински лъвове се борели в бурята; въпреки това Три стрели не се побоял и се покачил на площадката. Когато зорките му очи свикнали със здрача, той видял, че силата на вятъра е станала причина две малки балсамови дръвчета да се трият силно едно в друго. Странният звук идвал поради триенетои докато момъкът гледал и слушал, страх изпълнил сърцето му, защото точно там, където двете дръвчета се търкали, на светлината на една светкавица то забелязало дим. Омагьосан, той не можел да откъсне поглед, докато на края от дима започнали да излизат огнени езици. Никога досега нито някой друг, нито той били виждали огън толкова отблизо. Пропълзял долу в пещерата и покрил очите си от уплаха пред тази необикновена магия. После отново усетил миризмата на мечка и помислил за видението си, за духа на своя клан, за мечката и нейните думи. Тази тайна щял да разкрие на хората си. Огнената стрела в небето щяла да стане негов тотем, а новото му име щяло да бъде „Огнена стрела". Призори Огнена стрела се покачил на покрива на пещерата и счупил две сухи пръчки от останките от балсамовите дръвчета. Потъркал ги силно едно в друго, но нищо не се получило. „Тази магия е много силна, за да я направя аз" — помислил си той. Тогава пред него изникнала картината на неговия клан и селото и той търпеливо затъркал отново сухите горещи пръчки. Силата на неговата воля дошла на мястото на изморените му мускули. Скоро малко облаче дим окуражило подновените му усилия, а малко след това от едната пръчка пръкнала ярка искра. Огнена стрела размахал пръчката, както бил видял пламналата стрела да се развява в нощното небе. Върху пръчката заблестял мехур от смола, който в този миг се възпламенил — огънят дошъл при шестте нации!

Преди много години в Земята на нощта живеел огромен великан известен като Вълкът-вятър. Хората от племето микмак изпитвали голям страх от него, защото където отидел, носел беди и мъки. Той живеел в обширната пещера на ветровете, в Земята на нощта. Когато в околностите било много тихо и слънцето греело, оставал вътре; така правел и през спокойните нощи. Не обичал тихо море и слънчева светлина, но обожавал силните ветрове и бури. Излезел ли от пещерата си, земята затрепервала а огромните дървета трещели и падали повалени. Малките фиданки и цветя се опитвали да се скрият, но пожелаел ли Вълкът-вятър имал способността да се движи тихо като сянка и растенията и животните нямали време да се спасят от гибел. Той раздухвал в морето огромни вълни, които се разбивали по скалите, и всичко умирало, щом влезел в бой. Чуел ли се воят на жестокия гигант, когато тъмнина покриела земята като голямо черно одеяло, страх обгръщал цялата страна.
Близо до морето се намирали индиански селца и мъжете и жените ходели за риба, често доста навътре в морето, за да събират храна за зимата. Малките им рибарски канута се носели като листа по спокойната вода, а децата играели безгрижно върху пясъчния бряг под грейналото слънце. Но веднъж, на залез, Вълкът-вятър връхлетял откъм север; задухал вятър; бушувала буря: огромни вълни се образували в морето и се разбивали на брега и всички онези, които ловели риба, се удавили. Великанът свирел и бушувал и ставал все по-гневен, подкрепян от стихията, която сам създавал.
Великанът-вятър все още бушувал на сутринта, когато внезапно съгледал по брега децата, дошли да търсят родителите си.
Завтекъл се той по стихийното море да ги настигне, но преди да докосне брега, децата избягали ужасени. Скрили се в голяма пещера и натъркаляли огромни камъни на входа, за да не може да влезе великанът. И наистина той не успял да влезе в пещерата, макар да фучал и вилнял отвъд през целия ден и цялата нощ, камъните му попречили да нахлуе. На края отминал разгневен, заплашвайки да хване децата по-късно.
Децата така се изплашили, че останали в пещерата, докато гладът ги принудил да излязат и потърсят храна. Знаели, че родителите им сигурно са загинали в бурята, която разрушила домовете им. Децата чули в далечината воя на Вълка-вятър и бързо изтичали до една гъста гора, където решили, че са в безопасност. В една голяма гора, която индианците познавали като Земята на върбите, имало огромни дървета, плътно обрасли с листа, които щели да ги прикрият, в случай че великанът дойде. Гората била приятно място, където се спускали малки ручеи и растели цветя по китни поляни, над които слънцето струяло светлина. И тъкмо тогава, когато един ден слънцето не изгряло и в гората станало много тихо, внезапно отново дошъл Вълкът-вятър, понесъл гибел със себе си. Разбушувал се в гората, търсейки дечицата, но тях ги криели гъстите листа на дърветата и храстите, Вълкът-вятър вилнеел отдалеко, но от време на време неочаквано и бързо се връщал с надеждата да изненада децата. Понякога някои от тях се отпускали в забрава, но все пак листата ги предпазвали. Единствено слънцето, което било далеч на юг, в Страната на лятото, знаело къде са децата.
Великанът ставал все по-гневен, разгневил се дори на дърветата, дали подслон на децата. Спомнил си за един друг великан, който да му помогне да ги накаже, и тръгнал да го търси. Когато листата на много дървета захванали да се оцветяват във веселите тонове на червеното и жълтото, Вълкът-вятър се върнал, а заедно с него и другият великан, който носел много силната магия, наречена магия на мраза. С нея можел да накара листата да умрат и да паднат от дърветата. И сега заедно с Вълка-вятър, който се разфучал и развилнял, те заедно опитали съвсем да оголят клоните на дърветата. Макар че повечето листа се понесли към земята, усилията на двамата великани били безполезни за вечнозелените дървета като боровете и кедрите; а листата на елшата, клена, дъба, брезата и върбата още се притискали о клоните. Вълкът-вятър отново се разбунтувал, защото децата все още били прикривани от своите приятели — листата.
— Почакайте — ръмжал той. — Само почакайте!
Една нощ, когато Луната на жътвата греела високо в небето. великаните се върнали. Този път след тяхното нападение останали само листата на вечнозелените дървета, които никога вече на загубили листата си, и децата се преместили под тяхната закрила. Гората се натъжила и притихнала: толкова много оголени дървета зъзнели в студения вятър. Скоро щял да пристигне снегът и тя останала безмълвна: нито лист не прошумявал, за да наруши тишината.
В онези дни могъщ магьосник и господар на земята на индианците микмак бил Глускап. Той бил велик майстор на магии и всяка година раздавал подаръци на децата по цялата земя на микмаките. Снегът паднал преди деня на раздаването на подаръците и затова Глускап поел в една разкошна шейна, теглена от неговите едри, верни другари, кучетата. Пристигнел ли в някое село, той питал децата какви подаръци най-много биха искали. Поради голямата си сила той бил известен като „Вълшебният майстор на подаръци" и винаги успявал да задоволи желанията на децата. Магическата сила му разказала за децата, коит се криели в гората, и той отишъл да ги попита какви са желанията им.
Горките деца не поискали нищо за себе си, но помолили магьосника да върне живота на листата, които ги спасили от Вълка-вятър, и да ги раздаде на дърветата.
Дълго мислил Глускап. Онова, което безкористните деца искали, било голяма и силна магия. В онези дни имало само морски птици като чайки, патици и жерави, защото Глускап все още не бил създал малките сухоземни птички, а Вълкът-вятър нямал власт над тези морски птици. Опитвал се да ги убие те само му се присмивали и го подигравали, като имитирали дивия му яростен вой, докато той не можел нито да ги стигне, нито да ги нарани. Имало и птици като кокошката и пуйката, които живеели в някои индиански селца.
Докато вълшебникът мислел задълбочено, дошла му на ум една голяма идея. Птиците, създадени от него до този момент, имали доста неприятни гласове и затова птичите песни били непознати в земята на микмаките. Когато децата от гората говорели за „летящи листа", Глускап си помислил за летящи птици, мънички, които да пеят сладко и да са покрити с яркоцветни пернати одежди. В магическото огледало на своята мисъл той вече виждал червени, сини и многоцветни птички, весело запели в горите, по полята и селата, за да носят радост на деца и възрастни.
Глускап казал на децата, че дори и неговата магия не би могла да постави поразените листа отново по дърветата, но че може да направи нещо съвсем приказно. Можел да превърне листата в малки въздушни крила, птици, които винаги да си спомнят как са били родени и да знаят, че са свързани с дървесата. Есен те ще отлитат с лятото към земята на летните цветя, далече на юг. После, с идването на пролетта, ще се връщат да живеят и да вият гнезда сред клоните на дърветата, откъдето са тръгнали. Всички тези малки пернати създания ще обичат дърветата, засмените потоци, тревата и цветята и ще пеят сладки песни за децата. От време на време ще се носят във въздуха, за да си спомнят, че са свързани с листата, а децата ще се сещат, че листата са им били закрила срещу силата на великаните, ще обичат птиците и ще ги пазят от злини. Глускап обещал на децата да даде на дърветата, които Вълкът-вятър оголил, способността всяка пролет отново да обрасват с нови листа, за да са красиви, когато идва лятото.
Вълшебникът обещал също да отнеме малко от силата на Вълкът-вятър, за да не може вече да вреди на децата. После Глускап махнал с магическата си палка и децата останали смаяни и щастливи, като видели как стотици приказни малки птички с най-различни цветове се вдигнали от земята там, където лежали безжизнено падналите листа, и полетели към клоните на дървета и храсти. Птичките зачуруликали и весело запели; много от тях имали цветовете на листата. Дроздът и червеношийката и други птички били в кафяви и червени тонове, като например дъбовите листа; жълтите птички били оцветени като листата на брезата и бука; а много други птички били ярко оцветени от самия вълшебник и перата им заблестели в синьо и зелено, пурпурно и сиво. Птичият хор бил тъй мелодичен, че децата отново станали щастливи.
Понеже било много студено, зима царувала по земята, Глускап изпратил почти всички малки птички в земята на летните цветя, докато си отидат зимните месеци. После малките песнопойци се върнали да построят гнезда сред листата, които ги закриляли, също както предишните листа закриляли децата. Сутрин малките птички събуждали децата със сладките си песни, а нощем ги приспивали с чуруликането си и приспивния си хор.
Птичките пеят и до днес, защото никога не са забравили, че са специален дар от Глускап за децата и че са родени от листата, изтръгнати тъй отдавна от дърветата.

Щом Гарванът научил за прекрасната риба есетра, той поискал да я хване, за да я размножи в необятните реки на своята земя. Тогава един дух му казал, че Бобърът пази много грижливо всичката есетра.
Гарванът опитал с няколко хитри номера да накара Бобъра да се раздели с неколцина есетри, но нищо не успял да постигне. Тогава, като приложил цялата си вещина на вълшебник, открил как да се сдобие с това, което иска. Превърнал се в красиво момче и отишъл на гости при Бобъра в неговото леговище.
Отначало старият вожд не пускал маскирания Гарван дори да надникне в жилището му. Гарванът му казал, че е бедно сираче, без приятели и едва намира храна да преживее. Добавил, че би се радвал да помогне на Бобъра в неговата работа само срещу храна и покрив над главата си.
Така Гарванът заживял заедно с Бобъра в неговото жилище и правел всичко, за да не събуди подозрение у стария вожд. В началото, когато Бобърът отивал на лов за есетра, винаги оставял Гарвана затворен в леговището. Но след време пуснал младежа свободно да се разхожда.
Една нощ, след чудесна вечеря с есетра, Гарванът попитал Бобъра къде е уловил тази приказна риба.
— Имам една река и едно езеро с много есетра в тях — отговорил старият вожд. — Но всички те са мои и никой не може да си вземе дори една от тях.
След този случай Гарванът заработил още по-усърдно за Бобъра, докато Бобърът започнал да му се доверява толкова, та чак го взимал на риболов със себе си. Момчето се оказало умен рибар; и не след дълго Бобърът го оставил да ходи сам за риба. По време на тези риболовни пътешествия Гарванът успял да открадне неколцина есетри и да ги пусне в едно прохладно срито малко езерце.
Един ден Гарванът насъбрал достатъчно есетра, за да насели с нея няколко реки и езера. И докато старият Бобър спял, той се преобразил в голям гарван и отлетял с ценната риба. Пуснал я в подходящи езера и реки; рибите са размножили тъй бързо че скоро индианците от Северозападния бряг получили достатъчно риба за ядене.

Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави поради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграбчила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.
Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави по¬ради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграб¬чила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.

Разказвачът на приказки от племето навахо разказва така. Мечката, Жабата, Змията и Костенурката решили да нападнат хората от едно село под океана. Говорело се, че в къщата на шамана има много вълшебни неща. Тъй като Мечката и Змията не можели да плуват под водата, останали да пазят брега, докато трае нападението. Жабата и Костенурката нахлули в един от хоганите, Къщата на мидите, с намерение да отвлекат на брега няколко момичета, но селяните чули писъците на момичетата и хукнали да ги спасяват. Пристигнали на часа и двамата нападатели, като разбрали, че няма да могат да отвлекат момичетата, скалпирали две от тях. Косата на по-голямото била обточена с бели мидени черупки, а косата на по-малкото — украсена с тюркоази. Нападателите скрили скалповете в една магическа торба и избягали от хорана.
Хората се нахвърлили върху крадците тъй яростно, че Жабата, с помощта на магия, започнала да се свива, станала съвсем малка и успяла да се скрие под черупката на Костенурката. Така и двамата се отървали от атаката, защото и най-здравите чукове и брадви на хората от селото не могли да разчупят черупката на Костенурката. Тогава хората хвърлили Костенурката и Жабата в голяма пещ, където горял силен огън, с намерение да ги изгорят до смърт. Жабата се измъкнала изпод черупката на Кос-тенурката и започнала да едрее и да пръска вода върху огъня, докато го изгасила.
Когато селяните отворили вратичката на пещта, заварили двете животни живи. Но щом Жабата и Костенурката се опитали да избягат, хората ги хванали и наивно решили да удавят двамата нападатели, като ги хвърлили в бърза река. Това спасило Костенурката и Жабата, които отнесли със себе си майсторски украсените скалпове. Когато Жабата и Костенурката излезли от реката на брега, вятърът задухал по бреговата ивица и съобщил на Змията и Мечката къде да ги пресрещнат.
Четирите животни вече наближавали своето село, когато срещнали осем селяни, които поискали да узнаят кой от нападателите носи двата скалпа; но нито едно от животните не издало тайната.
Тогава двама от селяните, които имали красиви дъщери, обещали да ги дарят като годеници на онзи, който стреля най-далече. Всъщност селяните искали да разберат колко силни са нападателите, за да отнемат скъпоценностите от крадците. Осмината пуснали стрелите си, същото сторили и останалите. Най-напред Мечката и Заекът не се съгласили да стрелят, защото казали те, били твърде стари да се състезават с младежите. Макар че някои стрели отишли много далече, нито една не стигнала стрелите на Мечката и Заека.
По-младите мъже много се ядосали и хукнали към селото, без да чакат Мечката и Заека. Но дори и по-възрастни от останалите, Мечката и Заекът скоро настигнали младежите и отново започнали да се състезават в стрелба. И отново Мечката и Заекът спечелили, но двамата селяни, чиито дъщери щели да бъдат за награда, още не искали да ги обещаят като годеници на нападателите.
Групата се завърнала в селото, но Мечката и Заекът решили да останат на лагер малко извън селото. Мислели, че така откраднатото съкровище ще бъде на много по-сигурно място. Построили си удобен подслон и започнали да замислят план за спечелването на двете дъщери без повече състезания.
Като се върнали в селото, хората затанцували; скоро всички младежи танцували под ритъма на барабаните и песните. Както танцували, двете девойки, обещани като награда, усетили чуден аромат, който сякаш ги зовял. Решили да тръгнат по уханните следи и незабелязано от останалите танцуващи се запътили нататък. Следите, по които тръгнали, скоро ги довели до подслона, построен от Мечката и Заека. Надникнали вътре и за своя радост заварили двама много красиви момци, богато облечени.
Момъкът-мечка бил облечен в черно, а по Момъка-заек се преплитали всички цветове на дъгата. И двамата имали приказни накити и любезно се усмихвали.
По-голямата от девойките видяла, че младежите пушат, и помолила Мечката за малко от тютюна с чуден аромат. Той отвърнал: „Не!“ Но Заекът поканил девойките и им казал, че биха могли да опитат тютюна вътре. Девойките харесали външността и любезните обноски на младежите и влезли в колибата да поседнат. Мечката подала лулата с бели мидени черупки на по-голямото момиче; а Заекът предложил красивата тюркоазена лула на по-малката. Всяка си дръпнала по веднъж от своята лула и изведнъж светът се замъглил и станал черен.
На сутринта Заекът поднесъл силен тамян пред лицата на девойките и те дошли на себе си. Видели, че навън е ден и че Мечката и Заекът са се превърнали в старци. През деня момичетата останали затворени, но когато се стъмнило, по-малката, Глиспа, се опитала да избяга. Знаела, че е вързана за глезена на Змията с тънка, дълга синя змия-стрелец. Всеки път, когато момичето се опитвало да разхлаби примката около китката си, Змията се събуждала. Тя изчаквала Змията отново да заспи. После, като наслюнчила тънката си китка, внимателно я извадила от малката примка, без да събуди змията, която я пазела в плен.
Когато стигнала до вратата, тя открила, че колибата е заобиколена от стотици съскащи змии. Най-силно съскали и я заплашвали тогава, когато тя проявявала страх; затова помолила духовете си да й дарят смелост. Така успяла да премине през виещите се змии и да излезе на свобода.
Очаквали я обаче други големи премеждия. Тъкмо се отдалечила малко от колибата, дочула гневни гласове, които тутакси познала. Близките и приятелите й от селото я търсели. Знаела, че ако я открият, ще я убият. Огледала се как да избяга, но зад гърба си видяла, че Змията е по следите й. Страхът дал крила на нозете й и тя побягнала към близка река; скочила в нея, за да не може Змията да я намери по мириса.
Тъкмо наближила възвишенията и поела да заобиколи подножието на едно от тях, когато усетила силна жажда. Внезапно пред нея се появило езеро. Появили се хората на Змията и я попитали откъде идва. Разказала им тя цялата истина за онова, което се случило, и забелязала как се стопила твърдостта по лицата им. Повдигнали те единия край на езерото, сякаш било от кожа, и й казали, че щом казва истината, може да влезе в страната им.
Тя тръгнала през една житна нива, похапнала си, а хората й дали да пие вода и се отнасяли с нея мило. Взели я в едно жилище, подобно на тези, в които живеели хората пуебло, и я уверили, че ще бъде в безопасност от стареца, от когото избягала. Останала тя в къщата, дали й да яде вълшебна каша от една вълшебна купа, която никога не се изпразвала. После отишла с новите си приятели на голямо пиршество и там отново видяла Човека-змия; но не се изплашила от него, защото той отново бил млад и красив и облечен с разкошни дрехи на дъгата, както преди.
Зарадвала се тя, седнала до младия мъж, докато пирували, и забелязала, че всички хора, които минават покрай тях, почтително поздравяват младежа. Тогава той й казал, че е велик шаман, един от малцината, които знаят изцяло приказния химн Хозони; знаел също как да рисува магическите, ритуални пясъчни рисунки, които били част от церемонията. Така се изпълнявал химнът на изцелението.
Когато момичето заявило, че много обича музика, младият мъж я научил да пее и рисува. Момичето усвоило всичко много бързо. Било щастливо при хората на Змията и останало в страната им две зими. После се затъжила за своите и разкрила мъката си на вълшебника Човек-змия. Казала му, че не само иска да види хората си, но че иска да научи и по-големия си брат да пее химна и да рисува; той щял да използва магията, за да изцери болните в своята страна.
Глиспа се завърнала при хората си и открила, че времето е заличило разликите помежду им и че гневът им вече е преминал. Посрещнали я, сякаш се връщала от смъртта, а тя веднага захванала да учи брат си да пее прекрасния химн и да рисува по пясъка, което все още било прясно в паметта й. Брат й много се мъчил да научи всичко, но не успял да запомни правилно да подрежда отделните песни в химна и начините, по които да нагласява отделните пясъци, за да постигне изцеление.
След като правила многократни опити да посвети своя брат в тези тайни, един ден тя насочила ръцете му върху пясъчната рисунка, пеейки химна, и поставила по една царевично зърно на всеки цвят, където била нужна промяна; отбелязала и местата, където започвала всяка песен, като поставила четири царевични зърна на тези точки. Оставила ги така до настъпването на зората, когато накарала слугите си да съберат царевицата. Докато пеела някои от вълшебните части на химна, направила от царевицата гъста супа. Когато брат й хапнал от супата, запомнил думите и положенията на песните в химна; запомнил и точно как се нареждат пясъчните рисунки, а също и местата на всеки цвят. Глиспа се зарадвала и научила брат си на всички церемонии, придружаващи пеенето на химна. Показала му и как трябва да се прави молитвеното поднасяне на пера по време на церемонията. Сега брат й научавал всичко много бързо. Скоро станал велик шаман, който знаел не само да лекува болните, но и да обучава други шамани, за да могат да изпълняват могъщата церемония на Химна на красотата.
Навахите се радвали, че в живота им е дошла великата вълшебна церемония. Когато се изпълнявала тази церемония, тя продължавала четири дни и четири нощи и хората се къпели, за да са чисти за церемонията. А когато свършвала и последната й част, главният шаман разказвал за възможното завръщане на Човека-змия. Хората знаели, че той притежава сила, която може да ги отведе в страшния подземен свят; затова, когато внезапно се явявал шаман, преоблечен като Човека-змия, ефектът върху лекувания пациент обикновено бил тъй силен, че изцелението му ставало почти сигурно.

Одеялото на нощта бе обвило в мрак селото на племето кикапу.
Хората се бяха събрали около огъня на приказките в очакване на думите на разказвача. Слушателите знаеха, че този път няма да се разказва за юнаци от бойните пътеки, нито за бойци, рискували живота си в нападения в страната на техните врагове. И все пак разказът, който предстоеше да чуят, беше за истинското геройство; за две храбри жени, които все още се споменаваха в песни и танци заради тяхната смелост и благородната им саможертва в името на племето. Ето каква приказка чуха хората.
Група наши мъже били на лов по времето, когато зелената земя вече се показвала изпод снега, когато реките се носели пълноводни и бързоструйни. С мъжете имало и жени — да помагат в дрането на уловените животни и да режат месото на ивици за сушене. Ловната група обикаляла вече три слънца и много елени паднали под техните ловни стрели.
Докато бродели из местности далеч от нашата територия, над тях непрекъснато тегнела опасността от вражески атаки. Ден и нощ юнаци стоели на пост, но те не били особено бдителни. Един ден вождът заявил, че ще бъде по-добре да се върнат при племето си, и цялата група се приготвила да потегли при изгрев слънце. Някои от мъжете и жените обаче не видели повече слънцето. Многобройна бойна група от племето шони заобиколил и нападнала лагера точно когато нощта отстъпвала мястона утрото.
Хората от племето кикапу, които не били убити или тежко ранени, избягали в дефилето. Били ходили на лов там и знаели една голяма пещера под гърмящия водопад на могъща река. Още преди това вождът им бил взел решение, в случай че приближи голяма вражеска група, да се укриват там. Затова всички от племето знаели за тайното скривалище.
Кръвожадните шони убили ранените и отвели две от нашите жени в своя лагер като заложници. Жените били млади и работоспособни. Лагерът на шоните се намирал далече над мястото където нашите били нападнати. А жилищата им били по бреговете на широка, бързотечна река.
Шест слънца след нападението бойците от племето шони продължили да претърсват местността за наши хора, избягали от набезите. Поставили часови на такива разстояния, че човек от племето кикапу да не може да се изплъзне, без да бъде забелязан. По такъв начин голямата бойна група на шоните се надявала да разбере накъде са се оттеглили нашите. Добре претърсвал врагът, но хората ни се криели още по-добре и не били открити. Нашият вожд не пускал никого от групата да излиза от грамадната пещера, а и никой нямал нужда да излиза, защото запаситесите от сушено месо и вода били големи.
След няколко слънца хората помолили вожда да ги пусне да излязат от голямата пещера под водопада. Наистина вътре били в безопасност, но страхотният грохот от водопада тормозел ушите им, защото бушувал като завеса от гръмотевици пред пещерата. Душите им се свивали, защото се страхували, че зли духове обитават мрачните скалисти дефилета около тях.
Вождът бил храбър, но разбирал хората си. Той самият с радост щял да избяга от силния грохот и рев, дори при бягството по-голямата част от групата му да попаднела под стрелите шоните.
— Утре, денят на седмото слънце от началото на нападението, ще бъде последен ден за нас тук — казал той на хората си. — Когато падне здрач, ще се опитаме да избягаме от врага. Гответе се!
Нашият вожд знаел, че шансовете за спасение са малки, Тъй като шоните били многобройни и освирепели поради умелото бягство на нашите хора от техните набези. „Сигурно са много ядосани — мислел си нашият вожд, — защото макар и майсторски да различават следи в гората, и най-добрите им следодотърсачи не биха забелязали стъпки по каменистата земя в речните дефилета.
На сутринта на седмото слънце жрецът на шоните отишъл при своя вожд и му разказал съня си. Неговата тотемна птица, червеноопашатият сокол, му се явила на сън, закръжила над него и с пронизителни крясъци го поканила да я последва. Жрецът не можел да откаже да тръгне след своята птица, затова духът му я последвал, като полетял бързо пред него; на края соколът стигнал до малка поляна в гората. Тук в своя сън жрецът видял сборище на Сенките.
— Мога ли да тръгна след Сенките и да ида в скривалището на нашите врагове? — попитал жрецът сокола. — Кой от тях знае къде се крие групата?
Соколът полетял право към двете жени, пленнички на шоните и направил по един кръг над главите им.
— Тези жени ще знаят — завършил жрецът, когато разказал съня си на вожда. — Моята тотемна птица никога не ме води по грешна следа.
Вождът на шоните имал голямо доверие в жреца и неговата тотемна птица: затова свикал военен съвет. Разказал за съня и наредил да доведат двете пленнички при него. Като ги разпитали, те казали, че не знаят къде се е скрила групата от племето, на което принадлежат.
— Говорят с криви езици. — извикал жрецът. — Само мъченията ще ги изправят.
Подложили жените на мъчения и под острата болка от нажежените главни до китките им те извикали, че ще издадат скривалището на хората си. За момент споделили нещо на своя диалект, а сетне с помощта на жестове показали, че са готови да заведат войската на шоните до скривалището. Когато шоните се въоръжили и се приготвили да тръгнат след тях, двете жени посочили реката, вместо да ги поведат към гората. Посредством знаци те показали, че нашите са далече и ако вземат лодка, шоните ще стигнат по-бързо до тях. Когато вождът посочил гората и воините му заблъскали жените в тази посока, те обяснили със знаци, че не могат да ги водят по суша. Знаели пътя към скривалището на племето кикапу само по вода.
Вождът повярвал на жените и те били отведени до големите канута, наредени на речния бряг. С ръце и знаци жените обяснили, че близо до водопада има малко отклонение от голямата река. по което трябва да тръгнат, за да стигнат до хората от племето кикапу. Вождът заповядал на жените да се качат на първата лодка. Той също седнал в нея заедно със своя жрец и шестима от най-добрите си бойци. Останалите тръгнали веднага след тях. разпределени в много лодки. Веслата проблясвали и канутата, бързи като риби, се спуснали по течението.
След като гребали дълго, вождът запитал жените дали вече не са близо до вражеското скривалище. Жените отговорили със знаци, че наближават мястото, и веслата отново заработили нагоре-надолу, нагоре-надолу. Сега вече бойците не трябвало да се напрягат много, тъй като течението ставало все по-бързо и по-силно, а лодките се носели стремително напред. Движението ставало все по-бързо и по-бързо. От далечината долитал грохотът на водопада. И все по-близко се чувал този раздиращ земятя тътен.
Вождът бил храбър, но и той се страхувал от могъщата стихия на бързоструйните води. Стоял точно зад двете пленнички, седнали на носа на лодката. Докоснал раменете им и те тутакси се извърнали към него. Като видял, че се усмихват, страхът му преминал. По-възрастната от двете жени с един жест на ръката към южния бряг показала, че само след миг ще стигнат до разклонението, където гребците ще могат да изведат лодките от буйното течение към спокойните води на по-малкия речен ръкав.
Все по-устремено се носели лодките през разпенената стихия. Все по-тясна ставала руйната река, докато ревяла и тътнела между отвесните скални маси от двете й страни. Нямало никакво време да обърнат лодките назад!
Било късно, много късно — вождът и бойците му разбрали, че са измамени. Най-храбрият от тях едвам успял да изпее няколко такта от бойната им песен за смъртта и в този миг бушуващата стихия помела разбитите лодки през гребена на могъщия водопад. Двете жени от племето кикапу гордо повели вражеската войска към смъртта върху назъбените скали.
Моят разказ свърши, но историята за двете жени, които спасили от смърт нашата група бойци, ще продължи да съществува докато тревата расте и водата тече.

Племенникът на един цимшиански вожд се отдал на пост. Много слънца постил той, защото било зима; снегът стигал човешки бой и момъкът тръгнал на лов. Наложило се да приложи цялото си майсторство на ловец, за да намери животни и да занесе храна и кожи в своето село. Взел капани и примки, защото се надявал да улови норки, белки, зайци и други малки животинки, стига да имал късмет. Дълго бродил момъкът и най-сетне видял следи и други знаци, оставени от животни; поставил примки и стъкмил клопки по една тясна пътека, която се виела покрай малък поток в края на гората. Една нощ, както спял в снежната си колиба, го събудила силна светкавица. Излязъл на поляната край колибата си и видял голямо огнено цвете, което греело с ален пламък. Гигантското стебло се извисявало яркочервено чак до небето. Младежът разбрал, че това е видение. Тъй като слънцето скоро щяло да изгрее, тръгнал да огледа заредените капани. Преди да се отдалечи, той се обърнал отново да погледне огромното алено цвете. Но то било изчезнало.
Този ден момъкът имал голям късмет с лова: в капаните намерил много животни. Когато се върнал в далечното си село, разказал на своя чичо за видението. Събрали клана на съвет, на който било решено от този момент нататък огненото цвете да стане крест на клана. Днес самотното огнено цвете може да се види по говорящите стълбове на техните потомци.

Когато светът бил млад, група тлинкити излезли на риболов със своите лодки в Залива на скаридите. Внезапно станало толкова тъмно, че рибарите не могли да намерят нито брега, нито изхода на залива към далечното си село. Тогава дочули странен, див вик на гмурец (едра птица с черен цвят) недалеч от лодките си.
Загребали бързо по посока на гласа. Скоро забелязали едър гмурец, който бавно плувал току пред самите лодки. Решили да последват птицата.
На моменти не можели дори да различат белите очертания на птицата в тъмнината, но непрекъснато дочували подсвирквашите викове. Дълго време се носили след устремената напред птица. На края изплували от мрака на слънчевата светлина извън залива, където били като пленници.
Оттогава насам гмурецът служи за крест на тези тлинкити и техните потомци.

Гарванът-вълшебник огладнял. Той често бивал гладен, тъй като превръщането на едни неща в други изисквало много труд, а легендите на племето хайда разказват, че Гарванът бил може би най-големият гладник от всички, които правели магии. В този ден той решил да излезе със своето кану и да улови малко риба. Навлязъл в океана и уловил голямо количество риба, но щом я хвърлел на дъното на своята лодка, тя изскачала навън. Това ядосано вълшебника, който се надявал, че много скоро ще си похапне до насита. Дошло му на ум нещо и бързо загребал към брега. Намерил едно хвойново дърво и събрал цяла шепа зрънца от смола. На бърза ръка измайсторил от смолата женска фигурка.
— А сега бързо порасни и напълней — заповядал той. Жената го сторила.
Гарванът я взел в кануто. Тя седнала на кърмата, докато той останал в средата на лодката, и започнал да лови риба. Щом улавял някоя риба, хвърлял я зад себе си и казвал на жената да седне върху й, за да не изскочи обратно в океана. Слънцето ярко блестяло в небето, а Гарванът ловял рибата и я хвърлял на своята помощничка, без да се обръща. Единствената му мисъл била да хване колкото може повече риба за кратко време и да се върне на брега.
Жената седяла тъй безшумно, че от време на време Гарванът се провиквал на жаргона на чинуките: „Кла хауя" (Как си?) Отначало тя отговаряла: „Клош!" (Много добре!), но гласът й бил съвсем слаб и сякаш още повече отслабвал. Скоро тя казала само:
"Ох" и след това настъпила тишина. Когато жената престанала да отговаря на въпросите му, Гарванът се обърнал да види какво става. Но нея я нямало. Нямало и никаква риба освен една малка рибка с изпъкнали очи, поради тежестта на жената, коята седяла върху й, и петънце черна хвойнова смола по гръбчето й. Коремчето на рибката било бяло, но Гарванът не искал да хапне риба, по която имало останки от хвойновата жена, и гневно я захвърлил обратно в океана. Днес рибата камбала все още има изпъкнали очи и малко черно петънце от едната страна. Индианците, които си спомнят приключенията на Гарвана, винаги носят по една пръчка, с която урят по главата всяка камбала, когато я изтеглят в кануто.