www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Веднъж умът и щастието на едно момче се запрепирали помежду си. — Ти, умчо, без мене не можеш — рекло щастието.— Аз нося радост на момчето. А какво струва живот без радост?
— Ами ти, щастливко, какво можеш да направиш без мене? Са-мо заслепяваш момчето. Аз трябва после да му отварям очите.
— Момчето и без ум може да мине, щом аз съм с него!
— Не може! — твърдял умът.
— Може.
— Добре. Щом може, аз ще изляза от момчето. Да видим какво ще прави то без ум!
Речено — сторено. Умът напуснал момчето.
То разкъсало дрехите си. Грабнало мотика. Почнало да копае под една круша край пътя.
Копало, копало — намерило цял котел, пълен с жълтици и скъпоценни камъни. Но нали било без ум — не знаело какво да ги прави.
Минал един пътник. Загледал се в дрипавото момче. То грабнало шепа скъпоценни камъни, подало ги на пътника и рекло:
— На. пътниче, дай тия камъни на царя и му носи много здраве от мене!
Пътникът взел скъпоценните камъни и си тръгнал зарадван. Ала момчето грабнало още една шепа и викнало подире му:
— Чакай, чакай! На ти още една шепа камъни за царската дъщеря. Кажи й, че Дрипльо й ги праща!
Пътникът продал скъпоценните камъни. Станал много богат. Направил си голяма къща срещу царския дворец.
Почнал да живее като цар. Мъчно му било само, че нямал деца. Жена му го накарала да намери онова момче, дето го обогатило, и да го доведе за техен син.
Богаташът намерил дрипавото момче. Довел го да живее в хубавата къща срещу царския дворец.
Колкото хубаво било момчето, като го облекли в скъпи дрехи, станало още по-хубаво. Кой как минел, все се спирал да го гледа.
Видяла го царската дъщеря от двореца. Харесала го. Поискала да се омъжи за него. Ала царят не давал.
Посърнала тя. Не спи, не яде. Все за момъка мисли. Най-после баща й се съгласил и тя се омъжила за него.
Но царският зет не продумвал нито дума на жена си. По цял ден седял в един ъгъл на стаята и не дигал глава да погледне царската дъщеря. А един
ден станал, ударил й три плесници и пак седнал.
Отишла царската дъщеря плачешком при баща си и му рекла:
— Татко, или ще премахнеш тоя глупчо, или аз ще се погубя. Не ми стига дето мълчи като ням, ами сега и ръка почна да дига върху мене. Три плесници ми удари!
Разсърдил се царят. Заповядал да отсекат главата на момчето.
Палачът извел царския зет и дигнал ръка да го погуби. Но умът дошъл в главата на момчето и попитал щастието:
— Е. как си, побратиме?
— Остави се! Лошо! По-скоро виж какво ще направиш, че отиде животът на момчето!
— Няма да отиде. Не бой се! — казал умът. — Аз чаках да видиш сам докъде ще докараш работата без мен. Сега съм вече тука. Всичко ще се оправи.
Момчето спряло ръката на палача и рекло:
— Искам да кажа две думи на царя.
Съобщили на царя и той заповядал да заведат момчето при него. Там била и царската дъщеря.
— Е. проговори ли, момко? — попитал царят.
— Проговорих, царю честити — отвърнало момчето. — Искам, преди да умра. да ти кажа защо мълчах толкова време и защо ударих твоята дъщеря.
— Кажи да чуем!
— Аз мълчах и стоях с наведена глава, защото исках да отдам чест на вашия царски род. Първия път ударих царската дъщеря, задето не можа да разбере защо мълча. А другите две плесници й ударих, защото не послуша татка си, а се омъжи за момък, който не е за нея.
— За мене си ти, за мене! — извикала царската дъщеря и се хвърлила вьрху шията на момчето. — Татко, прости му!
Царят се засмял и простил на момчето.
То станало толкова умно, че царят, когато да умира, му оставил цялото си царство.
Младият цар и младата царица царували весело и честито.

Един цар имал син и дъщеря. Синът му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпа да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:
— Тъй ли? Аз да ти слугувам? Как смееш да говориш пред мене!
Отсега нататък ти не си ми вече син!Върви, където ти очи видят!
Царят напълнил една торба с пари на детето, дал му кон от обора си и го изпъдил.
Момчето яхнало коня и тръгнало, където му очи видят.
Вървяло, вървяло, навлязло в една гора. Не се виждало из нея нито човек да е ходил, нито пиле да е хвръкнало.
Момчето обикаляло, обикаляло гората и стигнало до една колиба. При колибата имало овчарска кошара, а пък нямало нито куче, нито човек. Момчето слязло от коня, вързало го за кошарата и влязло в колибата. Вътре видяло сляп старец, който седял при огнището. В колибата имало паници, чували и други овчарски покъщнини. Като видяло, че овчарят е сляп, момчето не му се обадило.
Изминало се доста време. Момчето огладняло. Но и на стареца се прияло. Той станал, намерил качамак, сипал в една паница кисело мляко и седнал да се храни. Седнало и момчето, па почнало мълчешком да яде. Като се довършило млякото, старецът станал и сипал още една паница. Довършила се и тя, та сипал трета. Старецът много се зачудил: друг път се наяждал с една паница, а сега сипал тъкмо три паници. Сетил се той, че има някой в колибата, който го подяжда. Станал, дигнал паницата от софрата, седнал пак при огнището и казал:
— Познавам, че има някой в колибата ми. Който си, обади ми се, та да зная човек ли си!
— Човек съм, дядо, човек.
— Кой си ти и отде идеш? — попитал старецът.
Момчето му разказало какво патило, как попаднало в колибата и добавило:
— Искаш ли ме, дядо, да остана при тебе?
Старецът отговорил:
Искам те, синко, как да не те искам. Ти виждаш, аз съм самичък тука. Ще те имам за свое дете. Не ще видиш нужда от нищо. Вечерта надошли стада кози и овци. Те самички се прибрали от гората и влезли в кошарата. Старецът рекъл на момчето:
— Хайде сега, да ми помогнеш да издоим овцете и козите! Момчето му помогнало. То обикнало стареца като баща и за всичко го слушало и му помагало. Така отрасло юнак за женене.
Веднъж момъкът видял, че в една дупка на колибата имало пъхната Помолил стареца да му я даде. Старецът му я дал и царският син се научил толкова хубаво да свири, че никой не би го надсвирил.
Но не излизал никога в гората. Веднъж много му се приискало да излезе, та рекъл на стареца:
— Дядо, ще ли ме пуснеш да отида с овцете и козите из гората?
— Защо не — рекъл старецът, — иди, само чуй какво ще ти кажа. Ехее там, зад полянката, има две големи дървета. Ти ще ги видиш и познаеш отдалече. По-високи са от другите. До тях не се доближавай, защото лошо ще изпатиш. Аз от тях ослепях.
Момъкът обиколил гората, видял дърветата и си рекъл:
— Какво ще ми стане, ако ида при тях?… Отдалеко ще ги видя какви са.
Той ги наближил и видял, че под тях имало шарена чешма, от която течала бистра вода. Момъкът седнал настрана и надул свирката.
Щом засвирил, две шарени птички запели от върха на дърветата. Те пеели така хубаво, че да се забрави човек, като ги слуша.
Сверил момъкът, пели птичките. По едно време те слетели от дърветата, та станали моми, ама какви моми! — като слънце греели. Момите се съблекли и се хвърлили в коритото да се къпят. Момъкът полека, полека се приближил до дрехите им. Едната го видяла, изскокнала бързо, грабнала си дрехите и хвръкнала. Но другата не могла да усети, когато се приближил, та той й взел дрехите и се отдалечил от чешмата.
Момата се окъпала и вече излязла да се облече. Но видяла, че дрехите н ги няма. Чак тогава забелязала момъка, видяла си дрехите у него и взела да му се моли:
— Дай ми, момко, дрехите! Брат да ми си, не ми ги вземай! Момъкът й рекъл:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти ги дам.
Момата се съгласила и той я завел в колибата. Старецът, като узнал каква е работата, много се зарадвал. Момъкът и момата станали мъж и жена. Те почитали и гледали добре стареца. Той ги имал като свои деца. Невестата намазала с някакви билки очите на стареца и той прогледнал. Станало му много драго и още повече ги обикнал. Не давал прах да падне зърху юнака и невестата му.
По едно време момъкът се научил, че сестра му се жени. Той отишъл при стареца и му рекъл:
— Научих от един ловец, че сестра ми се жени. Ще ме пуснеш ли да й
отида на сватбата. Пак ще се върна. Невестата ще остане при тебе. Няма да бъдеш сам.
— Ще те пусна, синко, как няма да те пусна. Но най-напред ще те заведа да видиш богатствата ми, та да ти е умът все в тях. По-сигурно ще се върнеш.
Старецът извадил от една дупка четиридесет ключа и въвел момъка и невестата в широка изба под земята. Най-напред отворил голяма желязна врата. Вътре имало тридесет и девет стаи. Старецът отворил първата. Тя била пълна само със сърмени дрехи. Той рекъл на момъка да си избере дрехи, каквито си хареса. Отворил друга, пълна със сребърни оръжия. И там му рекъл да си избере каквото си ще оръжие. Отворил една по една всички стаи, и всичките били пълни с всякакви неща: в една само жълти жълтици, в друга сребро, в трета дребни пари, в четвърта сърмени дрехи, в пета отбор коне.Нито една стая не била празна.
Момъкът останал смаян от богатствата на стареца. Избрал си той дрехи и оръжие. Старецът му дал хвъркат кон, покрит със свила и сърма, и му поръчал да върши каквото конят му каже. Конят знаел да приказва. Натъкмил се момъкът, та греел като слънце. Яхнал коня и тръгнал. Конят го попитал:
— Сега в кой град искаш да идем?
— В бащината ми столнина — отговорил момъкът.
— Тогава превържи си очите и се дръж здраво за гривата ми! — рекъл конят и хвръкнал по небето.
Летели, летели — стигнали в столнината. Конят рекъл на момъка:
— Развържи си сега очите, та да идем в бащиния ти дворец.
В царския дворец се тъкмели вече за сватба, имало много народ. Всички забелязали момъка и излезли да го посрещнат. Излезли и царят, и царицата, но не могли да го познаят. Пък и момъкът нищо не им открил. Въвели го вътре и му сторили големи почести.
Забелязала го сестра му. Но и тя не го познала. Щом го видяла, тя го обикнала и поискала да се омъжи за него. Когато сватовете дошли да я вземат, тя повикала баща си и майка си, па им рекла:
— Колете ме. бесете ме, не ща да тръгна с тия сватове. Не ща да се омъжа за моя годеник. Искам младия гостенин със сърмените дрехи! И тъй я мъчили, и инак я придумвали — нищо не помогнало. Нямало що, пратили викач да вика, че сватбата се отлага, и хората се разотишли. Върнали се сватовете без невеста. Сега царят какво да прави! Да каже на госта, но не знае дали той ще се съгласи. Ако откаже, тогава къде да се дене от срам!…
Царят решил да даде богата гощавка и след гощавката да каже на госта. На другата вечер се събрали всички царе дворци на царската трапеза, Преди да почнат да ядат, царят станал самичък, та полял на момъка да се умие, а пък царицата му подала кърпа да се избърше, Като седнали на трапезата, момъкът запитал царя:
— Само тая ли щерка имате, царю честити, или имате и други деца?
— И син имах. момко, на твоя възраст. Но преди години сънува сън, че аз му поливам да се мие. Когато ми каза какво е сънувал, аз викнах сърдито:
"Не искам да ти слугувам! Не си ми вече син. Иди, където ти видят очите!"
И тъй загина и не го видях вече. — Че какво има, ако сте му полели да се умие и ако сте му поднесли кърпа се обърше? Вижте сега, не ми ли поляхте и не ми ли поднесохте кърпа ти и майка ми? Ето на, сънят ми се изпълни. Като чули. че този момък е техният син, царят и царицата го прегърнали и дълго плакали от радост.
Момъкът поседял няколко дена още при родителите си и са разтушавал с тях. После им казал, че ще си отиде при стареца и при невестата. Поплакали баща му и майка му, мъчили се да го възпрат, ала не могли. Момъкът си отишъл пак в гората.
Когато старецът умрял, царският син събрал всичкото му богатство, взел своята невеста и отишъл при баща си, та станал цар.

Имало едно време двама братя. И двамата били богати. Веднъж по-малкият брат рекъл на батя си:
— Бате, парите държат света. Без пари няма сполука.
— Не — казал другият брат. — Сполуката докарва парите.
— Пари ми дай ти, пари! Спо¬луката сама ще дойде!
— Не е така. Ако не дойде Сполуката, ще има дълго време да чакаш парите.
Тоя казва тъй, оня инак — най-сетне братята решили да изпитат кой е прав. Взели пари и тръгнали на път. Вървели, вървели, стигнали в едно село. Изпитали кой е най-бедният селянин. Повикали го, дали му петдесет жълтици и рекли:
— Вземи тези пари и подкупи Сполуката, да ти тръгне на добре.
Сиромахът се зарадвал. Тръгнал си към къщи. Срещнала го русокоса жена. Попитала го:
— Къде отиваш, човече?
— Отивам да подкупя Сполуката — отговорил бедният селянин. — Ето нося петдесет жълтици.
— Сполука с жълтици не се подкупва — рекла жената, — ами купи нещо за децата. А жълтиците скрий в калпака.
Сиромахът купил един дроб да занесе вкъщи, а другите пари скрил в калпака.
Като вървял по пътя, един гарван захвърчал над главата му.
— Га-га-га! — грачел гарванът.
— Не е за тебе дробаа! — отговорил сиромахът и скрил дроба под дрехата си.
Но гарванът се спуснал, грабнал му калпака и отлетял, та се не видял…
Минало се, какво се минало, двамата братя пак дошли в селото. Искали да видят що е направил сиромахът с парите. Той им разказал как му грабнал гарванът калпака. Братята му дали сто жълтици и рекли:
— Вземи тия пари и подкупи Сполуката.
Сиромахът взел жълтиците в ръка и си тръгнал за дома. Срещнала го пак русокосата жена и го запитала:
— Какво стискаш в ръката си?
Жълтици — отговорил сиромахът.
— Защо ти са тези жълтици?
— Дадоха ми ги едни хора да подкупя Сполуката.
— Ех, човече! Не разбра ли? Сполука с пари не се подкупва. Скрий парите вкъщи! После ще те науча как ще намериш Сполуката.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги вкъщи и ги скрил в едно гърне с трици.
Веднъж сиромахът отишъл на пазар. В това време край къщата му минал ябълкар.
— А ябълки, а! — викал ябълкарят.
Чули го децата на сиромаха. Поискали от майка си да им купи ябълки. Тя дала триците с гърнето и взела ябълки.
Дошъл си сиромахът, потърсил гърнето — няма го.
— Де е. жено, гърнето?
— Дадох го на ябълкаря. Взех на децата ябълки.
— Де е ябълкарят?
— Отиде си.
Ахнал, викнал сиромахът, хукнал да стигне ябълкаря. Тук ябълкар, там ябълкар — няма го. Сякаш в земята потънал…
Дошли пак братята. Разказал им сиромахът какво направил с парите. Те му дали два куршума и му рекли:
— На ти тия два куршума: единият за тебе, другият за Сполуката.
Сиромахът взел куршумите. Тръгнал си. Срещнала го русокосата жена.
Попитала го:
— Какво носиш в ръка, човече?
— Куршуми.
— Защо ти са?
— Дадоха ми ги едни хора. Един куршум за мене, другият за Сполуката.
— Сполуката куршум не я хваща! — рекла жената. — Пък и ти не си луд да се убиваш. Слушай сега как ще намериш Сполуката! Ще излееш още сто куршума. Ще оплетеш дълга мрежа. Ще вържеш куршумите о мрежата и ще хвърляш девет дена наред в морето. На десетия ден ще хванеш Сполуката.
Работил сиромахът. Мъчил се. Спечелил малко пари. Купил олово. Излял куршуми. Пак работил сиромахът, мъчил се. Спечелил още малко пари. Купил конци — изплел мрежа. Вързал куршумите о мрежата. Отишъл край брега. Девет дена хвърлял мрежата в морето. Нищичко не хванал. На десетия ден вечерта хвърлил за последен път. Извадил мрежата. Що да види! Златна рибка.
Занесъл я на жена си. Тя я разпрала да я сготви. Но от рибата извадила безценен камък, който греел като слънце. Погледнал го сиромахът и подскочил. В безценния камък видял образа на русокосата жена, дето го бе научила как да хване Сполуката.
— Не се плаши, човече! — продумал с човешки глас безценният камък. — Сполуката ти е в ръцете. Занеси ме на царя.
Сиромахът занесъл безценния камък на царя и рекъл:
— Царю честити, на ти тоя безценен камък. Девет дена хвърлях мрежата в морето. На десетия ден хванах една златна рибка. А в рибката намерих тоя камък.
Царят взел камъка и попитал сиромаха:
— Какво искаш за тоя камък?
— Каквото ми дадеш, царю честити.
Тогава царят му рекъл:
— Девет дена ще вървиш и колкото земя изходиш, все твоя ще бъде.
На тая земя цар ще станеш.
Както казал царят, така сторил сиромахът. Станал цар.
Тръгнали пак двамата братя да видят какво е направил сиромахът. Като минали край двореца на новия цар, той ги видял от прозореца. Пратил да ги повикат.
Братята, като видели, че сиромахът станал цар, смаяли се. А той се усмихнал и казал:
— Какво? Чудите се как съм станал цар, нали? Сполуката ме направи.
— Видиш ли? — рекъл големият брат на по-малкия. — Сполуката всичко може.
— А как подкупи Сполуката? — попитал малкият брат. — С пари, нали?
С работа и мъка! — отговорил царят.

В едно царство имало закон да не се палят вечер свещи. Тоя закон не се спазвал само в една къща, дето живеели три сестри. Една вечер царят, като ходел по обиколка, видял, че в тази къща гори свещ. Той спрял до прозореца и чул какво си приказват сестрите.
— Да ще царят да ме вземе — рекла най-голямата сестра, — ще му напреда вретено прежда, да облече цяла войска!
Втората казала:
— Да ще царят да ме вземе, ще му омеся пита хляб, да нахрани де що войник има в царството си!
Най-малката пък рекла:
— Да ще царят да ме вземе, ще му родя две хубави деца — едното като слънце, другото като месец!
На другия ден пратил царят хора да кажат на най-малката сестра, че я иска за жена.
Завели девойките в двореца. Царят се оженил за най-малката, а другите останали да живеят при сестра си.
Като дошло време, царицата родила две деца — едното греело като слънце, а другото светело като месец.
По-големите сестри завиждали много на царицата. Те взели скришом децата, а на тяхно място турили кученца в люлката. После отнесли и хвърлили децата в гората.
На другата вечер царят свикал на гощавка всички царедворци, да им се похвали, че му се родили такива хубави деца. Когато се събрали гостите, той заповядал да донесат децата. Балдъзите донесли двете кученца. Гостите, като ги видели, смаяли се.
— Какво е това? — извикал разсърден царят.
— Кученца — отговорили балдъзите.
— Кученца ли! Аз ви пратих деца да ми донесете, а не кучета.
— Кученца намерихме в царската люлка, царю честити, кученца донесохме.
— Тъй ли?! — викнал разярен царят. — Значи моята жена ме е лъгала! Надсмивала се над мене! О, тежко й! От днес нататък тя ще бъде за присмех на всички! Заповядвам да бъде заровена до пояс в купище смет! Да се постави стража и всеки, който мине, да заплюва измамницата! Който не я заплюе, да бъде тозчас погубвай!
Каквото заповядал царят, още същия ден било изпълнено.
В това време русокоса самодива намерила захвърлените деца в гората, отвела ги в своя дворец сред планината и ги отгледала като истинска майка. Когато децата пораснали, тя ги завела навръх планината, па им рекла:
— Дойде време да се разделим. Трябва да си отидете вече при своята майка. Вас ви е родила царица, ала завистливите й сестри ви откраднали от люлката и ви отнесли в гората, дето ви намерих. Вместо вас в люлката турили две кученца. Майка ви и до днес е заровена в едно купище и кой как мине, все я заплюва. На ви това камъче. Щом го целунете, ще се яви пред вас хубав кон, който ще ви отнесе при майка ви. Вие ще я изровите от купището и ще разкажете всичко на царя.
Като казала това, самодивата изчезнала. Момчето и момичето останали сами сред планината. Братът целунал камъчето и тозчас дотърчал хубав кон, оседлан, пременен и приготвен за път.
Тогава момчето рекло на сестра си:
— Почакай тук, сестрице! Аз ще ида при мама да я изровя от купището.
После ще дойда да взема и тебе.
Момчето яхнало коня и той го отнесъл право при майка му. То слязло от коня, измило майка си, целунало я и си отишло. Стражата, замаяна от хубостта на момчето и коня, не посмяла нищо да му стори.
Момчето обиколило града и пак си отишло в планината. Всички се чудели и маели, като го гледали как свети като слънце.
И царят се научил за момчето. Той повикал началника на стражата, която пазела царицата, и му рекъл:
— Като дойде светлото момче втори път, кажи му, че искам да го видя.
На другия ден момчето дошло пак и отишло при майка си. То пак я умило и целунало.
Тогава началникът на стражата му се поклонил и рекъл:
— Незнайни момко, царят желае да те види.
А момчето отговорило:
— Докато царят не извади тая жена от купището и не я прибере отново в двореца, няма да се явя при него!
Като казало тия думи, момчето обиколило града и се прибрало при сестра си. Хората пълнели улиците, дето минавало. Не можели да се нагледат на хубостта му.
На третия ден момчето пак пристигнало и се запътило към купището, ала майка му я нямало вече там.
— Къде е жената от купището? — попитало момчето пазача пред двореца.
— В двореца — отговорил пазачът. — Царят заповяда да я извадят от купището.
Момчето влязло в двореца. Явило се пред царя и рекло:
— Викали сте ме, царю честити. Ето ме, дойдох. Царят се смаял от хубостта му и попитал:
— Кой си ти, момко?
— Нека дойде и царицата, та пред двама ви да разкажа кой съм аз и откъде ида.
Пратил за царицата. Когато тя дошла, момчето разказало пред баща си и майка си всичко от игла до конец. Разказало им как били откраднати от лошите лели и хвърлени в гората, как се спасили и кой ги отгледал.
Бащата и майката го прегърнали и заплакали от радост. Пратили го да доведе и сестра си.
Царят, царицата и народът излезли край града, та посрещнали царските деца.
А двете завистници били пропъдени през девет царства в десето.

Един момък се главил ратай у стар овчар, който пасял стада в планината. Всяка вечер момъкът излизал пред кошарите и свирел с меден кавал. Една нощ той засвирил на месечина сред самодивска поляна. Когато заситнил на хоро, долетели три дългокоси девойки и почнали да играят. Най-хубаво играела най-малката. Тя била толкова хубава, че овчарят не снемал очи от нея.
— Ех, да мога да се оженя за тая мома — мислел си момъкът, — цяло село ще ми завижда! Само слънцето може да се мери с нея!
Щом спрял свирнята, девойки¬те отлетели като птички.
Като се прибрал в колибата си, момъкът цяла нощ не мигнал. Все за хубавата девойка си мислел. На сутринта отишъл при стария овчар и му рекъл:
— Ех, да знаеш каква мома видях нощес, дядо! Очите ми останаха в нея.
— Да не си сънувал, синко?
— И насън не може да се види такова момиче, дядо.
— Къде го видя? — попитал старецът.
— На самодивската поляна. С още две девойки играеше по свирнята ми. Но нейната хубост никъде няма. Ех, да мога да се оженя за нея!
— Не думай, синко! — пресякъл му думите старецът. — Самодива невеста става ли! На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш вкъщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!
— Ти ме научи как да я хвана, дядо, и как да я придумам да дойде в село, а за бягането — нека бяга, ако може!
— За хващането — лесна работа — рекъл старецът, — ще те науча какво да направиш. Но за придумване не мога да ти помогна. Трябва насила да я заведеш.
— Е, как мога да я хвана? — попитал нетърпеливо момъкът.
— Как ли? Ще засвириш на хоро. И когато тя се унесе в играта, ще скочиш изведнъж към нея и додето се сети, ще й грабнеш венеца от главата. Щом венецът е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Само пази добре венеца. Вземе ли го, още същия миг ще литне като птичка. Иди я стигай тогава!
— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме научи.
Вечерта той пак засвирил на самодивската поляна. Дошли самодивите. Почнали да играят. Когато се унесли в играта, скочил изведнъж овчарят и грабнал венеца от главата на най-малката самодива. Двете избягали. Дружката им останала самичка сред поляната и затреперала като ранена птичка.
— Дай ми венеца, овчарко! — замолила се тя. — Без венец не мога никъде ла отида.
— При мене ще дойдеш, хубава девойко. В село ще те заведа. На стара майка отмяна да бъдеш.
Самодивата започнала да го раздумва:
— Остави ме, овчарю! Аз съм самодива. Самодива в село не ходи. Самодива невеста не става.
— Ще станеш, ще станеш. Ще ти се радват мама и татко, като писано пйпе ще те гледаме всички! Хайде сега да те заведа при стареца, а утре рано ще отидем в село.
Като казал тия думи, овчарят завел самодивата при стареца. Щом влязла в колибата, сякаш слънце грейнало. Старецът отворил очи, погледнал усмихнат девойката и рекъл:
— Ти случи с момчето, девойко. От него по-добро няма в село и наоколо тъдява. Пък и овцете му бол. Видиш ли онова стадо в срещната кошара? Негово е. С труд го е припечелил. Утре ще си го подкарате, като тръгнете за село.
Девойката гледала тъжно и нищо не продумвала.
Овчарят я накарал да седне край огъня, погледнал я зарадван и пак надул кавала…
Сутринта рано той подкарал стадото и завел девойката в село. Облякъл я със селска премяна и се венчал с нея.
Заживели си хубаво овчарят и самодивата.
На другата година роднини го поканили на сватба. Голямо хоро се изви¬ло сред село. Всички моми и невести се наловили да играят. Само овчаровата булка стояла настрана и гледала. Попитали я сватбарите:
— Защо не потропнеш, невесто?
— Защото овчарят не ми дава самодивската премяна и горския венец. Без тях не мога да играя.
Сватбарите почнали да придумват овчаря:
— Дай й премяната и венеца бе, овчарю! Нали видиш колко й е мъчно, като гледа другите, че играят, а тя стои настрана.
— Дай й ги, дай! — добавили други. — Да заситни хоро самодивско, та да смае мало и голямо!
Овчарят не се съгласявал. Боял се да не избяга хубавата му невеста.
Но придумките не преставали. Най-после той не устоял. Пък и на него се дощяло да види невестата в самодивска премяна и с венец на глава. Затова и дал дрехите и венеца.
Невестата влязла вкъщи, преоблякла се и излязла пак при сватбарите. Всички само нея гледали и не можели да й се нагледат.
А когато се хванала на хорото и заситнила, когато закършила тънка снага и развяла златна коса, събрало се цяло село да я гледа.
Както играела самодивата, изведнъж се пуснала от хорото и хвръкнала. Овчарят викнал подире й:
— Защо ме оставяш, невесто? Къде отиваш? Де да те търся? Тя му махнала с ръка и както хвръкнала, викнала:
— Ще ме намериш в село Омайниче!
Като изрекла тия думи, захвърчала още по-силно и се изгубила в облаците.
Овчарят си отишъл вкъщи, приготвил се за път и тръгнал да търси самодивата.
Той вървял и разпитвал, вървял и разпитвал, ала никой не знаел къде е село Омайниче. Обходил села и градове. Никой не му казал де е това село. Тръгнал из гори и пущинаци, дето човешки крак не е стъпвал. Най-после стигнал до един извор. Там видял белобрад старец с патерица в ръка.
— Къде отиваш, момко, из тия пущинаци? — попитал го старецът.
— От мъка съм тръгнал, дядо. Моята жалба е голяма. Оженил се бях за хубаво горско момиче. Но то отлитна и ми поръка поръча  в село Омайниче да го търся. Затуй се лутам из тия пущинаци. Ти не знаеш ли къде е това село?
— Не зная — поклатил глава старецът. — Ала иди по-нататък. Ще срещнеш друг старец. Той ми е брат и е по-стар от мене. Попитай него. Той е цар на всички зверове и може да знае де се намира село Омайниче.
Вървял, вървял овчарят, видял втория старец. Разказал му мъката си и го попитал дали не знае къде е село Омайниче.
— Не зная, синко — отговорил старецът. — Но каквото не знаят хората, зверовете го подсещат. Почакай да събера зверовете, та да ги питам.
Старецът извадил една свирка и свирнал.
Надошли всички зверове. Поклонили се на стареца, а той им рекъл:
— Слушайте, мечки, вълци, лисици и всички други зверове, какво ще ви запитам! Знаете ли да има някъде село Омайниче?
— Не знаем, царю честити! — извикали в един глас всички животни.
Тогава старецът казал на овчаря:
— Видиш ли, момче, няма такова село, каквото ти търсиш. Но ако искаш да разбереш по-добре, иди при моя брат, който е по-стар от мене. Той е цар на птиците. Попитай него. Той може да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял, вървял, стигнал при птичия цар. Разказал му жалбата си и го попитал:
— Ти не знаеш ли, дядо, къде се намира село Омайниче?
— Не зная, синко. Но ще попитам птиците. Те хвъркат нависоко и гледат нашироко. Може да знаят къде е това село.
Старецът събрал всички птици и рекъл:
— Слушайте, орли, соколи, гарвани и всички по-дребни птици! Има ли някой да е чул да има някъде село Омайниче?
— Не сме чули, не сме чули! — извикали птиците. През това време се задала куца сврака.
Защо се забави толкова, сврако? — попитал я сърдито старецът. Свраката отговорила:
— Забавих се, царю честити, защото ида много отдалече — чак от село Омайниче, дето живеят самодивите. Когато чух, че ни викаш, самодивите ме бяха впрегнали да вършея. Аз побързах да дойда, но една самодива ме перна по ногата и ме окуци. От болка не можах да летя бързо, та затуй закъснях.
Тогава старецът се обърнал към момъка и му рекъл:
— Чу ли, момче, що рече свраката? Тя знае къде е село Омайниче. Хайде, тръгвай с нея! Тя ще те води. За да не се уморяваш, ще ти дам един орел да те носи.
— Ако ми направиш това добро — рекъл момъкът, — цял живот ще съм ти благодарен!
Старецът дал знак с ръка. Долетял най-силният орел. Яхнал го овчарят. Свраката хвръкнала напред и орелът полетял подир нея.
Летели, летели — стигнали до село Омайниче. Овчарят слязъл от орела и му рекъл:
— Кацни на тоя висок дъб и ме чакай! Скоро ще се върна.
Овчарят влязъл в самодивското село. Срещнал една баба и я попитал за жена си.
Бабата му отговорила:
— Иди сред селото. Ще видиш висока кула. Там живеят три сестри.
Едната се беше изгубила някъде. Навярно тя ще да е оная, за която питаш.
Отишъл овчарят сред селото. Влязъл в кулата. Намерил сестрите. Самодивата се зарадвала, като го видяла. Повикала домашните си, па им рекла:
— Елате, вижте моя вакъл овчар! Чак тука ме намери.
Всички го посрещнали радостно. Нагостили го, напоили го със самодивско вино и го поканили да легне да си почине.
Тогава овчарят хванал самодивата за ръка, па й казал:
— Аз имам другар, който ме доведе тука. Чака ме вън от селото. Да поканим и него да похапне от вашите гозби и да сръбне самодивско вино.
Самодивата тръгнала с овчаря. Като стигнали до високия дъб, момъкът извикал:
— Слез, верен другарю!
Тоз миг орелът се спуснал. Овчарят метнал самодивата на гърба му, яхнал го и той и орелът полетял като хала.
Летели денем и нощем. Преминали реки и планини. Най-после стигнали в овчаровото село.
Овчарят завел отново самодивата в къщата си. Изгорил й самодивските дрехи и венеца, па заживял с нея радостно и честито. Самодивата родила лични и хубави момичета. И старите хора вярват, че оттогава хубостта се предала и на хората.

Имало едно време един цар. Той овдовял и се оженил втори път. Царят имал от първата си жена едно момче. Новата царица никак не обичала завареничето. Гледала да го премахне.
Момчето имало бяло конче със звезда на челото. Всяка вечер то ходело при кончето.
Една вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера не яж от хубавите гозби на мащехата! В тях има отрова.
Вечерта момчето казало, че му се прияло хляб и сол.
Поискало да му донесат. Наяло се с хляб и сол, та не се отровило.
На другата вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера недей ляга на постелките си! Под тях има бръсначи. Царицата ги е сложила, та като легнеш, да се заколиш.
Вечерта момчето легнало на дъските и се избавило. На третата вечер кончето пак рекло на момчето:
— Сега пък царицата е сложила змия под твоята възглавница, та да те ухапе. Убий змията, преди да си легнеш!
Вечерта момчето убило змията и останало живо и здраво.
Царицата съгледала, че момчето всяка вечер влиза в обора. Досетила се, че кончето го е научило да не яде от гозбата, да легне на дъските и да убие змията. Затова намислила да премахне кончето. Престорила се на болна. Дошъл царят да я види. Тя му рекла:
— Моля ти се, царю честити, намери ми сърце от бяло конче със звезда на челото! Щом изям това сърце, тозчас ще оздравея.
— Такова конче има само моят син — казал царят. — Но той го пази като очите си. Дано се съгласи да го заколим!
Царицата се престорила на сърдита и извикала:
— Прави каквото щеш! Сега разбрах какъв цар си ти. На едно момче не можеш да отсъдиш!
Бащата отишъл при момчето. Рекъл му:
— Майка ти е болна. За да оздравее, трябва да заколим твоето конче, та да му изяде сърцето.
— Бива, тате — рекло момчето. — Но искам да ми направиш златни дрехи. Да греят като слънце! А кончето ми със златно седло да оседлаеш Ще се пременя и ще го препусна за последен път. Затворете портите, ако се страхувате, че ще избягам.
Царят се съгласил. Момчето отишло при кончето. Разказало му какво иска царицата. А кончето рекло:
— Не бой се! Като ме препуснеш, аз ще избавя и тебе, и мене!
Направили златни дрехи. Приготвили седлото. Облякло се момчето.
Пременило кончето. Извело го на двора. Яхнало го.
Събрало се мало и голямо да гледа. Царят излязъл на двора.
Запрепускало момчето. Кончето обикаляло двора и все повече се засилвало. По едно време момчето се хванало за гривата. Кончето полетяло като вятър, прескочило оградата и се спуснало низ полето.
Припкало, припкало кончето — стигнало в друго царство.
Момчето съблякло златните дрехи. Вързало ги на седлото. Кончето му дало три косъма от гривата си и рекло:
— Щом ти дотрябвам, нагрей космите и аз ще дойда!
Кончето отишло в гората. Момчето купило от един овчар скъсани дрехи, облякло се и се запътило към столнината на царството. Главило се гради¬нар в царската градина. По цял ден копаело, садило, плевило, поливало цветята. Разхубавило царската градина.
Една вечер нагряло трите косъма. Тозчас дотърчало кончето. Момчето облякло златните дрехи, яхнало кончето и цяла нощ препускало из градината.
Чак на разсъмване съблякло златните дрехи, привързало ги на седлото и изпратило кончето.
Момчето си мислело, че никой не го забелязал. Ала царската дъщеря цяла нощ го гледала от прозореца на двореца.
На сутринта всички видели изпотъпканата градина. Видял я и царят. Попитал момчето:
— Кой изтъпка градината?
— Незнаен юнак, царю честити.
— Незнаен юнак ли?— викнал царят.-Скоро да се махаш от очите ми! Царят изпъдил момчето.
Ала царската дъщеря по цял ден и по цяла нощ плачела за младия градинар. Искала да се омъжи за него. А царят не давал да му се издума.
Царската дъщеря плакала, плакала — поболяла се от мъка по момъка. Най-после царят я повикал при себе си. Рекъл й:
— Дъще, не вярвах, че толкова ще изглупееш. Свършиха ли се царските синове, та искаш за прост градинар да се омъжиш? Но щом не можеш да живееш без него, венчайте се. Ала никога не се вестявайте пред очите ми!
Царската дъщеря се омъжила за младия градинар.
Царят оставил младите да живеят в една стаичка под стълбата.
Минало се, що се минало, царят тръгнал да се бие срещу друг цар. Царският зет възседнал куцо магаре и го подкарал из пътя, дето минавала войската. Като стигнал до едно блато, вкарал магарето в тинята. То затънало и не можело да се помръдне.
Кой как минел край царския зет, все думал:
— Ехе, и ти с твоето магаре ще помогнеш на царя, че никой няма да те види!
Незнайният юнак седял върху магарето и нищо не отвръщал.
Като отминали всички, нагрял трите косъма. Кончето начаса дотърчало. Той облякъл златните дрехи, яхнал кончето и полетял към бойното поле.
В разгара на боя противниците нападнали царя и малко останало да го убият. Но тъкмо в тоя миг долетял като хала млад конник, развъртял златна сабя, прогонил враговете и спасил живота на царя.
В битката момъкът бил ранен в кутрето на дясната ръка. Царят извадил златошита кърпа и сам превързал раната.
След боя момъкът препуснал кончето. Стигнал до блатото. Магарето стояло в тинята. Той съблякъл златните дрехи, привързал ги о седлото, изпратил кончето и яхнал пак магарето.
Задала се войската отдолу. Войскарите почнали пак да се присмиват на царския зет. Всички му думали:
— Хайде, връщай се вече и ти, славни юнако!
И царят дори се позасмял.
Когато извървяла войската, царският зет изкарал магарето из тинята и куцук-куцук — стигнал в двореца. Влязъл в своята стаичка под стълбата. Легнал да спи и поръчал на жена си да не го буди три дни и три нощи.
В това време царят преглеждал войниците. Искал да види кои са останали живи и кои убити. Дошло му наум за зетя. Пратил да го повикат, та да се посмеят с него. Ала колкото души отивали да го викат, все се връщали. Царската дъщеря им казвала, че мъжът й заръчал да не го буди три дни и три нощи.
Ядосал се царят. Сам отишъл в стаичката под стълбата. Но що да види? С неговата кърпа била вързана ръката на зетя му. Той го събудил и му рекъл:
— Казвай, зетко, откъде взе тази кърпа на ръката си!
Момъкът разказал всичко от край до край.
Зарадвал се царят, завел зетя си в двореца и го поставил да царува в царството му.
Като станал цар, момъкът нагрял трите косъма. Дошло кончето. Той взел дрехите, пременил се и грейнал като слънце.
А на кончето направил широк обор от чисто злато.

Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текли от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея.
Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:
— Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!
— Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.
— Не зная — отговорила бабата и си отишла.
Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Елин ден той рекъл на майка си:
— Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?
— Ще питаш Слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.
Царският син тръгнал да дири Слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля. много реки и планини. Но Слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:
— Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее Слънцето?
— Защо ти е, синко?
— Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.
Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:
— Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее Слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, оградени с бял камък и на оградата — златна порта. Скоро притъмняло наоколо, в градината блеснали прозорците на Слънчовите дворци.
Царският син почукал на вратата. Излязла Слънчова майка. Попитала го:
— Какво дириш, момко?
— Дойдох да ми каже Слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.
Слънчова майка отговорила:
— Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.
Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:
— Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица“, ти й дай и тя ще остане при тебе.
Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — казал царският син. Момата се изгубила.
Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябъл¬ка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:
— Дай ми, бате, водица!
— Нямам — отговорил царският син.
И тая мома се изгубила.
Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, що греела като слънце. И тя рекла:
— Бате, дай ми водица!
Царският син й дал и тя останала при него.
— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.
— Искам — отговорила момата.
— Знаеш ли къде ще те заведа?
— Не зная.
— В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.
Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал. Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:
— Кого чакаш тука, моме?
— Царския син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.
— Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм з.а пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!
— Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.
— Не мога, сестричко.
Чакай да сляза да ти помогна. Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:
— Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.
Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.
Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да познае момата.
— Защо си така почерняла, моме? — попитал той.
— От слънцето — отговорила циганката.
Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.
Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата…
Царският син заповядал да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му.
Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка.
Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.
Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги вкъщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.
Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребва из къщи.
Тя често думала:
— Ей,ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!
Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:
— Стой, моме! Щерка ще ми станеш!
И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.
Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикали всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.
Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колкото било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.
А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало:
„Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текли…“
Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:
— Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!
Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.

Една жена казала на момчето си:
— Вземи, сине, тавата! Или в избата! Донеси брашно да меся хляб!
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал вятър — разпилял брашното.
Върнало се момчето в избата, Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпиляло пак брашното.
— Няма да е по твоята, лудко!
— извикало момчето и влязло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!" — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще бъде пред тебе! Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли:„Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!" Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло, Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма, Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби дава. Отде я взе бре, момче? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял! Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.
През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На! — Дай, кърпичке, пиене! — Готово!"
Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.
Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям! Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям! Кърпичката стояла празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.
Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!" — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: „Кукуригу!" Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене.
Като се нахранило, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, не стигнало вкъщи, отдалеч завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце,запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата.
Щом й кажеш:„Удряй, пръчко!" — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!" — тя престава да удря. Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат. Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето.
И тя спряла.
Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.
Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало момчето кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце!
Запяло петлето. Жълтиците западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.

Имало едно време хубаво мо¬миче. Когато се засмивало, чуден трендафил цъфтял на устата му. Когато заплачело, едър маргарит капел от очите му.
Момичето толкова се прочуло, че и царят се научил за хубостта му. Той поискал да се ожени за него. Пратил хора да го доведат в двореца.
Царските пратеници отишли, ззели момичето, качили го на царска кола и потеглили.
Между пратените хора имало лоша девойка, която искала с измама да се ожени за царя. Вървели, що вървели, на хубавицата се припило вода. Завистницата й рекла: „Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода". Хубавицата нямало що да прави — съгласила се. Завистницата извадила еднато й око, скрила го в една кутийка, дали й вода и пак тръгнали.
Вървели що вървели, хубавицата пак поискала вода. Завистницата й рекла: „Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода".Момичето било много жадно, нямало какво да прави — съгласило се. Завистницата му извадила и другото око, скътала го в друга кутийка и пак му дала вода. Жените, които били в друга царска кола, съгледали, че момичето няма очи, и рекли: „Защо ли е на царя сляпа царица? Как ще живее с нея пред света? Хайде да я оставим в тая гъста гора, през която вървим сега."
Оставили момичето и заминали.
Те пременили завистницата и я завели при царя, като казали, че това е прочутото момиче. Царят се оженил за нея. Минало се доста време. Царят все чакал царицата да се засмее, за да падне трендафил от устата й, или пък да заплаче, за да пророни маргарит от очите си. Ала тя нито се засмивала, нито заплаквала. Все замислена и намръщена ходела.
Белобрад старец намерил момичето в гората. Той го прибрал в къщата си. Момичето живеело добре при дядото и му пазело къщата. Веднъж дядото кихнал, момичето се засмяло и тозчас от устата му паднал трендафил. То го дало на дядото и рекло:
— Дядо,на ти тоя трендафил, па иди го продай в града! Мини по улицата и викай: „Хайде, трендафил за око, трендафил за око!" Който ти даде око. нему да го дадеш.
Дядото взел трендафила, отишъл в града и почнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички му се чудели и никой не купил трендафила. Като минал покрай царския дворец, от прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Той отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
Царицата извадила една кутийка, отворила я, дала му око и взела трен¬дафила. Дядото взел окото и го отнесъл на момичето. То го турнало на мястото му и прогледнало.
Минало се, какво се минало, момичето пак се засмяло и в устата му пак цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде да го продаде за друго око. Дядото взел трендафила, отишъл в града и пак тръгнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!" Всички се чудели, но никой не купил цветето. Като минал край царския дворец, на прозореца се показала царицата и попитала:
— Какво продаваш, дядо? Старецът отговорил:
— Трендафил за око, дъще!
— Дай го на мене, дядо, аз ще ти дам око!
Тя извадила из пазвата си малка кутийка, отворила я, взела от там око и дядото го занесъл на момичето. То турило окото на мястото му, прогледнало и с него.
Веднъж на момичето му станало нещо мъчно. Заплакало и от очите му закапали зрънца маргарит. То ги дало на дядото и му рекло да иде в града да ги продаде, та да купи едно-друго за вкъщи. Дядото взел маргарита, занесъл го в града и го продал пак на царицата.
С тия трендафили и с маргарита царицата рекла да измами царя. Веднъж тя се засмяла и показала скрития от по-рано в устата си трендафил. Друг път налепила маргарит по очите си и като заплакала, надвесила се над царския скут и поронила скъпоценните зрънца.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнали трендафили и маргарит. Това стигнало до ушите на царя. Царедворците му казали, че царицата купува тия трендафили и тоя маргарит. Царят тогава разбрал хитрината на царицата и решил да издири тая работа. Веднъж той поканил най-хубавите момичета, богати и сиромашки, на тлака. Хубавиците от цялото царство отишли на тлаката. Отишло и дядовото момиче.
Момичетата насядали около огньовете, запрели, завлачили и запели по¬ред кое каквато песен знаело. Царят седял и слушал. Дошло ред на дядовото момиче, което седяло настрана със забулено лице и предяло. То казало: „Аз няма да пея, а ще разкажа приказка".
И като завъртяло чекръчето, почнало: „Речи, чекръче! Едно време имало едно момиче! Когато се засмивало, трендафил цъфтял на устата му. Когато плачело, маргарит капел от очите му…"
Така, без да прекъсва, момичето разказало своите патила. Царят изслушал приказката докрай. После подигнал булото на момичето и то блеснало като слънце. Толкова хубаво било! Тогава царят се оженил за дядовото мо¬миче.
А лъжливата хубавица пропъдил през девет царства в десето.

Имало едно време един умен и хитър момък. Викали го Голобрадко. Умен бил Голобрадко, ала сиромах. Когато умрял баща му, само конопено повесмо му оставил, момъкът нищо не припечелвал.
— Докога ще ходиш сиромах, Голобрадко? — питали го често другарите му. — Колко ти струва хитрината, когато нямаш здрава дреха да се облечеш. — Сега само хитрина и ум събирам. — отговорил Голобрадко. — После ще видите колко струва тая хитрина.
Една сутрин Голобрадко взел повесмото, що било оставено от баща му и отишъл на дяволското блато.Там никой не смеел да отиде. Който отидел, не се връщал. Голобрадко седнал край блатото. Почнал да плете въже от повесмото. Изведнъж изскочило от блатото малко дяволче. Приближило се до Голобрадко. Запитало го:
— Ей. чичо, какво правиш тука край нашето блато? Голобрадко се постреснал.
Но тозчас се съвзел и рекъл:
— Плета въже и пресмятам как ще нарамя това блато.
Уплашило се дяволчето. Избягало при баща си. Рекло му:
— Тате, отиде ни блатото! Един голобрад човек иска да го задигне. С въже да го нарами!
— Не бой се, синко! Иди кажи на голобрадия човек да се надтичвате. Който надпревари, негово ще бъде блатото. Тебе никой човек не може да те надтича!
Дяволчето отърчало при Голобрадко.
— Ей. чичо!
— Какво?
— Тате каза да се надтичваме. Който надтича, той ще вземе блатото.
Усмихнал се Голобрадко, па отвърнал:
— Какво ще се надтичвам с тебе! Такова мъничко, черничко! Ей там в гъстака играе тримесечното ми братче. С него се надтичвай!
Голобрадко показал на дяволчето едно зайче. То мърдало ушички, готово да скокне.
Дяволчето тръгнало към зайчето. Хукнало зайчето колкото му сили държат.
Зайчето тича, дяволчето тича, зайчето тича, дяволчето тича…
Най-после зайчето избягало.
Дяволчето се върнало запъхтяно при татка си. Рекло му:
— Остави се, тате! Отиде ни блатото! Човекът ме прати да се надтичвам с неговото тримесечно братче. Аз него не можах да надбягам! Ами ако бях тичал с голобрадия! Душичка не щеше да остане в мене!
— Не се плаши, сине. Иди го накарай да се поборите. Който надвие, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало при Голобрадко. Рекло му:
— Тате каза да се поборим. Който надвие, той ще вземе блатото.
Голобрадко отговорил:
— Аз с вчерашни дечурлига не се боря. Иди в гората! Там имам сестра тригодишна. Побори се с нея!
Дяволчето отишло в гората. Там лежала рунтава мецана. Дяволчето дотърчало при нея. Побутнало я.
— Мммм! — изръмжала мечката.
— Ставай да се борим, рунтавелке! — подръпнало я дяволчето.
— Аммм! — изръмжала по-силно мечката, па хванала с лапи дяволчето. Пухнала го о земята.
Дяволчето се върнало ни живо, ни умряло при баща си.
— Тате… ох, тате!
— Какво?
— Страшно, татее!
— Кое е страшно?
— Сестричето му… На човека сестричето… Тригодишно, пък щеше да ме забие в земята! Още се въртят звезди пред очите ми. Пък ти ме пращаш с човека да се боря! Ох, тате! Отиде ни блатото.
— Съвземи се, сине! — рекъл старият дявол. — Бива ли така да се плашиш! На ти тая златна топка, па иди да се надхвърляте с човека. Който хвърли по-високо топката, той ще вземе блатото.
Дяволчето отърчало пак при Голобрадко. Той все си плетял въжето. Не поглеждал.
— Чичо!
— Е?
— Тате каза да се надхвърляме с тази топка. Който я хвърли по-високо, той ще вземе блатото.
— Добре. Хвърляй!
Дяволчето хвърлило топката три пъти по-високо, отколкото човек може да я хвърли.
Голобрадко взел топката. Почнал да я върти в ръцете си.
— Хвърляй де! — рекло дяволчето.
— Чакай да се размахнат облаците. Инак отиде ти топката! Ще се изгуби зад облаците.
— Толкова ли високо искаш да я хвърлиш? Не си давам аз златната топка.
Дяволчето си взело топката. Върнало се при баща си.
— Тате — рекло, този човек не можем излезе на глава! Чак до небето щеше топката! Но аз не си я дадох! Старият дявол помислил, помислил, па рекъл:
— Иди занеси на тоя Голобрадко две торби злато, че да се махне оттук. Но гледай да му научиш къщата. Ще отидем после у тях. Хем златото ще си вземем, хем ще му направим някоя пакост! Дяволчето занесло златото на Голобрадко и му рекло:
— Тате ти прати това злато, да не ни взимаш блатото. Ако искаш, аз ще ти нося торбите чак до у вас. Искам да науча къде ти е къщата, че да ти идваме с татка на гости.
— Добре — отговорил Голобрадко.
Вървели, вървели — наближили Голобрадковата къща. Голобрадко спрял дяволчето. Почнал с педя да го измерва.
— Какво ме измерваш? — попитало дяволчето.
— Меря да видя дали ще ми стигне твоята кожа. Къщата ми е покрита все с дяволски кожи. Остава само едно ъгълче недопокрито. И твоята кожа като одера, тъкмо ще го покрия.
Дяволчето се уплашило. Оставило златото и дим да го няма. Голобрадко нарамил торбите. Отишъл си жив и здрав. Скоро се разчуло навсякъде за дяволското злато. Надошли Голобрадковите другари. Гледали и се чудели. Толкова богатство не били виждали. Позасмял се Голобрадко. Рекъл им:
— Какво се чудите, братя! Това е все мое злато! Видите ли сега колко струват моят ум и моята хитрина!