www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

На един беден човек се родило дете и той поканил дядо Господ да му стане кръстник. Дошъл той, кръстил детето и го благословил с дълъг живот. Селото било в планината – тревата растяла много хубава, пълна с всякакви лековити билки, та Господ поръчал да му направят плевник, където да си събира сеното.
Синът пораснал, избрал си хубава и работна девойка за жена и както му е ред поканили дядо Господ за кум на сватбата. Той пак приел и седнал начело на трапезата. Хапнал, пийнал, благословил младите с многобройна челяд и си отишъл.
Същата зима се случила много студена и снежна. Храната за добитъка свършила, та щял да умре от глад. Младоженецът отишъл да Божията плевня и откраднал малко от сламата. Сложил я в кошове натоварил ги на кобилата си и тръгнал за вкъщи. В тъмнината не забелязал, че дъната на кошовете изпаднали и сламата започнала да пада по пътя. Докато стигне в двора си и в двата коша не останало нищо.
Господ забелязал, че сламата му е намаляла с два коша и изпратил един ангел на земята. По нападалата слама той лесно намерил къщата на крадеца.
– Бре, човече, може ли така? – попитал ангелът. – Защо не си поиска от Господа, ами го окраде?
А човекът излъгал:
– Не съм аз, ангеле, честна дума.. 
Тогава Господ казал:
– Нека се запали тази слама и никога да не гасне!
Тя веднага се запалила и светнала като път, който водел право при крадеца. Господ вдигнал този път на небето, за да се вижда от всички и да се знае, че всяко нещо, което извърши човекът – добро или лошо, винаги излиза наяве.
Хората нарекли съзвездието Кумова слама. По средата му има тъмни петна – това са стъпките на кобилата, която носела продънените кошове.

Когато бог Перун живеел още в Пирин планина, дошъл един християнски поп да го гони с кръст в ръка. Свещеникът пръв открил голямото езеро и разказал на хората за него, затова го нарекли Попово езеро. То си имало дух-стопанин, който не допускал никоя живинка в него. И въпреки, че водата му била много вкусна за пиене нищо не се въдело в нея – даже жаби нямало. Хората пускали в езерото риби, за да ги развъдят, но после ги намирали мъртви, изхвърлени на брега. Стопанинът прогонвал и дивите животни, които идвали да пият вода.
Веднъж един овчар пасял наблизо стадото си. Той вървял бавно подир овцете и свирел на кавал, унесен в сладки мисли. Долу, в селото, си имал годеница – двамата си дали дума скоро да се оженят. Овчарят бил събрал и пари да си построят къщичка край реката. Той си носел жълтиците в овчарската гега, която отвътре била издълбана.
Същата нощ в кошарата му се присънил един старец, който му казал да заколи курбан на езерото. На сутринта овчарят си припомнил съня, ала не го послушал. Три-четири пъти му се присънвал този старец, но овчарят не му обръщал внимание и отвеждал стадото си край езерото.
Един ден, както овцете си пасли кротко, от водата изскочил един черен овен, втурнал се сред стадото, разпръснал го и после се върнал, та се хвърлил в езерото. Това бил стопанинът, превърнат в черен овен. Всички овце го последвали и наскачали след него. Овчарят се смаял какво да прави. Затичал се подир овцете и като се чудил как да ги спре, хвърлил пред тях овчарската си гега. Тя обаче паднала във водата и веднага потънала.
Прибрал се овчарят в селото – ни жив, ни умрял – в един ден изгубил и стадото, и парите си. Отишъл право при годеницата си и й разказал какво се е случило. Тя го изслушала мълчаливо и се прибрала в къщата си. След малко изнесла отвътре една овчарска гега и попитала:
– Я виж дали това не е твоята гега.
Овчарят веднага я познал, отворил я отгоре и извадил жълтиците. Оказало се, че същия ден годеницата му отишла на селския извор Скоро младите вдигнали сватба, Овчарят накупил нови овце и развъдил голямо стадо, но вече никога не приближил до Поповото езеро, защото се страхувал от неговия стопанин.

Живяла някога хубава мома. Казвала се Лула. Тя била сгодена за един добър и храбър момък на име Славейко. Пред сватбата годеникът тръгнал да иде на пазар, та да накупи всичко, каквото трябва. А на Лула заръчал никъде да не излиза, че наблизо живеел един страшен змей и можел да я грабне. Ала тя не го послушала – като зами¬нал годеникът й, тя излязла на портите и погледнала към небето. Веднага над тяхната къща се спуснал един черен облак. Навсякъде другаде небето било ясно. Уплашила се момата и припнала при майка си да й каже за облака. Но едва направила няколко крачки, облакът загърмял и затрещял, разделил се на две и от него излязъл един огнен змей. Подире му се носели змеици в златни каляски и змейчета на алести коне.
Змеят не се бавил, спуснал се, грабнал Лула и я вдигнал в облака. След него се заточили змеиците и змейчетата. И за един миг всичко изчезнало. Само Лулината къща се запалила от четирите ъгъла и керемидите започнали да хвърчат из въздуха. Ала и това траяло само няколко мига, докато се изгуби облакът от небето. Както пламнал изведнъж огънят, така изведнъж и угаснал. Керемидите паднали пак на местата си. Само Лулината майка продължила да пищи за отвлечената си дъщеря. Но нищо не могла да стори. Събрало се цялото село, ама от змея вече и следа нямало. Всичко си било като по-рано, само момата изчезнала.
Като се върнал от пазар, Лулиният годеник разбрал всичко и много се натъжил. Но рекъл на майка й:
– Аз ще тръгна по белия свят и няма да се върна, докато не намеря Лула! Под дърво и камък ще я диря, ала ще я отърва от змея! – и като обул железни опинци, метнал на гърба си една торба и взел в ръка желязна тояга, тръгнал, накъдето му видят очите.
Вървял, вървял и назад не се обръщал. Така стигнал до една чудна гора. Из нея не се виждало нито едно зелено дърво. Всичките дър¬вета и храсти били само от чисто сребро. Вместо птички имало сребърни звънчета, които звънели весело. На средата й се простирала една голяма поляна, равна като тепсия. На нея се биели два златни смока.
– Защо се биете? – викнал им отдалече Славейко.
Смоковете рекли:
– Ние сме близнаци и се бием да видим кой е по-голям от нас.
– И таз хубава! – засмял се момъкът. – Та близнаците са на едни години, защото са родени в един и същи ден, в един и същи час. Нап¬разно се бъхтите!
Спрели смоковете да се бият, като чули тия думи, и от благодарност дали на Славейко една златна люспа и му казали:
– Тая люспа е вълшебна. Щом я разтъркаш между дланите си, можеш да се превръщаш на каквото си искаш животно.
Поблагодарил момъкът за подаръка и си продължил пътя. Вървял дни наред. Най-сетне излязъл от сребърната гора и навлязъл в друга гора, още по-чудна от първата. Там дърветата били златни и вместо сребърни звънчета по тях били окачени златни камбанки. На средата й се простирала една златна поляна. На нея се биели две сребърни лисици.
– Чакайте! – викнал и на тях Славейко. – Защо се биете?
Спрели лисиците и му казали, че искат да разберат коя от тях е по-хубава.
– Напразно се мъчите! Всички лисици си приличат като две капки вода. И двете сте хубавици!
Като чули това, лисиците от благодарност дали на момъка един косъм и му рекли:
– Вземи този вълшебен косъм! Като го подухнеш, накъдето искаш, нататък можеш да полетиш!
Поблагодарил Славейко за чудния дар, взел косъма и тръгнал по-нататък. Така излязъл от златната гора.
„Пък да опитам силата на косъма!" – рекъл си той, подухнал го и пожелал да се намери при своята годеница Лула. Веднага усетил, че нещо го издигнало нависоко и той литнал. Скоро се намерил на една висока до небето планина. На най-високия връх се издигал змейови¬ят дворец. Влязъл в него момъкът и заварил Лула, че плаче. Като го видяла, тя се зарадвала, но му рекла:
– Бягай оттука, Славейко, ако ти е мил животът. Ей сега ще дойде змеят и какъвто е огнен и пламен, жив ще те изгори!
– Не ме е страх от змея, Лула! Ами ми кажи защо плачеш?
– Ох, как да не плача, като до неделя змеят иска да се ожени за мене!
– Не бой се, аз съм дошъл да надвия змея и да те освободя!
– Как ще го надвиеш! Много е силен той и мене ме е страх за тебе!
_ Ти не бери грижа, ами сега, като дойде змеят, се помъчи да го накараш да ти каже къде се крие силата му!
– Добре, но ти по-скоро се скрий някъде, защото чувам по вятъра, че змеят се връща!
Славейко извадил люспата, която му били дали смоковете, разтрил я между дланите си и пожелал да се превърне на мравка. Начаса станал на мравка и полазил, та се скрил в една пукнатина на стената.
Едва успял да се скрие, и чудовището пристигнало. Като влязло при Лула, угасило огъня си и подушило въздуха:
– Мирише ми на човек! Кой е идвал тука! – изревал Змеят.
– Никой не е идвал! – отговорила момата. – Ти идеш отвън и със себе си може да си донесъл миризмата!
Ала змеят не повярвал на Лулините думи и започнал да дири навсякъде, като опипал с езика си и стените, и пода, и тавана. Но нищо не могъл да намери, че пукнатината, в която се бил скрил превърнатият в мравка Славейко, едва се забелязвала.
Като не могъл нищо да намери, змеят се помирил и се укротил. Почнал да моли момата с добро да му стане жена.
– Не искам! – отговорила Лула. – Страх ме е от силата ти! Много си огнен и пламен! Намали си силата и ще се оженя за тебе!
– Как да си намаля силата, като това не зависи от мене!
– А от кого зависи?
– От една стара змеица. Тя е най-лютата змеица.
– Нищо, че е люта! Ти ми кажи къде се намира и аз ще ида да я помоля да ти намали малко силата. Кажи ми къде мога да я намеря и аз още сега ще тръгна!
– Тя живее на Усойната полянка… Но и да идеш, и тя не може да направи нищо. И от нея не зависи. Моята сила се крие в един гълъб, който се намира в сърцето й.
– Ами как да намеря тоя гълъб? Той не излита ли понякога от сърцето на змеицата?
– Не, трябва да се убие змеицата и да се хване гълъбът. Като се хване, тогава може да ми се намали силата!
– Ами кой може да стори това?
– Никой! Тя е най-силната змеица и всеки, който стъпи на нейната поляна, жив не се връща!
Момата се престорила, че е нажалена и нищо повече не запитала. Змеят легнал и веднага заспал. Славейко това и чакал, изпълзял от пукнатината, превърнал се пак на човек и рекъл на Лула:
– Аз всичко чух! Сега ще ида и ще се разправя със змеицата! – Взел си сбогом и с помощта на косъма, който му били дали лисиците, се намерил на Усойната поляна.
Там заварил старата змеица да си пощи люспите. Тя, като го видяла, веднага се хвърлила насреща му, за да го лапне. Но той се превърнал на змей и започнали да се бият.
Малко ли, много ли се били, не се знае, но никой не могъл да надвие. Дошла неделята, в която змеят щял да се жени за Лула. Сла¬вейко си спомнил това, напрегнал всички сили и така здраво сграбил змеицата, че за малко щял да я тръшне на земята. Уплашила се тя и рекла:
– Ех, да има сега едно папратово коренче, само на единия зъб да си го хрусна, ще ми дойде такава сила, че с един замах ще те надвия!
Славейко пък казал:
– Ех, сега да имам шепа ягоди, само с един замах на сто парчета ще те направя!
Пуснали се тогава. Змеицата отишла да си търси папратово коренче, а момъкът – зрели ягоди. Но колкото и да търсил ягоди, никъде не могъл да намери.
„Бре, ами какво ще правя сега? Ще ме надвие проклетата змеица!" – уплашил се момъкът и тръгнал напосоки из гората. Но както ходил, съзрял на една малка полянка една къщичка. Отбил се в нея и видял, че пред огнището седи една полусляпа баба. Попитал я къде може да намери ягоди.
– Защо ти са ягоди, синко?
– Боря се със змеицата и не мога да я надвия! Ако хапна малко ягоди, силата ще ми дойде и ще надвия чудовището!
– Мини зад моята къщичка! Там ще намериш и си хапни, ала да знаеш, че не ще можеш да надвиеш старата змеица само със сила! Затова набери разни билки и най-вече комунига и синя тинтява и ги скрий под мишницата си. Вземе ли да те надвива змеицата, ти извади билките и ги мушни в устата й. Така ще я надвиеш!
Послушал Славейко бабата. Наял се с ягоди и набрал разни билки. Мушнал ги под мишницата си и се върнал на поляната. Там го чакала змеицата, страшно разлютена. Щом го видяла, и се хвърлила върху него. Почнали да се бият отново. Но сега змеицата била много силна и като сграбчила момъка, малко останало да го тръшне на земята и да го победи.
Като не сполучила, змеицата се разлютила още повече и почнала да бълва син-зелен пламък, искала жив да изгори момъка.
Тогава Славейко измъкнал изпод мишницата си билките и ги мушнал в устата на чудовището. Веднага то се надуло и се спукало като сапунен мехур. От сърцето му излетял един сив-бял гълъб и хвръкнал към небето.
Момъкът начаса се превърнал на сокол и хванал гълъба. Занесъл го в змейовия дворец и поискал да му откъсне главата, та да стане безсилен змеят. Ала хубавата птичка почнала жално-милно да му се моли да я пусне, като обещавала, че ще му направи голямо добро. Той се смилил и я пуснал на свобода. Но тя хвръкнала и се мушнала в сърцето на змея, който дотогава се гърчел, като от люта треска разтресен.
Щом чудовището усетило гълъба в сърцето си, веднага скочило. Станало два пъти по-силно и се нахвърлило върху момъка.
Начаса и Славейко се превърнал на змей и почнали да се борят. Борили се три дни и три нощи. Никой не могъл да надвие. Починали си и пак почнали да се бият. Били се девет дни и девет нощи. Ала пак никой не могъл да надвие. Тогава змеят рекъл на Лула:
– Подай си, Лула, китката, та да добия сила, с един замах девет педи в земята да го забия!
Викал змеят, но Лула не помръднала. Тогава Славейко рекъл:
– Ела, Лула, при мене, китката си ми подай, сили да добия, с един замах вдън-земя да го вбия!
Припнала момата при момъка и му подала китката си и станал той толкова силен, че като грабнал змея, така го тръшнал, че го вбил вдън-земя.
Подал ръка Славейко на Лула, подухнал косъма, който му били Дали лисиците, и веднага се намерили у дома.
И още същия ден се оженили и заживели весело и честито.
А хората нарекли юнака, който надвил змейовете, Славейко Боризмейко.

Един гърбав човек веднъж замръкнал в гората до самодивски кпаденец. През нощта дошли самодивите и започнали да играят хоро. Като поиграли малко, видели човека, ни жив, ни умрял от уплаха. Хванали го и го накарали и той да се улови за хорото. Самодивите му казали:
– Каквото викаме ние и ти ще викаш същото!
Продължили да играят и да викат:
– Сряда, петък, сряда, петък…
И гърбавият – какво да прави – викал с тях:
– Сряда, петък, сряда, петък…
Като се наиграли хубаво, една от самодивите го тупнала с ръка по гърбицата и тя веднага изчезнала. Човекът се изправил и се прибрал вкъщи. Разчуло се из близките села какво преживял гърбавият на самодивския кладенец.
Дошъл при излекувания друг човек с гърбица. Разпитал къде е кладенецът, че и той да се избави от гърбицата.
Като мръкнало, дошли самодивите и се започнало хорото. Намерили скрития човек и го хванали да играе с тях. Казали му:
– Каквото викаме ние и ти ще викаш същото! Започнали пак:
– Сряда, петък, сряда, петък… А гърбавият викал:
– Сряда, четвъртък, пък чак тогава петък.
Те викали: „сряда, петък", той пак „сряда, четвъртък, пък чак тогава петък"
Тупнала го самодивата по гърба и му израсла още една гърбица.

Един овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наблизо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкова красиви, че не бил виждал такива-моми досега. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, ама точно като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и започнали да му викат да им остави ризите.
– Няма да ви ги върна, каквото и да направите – рекъл овчарят. – Ще ви върна дрехите, само ако някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай сега дрехите да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще видим.
– Ако ви дам дрехите, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, докато някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е раз¬личен от този на вашите жени. Дай ни дрехите и друг път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, но не вярвах, че сте толкова красиви. Сега като ви видях, искам една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с добро, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш дрехите, ние ще се облечем и ще излеземот реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, докато си жив.
Овчарят толкова харесал момите, та дори и не помислил да се откаже от облога. Той веднага им върнал дрехите и започнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят само ги изгледал, станало му много мъчно, но нямало какво да направи. Подбрал си овцете и цял ден ходел умислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и полека се проврял между дърветата. Видял във водата само една от момите. Той се промъкнал, взел дрехите й и започнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, дори да дойдат всички самодиви. Аз много те харесах за жена, а и не съм лош човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл у дома. Казал на майка си да му даде най-хубавата си премяна, защото си е намерил невеста и иска да я премени като за сватба. Майка му веднага отворила раклата, извадила най-хубавите си дрехи и започнала да шета в къщата, за да се приготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от радост къде е намерил невеста.
Овчарят отнесъл майчините си дрехи на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с гръб да може тя да излезе и да се облече. После започнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и започнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, никога не ми давай моите дрехи.
– Аз още сега ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – нека ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш дрехите ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – отговорила самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, после хванал момата за Ръка и я отвел вкъщи. Като я видяла майката, не могла да продума
от изненада – толкова красива девойка не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като вълни по гърба й. Като влязла момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях вече нямало по-честити.
След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него дрехите на самодивата, взел ключа и винаги го носел със себе си. Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да весели къщата.
Овчарят веднага сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – ама така засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум пак рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, ама едва едва пристъпвала, сякаш била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел как тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си дрехи, жената започнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й сякаш не докосвали земята. Другите жени, които играли с нея, капнали от умора, а тя продължавала. Като вече се поуморила, отишла, прегърнала детето си и излетяла с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал навън.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти казах, ако искаш да не се разделяме, никога да не ми даваш предишните дрехи.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен вече няма живот! Ще тръгна да търся самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на голяма планина. Тръгнал нагоре между скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята огромна птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на свобода. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и пак се спуснал, та кацнал при овчаря:
_ Благодаря ти, човече, че ме освободи! Ако не беше ти, довечера ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят само диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, за да си върне жената и детето.
– Вземи това перо! – казал орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако някога ти потрябвам, духни през него и аз, дори накрай земя да съм, веднага ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и пак тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до колиба от преплетени клони. Пред нея една старица се мъчела да си нацепи дърва, но не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят така дърва, бабо – казал овчарят.
– Ами как, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят приближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била обикновена жена, а вещица. Пръстите й били като корени, здраво стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че защо ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е самодива – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и посочила към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята колиба. Ще те пусна да минеш, но само ако попасеш коня ми. Внимавай, той е много буен. Ако го изгубиш, цял живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се лесно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се превърнал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, но се сетил за подареното му перо. Извадил го, дух¬нал през него и царят на орлите долетял над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се превърна в златен орел и отлетя над
планината. Ако не го върна на вещицата, цял живот ще й робувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се превърнал отново в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – казал орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те отведе при жена ти и детето.
Вещицата много се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби човека с хитрост, но той изведнъж яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, само една стояла настрана и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и отново полетели. Самодивите се разгневили страшно и литнали да го погубят.
Жребецът казал:
– Чувам по вятъра, че самодивите след малко ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш пазач, а пък жената и детето ще превърна
в две дини. Като долетят самодивите да ти искат дините, колкото и да настояват, няма да им даваш голямата диня, а само малката. Те няма да направят лошо на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко долетели самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само малката давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си малката, а на нас дай голямата. Виж колко сме много – да опитаме поне по едно парче.
Пазачът пак отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, превърнат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от малката и едно от голямата и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал отново образа си, а двете семки се превърнали на жена и дете. Прибрали се вкъщи и самодивата повече не бягала, защото била обикнала мъжа си и искала да живее като земна жена.

Веднъж Хитър Петър отишъл в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, почнали да се подмилкват около него. Те донесли вино, храна и една печена гъска.
Двамата лъжци предложили, който през нощта сънува най-страшен сън, той да изяде гъската. Хитър Петър се съгласил. През нощта Хитър Петър станал и изял гъската. На сутринта първият лъжец разказал съня си:
– Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Като погледнах надолу, свят ми се зави.
– А аз сънувах, че земята се разцепя и паднах в пъкъла – казал вторият.
Хитър Петър им рекъл:
– Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих, че няма да се върнете скоро и изядох гъската, за да не се вмирише.

Веднаж, срещу неделя, в един хан се отбил да си почине и да преспи Хитър Петър. Там имало и кафене. Влязъл той, поръчал си едно кафе и смирено заслушал какво си говорят хората. Тоя ден тук били събрани десетина хитреци. Всеки от тях се смятал за много умен и за мното хитър. Един-друг почнали да се хвалят. Станало дума и за Хитър Петър. Те му завиждали, че народът го почитал, затова започнали да говорят лошо за него.
– А бе, знам го аз този Хитър Петър – рекъл единият. – Той е луд човек. На две магарета сено не може да раздели.
– По-будала човек няма из нашенско – потвърдил друг. – Хората му се смеят, а той мисли, че намират приказките му за умни. Дето има една: "Ти го плюеш, а той вика: Божа росица…" Та и Петровата е такава…
Всички се засмели на тези думи.
Понеже никой не познавал Хитър Петър, той се спотайвал, пиел си кафето и си мислел що да скрои на тези умници, та да го помнят цял живот.
– Слушайте, хора – рекъл най-големият хитрец. – Какво сме седнали да се занимаваме с един смахнат човек? Такъв будала всеки може да изиграе и да се подиграе с него. Не си струва труда да говорим за него.
Всички поклатили глава и им станало драго, че чули още няколко лоши думи за Хитър Петър. А хитрецът продължил:
– Утре е неделя. В това село има голяма църква със сладкогласен поп. Я да повикаме един бръснар и да се спазарим на цяло да ни обръсне, та по-евтино да ни излезе… Че за света неделя да бъдем докарани като хората.
– Вярно бе! – съгласили се всички.
– Аз съм бръснар – скромно извикал Хитър Петър, който до сега все мълчал. – Защо ви е да търсите друг?
– Е, по колко ще ни вземеш на глава за бръснене?
– Чорбаджии – продължил смирено Хитър Петър. – Аз съм сиромах човек. Каквото ми дадете – съгласен съм. Днес ще имам разноски в хана два-три гроша. Платете ги и ще се наплатим.
Хитреците лукаво се спогледали.
– Ханджи – извикал единият. – От този човек няма да искаш пари за разноски. Ние ще ги платим.
Хитър Петър потрил ръце.
– Сега всеки трябва – казал той, – да отиде в стаята си и да чака ред. Аз ще ида да взема от торбата бръсначите. Ей сега ще дойда и ще почнем работа…
Хитър Петър скочил и излязъл.
А хитреците се закискали след него.
– Ама, че ударихме кьоравото, ха! Евтино ще ни излезе бръсненето. Вместо той нас, ние ще го обръснем. Будала човек!… И такива ги има… Хайде сега да си отиде всеки в стаята и там да чака будалата бръснар.
Станали и всеки отишъл в своята стая.
В това време Хитър Петър взел от ханджийката калъп черен лют сапун, един леген и ибрик с топла вода, наметнал шарена кърпа през рамото си и се заловил за работа.
Влязъл в първата стая. Тук, усмихнат под мустак, го чакал онзи хитрец, дето най-много говорил против него. Запретнал ръкави Хитър Петър и започнал да сапунисва добре лицето, брадата и главата с гъста пяна.
– Много люти, бе момче! – процедил през зъби сапунисаният.
– Трай, трай, и само гледай как гладко ще те обръсна, като за сватба. Нека добре да омекне брадата ти… А сега почакай малко, че съм забравил острия си бръснач. Сега ще го донеса.
И Хитър Петър грабнал легена със сапуна и право в другата стая. Насапунисал и друг хитрец. После му казал, че е забравил бръснача си и го оставил уж за малко. Така отивал от стая в стая, докато насапунисал всичките. Сапунът бил лют, та никой не смеел да си отвори очите. Всички чакали да дойде бръснарят и да започне бръсненето…
А през това време Хитър Петър се измил добре, нахранил се, взел в торбата един хляб и буца сирене и се обърнал към ханджията:
– Ханджи, аз си заминавам. Пък яденето и другите разноски ще платят онези приятели, дето сами ти обещаха. Хайде, кажи им много здраве от бачо им Хитър Петър. Нека да го помнят и да го благославят…
И си заминал.
Чакали, чакали насапунисаните да дойде бръснарят, никой не идвал. По едно време един от хитреците, като не можел да търпи повече лютия сапун, излязъл вън и започнал да вика:
– А бе, къде е този калпав бръснар? Половин час го чакам да донесе бръснача си и още го няма… Очите ми ще изгорят!
Като го чули, един по един започнали да излизат всички хитреци, да чистят с кърпи очите си и, като се виждали един-друг така изцапани, с течащ сапун по шиите, по ушите и по ризите им, разбрали, че ги е изиграл някой хитрец.
– Бре, къде е този бръснар – викали те един през друг и тичали насам-натам из двора и стаите си. – Де е този проклет човек, който така ни омаскари?
– Ханджи, улови го, бе! Улови този бръснар, дявол да го вземе и го дай ти на нас.
Събрали се от махалата жени, деца и мъже. Те гледали насапунисаните хитреци, сочели ги с пръст, смеели се и ги подигравали.
– Вода бе, дайте вода да се измия, че ми отидоха очите! – крещял един.
– Ох, ще му одера кожата на този разбойник – викал друг и си триел зачервените очи. – Къде е той, бе джанъм?
– Онзи, бръснаря ли? – попитал кръчмарят, като се подсмихвал. – Онзи, дето обещахте да му платите разноските ли?
– Той, той. Къде е?
– А че той се наяде за ваша сметка и си отиде човекът… И ми рече: "Много здраве им кажи от бачо им Хитър Петър. Нека добре да го помнят…"
– Тоз ли е бил Хитър Петър? – креснали изненадани и ядосани хитреците. – Брей, изигра ни, без да се усетим, ха!… И се затичали към селската река да си умият лицата и главите.
А селяните продължавали да им се смеят през глава и да ги подиграват…

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. "Добре, че нямаше никой от нашите да ме види", си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. "Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва." И му вързала гердана си.
Дошъл свекърът.
– Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?
– Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.
– Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. – Сложил му капата: ама да не кажеш! – рекъл и му завъртял с глава.
Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:
– Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! – и взела да се кръсти.
Разказали и на бабата.
– Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.
Дошъл синът и им се присмял:
– Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?
– Не, мъжо – отговорила булката. – Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… – разказала му всичко.
– Господ да ви пази – рекъл той и на тримата, – но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.
И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.
– Какво правите, братя?
– Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.
– Не може тъй, добри хора – рекъл, и ги научил как да си направят прозорци.
Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.
– Чакай, приятелю, ще се убиеш! – извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.
По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.
– Защо стоите още на пътя – попитал ги, – нямате ли си къщна работа?
-Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем, кой на кого е.
А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.
– Имало и по-диви от вас хора на света – рекъл. – Живейте с този ум, както знаете.

Веднъж Хитър Петър като орал, намерил една стара пара. Намислил да я занесе на царя. Тръгнал за царския палат, но вратарят го спрял и му казал:
– Ще те пусна, ако ми обещаеш половината от наградата, която ще ти даде царят.
Докривяло на Хитър Петър, но му обещал и вратарят го оставил да влезе.
Поднесъл той парата на царя. Владетелят го попитал, каква награда да му даде.
– Искам сто тояги бой!
Царят се сетил, че тука се крие някаква хитрина и заповядал да бият сто тояги полека. Като му наложили петдесет, Хитър Петър казал:
– Стойте, другите петдесет тояги са за вратаря ви – и разказал на царя каква е работата. Царят заповядал да ударят сто тояги силно на вратаря, а Хитър Петър възнаградил.

В едно село живеел сиромах Тодор. Нямал си той ниви и добитък, а работел чорбаджийските имоти. Криво-ляво прехранвал себе си, жена си и трите си деца.
Чорбаджията имал само един син за чудо и приказ. Нищо не работел, нищо не учел, а денем киснел по кафенета и кръчми, пък вечер скитал край плетищата да лъже моми. Нямал нито страх, нито срам от хората. На баща си отвръщал, майка си ругаел, ратаите подигравал и понякога за нищо и никакво стоварвал по гърба им юмруци. Нали бил чорбаджийски син, никой не смеел да му каже нещо. Селото било пропищяло от проклетията му, но какво да се прави?
Един ден сиромах Тодор дялкал в чорбаджийския двор да поправи колата, че трябвало да пренесе тор на нивите. Навел глава, той си работел и мислел за своето сиромашко тегло. В това време от къщи излязъл чорбаджийският син. Бил доволен и ухилен. Той се спрял до сиромах Тодор да погледа какво работи. И както стоял с ръце в пояса си и само мислел с каква пакост да си направи кефа, видял на слънцето да лъщи голият потен врат на бедняка. И плюл чорбаджийският син на ръката си, после я вдигнал и стоварил една плесница по врата на сиромах Тодор. Брадвата изхвръкнала от ръката му. Сиромахът вдигнал изненадан глава.
– Защо ме биеш, чорбаджи? – попитал той.
Но чорбаджийският син се захилил още повече.
– Да видя дали ти е здрав вратът…
И той заминал нататък.
Сиромах Тодор нищо не рекъл. Станало му мъчно, че за нищо и никакво му се подиграват. Не можел да се бие с чорбаджийския син, затова решил да иде при дядо поп, за да му се оплаче. Станал той, взел от прахта скъсания си калпак и право в дядовата попова къща.
Дядо поп седял на чардака върху един миндер. От време на време той дърпал блажено от чибука си и сърбал горещо кафе от голяма турска чаша. Сиромах Тодор се изправил пред него смирено.
– Дядо попе – почнал той. – Идвам да се пооплача от чорбаджийския син…
Дядо поп го погледнал и направил кисело лице. И той се страхувал от този непрокопсаник, та не искал да има с него вземане-даване.
– Като поправях колата в двора – продължил сиромахът, – лепна ми една плесница, да си направи кефа. Е, справедливо ли е това?
– Ха, затуй ли идваш при мене? – отвърнал дядо поп. – Голяма работа, брей!… Като го срещна, ще му кажа да те почерпи половин ока вино заради плесницата, та да го простиш.
И както си седял, дядо поп се обърнал гърбом, сякаш да покаже, че работата е свършена и сиромах Тодор може да си върви.
Сиромах Тодор замигал и се почесал, дето не го сърби. Тази присъда на дядо поп никак не му се харесала. И изведнъж вдигнал ръка и лепнал една здрава плесница на оголения врат на дядо поп.
– Ти луд ли си, бе? – изревал дядо поп и вдигнал чибука си да го стовари върху сиромаха.
– Чакай, дядо попе… Аз имам право – спрял го сиромах Тодор. – Ти казваш, че една плесница струва половин ока вино? Значи и аз сега ти дължа половин ока. Като видиш чорбаджийския син, нека той тебе почерпи с моето вино. При него твоята дума повече минава. Тъй и двама ще се наплатим.
И Сиромах Тодор нахлупил доволен калпака си и си отишъл.