Какво най-обича Тигърчето

Веднъж, преди много, много години, срещнах едно тигърче. То беше съвсем слабичко.
— Горкото тигърче! — извиках аз. — Та ти си ми съвсем слабичко! Искаш ли да си похапнеш малко кокали?
— Не, благодаря! — отвърна тигърчето. — Не обичам кокали. Аз ям думи и затова обичам приказки. От тях надебелявам.
— Ст приказки ли?!
— Да, ако ми разкажеш няколко приказки ще стана много дебело. Само че приказките трябва да са хубави. От лошите ме заболява корема. Пък ако приказката е много лоша, умирам, ей така.
— Моля ти се, не стой дълго мъртво!
— Няма. Сега съм по-добре.
Вижте, тигърчето беше слабо, съвсем слабичко.
Започнах да му разказвам приказки и то ставаше все по дебело.
и по-дебело,
и по-дебело,
и по-дебело.
Тогава престанах да му разказвам приказки и то ставаше все по-слабо
и по-слабо,
и по-слабо.
— А сега какво искаш?
— Още приказки, ако обичаш!
— Добре! Вече си доста слабичко. Така че време е да започна.
— А тези приказки, които ще ми разкажеш, от някоя книжка ли са?
— Да.
— С картинки ли?
— Да.
— А кой ще рисува картинките? Не ти, нали?
— Не, не аз. Мечето Едуърд. Ето го.
— А ето ги и моите котета Джордж и Хамлет.
— Мечето ли ги нарисува? Много лоши рисунки.
— Не, аз ги нарисувах. Забравих. Извинявай! Мечо, нарисувай ги ти!
— Това е по-добре. Двете котета са братче и сестриче.
— Гладни ли са?
— Както винаги! А ето че идва и един друг с нас. Това е Моги, нашето конче.
Знаеш ли, понякога в края на приказката, преди да почне следващата глава, остава много място. Така че нашето конче Моги може да ни пренесе през него. А също през плетища и ровове и други подобни. Изобщо, хубаво е да си имаш конче. Да ти разкажа ли първата приказка?
— Да, ако обичаш. И да бъде дълга.
— Добре. Тогава, хайде да яхнем Моги и да препуснем към Царството на приказките.