www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Приказка за двама шопи—
с капи и чепати сопи,
за лукавия кадия,
чорбаджията-хаджия,
ходжата и злата гъска –
дето скубе, дето съска,
и за писаря Осман —
с прословутия ферман…
*
* *
Де ти Правда в село Дивда?
— Няма Правда, има Крнвда!. . ,
Кривда шета по стъгдите —
шета сякаш у дома си,
Кривда ходи по петите
на добрите сиромаси,
Кривда вързва им ръцете,
Кривда им дои овцете,
Кривда залъка им взима —
пролет, лято, есен, зима!. . .
Не мирясва!. . . Ах, ти пуста
хлевоуста
проклетия-орисия,
пак ли шушнеш нещо в пруста
на лукавия кадия?. . .
Старият кадия дърпа наргилето,
пуска дим и звучно сърба от кафето,
в ъгъла се гушат двама плахи шопи —
с козиняви капи и чепати сопи,
а сред одаята врякат две козички —
глупаво се пулят и въртят брадички.
Зарад тях се жалва злия чорбаджия —
дрънка броеница и източва шия. . .
— Ах, горките ми козички,
две близначета-сестрички,
и попара им дробях,
и с винце си ги поях,
раснеха под мойта стряха,
сладкогласни ми врещяха,
щом ги зърнах пред вратата —
мед ми капеше в душата.
Гледахме ги като свидни
родни щерки-хубавици,
пъргави и миловидни,
украсени с огърлици от мъниста, с две жълтици —
дар от мойта Рада,
чак от Цариграда. . .
Га поглеждам — идат снощи,
боже, същи живи мощи,
целите окраставели,
пощръклели, оглупели.
Ох, душици мои клети,
де, бе рожби, ми се губихте?.
Цървуланковци проклети —
вие, вие ги погубихте!. .
Мъчили сте ги в горите
млякото да им доите!. . .
Попристъпват двама шопи —
с капи и чепати сопи,
доземи в поклон се свеждат,
па се вайкат и нареждат. . .
— Сиромашка орисия!. . .
Помогни ни, стар кадия —
та какво сме ний виновни
за делата им греховни?
Вдън горите ги открихме,
край Владайската река,
па едва ги там спасихме
от устата на вълка.
Уж да сторим добрина,
а в отплата — гледай, на!. . .
Кой ще мъчи животинки
пък и то таквиз мънинки?
Как така ще ги доиме —
не налели още виме?
Ах, клеветник в нас е впил
зъл език като бодил,
ала клетва ще дадем,
клетва ще се закълнем
и пред бога, и в исляма,
че такова нещо — няма!. . .
Побесня хаджи Лука,
па затропа със крака. . .
— Да мълчите! Да мълчите!
Гледате да изхитрите!
А къде са им изчезнали,
питам ази, огърлиците?
Как? Потънаха във бездна ли?
Х-м, окрали сте жълтиците!. . .
Скочи старият кадия,
викна. ..
— Що за поразия?
Отвори уши
хей, Кара-Осман!
Слушай и пиши
ферман:
„. . . В името на Падишаха,
Мохамеда и Аллаха —
Цървуланковци — Иван,
с неговия брат — Първан,
дадени под съд
затова, че. . . еди как си. . .
заповядвам да внесат
глобата със всички такси. . .
Първо — двайсет гроша за хазната;
второ — десет на хаджи Луката;
трето — пет петака на Османа —
за печат върху фермана.
А за тия огърлици, от мъниста, с две жълтици —
двайсет дена ангария
на почтения хаджия!. . .“
Мойта дума е закон!.. .
Щом я чуете — поклон.
Гъкнете ли, то — тежко ви!. . .
Ще ви туря във окови!. . .
С моя височайши сан
аз съм в Дивденско султан!. ..
Тъй ли е, кажи, Осман?. .
А Осман — какво да каже?
Смъква пискюллия фес,
мачка го в ръце и даже
гръб пречупва като пес,
па се чеше зад ухото
и — потапя пак перото!. .
Смаяха се двама шопи —
с капи и чепати сопи —
как с кадията ще спорят?
Хич не им се види леко!. . .
Де да идат? Що да сторят?
Бог високо, цар — далеко!. . .
Че се мълком поклониха,
пот от чело поизтриха —
па развързваха пошове,
па обръщаха джобове,
па пресмятаха грошове —
сетне сведоха главите,
че начетоха парите
до последния петак. . .
Няма как, ех, няма как!. . .
А пък писаря Осман
им подаде къс хартия,
що наричаха „ферман“ —
свит-навит като фуния.
Върнаха се в къщи шопите,
хвърлиха на пода сопите,
рано заран, щат-не щат —
хванаха се да орат
с чорбаджийските аргати,
с брези биволи рогати.
Там — под слънцето пладнуваха,
там — под месеца нощуваха,
залъци във сол топиха,
хрупаха пипер и лук,
жажда палеща гасиха
от горещия бърдук,
с пот от чело, под ярема,
напоиха чернозема,
без да си продумат дума —
дигнаха цървулите,
па се свлякоха от друма
боси през мамулите.
В черния коларски път —
черни мисли с тях вървят. . .
„Бре, от де дойде пък тази
Кривда (бог да ни упази!) —
че ни яхна чорбаджията,
че ни погна немотията,
черна мъка ни загриза —
иде ни да дернем риза!. ..
Грижи, пусти-опустели,
бял ден с вас не сме видели!
Мълком теглим туй тегло,
а пък то от зло — по-зло!. . .“
Де ти Правда в село Дивда? —
Няма Правда, има Кривда!. . .
Кривда — злобната старица,
Кривда — кривата душица,
с дълги чорлави коси,
с мънички очи-оси. . .
Ах, ти пуста
хлевоуста
проклетия-орисия,
пак ли шушнеш нещо в пруста
на лукавия кадия?. . .
Старият кадия чехлите събува,
глади си брадата, дълбокомъдрува.
В ъгъла се гушат двама плахи шопи
с козиняви капи и чепати сопи,
а сред одаята мърда бяла гъска —
блъска със крила и ядовито съска.
По-назад от нея ходжата се пери
и гласът му глухо гъгне и трепери.
— Вай, кадия, вай аман,
целият съм изкълван,
ах, не види ли Аллах,
тръгнах голобрад — за смях!
Тая гъска, стар кадия,
стъпи в нашата джамия,
и сред тишина дълбока
пред лицето на пророка
най-безсрамно оскверни я.
Туй побъркано пернато
ме издебнало, когато
със молитва на устата
се унасях в дрямка свята,
коленичил пред Аллаха
под свещената му стряха.
Сепвах се, но — що да крия,
връхлетя като фурия
и зъбата-бесновата
в миг оскуба ми брадата.
Вай, кадия, вай аман —
целият съм изкълван.
Ах, не видя ли аллах,
тръгнах голобрад — за смях!
Тая гъска, стар кадия,
тая гъска — обеси я!
Попристъпват двама шопи —
с капи и чепати сопи,
доземи в поклон се свеждат
па се вайкат и нареждат. . ,
— Сиромашка орисия!
Милост имай, стар кадия,
молим ти се, пощади я!
Не оставяй сиротинки
девет дребни животинки,
девет рошави гъсета —
рожбици на майка клета.
Тя е глупава, горката,
няма пипе във главата,
като всяка проста гъска
само си пасе и съска.
Скубала е, без да знае
туй трева, или брада е!. . .
Сбърчи ходжата лице
па замаха със ръце. . .
— Да мълчите! Да мълчите!
Нека висне на гредите
че не знаем що ни чака —
както никак не пробира
и си хойка по сокака,
някой ден дори везира
ще докопа за мустака. . .
Скочи старият кадия,
викна. . .
— Що за поразия?
Отвори уши
хей, Кара-Осман!
Слушай и пиши
ферман:
„. . . В името на Падишаха,
Мохамеда и Аллаха, —
Цървуланковци — Иван,
с неговия брат — Първан,
дадени под съд
затова, че. . . еди как си. . .
заповядвам да внесат
глобата със всички такси. . .
Първо — двайсет гроша за хазната;
второ — десет гроша за брадата;
трето — пет петака на Османа —
за печат върху фермана.
А пък тая злобна гъска,
дето и връз мене съска,
щом е скубала брадата —
оскубете й перата —
на часа я изведете
и я о-б е-с е-т е!. . .“
Мойта дума е закон!
Щом я чуете — поклон.
Гъкнете ли, то — тежко ви!. ..
Ще ви туря във окови!. . .
С моя височайши сан
аз съм в Дивденско султан!. . .
Тъй ли е, кажи, Осман?. . .
А Осман — какво да каже?
Смъква пискюллия фес,
мачка го в ръце и даже
гръб пречупва като пес,
па се чеше зад ухото
и — потапя пак перото.
Смаяха се двама шопи —
с капи и чепати сопи —
как с кадията ще спорят?
Хич не им се види леко!
Де да идат? Що да сторят?
Бог — високо, цар — далеко!
Че се мълком поклониха,
пот от чело пак изтриха —
па развързваха пошове,
па обръщаха джобове,
па пресмятаха грошове —
сетне сведоха главите,
че начетоха парите
до последния петак. . .
Няма как, ех, няма как!. . .
А пък писаря Осман
им подаде къс хартия,
що наричаха „ферман“ —
свит-навит като фуния.
Тръгнаха и без утеха
сбогом с гъската си взеха. ..
А пък тя след тях, горката,
се затътри по земята,
но ръката на Османа
ловко за крака я хвана,
а след туй … и за гръкляна.
Тъй добрата наша гъска —
що престана в миг да съска,
първом (без да се протака)
бе оскубана в конака,
после (над червена жара)
тя в котлето дигна пара,
сетне (щом чорбата кръкна)
тя изплува и подхвръкна
леко на една тепсия
пълна с лук и мерудия,
бързо подир туй се юрна
към напалената фурна,
и — като присви крилата,
кацна. . . право на софрата,
на софрата — пред кадията,
ходжата и чорбаджията!. . .
Де ти Правда в село Дивда?
Няма Правда, има Кривда!. .
Върнаха се в къщи шопите
стиснали по-яко сопите,
па юнашка клетва дадоха —
нито пиха, нито ядоха,
здраво се запретнаха,
сметнаха-пресметнаха,
мислиха-премислиха,
и накрай — измислиха!. . .
Старият кадия сънно се прозява,
пий шербет и тежка жажда утолява,
долу под софрата мляска гладно куче—
зъби се и сладко гъши кокъл смуче.
Ето че пристъпват двама плахи шопи
с козиняви капи и чепати сопи,
па глави навеждат,
хълцат и нареждат. . .
— Сиромашка орисия!. . .
Помогни ни, стар кадия!. . .
Помогни ни — че мухите
ни преследват по петите
и от тая паплач — мира
нийде никой не намира!. . .
На рояци все кръжат,
хапят, плюят и жужат.
Ще ни подлудят, комай.
Дай акъл, акъл ни дай!. . .
Пъплят — вечно не дояли те!. .
Ще ни изядат с парцалите!. . .
Що да правим? Трябва май
Дървен господ да играй!. . .
Скочи старият кадия,
викна. . .
— Що за поразия?
Отвори уши,
хей, Кара-Осман!
Слушай и пиши
ферман:
„. . . В името на Падишаха,
Мохамеда и Аллаха,
Цървуланковци — Иван,
с неговия брат — Първан,
затова, че.. . еди как си.. .
трябва, както му е ред
най-напред
да платят съдебни такси:
Първо .. .
Второ …
Трето …
И — от днес им давам право
с моя височайши сан,
да вървят по живо-здраво
с настоящия ферман,
и по път и кръстопът —
дето да се прилепят
зли мухи — досадни твари —
да ги трепят кой как свари!. . .
Па прикри с една прозявка
свойта злъчна подигравка.
А перото на Османа
скърца пак нанред-назад.
Ето го готов фермана
с връв и восък и печат.
Смигнаха си скришом шопите,
стиснаха в десница сопите,
капи от глави свалиха,
че се ничком поклониха,
сетне, сякаш подочули
нейде нещо да бръмчи,
позатътриха цървули,
и зашариха с очи,
пред кадията се спряха,
зяпнаха го със уплаха,
ахнаха и в хор пропяха. . .
— Б-ъ-ъ-з-з!. . . Ха!. . . Му-ха!. . .
Дигнаха чепати сопи
двамата корави шопи,
па платиха,
наброиха,
на самия
стар кадия,
пата-кюта! — ред по ред,
ту отзад,
ту отпред…
Първо -двайсет сопи за хазната
(дето им прибра парата).
Второ — десет за онез козички
(две близначета-сестрички).
Трето — пет за гъската-добрата
(що издъхна на софрата).
Сетне — още толкоз на Османа. . .
Па набучиха фермана. . .
И вървят, вървят на път
— хващат пътя към Балкана
и се смеят, и мълвят. . .
— А бе, ние сме си прости,
— но бетер от нас бе той!
— Мир на грешните му кости!
— Мир и вечен упокой!
Приказката свърши вече. . .
Но подхвана я Балкана,
и разчу се надалече
радостната вест „Кадията
си платил за проклетията!…“
И — с певците-гъдулари,
с балканджиите-бунтари,
тръгна все по прашни друми,
изпод писнали куршуми,
сред призивни тръбни звуци,
чак до внуци и правнуци —
Правдата на тия шопи
с капи и чепати сопи,
тая Правда — сиромашка,
ала дръзка и юнашка,
Правда — тяхната сестрица,
ясноока хубавица.. .
Де ти Кривда в село Дивда?
Казват — тук и там все още
броди тя в безлунни нощи,
зъзне, в дрипи се обвива,
дебне зла и мълчалива,
ала зърне ли тояга —
плюела си на петите,
че се втурвала да бяга,
скривала се вдън-горите,
там, в една хралупа глуха,
дето само бухал буха!. . .
