Приказка за въпросите

Имало едно време едно дете, което всяка вечер излизало на двора и гледало небето.
То виждало звездите — безбройни.
Гледало Луната как тихо върви между облаците.
Виждало как Слънцето всяка сутрин се връща точно навреме, сякаш някой го буди.
И детето все питало:
— Кой движи всичко това?

Кой върти световете?
Кой е запалил звездите?
Защо вселената не се разпада като счупена каруца?
Хората му давали различни отговори.
Един казвал:
— Това са закони.
Друг:
— Случайност.
Трети:
— Голям взрив.
Четвърти:
— Господ.
Но детето усещало, че зад думите стои нещо още по-голямо.
Една нощ, когато небето било толкова ясно, че Млечният път приличал на снежна река, при него седнал стар часовникар.
Той носел малка лампа и миришел на дърво, масло и книги.
— Какво гледаш? — попитал старецът.
— Опитвам се да разбера кой движи света.
Часовникарят се усмихнал и извадил от джоба си стар часовник.
— Виж това.
Отворил го.
Вътре имало десетки колелца. Малки пружини. Зъбци. Всички се движели заедно.
— Ако намериш този часовник насред пустиня — попитал старецът — ще повярваш ли, че сам се е сглобил?
— Не — отвърнало детето.
— Защо?
— Защото е прекалено подреден.
Тогава старецът вдигнал пръст към звездите.
— А те?
Детето замълчало.
Старецът продължил:
— Земята лети през тъмнината със скорост, която човешкият ум трудно разбира. Слънцето гори милиарди години. Всяка звезда е огромна пещ. Планетите се въртят така точно, че дори малка грешка би унищожила живота.
После взел шепа пръст от земята.
— А в тази пръст има живот. Невидим. Цели светове.
А в теб има сърце, което бие без да му заповядваш.
Има мисъл. Сънища. Любов. Сълзи.
Кажи ми — дали всичко това е само прах?
Детето попитало тихо:
— Значи има Господ?
Старецът погледнал небето.
— Някои Го наричат Господ.
Други — Велик Разум.
Трети — Архитект на Вселената.
А има и такива, които просто мълчат, защото чувстват, че думите не стигат.
— А какво е светлината?
Старецът се усмихнал.
— Светлината е едно от най-големите чудеса.
Тя топли.
Показва пътя.
Носи цветовете.
Без нея няма утро, няма живот, няма очи, които да виждат.
После замълчал за миг и добавил:
— Но има и друга светлина.
— Каква?
— Онази вътре в човека.
Светлината, която те кара да пожалиш слабия.
Да помогнеш.
Да обичаш.
Да търсиш истината.
Да създаваш музика, приказки, картини и добрина, въпреки че светът понякога е жесток.
Детето дълго мислило.
— А защо сме ние тук? В тази огромна вселена?
Старият часовникар се усмихнал тъжно.
— Може би не сме тук, за да бъдем най-големите.
Може би сме тук, за да бъдем съзнанието, което може да се удивлява.
Той посочил звездите.
— Вселената е огромна. Но една звезда не знае, че свети.
Една планета не знае, че се върти.
А човекът може да погледне към небето и да попита: „Защо?“
И точно в този въпрос има нещо велико.
— Значи сме важни?
— Много.
Не защото сме силни.
А защото можем да избираме.
— Какво?
— Дали да носим светлина… или мрак.
После старецът станал и тръгнал към тъмнината.
А детето останало само под звездите.
Но вече не се чувствало малко.
Защото разбрало нещо:
Че човекът може да е дребен пред Вселената…
но когато в сърцето му има любов, доброта и жажда за истина — той носи частица от самата светлина, която движи световете.