Вечният спор

Събрали се веднъж всички човешки неволи при дядо Господ.
Дошли не като хора, а като сенки — едни черни и студени, други шумни и страшни, трети тихи като плесница в тъмното.
Първи пристигнал Страхът.
Той бил висок, слаб и без лице. Само очи имал — жълти и трепкащи като свещ в буря.
След него дошъл Гладът — сух като пръчка, с хлътнал корем и дълги кокалести ръце.
Дошъл и Боят — грамаден, червендалест, с юмруци като камъни.
Издевателството пристъпило най-тихо. То носело усмивка, но очите му били студени. Говорело уж меко, а оставяло белези по душите.
Подир тях дошли още:
Лъжата — с хиляда лица.
Алчността — с джобове без дъно.
Завистта — зелена и крива като стара трънка.
Самотата — тиха като зимен сняг.
Унижението — приведено, но отровно.
Безразличието — най-страшното от всички, защото нито плачело, нито се смеело.
И всички започнали да спорят.
— Аз съм най-силният учител! — извикал Боят. — От мен децата стават послушни!
— Не! — засъскал Страхът. — Когато детето трепери, тогава слуша най-много!
— Глупаци! — изхриптял Гладът. — Гладното дете помни всеки урок за цял живот!
— А аз? — усмихнало се Издевателството. — Аз превръщам слабите в покорни. След мен човек вече не смее да мечтае.
Лъжата се изсмяла:
— Всички вие работите грубо. Аз карам децата сами да се съмняват в себе си.
Алчността добавила:
— А аз ги уча да мислят само за себе си.
Тогава дядо Господ дълго мълчал.
Толкова дълго, че дори вятърът спрял.
После попитал:
— И колко щастливи деца сте възпитали?
Настанала тишина.
Боят свел глава.
Страхът се стопил малко.
Гладът замълчал.
Само Безразличието стояло неподвижно.
Тогава отнякъде се чул слаб детски смях.
Всички се обърнали.
На прага стояло едно дребно момиченце. Босо. С раздрана рокля. Но в ръцете си държало малко кученце и го гушкало внимателно.
— А ти коя си? — попитал Господ.
— Надеждата — отвърнало детето.
Неволите се разсмели.
— Тая ли? — изръмжал Боят. — Та тя е слаба!
— Глупава е — прошепнала Лъжата.
— Нищо не може да промени — изсъскала Завистта.
Но Господ се усмихнал.
— Вие можете да пречупите дете — казал той. — Но само тя може да го изправи отново.
После погледнал към хората долу на земята и рекъл:
— Дете се възпитава не когато трепери.
Не когато гладува.
Не когато го унижават.
А когато, въпреки всичко, някой му покаже любов, справедливост и пример.
И оттогава неволите още обикалят света и се хвалят коя е най-силна.
Но щом някъде едно дете остане добро въпреки тях — Надеждата тихо се усмихва.