Великото колоездачно приключение

Имало едно време, сред зелените хълмове, сините езера и старите каменни градчета на Italy, едно необикновено състезание. То не било като битките на рицарите с мечове, нито като надбягванията на коне. Това било великото колоездачно приключение, наречено Giro d’Italia — Джиро Италия.

Всяка пролет, когато снегът започвал да се топи по върховете, а лястовиците се връщали от далечни страни, по пътищата на Италия се появявали смели колоездачи. Те носели шарени екипи — розови, сини, жълти и червени — и приличали на летящи герои от приказките.

Но малцина деца знаели как започнала тази история.

Преди повече от сто години, в далечната 1909 година /Котато е била родена баба ми Пенка /, един умен човек на име Tullo Morgagni решил, че хората имат нужда от ново приключение — не война, а съревнование със сила, смелост и чест. Заедно с вестника La Gazzetta dello Sport, който бил отпечатван върху розова хартия, той създал Джирото.

И затова до днес най-силният герой в състезанието носи вълшебната Розова фланелка — Maglia Rosa.

Тази година станало нещо особено.

За пръв път приказният керван на Джирото минал и през Bulgaria. Хората излезли по улиците с знаменца, децата махали развълнувано, а старците си спомняли времената, когато и те карали велосипеди по прашните улици.

Сред състезателите имало всякакви герои.

Имало катерачи — леки като планински орли, които летели нагоре по стръмните проходи.

Имало спринтьори — бързи като соколи, които в последните секунди препускали напред като вихър.

Имало и пазители на отбора — силни и верни приятели, които помагали на водача си, когато вятърът духал срещу тях.

Най-много децата харесвали стария механик Джовани. Той не печелел медали, но носел в малкия си камион резервни колела, инструменти и шоколад за уморените колоездачи. Казвал:

— Истинският герой не е само този, който побеждава. Герой е и този, който помага другите да стигнат до края.

Един ден, докато керванът минавал през българско селце, малко момче на име Мартин стояло край пътя със старо колело без боя. То гледало състезателите с блеснали очи.

Един от колоездачите — млад италианец с прашен шлем — спрял до него.

— Харесва ли ти Джирото? — попитал той.

— Много! Но моето колело е старо и бавно… — отвърнал Мартин.

Колоездачът се усмихнал.

— Джирото не е само за най-бързите. То е за хората, които не се отказват.

После свалил малка розова лента от кормилото си и я вързал на колелото на момчето.

От този ден Мартин започнал да кара всеки ден — през дъжд, вятър и жега. И макар да не станал велик шампион, той пораснал добър, смел и упорит човек.

А когато някой го питал откъде е научил това, той само се усмихвал и казвал:

— От героите на Джиро Италия. Те не се състезават само с другите. Те се състезават със страха, умората и отказването.

И така, всяка пролет, когато по пътищата се чуе шумът на колелата и хората видят розовата фланелка, приказката на Джирото оживява отново.