www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Млада сърна била отглеждана от един богат човек. Когато сърната пораснала достатъчно, тя естествено започнала да се стреми към пустинята.
Прочетете повече »

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето – в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър надува веселите платна.

Пулчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:

Имало едно време свят, в който сърцата не се намирали лесно.

Не защото ги нямало…
а защото били високо.
Толкова високо, че висяли от полумесеца, като светли фенери в нощта.

И всяко сърце чакало някой да го достигне.

В този свят живеела една тийнейджърка.

Не била нито най-бързата, нито най-силната.
Но имала нещо странно – вярвала, че може да стигне дотам.

Докато другите тренирали, смятали, състезавали се…
тя просто вдишала дълбоко, напръскала се с любимия си парфюм…
и полетяла.

Не защото парфюмът бил магически.
А защото тя вярвала, че може да я издигне.

Скоро не била сама.

Още две момичета полетели до нея.
И започнало състезанието.

Коя ще стигне първа до сърцето?

Небето се изпълнило със следи от аромат,
като светли пътеки, които се преплитали една в друга.

А долу…

Долу имало хора.

Много хора.

Те не летели.
Не се състезавали.
Но гледали нагоре.

И викали.
И се радвали.
И… хвърляли чесън.

Да, чесън.

Защото в този свят чесънът не бил просто чесън.

Той бил кураж.

Всеки скилид, хвърлен нагоре, казвал:

„Хайде! Можеш!“
„Не се отказвай!“
„Ние сме с теб!“

Момичето погледнало надолу.

Видяло хилядите ръце.
Видяло светлината в очите им.
Видяло как чесънът се издига като малки звезди към небето.

И се усмихнало.

– Значи не съм сама… – прошепнала тя.

Сърцето на полумесеца било вече близо.

Трите момичета летели рамо до рамо.

Никой не водел.
Никой не изоставал.

Само дишали…
само летели…
само вярвали.

Понякога ни казват,
че най-важно е да стигнеш.

До върха.
До сърцето.
До края на мечтата.

Но никой не ти казва…
какво става, ако няма друга след нея.

Парфюмът започнал да свършва.
Небето станало по-тихо.
Сърцето било на една ръка разстояние.

И точно тогава тя разбрала нещо.

Че не е важно коя ще го вземе.

Че може би…
изобщо не е важно да го вземеш.

Ами ако това е била единствената мечта?

Ами ако цялото небе…
е било пътят?

Тя забавила полета си.

Погледнала към другите.

После – към хората долу.

После – към сърцето.

И се усмихнала.

В този момент сърцето засияло по-силно.

И вместо да чака да бъде взето…
то се разделило на три.

По едно за всяка.

А долу хората продължавали да хвърлят чесън и да се смеят.

Защото знаели нещо просто:

че най-силната магия
не е в това, което те издига…

а в това, което те подкрепя.

И ако някога видиш в нощното небе светлина
и усетиш лек аромат във въздуха…

не бързай да питаш дали ще стигнеш.

Попитай се друго:

дали имаш смелостта да полетиш.

Защото понякога…

ако няма следваща мечта –
значи е време ти да я създадеш.

Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на с добедното слънце и не случайно. Искрящо синьо небе обгръщало
Прочетете повече »