Един човек дошъл при Бахаудин Накшбанди и казал: 
– Аз съм бил при много учители, изучих много пътища, всеки от които ми донесе много полза и всякакви изгоди. Сеза искам да стана един от твоите ученици, за да мога да пия от извора на знанията и по този начин да стана напреднал на тариката – мистичния път.
Бахаудин, вместо да отговори направо на въпроса му, заповядал да донесат обеда. Когато било донесено блюдото с ориз и печено месо, той започнал да слага пред госта една след друга пълни чинии. След това му дал плодоВе и сладки. После заповядал да донесат още блюда – плодове, салати, сладки. Отначало човекът бил поласкан и тъй като Бахаудин изразявал видимо удоволствие при всяка глътка, която правел госта, той ял колкото може. Когато темпото му се забавило, суфисткият шейх показал признаци на голямо неудоволствие и за да избегне раздразнението му, нещастният човек добросъвестно изял още едно блюдо. Когато той вече не можел да преглътне нито зрънце ориз и в ужасно неудобство се отметнал на възглавниците, Бахаудин се обърнал към него със следните думи:
– Когато дойде да ме навестиш, ти беше толкова пълен с необработени учения, колкото сега си препълнен с месо и ориз. Ти чувстваше неудобство, а тъй като не си свикнал с духовното неудобство в реален вид, ти го интерпретираше като глад за по-нататъшни знания.
Недобро храносмилане на стомаха – това е твоето състояние.

Живял някога в Багдад богат търговец. Домът му бил надежден: той притежавал голямо и малко имение; корабите му с ценни товари пътували до Индия. Наследените от баща си богатства той умножил със собствени усилия, положени на подходящото място в благоприятното време, а също така и благодарение на мъдрите съвети и ръководството на западния крал, както наричали по това време султана на Кордова.
Но изведнъж щастието му изменило. Домът и земята му били превзети от жесток владетел; корабите, на път за Индия потънали, настигнати от тайфун; нещастие сполетяло семейството му. Изглеждало даже че най-близките му приятели са престанали да го разбират.
Тогава той решил да се добере до Испания, за да моли за помощ своя предишен покровител, и тръгнал през западната пустиня. Беди една след друга причаквали търговеца по пътя. Магарето му издъхнало, той самият бил пленен от разбойници и продаден в робство, от което успял да се освободи с много усилия. Лицето на беглеца, изгоряло от слънцето, напомняло щавена кожа. Грубите жители на селата, през които минавал, го прогонвали далеч от домовете си. Само дервишите разделяли с него оскъдната си храна и му давали парцали, за да прикрие голотата си. Понякога му се удавало да си набави малко чиста вода, но по-често се налагало да се задоволява със солена, почти негодна за пиене.
Накрая пристигнал до двореца на западния крал. Но и тук го очаквали неволи. Стражите с ритници прогонвали от портите дрипльото, придворните не искали да разговарят с него. На нещастника се наложило да върши някаква мръсна работа в двореца. Като спестил малко пари, той си купил прилични дрехи, явил се пред главния церемониалмайстор и помолил да бъде допуснат до краля.
Докато търговецът бил близък с монарха, той се ползвал с неговата благосклонност и за това щастливо време бил съхранил чудесни спомени. Но тъй като нищетата и унижението оставили своя отпечатък върху маниерите на търговеца, церемониал-майсторът разбрал, че по никакъв начин този човек не бива да бъде въвеждан при краля, преди да получи няколко урока по светско общуване.
Накрая, три години след като напуснал Багдад, търговецът влязъл в тронната зала на краля на Кордова. Кралят го познал веднага, сложил го да седне на почетно място редом с него и го помолил да разкаже за живота си.
– Ваше величество – казал търговецът, – през последните години съдбата беше много жестока към мен. Лиших се от имуществото си, бях изгонен от наследст¬вените владения, загубих корабите си и окончателно се разорих. Три години ми бяха необходими, за да се добера до вас. През това време понесох всички несгоди, които могат да се случат на човек – умирах от глад и жажда в пустинята, страдах от самота, бях пленен от разбойници, живях сред хора, чийто език не разбирах. Сега съм пред вас и се оставям на вашата кралска милост. Кралят се обърнал към церемониалмайстора: 
-Дай му сто овце и го назначи за придворен пастир. Нека пасе овцете хей на онзи хълм, помогни му да се справи с тази работа.
Търговецът бил леко разочарован от това, че щедростта на монарха се оказала по-малка от това, на което се надявал, и той се оттеглил след полагащото се приветствие.
Когато завел стадото на бедното пасище, което му посочил кралят, овцете се разболели от чума и всичките измрели до една. Неудачният пастир се върнал в двореца
– Е, как са ти овцете? – попитал кралят. – Веднага щом ги изведох на пасището, цялото стадо загина.
Царят извикал церемониалмайстора и казал: ~ Дай на този човек петдесет овце и нека той да се грижи за тях до нови разпореждания. Изпълнен с горчилка и срам, пастирът подгонил новото си стадо към пасището. Животните започнали мирно да пасат, когато изведнъж от гората изскочили диви кучета. Изплашеното стадо се хвърлило към ръба на оврага и загинало в пропастта.
Силно опечален търговецът дошъл при краля и му разказал за поредното нещастие.
– И какво – казал кралят, – този път вземи двадесет и пет овце.
Изгубил всякаква надежда, отчаян, че всичко, до което се докосне, се руши, търговецът отново повел стадото към пасището. Скоро всяка овца родила по две агънца, после още по две и стадото започнало да расте. Последното заплождане било особено успешно: агнетата се родили големи, с красива вълна и вкусно месо. Търговецът разбрал, че за него е изгодно да продава част от овцете си и да купува на по-ниска цена малки и слабички. Той ги охранвал, докато станат силни и здрави като овцете от неговото стадо.
След три години той се върнал в двореца, облечен в скъпи дрехи, за да разкаже за успехите си. Веднага го отвели при краля.
– Можа ли да станеш добър пастир? – попитал кралят.
– Наистина, ваше величество, по някакъв невероятен начин късметът се върна при мен. Сега смело мога да кажа, че делата ми вървят благополучно, макар че любов към работата на пастира все още не изпитвам.
– Прекрасно – казал кралят, – а сега приеми като дар от мен кралство Севиля. Нека всички да знаят, че от днес ти си кралят на Севиля.
С тези думи монархът докоснал рамото му с жезъла си.
Не издържал търговецът и изумен възкликнал:
– Но защо не ме направихте крал веднага, когато дойдох при вас? Нима изпитвахте моето търпение и така достатъчно изпитано от съдбата?
Кралят се засмял:
– Позволи ми да ти кажа, че ако беше получил трона на Севиля в онзи ден, когато поведе към хълма стоте овце, от това кралство и камък върху камък нямаше да остане.

Живяла някога една жена, която била чувала за небесния плод. И го пожелала. Попитала дервиш на име Сабар:
– Как мога да намеря този плод, за да постигна незабавно знанието?
– Най-добрият съвет би бил да се учиш с мен – казал дервишът. – Но ако не правиш това, ще трябва да пътешестваш по целия свят, понякога без почивка.
Тя си тръгнала и намерила друг, Ариф-мъдрия, а след това – Хаким-мъдреца, после Маджуд-безумния, Алим – учения и много други…
Така прекарала тридесет години в търсене. Накрая стигнала до една градина. Там растяло небесното дърво и на един от клоните му висял ярък небесен плод. Около първото стоял Сабар, първият дервиш.
– Защо не ми каза, когато се срещнахме първия път, че ти си пазителят на небесния плод? – попитала го тя.
– Защото ти не би ми повярвала. Освен това дървото дава плод само веднъж на тридесет години и тридесет дни.

Някакъв владетел отишъл веднъж в гората и там срещнал един мъдрец. След като си поговорили, той бил поразен от неговата мъдрост и праведност и изразил желание да му окаже честта да приеме неговия дар. Мъдрецът отказал с думите:
– Плодовете на тази гора са ми достатъчни за храна. Чистите потоци, спускащи се от планините, ми дават вода за пиене. Кората на дърветата ми дават покрив. Планинските пещери ми служат за убежище. За какво ми е да вземам подаръци от теб или от когото и да било другиго?
Владетелят отговорил:
– Просто за да ми доставиш удоволствие. Моля те, ела с мен в града, в двореца ми и вземи нещо от мен.
Той дълго убеждавал мъдреца, който най-накрая се съгласил да изпълни желанието му и отишъл с него в двореца му.
Преди да предложи подарък на мъдреца, владетелят започнал да се моли:
– Господи, дай ми още деца, дай ми още богатства.
Господи, дай ми още територии. Господи, съхрани тялото ми в добро здраве…
Без да го изчака да приключи с молитвата си, мъдрецът станал и спокойно излязъл от стаята. Виждайки това, владетелят се смутил, догонил го и на висок глас казал:
-Тръгваш си, без да си взел даровете ми?
Мъдрецът се обърнал и казал:
– Не вземам от сиромаси. Ти самият си просяк, как би могъл да ми дадеш нещо?

Веднъж един учител бил в голям град и като се върнал, казал: "О, аз съм преизпълнен с радост, аз съм преизпълнен с радост! Това беше толкова забележително Възвишено, в присъствието на Възлюбения!" Тогава неговият ученик си помислил: "Там са били възлюбеният и възторгът; колко хубаво! Трябва да отида и да видя ще успея ли да ги намеря." Той пресякъл града, върнал се и казал: "Ужасно! Колко ужасен е светът! Сякаш всички са готови да си прегризат гърлата един на друг. Ето какво видях. Не чувствах нищо освен потиснатост, все едно режеха тялото ми на парченца." "Да – казал учителят. -Ти си прав." "Но обясни ми – казал ученикът – защо ти беше толкова възторжен, след като се върна, а аз се разкъсвам на парчета? Не мога да понеса това, толкова е ужасно." Учителят казал: "Ти не си вървял в същия ритъм, в който пресякох града аз."

Веднъж се случило следното. Една жена се съдила с Настрадин Ходжа. Той яростно отричал всичко. Накрая съдията попитал:
– Кажи само едно нещо, Настрадин. Спал ли си с тази жена?
Настрадин отговорил:
– Не, ваша светлост, не съм мигнал.

Веднъж в Китай имало голям празник, на който се събрал много народ. Там имало един кладенец, който не бил заграден и в него паднал човек. Той викал силно, но празникът бил толкова голям, било толкова шумно, че никой не го чул. В това време един бхикша – будистки монах, се приближил до кладенеца, защото искал да пие. Монахът погледнал надолу и видял човек, който викал, плачел и нареждал: "Пожали ме, спаси ме по-скоро!"
Абхикшата отговорил: "Никой не може да спаси никого другиго. Това е казал Буда: бъди сам на себе си светлина! Никой не може да спаси никого – това е невъзможно. Не очаквай такова нещо! Нещо повече, Буда е казал, че всеки човек трябва да преживее своята карма. Ти трябва да си извършил някакви грехове в миналото и сега трябва да страдаш – така че страдай си спокойно. И няма какво да викаш и да Вдигаш толкова шум – като викаш и плачеш, ти заработваш нова карма."
Човекът му казал: "Първо ме спаси и след това аз с удоволствие ще изслушам твоята проповед. Сега просто не съм в състояние да те слушам!"
Но бхикшата продължил нататък, защото Буда е казал: "Не се намесвай в чуждата карма."
След това се приближил монах конфуцианец. Той надникнал в кладенеца и човекът отново завикал: "Спаси ме! Умирам, а изглежда, че никой не чува!" Монахът отговорил: "Конфуций е бил прав: той е казал, че всеки кладенец трябва да е обкръжен със стена. И не се вълнувай, моля, ние ще създадем огромно движение! Ние ще променим цялото общество, ние ще заставим правителството да построи стена около всеки кладенец! Не се безпокой!"
Човекът от кладенеца отговорил: "Дотогава ще съм ритнал камбаната. И каква полза ще имам от това, след като аз вече съм паднал!"
Конфуцианецът казал: "Това няма голямо значение, лич¬ността изобщо няма голямо значение. Личностите идват и си отиват – цялата работа е в обществото. Но ти можеш да умреш, утешавайки се, че това няма повече да се повтори с никого! О, Конфуций – той е велик Реформатор!"
След това към кладенеца се приближил християнски мисионер. Той също надникнал Вътре и още преди човекът да отвори уста да закрещи, той си отворил чантата и се оказало, че там има кофа и въже. Тъй като християнският мисионер е готов да служи на човека много преди да му бъде поискано, а нещастникът наистина вече се уморил и си мислел: "Край, това е краят ми; и това ми били религиозни хора!" Християнският мисионер му хвърлил въжето с кофата и извикал: "Дръж! Ще те извадя!"
О, колко благодарен бил човекът! Като се измъкнал, казал: "Ти наистина си единственият религиозен човек!"
А християнският мисионер отговорил: "Не се заблуждавай! При нас е казано: докато не станеш слуга на най-последния от нас, няма да постигнеш Божието царство! Затова запомни добре: отново и отново падай в кладенеца и научи и децата си да падат в кладенеца Тогава ние ще можем отново и отново да ви спасяваме, защото как иначе ще попаднем в рая, ако вие престанете да падате?"

Рьокан, майстор на дзен, живеел скромно в малка либа в подножието на планината. Веднъж привечер там влязъл крадец, но само за да установи, че няма нищо за крадене. Като се върнал, Рьокан заварил крадеца.
-Ти наистина си изминал дълъг път, за да ме навестиш – казал той на крадеца, – не трябва да си отиваш с празни ръце. Ето, вземи като подарък дрехите ми.
Стъписаният крадец взел дрехите и хукнал да бяга. Рьокан седял гол и гледал луната.
"Горкичкият – размишлявал той, – как бих искал да му подаря тази прекрасна луна!"

Случило се така, че Настрадин Ходжа се разболял и бил хоспитализиран. След няколко минути някой почукал на вратата и влязла малка женица. Тя казала: "Аз съм вашият лекар. Съблечете се, дошла съм да ви прегледам." Ходжа попитал: "Имате предвид напълно?" Лекарката казала: "Да, именно така." Той се съблякъл. Жената го прегледала, след това казала: "Сега лягайте в леглото. Имате ли някакви въпроси?" Настрадин Ходжа казал: "Само един: защо си направихте труда да почукате?" Жената отговорила: "Просто навик."

В древни времена живеел един много богат човек, който направил жертвоприношение, изискващо да даде всичко, което има. Той обаче не бил искрен – искал да спечели известност и слава на човек, направил такова жертвоприношение, жертвайки предмети, които за него вече не са ценни, а са като стари, безплодни и осакатени крави.
Този човек имал син, който се казвал Начикетас. Момчето видяло, че баща му е постъпил неправилно, че е нарушил обета си и че трябва да загине. В Индия родителите са живи богове и децата не смеят в тяхно присъствие да говорят без разрешение или пък да правят каквото и да било, те трябва просто да стоят. Затова момчето се приближило до баща си и не смеейки да се обърне, направо го попитал:
– На кого ще ме дадеш? Жертвоприношението изисква да бъде дадено всичко.
Бащата бил много огорчен от въпроса и отговорил:
– Какво говориш, дете мое? Нима бащата може да даде собствения си син?
Момчето повторило въпроса си втори и трети път, докато бащата накрая се разсърдил и казал:
– Ще те дам на Яма (бога на смъртта).
И момчето наистина отишло при Властелина на смъртта. Бог Яма обаче не си бил у дома и на момчето се наложило да чака три дни пред вратата му. На третия ден Яма се върнал.
– А, учен човек – казал той, – ти си ме чакал три дни, без да хапнеш нищо. Ти си човек, достоен за дълбоко уважение. Добре дошъл! Много съжалявам, че ме е нямало, когато си пристигнал. Но за това ще те възнаградя. Помоли ме за три неща – по едно за всеки ден чакане.
Първата ми молба е баща ми да престане да ми се сърди, да бъде добър с мен и да ме познае, когато ми разрешиш да се върна.
Яма обещал, че това ще бъде изпълнено.
Следващата молба се отнасяла до разясняване на жертвоприношението, което пренасяло човека на небето.
След това момчето изказало третото си желание: "Аз съм в пълно недоумение. Когато човек умира, едни казват, че той продължава да съществува и след това, а други – че вече го няма. Искам да получа вашите разяснения по този проблем!"
Този въпрос смутил Яма. Той бил готов да изпълни другите желания, но тук казал: "Дори боговете от древността са се затруднявали да отговорят на този въпрос. Не е лесно да бъде разбран този закон. Помоли за нещо друго, не настоявай, освободи ме от необходимостта да изпълня това желание." Но Начикетас бил решителен юноша и казал: "Ти, Властелин на смъртта, казваш, че даже боговете са имали съмнения по този проблем и че не е лесно подобни неща да бъдат разбрани. Но аз не мога да намеря друг наставник, подобен на теб, така че никоя друга милост не може да замени тази."
Тогава Яма казал: "Поискай синове и внуци, които да живеят по сто години, поискай добитък, слонове, коне, злато. Поискай земно царство и колкото искаш дълъг живот. Или избери други милости, които според теб са равни на тези. Мога да те надаря със способността да удовлетвориш всичките си желания. Помоли даже за тези неща, които е най-трудно да получиш в този свят. Ето, виж тези небесни девици, тази музика, тези колесници, подобни на които смъртните не познават; нека те да ти служат, о, Начикетас, но не ме питай за тайната на смъртта."
"Всичко това, о, Властелин на смъртта, са подходящи неща – те изтощават енергията на сетивата. Даже най-дългият живот е кратък. Запази си конете, тан¬цьорките и музикантите. Богатството не може да удов¬летвори човека. Нима ние ще съхраним своите богатства, когато те погледнем в лицето? Не, ние живеем точно толкова, колкото ти пожелаеш. Затова тази милост, за която те помолих, вече е единствената, която искам да получа от теб."
На Яма се харесала смелостта на момчето и той казал: "Действително, дете мое, съвършенството е едно, а наслаждението – друго. Тези две неща, имайки различен резултат, определят човека. Този, който избира съвършенството, става чист. Този, който избира наслаж-дението, не достига истинската цел. Съвършенството и наслаждението сами се предлагат на човека и само мъдрият ги изследва, и отличава едно от друго. Той из¬бира съвършенството като по-висше в сравнение с наслаждението, но глупавият избира наслаждението зара¬ди своето тяло. Ти, Начикетас, след като обсъди природата на нещата, които са така желани в този свят, съвършено правилно ги отхвърли." След това Яма започнал да учи Начикетас на тайните на живота и смъртта.