З
наеш ли колко са месеците в годината? – Дванайсет.
А как се казват? – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември.
Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат.
Но хората разправят, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванайсет месеца заедно.
Как се случило това?
А ето как.
В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи завареницата – все не е така, накъдето и да се обърне – все не е към оная страна, където трябва.
Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак: ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина.
Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванайсет месеца заедно.
Била зима. Настъпил бил месец януари. Толкова сняг навеяло, че от вратите трябвало да го изгребват с лопата, а в гората дърветата били до пояс в преспи и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятър. Хората седели в къщите си и палели печките.
В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, а после се върнала при топлата печка и казала на заварената си дъщеря:
– Иди в гората да набереш кокичета. Утре сестричката ти има имен ден. Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се тя или наистина я праща в гората? Страшно е в гората сега! Пък и какви кокичета може да има посред зима? Преди март месец те няма да се покажат навън, колкото и да ги търсиш. Ще загинеш само в гората, ще затънеш в преспите.
А сестра й казала:
– Ако загинеш, никой няма да плаче за тебе! Върви и не се Връщай без цветята! Ето ти
кошница.
Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипва очите й със сняг, дърпа шала от раменете й. Върби тя, едва измъква краката си от преспите.
Все по-тъмно става наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледа към земята, а земята е мъничко по-светла. Това е от снега. Ето и гората. Тук Вече е съвсем тъмно – не можеш да си Видиш ръцете.
Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно е, мисли си, къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка – сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към тази светлинка. Потъва в преспите, промъква се през повалените от бурята дървета. „Само – мисли си -да не угасне светлинката!" А тя не гасне, тя все по-рядко свети. Ето замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило крачка и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката е светло, сякаш грее слънце. Насред полянката гори голям огън, достига едва ли не до самото небе. А около огъня седят хора – кой по-близо до огъня, кой по-далеч. Седят и тихо разговарят. Гледа ги момичето и си мисли: кои ли са тези? Не приличат на ловци, на дървари още по-малко: я ги Виж колко са променени – кой е облечен В сребро, кой В злато, кой В зелено кадифе.
Взела да ги брои, наброила дванайсет: трима стари, трима Възрастни, трима млади, а последните трима – още съвсем момчета.
Младите седят до огъня, а старците – по-надалеч.
И изведнъж един от старите – най-високият, брадат, с дебели вежди – се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът го запитал високо:
– От къде си дошло? Какво търсиш тук?
Момичето му показало своята празна кошница и му казало:
– Трябва да набера в тази кошница кокичета. Засмял се старецът.
– Кокичета през януари ли? Я гледай какво си намислило?
– Не съм го намислила аз – отговорило момичето – тук ме прати моята мащеха за
кокичета и ми заповяда да не се Връщам Вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стои момичето, слуша, а не разбира думите – сякаш не хора разговарят, а шумят дървета. А високият старец пак се обърнал и попитал:
– Какво ще правиш ти, ако не намериш кокичета? Те преди месец март не се и показват навън.
– В гората ще остана – казало момичето. – Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало. И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, със шуба през рамо, станал и се приближил до стареца:
– Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти отстъпил, но Март не дохожда преди февруари.
– Хубаво – промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада. – Отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички ме¬сеци. Трябва да му помогнем.
– Хайде, нека бъде както казвате. – казал Януари.
Той ударил в земята с ледената си гега и заговорил:
„Замлъкнете в гората вий, виелици зли, не гризете кората на брези и ели! Стига враните сте заледявали и къщята ноще изстудявали!"
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали.
– Сега е твоят ред, братко – казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия февруари.
Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал:
„Зимни ветрове и хали, вейте с цялата си мощ. Вихри и фъртуни бяли, завилнейте тази нощ. В облаците затръбете, бийте снежната земя: сняг да бяга по полето като сребърна змия!"
И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал:
– Сега е твоят ред, братко Март.
По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Гледа момичето, а това вече не е гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.
Усмихнал се Март и запял звънливо, с целия си момчешки глас:
„Разтопи се, зимен сняг, ручеи, течете, мравчици, излезте пак: слънце вече свети! Меца буди се от сън, екват песни птичи и подава се навън първото кокиче."
Момичето даже пляснало с ръце. Къде са се скрили високите преспи, къде са отишли ледените висулки, които висели на всеки клон? Под краката му – мека пролетна земя. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните са се надули и вече поглеждат изпод тъм¬ната им обвивка първите зелени листенца. Гледа момичето – не може да се нагледа.
– Какво стоиш? – каза му Март. – Бързай, на нас с теб братята ни подариха само един
час.
Момичето се опомнило и хукнало да търси кокичета в гъсталака. А те чет нямат. Под храстите и под камъните, по буците пръст и изпод буците – където и да се обърнеш. Набрала тя пълна кошница, пълна престилка – и отново на полянката, където огънят горял, където седели дванадесетте братя.
Но там вече нямало ни огън, ни братя – светло е на полянката, но не както преди. Светлинката идва не от огъня, а от пълната луна, която изгряла над гората. Дожаляло на момичето, че няма кому да благодари и се затекло към къщи, а луната тръгнала след него. Без да усеща краката си, дотичало то до къщната врата – и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците.
– Е, какво, – попитали мащехата и сестрата – върна ли се вече вкъщи? А къде са
кокичетата?
Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на пей¬ката и турило до нея кошницата. Мащехата и сестрата ахнали от учудване.
– Че откъде ги взе?
Момичето им разказало всичко, както било. Слушат двете, клатят глави – вярват и не вярват. Мъчно е да се повярва, ама ето на пейката цяла купчина с кокичета – свежи, белички. Така и дъха от тях на месец март. Спогледали се мащехата и дъщерята и питат:
– А друго не ти ли дадоха месеците?
– Та аз нищо друго не им поисках.
– Ама че глупачка с глупачка! – казала сестрата. – кога друг път през живота си си се срещала с всичките дванайсет месеца, та нищо освен кокичета не си поискала. Аз на твое място бих знаела какво да искам. От един – сладки ябълки и круши, от друг – зрели горски ягоди, от трети – бели гъбки, от четвърти – свежи краставички!
– Умница си ми ти, дъще! – казала мащехата. – През зимата ягодите и крушите нямат цена. Ние бихме ги продали и колко пари бихме спечелили! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Те тебе няма да излъжат, макар да са дванайсет, а ти една.
– Къде ще ме излъжат! – отговоря дъщерята и пъхва ръце в ръкавите, покрива с шал главата си.
Майка й подире вика:
– Тури си ръкавичките, закопчей си шубката!
Но момичето е вече вън от вратата – тича към гората! Върви по стъпките на сестра си, бърза. „По-скоро – мисли – да стигна до полянката!" Гората става все по-гъста, все по-тъмна, преспите са по-високи, повалените от бурята дървета се издигат като стена.
„Ох – мисли си дъщерята на мащехата – защо дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега иди и мръзни! Пък и ще загина отгоре на това тук!"
И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка – сякаш Звездица се била заплела в клоните на дърветата.
Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката гори голям огън, а около огъня седят дванадесетте братя, дванайсетте месеца. Седят и тихо разговарят. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, не казала приветлива дума, а избрала по-топло място и почнала да се грее.
Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари ударил с гегата в земята.
– Коя си ти? – пита. – Откъде дойде?
– От къщи – отговаря дъщерята на мащехата. – Вие преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. Ето и аз дойдох по нейните следи.
– Ние познаваме твоята сестра, – казва месец Януари – а на тебе и очите на сме ти виждали. Защо си дошла при нас?
Да ми дадете подаръци. Нека месец Юни ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А месец Юли – свежи краставички и бели гъби, а месец Август сладки ябълки и круши. А месец Септември узрели орехи. А октомври…
Почакай казва месец Януари – не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господарят на гората, тридесет и един ден ще царувам тук.
– Гледай го ти колко е сърдит! – казва дъщерята на мащехата. – Пък аз не съм дошла
при тебе – от тебе освен сняг и скреж нищо не може да се чака. Аз търся летните месеци. Намръщил се месец Януари.
– Търси лятото през зимата! – казва.
Замахнал той широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето -забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. Не се виждало от снега и огъня, а се чувало само как съска някъде огъня, припращява и пламти.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – вика. – Стига!
Но къде ти там! Върти я виелицата, слепи й очите, прекъсва дишането й. Паднала тя в пряспата и снегът я затрупал.
А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, изтичвала вън от вратата – няма я, и това си е. Тя се загърнала по-добре и тръгнала към гората. Но ми¬гар можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрачина. Ходила тя, ходила, търсила, търсила, докато и сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото.
А заварената дъщеря дълго живяла на света, порасла голяма, омъжила се и отгледала деца.
И имала, разправят, около къщата си градина – ама такава чудесна, каквато светът не е виждал. По-рано, отколкото на всички други разцъфтявали в тази градина цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В жега там било прохладно, а когато виела виелица – тихо.
– При тази стопанка и дванайсетте месеца гостуват в едно и също време. – казвали
хората.
Кой знае, може и така да е било!

Вгората растеше хубава малка елха. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки – ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя дори не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:
– Ей, че е хубава тая малка еличка!
Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.
След година тя порасна с още едно колелце, а през другата – с още едно. Тъй е с всички ели – по броя на колелцата може винаги да се узнае на колко са години.
– Ах, да бях и аз толкова голяма като другите дървета! – въздишаше еличката. Тогава
бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър,
щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!
И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.
Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката – каква обида! Ала минаха още две години и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.
„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво – има ли на света по-хубаво от това?" – мислеше си еличката.
Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.
Къде? Какво ставаше с тях?
Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше.
– Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали?
Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
– Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови ко-раби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?
– Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй – море, на какво прилича то?
– Трябва да ти разправям надълго и нашироко – отвърна щъркелът и хвръкна.
– Радвай се на младостта си! – говореха слънчевите лъчи на еличката. – Радвай се на твоя растеж и на силите, които кипят в теб.
И Вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.
Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави – клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.
– Къде ли ще ги носят? – запита еличката – Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клоните? Накъде ли заминаха?
– Ние знаем! Ние знаем! – изчуруликаха врабчетата – Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща – с позлатени ябълки, с медни кравайчета, с играчки и хиляди свещи.
– А после? – попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. – А после? Какво стана после с тях?
– Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво!
„Може би и аз ще имам това щастие! – помисли си с радост еличката. – Да, туй е още
по-хубаво, отколкото пътуване по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!"
– Радвай ни се! – казаха и въздухът и слънчевият лъч. – Радвай се на младостта си и на
горската шир!
Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха:
– Колко хубаво дръвче!
Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувстваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където беше израснала – да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш – тъжно бе това!
Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:
– Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!
Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накичени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове – люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера – тъй поне разправяха децата. Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. 0, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?… Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето, по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички – също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.
– Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! – казаха всички.
„Ах, – помисли си елата – дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?"
Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.
Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха.
– Ай! Ай! – завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.
Сега елата не смееше дори да помръдне. 0, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса!
Всичкият този блясък я беше съвсем замаял… Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване, ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.
„Какво правят те? – мислеше си еличката. – Що значи това?"
Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха разрешение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златна звезда, навярно щяха да я съборят на земята.
Децата скачаха и си играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше
внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види да-ли не е останала между клончетата някоя ябълка.
– Приказка! Приказка! – завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
– Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
– За Иведе-Аведе! – закрещяха едни.
– За Клумпе-Думпе! – запискаха други.
Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше: „Мигар аз не ще взема участие в играта?" Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не беше потребна.
И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
Децата запляскаха ръце и закрещяха:
– Още! Още!
Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе. ала дебелият човек не пожела да разказва повече.
Елата стоеше дълбоко замислена – горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! – мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. – Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!" И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове.
„Утре вече няма да треперя! – мислеше си тя. – Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе."
И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.
На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.
„Сега ще почнат да ме кичат отново!" – помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.
„Що значи това? – помисли си елата, – Какво ще правя тук? Какво ще слушам и гледам?" – И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. Затова тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана – него сякаш го бяха забравили.
„Сега навън е зима – мислеше елата. Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат, и ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората. Само да не беше тук толкова тъмно и пусто!… Няма дори нито едно зайче! А колко хубаво беше в гората, когато имаше наоколо сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше… дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!"
– Ц- ъррр! Ц-ъррр! – изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
– Какъв ужасен студ! – казаха мишките. – Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата. – От мен има много по-стари ели.
– Отде си ти, отде знаеш това? – попитаха мишките, понеже бяха много любопитни.
Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?
– Не, такива места не зная! – рече елата. – Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
– Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
– Щастлива? – рече елата и се замисли затова, което току-що бе разказала. – Да, хубави бяха наистина ония дни.
Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.
– О, колко щастлива си била ти, стара еличка!
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата – Аз дойдох едва тази зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
– Колко хубаво приказваш! – рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
– Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести.
– Какво е това Клумпе-Думпе? – попитаха малките мишлета и елата им разправи ця-лата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.
– Само тая приказка ли знаете? – попитаха плъховете.
– Да, само тая! – отвърна елата. – Аз я чух през най-щастливата вечер през живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.
– Това е много глупава приказка! Не може ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
– Не – отговори елата.
– Тогава довиждане! – рекоха плъховете и си отидоха.
Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота.
– Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! – въздишаше тя – Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.
А кога стана това?
Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след това и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.
„Да, сега за мен ще започне нов живот! – помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше толкова интересни неща, че елата забрави дори да се погледне. Дворът
допираше до една градина, която беше потънала В зеленина и цветя. Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се Виеха над тях и чуруликаха:
– Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после!
Ала туй, разбира се не се отнасяше за елата.
„Сега и аз ще заживея! – зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше В един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.
На двора. играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
– Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! – извика то и настъпи тъй силно
клоните й, че те изпращяха под обувките му.
И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.
– Свърши се, всичко се свърши – каза старата ела. – Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега… всичко е минало и няма да се върне.
Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета – от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въз-дишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да си играят, насядаха около огъня и като гледаха пламъците повтаряха: – Пиф-паф!
И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Дупе – едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва… Сетне елата изгоря.
А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот. Сега тая вечер беше минала, елата я нямаше вече и затова на нашата приказка идва краят. Всичко минава, всичко се свършва на тоя свят – дори и най-хубавата приказка.

Господ изпъдил Дявола с неговите ангели от Рая. Дяволът гле дал Рая отдалеч и му било много мъчно. Мъчно било и на неговит-ангели, и те много пъти му казвали:
– Ах, какво стори ти, Дяволе, защо съгреши пред Господа? На Дявола му било много мъчно, че така му говорели ангелите Мислил какво да направи, за да ги укроти и измислил. Той ги накарал и те да си направят един рай. Направили го точно такъв, какъвто бил създаденият от Господ. Те взели от всички дървета и цветя, каквито имало в истинския Рай и ги насадили в своя. Като го завърши¬ли, Дяволът го разгледал отвсякъде и много го харесал.
– Е, дружина – казал той, – видяхте ли, че и ние можем да направим рай като този на Господа. Хайде сега, влизайте вътре! Нищо не ви забранявам, както Господ забранява на Адам и Ева. На вас всичко ви е позволено. Така и ще казвате на хората, с които ще се напълни земята – да прави всеки каквото си иска.
Изминали няколко дни и ангелите на Дявола чули гласовете на ангелите, които били в Рая и пеели на Господа.
– Защо направи нашия рай толкова близо до Божия. Измъчваме се като слушаме тези песни – казали те.
Като чул Дяволът жалбата на своите ангели, му станало много мъчно. Помислил малко и ги събрал всичките пред себе си.
– Слушайте ме, верни слуги – им рекъл той. – Кълна с в короната си с двата рога, че сега ще направим кула, висока до небето. Аз ще се кача по нея и ще убия Господа, за да няма на кого да пеят песни. Ангелите на Дявола му се поклонили.
– И на вас да поникнат рога – извикал доволен Дяволът. – Те да са ви венец на главите.
Начаса им поникнали рога и така ангелите от пъкъла станали дяволи.
После се заловили за работа. За три дни иззидали кулата, по която Дяволът щял да се изкачи и да убие Господа. Като се съмнало на четвъртия ден, по Божия воля, кулата се усукала и станала като фуния. Дяволът се покачил на нея с всичките си дяволи, за да нападнат Рая. Той взел лък, опънал го и изстрелял стрела, за да убие Господа. Щом полетяла, тя се извила, върнала се, ударила го по главата и му Я откъснала. Дяволът хванал с ръце главата си и отново я залепил на врата си.
Дяволите ужасени започнали да слизат от кулата. Господ заповядал и кулата паднала заедно с тях вдън земя. Преобърнала се и се превърнала в Пъкъл. Приличала на огромен котел, пълен на дъното с врящ катран. Дърветата и цветята, които били посадили дяволите, се превърнали в трънаци и голи камъни.
В Пъкъла се събрали Дяволът и неговите помощници. Оттам те излизат, за да вършат пакости по земята и сред хората.

Първото семе, което хората започнали да сеят, било на просото, затова то много се възгордяло. Един ден житото тръгнало на църква, минало покрай просото и го повикало:
– Хайде, да отидем на църква. Просото се засмяло и рекло:
– За какво ми е да ходя на църква? Аз и оттук я гледам по цял ден.
Чул го Господ и го проклел:
– Много да раждаш, но да си ситно като пясък и в църква да не влизаш!
Затова обредните хлябове се правят само от пшеничено брашно.
След време пак се срещнали житото и просото. Просото се присмяло на житото:
– Добра среща, женска игралко.
Нали жените като месели погачи, прехвърляли тестото, сякаш си играели с него.
На това житото отвърнало:
– Дал ти Бог добро, прольо!
И оттогава на присмех му останало това име на просото. Виното като чуло този прякор, рекло и то да се подиграе с просо¬то и като го срещнало, му рекло:
– Добра среща, прольо!
Но просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, разбиий глава.
Виното много се ядосало, но отминало, без да отвърне нищо, защото само си било виновно. След няколко дни то пак срещнало просото и му казало:
– Добра среща, захрани дете!
Когато отбивали бебетата да не сучат повече мляко, ги захранвали с просена кашичка.
Просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, весели трапеза!

Когато Адам умрял, Ева го погребала в земята и в устата му сложила три семки от ябълката в рая, която двамата изяли. Искала с тях да се откупи пред Бога за извършения грях.
След много години от главата на Адам изникнали три големи дървета, но безплодни, дори листа нямали, които да хвърлят сянка. Всеки, който виждал тези три дървета, изричал нещо лошо за тях, защото не давали плод и сянка. Никой не знаел, че те са поникнали от Адамовата глава. За да се открие тази тайна, Господ заповядал да духнат силни ветрове, които повалили трите дървета на земята. Изтръгнатите им корени, пълни с пръст, били големи, колкото разперените клони.
Цяла пещера се отворила под коренищата. Всички се чудели как е възможно да рухнат такива стари дървета. Много хора, зарадвани, че бурята ги е изкоренила, дошли с брадви и насекли клоните. Но като хвърляли дървата в огъня, видели, че те не горят, сякаш били от камък. Казали си:
– Их, прокълнато дърво, когато беше клонка, плод не даваше и сянка не хвърляше, сега пък в огъня не гориш!
Изминало време, народът гледал с лошо око на повалените три дървета, дори и на мястото, където били пораснали. Всички вярвали, че това място е лошо, прокълнато от Бога, та затова е родило такива дървета.
Един ден завалял много силен дъжд. Един войник на кон с дълго копие на рамо минавал край мястото, където лежали трите дървета. Той видял дупката, над която стърчали коренищата и влязал с коня в нея, за да се заслони от големия дъжд. Като навлязал с коня в пещерата, започнал да разглежда наоколо и разбрал, че това не е пещера, а огромен човешки череп. Щом спрял дъждът, войникът излязал и отишъл при управителя на близкия град и му казал какво е видял. Дошли хора и когато разкопали наоколо, наистина се показал човешки череп. Събрали се свещеници, владици и всякакви учени хора, мислили и пресмятали на какъв човек може да е била тази глава. Най-после всички решили, че тя е била на дядо Адам.
Откакто се разбрало, че главата е на Адам, първо свещениците, а после всички хора хвърлили по камък срещу нея и я прокълнали.
Хората кълнели Адам, че съгрешил, та Бог го изгонил от рая и заради него всички хора живеят в труд и мъки на земята. Както всички били разгневени на Адам, един човек извикал:
– Ха, бре, хора, да грабнем тези прокълнати дървета и да ги хвърлим в тресавището.
И хората грабнали дърветата и ги отнесли в тресавището, което било наблизо, та ги хвърлили в него. Много години стояли там дърветата, всеки, който ги видел, все ги кълнял. Всяка година за един ден от тресавището извирала вода – тогава слизал ангел божи, та с водата миел дърветата от калта. Един болен сънувал, че ако отиде и се измие с тази вода, ще оздравее. Отишъл болният до тресавището, измил се и оздравял. Той разказал за това чудо на други болни, те разнесли новината по целия град и стотици хора се събрали на тресавището да се измият. От тях никой не оздравял. Само първият, който се измил, оздравял. Всички, които не оздравели, кълнели и казвали:
– Как може болен да оздравее от вода, в която има прокълнати дървета?
Всяка година ставало така: един оздравявал, а стотици си оставали болни и кълнели дърветата, които били потънали в калта и водата.
Така изминали много години. Христос дошъл на земята и го осъдили да бъде разпънат на кръст. Еврейските свещеници се сетили да извадят трите дървета, които лежали в тресавището, и от тях да нап¬равят три кръста: един за Хистос, а другите за двама разбойника, и да ги разпънат на тях.
– Точно така – рекли евреите, – на такъв човек се полага такъв кръст, направен от прокълнато дърво.
Извлекли дърветата и от тях направили три кръста. Мислили дълго къде да ги забият, че да разпънат на тях осъдените. Накрая решили да ги отнесат на лошото място, където била закопана главата на Адам. И там висял Христос разпънат, докато протекла кръвта му и покапала по земята. С христовата кръв Адам се покръстил и Бог му простил стария грях, който първият човек бил сторил в рая.

Живял някога работлив селянин, който продал една от нивите си на съседа. Купувачът отишъл на нивата да я оре. Орал, орал и изорал един казан пари в браздата. Тогава той отишъл при продавача и му казал:
– Побратиме, аз изорах в нивата, която ми продаде, един казан с пари, затова да идеш да си ги вземеш, че са твои.
– Тези пари не са мои – рекъл продавачът. – Ти си ги изорал и ти трябва да си ги прибереш.
– Не са мои! – рекъл купувачът. – Аз купих от теб нивата, а не и парите, те са твои. Иди да си ги вземеш оттам!
– А бре, брате! Аз съм ти продал нивата и всичко, което има по нея – камъни ли са, земя ли е, пари ли са – всичко е твое, аз вече нямам в тях дял.
Така се препирали известно време, единият казвал – твои са, а другият казвал – не са мои, твои се. Не могли да се разберат. Решили да отидат при свети Йоан Златоуст да отсъди – каквото той каже, това ще бъде. Тръгнали двамата и намерили светеца. Поклонили му се и купувачът казал:
– Аз от този човек купих една нива и като отидох да я ора изорах в нея един казан с пари, затова го карам да иде и да си ги вземе от нивата.
– Свети Йоане, аз съм я продал нивата и повече нямам дял от нея – казал продавачът.
– А пък аз от тебе купих нивата, а не и парите. Тези пари са били там, още когато си я работил ти, затова са твои – вземи си ги.
Светецът, като видял, че и двамата хора са праведни и никой не иска да ощети другия, им казал:
– Тези пари не са нито на единия, нито на другия. Имате ли си деца?
– Дал Господ! Имаме си – отвърнали селяните.
– Е, видяхте ли сега на кого са парите в нивата – казал свети Йоан. – Вие се трудите и печелите за децата си и изораните пари са за тях. Затова вземете парите, разделете ги на децата си и живейте по братски.
Двамата селяни си отишли. Случило се, че един другоселец присъствал на целия разговор. Той казал:
– Колко са глупави тези хора. Не се препират кой да вземе парите, а кой да не ги вземе.
И казал на свети Йоан:
– Ако това беше станало в нашето село, човекът, който ги изоре, веднага щеше да вземе парите за себе си. И аз мисля, че така е по- правилно, отколкото ти отсъди.
А свети Йоан го попитал:
– Във вашето село имате ли деца?
– Как да нямаме, имаме деца.
– А берекет имате ли?
-Имаме.
– А имате ли стока – овце, агънца, крави с теленца, кобили с жребчета?
– Всичко ни е дал Господ, както е тук, така е и там.
Е, побратиме – казал му свети Йоан Златоуст. – Господ ви държи живи заради децата ви, защото те са невинни, а не заради вас и вашите правдини.

Двама братя захванали да се наддумват помежду си: кое е по-добро на този свят – правдата или кривдата. По-големият бил защитник на правдата и казвал, че оня, който върви по пътеката на правдата, може па направи чудеса. По-малкият държал за кривдата. Подир дълга препирня братята сторили облог: да тръгнат по света и питат де когото срещнат, кое е по-добро – правдата или кривдата. Ако излезе прав по-големият брат – той ще извади очите на по-малкия. Ако хората кажат, че кривдата е по-добро нещо от правдата – по-малкият ще извади очите на по-големия.
Тръгнали братята. Ходили, що ходили, най-напред срещнали един поп. Този поп бил самият дявол, облечен в расо.
– Дядо попе – спрял го по-големият брат, – поспри за малко да те питаме нещо, но те молим да ни кажеш истината.
– Питайте! – спрял се попът.
– Кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
– Ех, синко – отвърнал попът, – иска ли питане? На тази земя тъй е било от памтивека, тъй ще бъде, додето свят светува: оня, който държи за правдата, може от глад да умре, в тъмница да влезе, на бесило да увисне. А оня, който се опира на кривдата, гладен няма да остане никога, в дворци ще живее, купища пари може да натрупа.
– Чу ли, братко, какво рече дядо поп? – зарадвал се по-малкият брат. – Хайде сега да изпълним облога!
– Почакай още малко – отвърнал по-големият брат, – нека попитаме и други хора, да видим те пък какво ще рекат.
Продължили пътя си. В туй време дяволът на бърза ръка съблякъл попското расо, облякъл калугерско и пак преварил братята.
-Тъкмо ти ни трябваш – викнал по-големият брат на калугера, – ще ми се да вярвам, че от твоята уста ще излезе самата истина. Кажи, калугерино, кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
Калугерът се засмял:
– Иска ли питане – отвърнал той, – кривдата, братя мои, подир кривдата върви днес светът. От най-долния човек до най-горния – всички живеят с кривда.
И отминал. Големият брат уплашено гледал подир този манастирски служи-тел, а малкият се изправил напреде му и викнал:
– Дай сега да ти извадя очите!
– Извади ги – промълвил големият брат, – да не гледам този свят който е тръгнал с главата надолу.
Жестокият малък брат не пощадил очите на по-големия. Като извършил пъкленото си дело, той се прибрал и почнал да се разполага над целия си бащин имот, а ослепеният тръгнал немил-недраг от къща на къща, от село на рело, да проси къшей хляб. Дълго време протягал правдолюбецът ръка за милостиня и плакал за изгубената правда. Веднъж той замръкнал в гората. Спрял да нощува под едно дърво, но като си помислил, че по тия места има вълци и мечки качил се на дървото, наместил се между клоните и там задрямал. Когато настъпила потайна доба, слепият през сън дочул гласове. Потъркал си очите и се ослушал: гласовете идели изпод дървото. Напрегнал слух още повече и разбрал, че на полянката има цяло сборище от някакви хора, които крещели, надвиквали се и един през друг разправяли на своя големец кой какво е сторил през деня.
-Тихо! – провикнал се главатарят с важен глас. – Не се блъскайте, а говорете един след друг. Най-напред да каже най-старият дявол къде е бил и кого е срещнал.
Като чул тия думи, слепецът на дървото изтръпнал.
– Дано не ме усетят – прошепнал той и притаил дъх.
А най-старият дявол започнал:
– Аз, главатарю, се превърнах на бълха и влязох в стаята на царската дъщеря през ключовата дупка. Царската дъщеря тъкмо се беше изправила пред огледалото и си скубеше веждите – да ги направи по-тънки и да се понрави на годеника си. Без да ме усети, подскокнах на рамото й, от рамото – на носа й, и я ухапах. Княгинята почна да чеше ухапаното място и носът й се зачерви, стана като морков. Тъкмо в туй време някой почука на вратата и в стаята влезе годеникът.
Щом видя носа й, той зина, плесна с ръце и викна: „Колко ти е зачервен носът, княгиньо! Той мяза на същински морков!"
„Защо ми оскърбяваш носа – кресна княгинята, – вън! Веднага да напуснеш двореца!"
Слисаният годеник затропа надолу по стълбите, а княгинята хвърли подире му годежния пръстен. Тъй развалих годежа им – самодоволно свършил разказа си най-старият дявол. – Добре си направил! – чул се гласът на главатаря. – Утре ще ти позлатя левия дяволски рог. Да се яви напреде ми вторият дявол!
_ Аз – рекъл вторият – вчера съборих прогнилия дървен мост, който свързва селото с нивите. Провалих в дълбоката вода една биволска кола, натоварена със снопи. Удавиха се биволите, потъна и стопанинът. Седем невръстни сирачета останаха без хляб. Селяните се заловиха да нравят нов мост, но моят първи приятел – селският чорбаджия, им продаде едно гнило дърво за основна греда. Щом затрополи първата тежка кола по новия мост и той ще падне!
– И излезе голям дявол! – похвалил го главатарят. – А къде е най-малкото дяволче!
– Тука съм! – обадило се едно пискливо остро гласче.
– Ти с какво ще се похвалиш? – попитал главатарят.
– Аз ли? И аз свърших една работа. Накарах двама братя да се наддумват за правдата и кривдата. Препираха се, препираха и сториха облог. Аз се превърнах най-напред на поп, сетне на калугер, убедих ги, че кривдата е по-хубаво нещо, и по-малкият, кривдолюбецът
де. извади очите на брата си, защото такъв им беше облогът.
– Ти си постъпил най-хитро – похвалил го главатарят. – Ще те направя мой заместник, но знаеш ли, че отвъд хълма, в долината, има едно кладенче с чудотворна вода? Ако слепият отиде там и умие очите си – мигом ще прогледне. Ако пък някой нагребе шепа от същото кладенче и поръси гредите на моста – никоя сила не ще може да го събори.
Слепият слушал отгоре и си мълчал. На сутринта, когато запели птичките и дяволите се пръснали, той слязъл от дървото, минал хълма, дълго се лутал и най-сетне намерил кладенчето. Щом си намокрил очите – мигом прогледнал. Нагребал вода с кратунката си и потеглил към реката. Там заварил селяните – завили се и замаяли какво да правят – основната греда на новия им мост се огънала като дъга – и щом изпращи, целият мост ще се строполи във водата.
– Аз мога да изправя голямата греда и да я направя яка като стомана. Но и вие трябва да ми помогнете с нещо, защото съм сетен сиромах – рекъл правдолюбецът.
– Калпака ти ще напълним с жълтици – отвърнали селяните.
– Довършете моста! – рекъл правдолюбецът, седнал на брега и вечерта поръсил основната греда с чудната вода.
Селяните, като видели на другия ден, че основната греда на новия мост се е изправила, напълнили калпака на странника с жълтици и го изпроводили със здраве да си ходи.
Прибрал се правдолюбецът вкъщи и заживял нашироко, зер у него жълтици, колкото щеш. А малкият се пукал от завист. Заразпитвал го той как е излекувал очите си и откъде е взел толкова много жълтици. Големият брат нищо не скрил, а му разказал всичко от игла до конец.
– Извади ми по-скоро очите! – скочил нетърпеливо малкият. – И аз искам да забогатея!
– Не мога да те ослепя – поклатил глава големият, – защото разбрах колко е тежко да бъдеш без очи.
Тогава малкият сам си извадил очите и тръгнал към гората. Пипнешком намерил дървото, под което се сбирали дяволите, изкачил се горе и се потулил между клоните.
Към полунощ дяволите пак пристигнали. Но този път главатарят им бил разгневен – пламъци изскачали от очите му. Гласът му гърмял тъй, че цялата гора ехтяла:
– Кой от вас преди една неделя – ревял той – издаде тайната на кладенчовата вода? Кой излекува очите на слепия? Кой поправи прогнилата греда на моста? Отговаряйте или ще ви смъкна кожите с бой!
И главатарят захванал да бие дяволите наред с една волска жила. Дяволите пискали, подскачали, пъшкали и викали:
– Олеле, главатарю, не сме ние!
– Ами кой?
– Ей го кой! – показало нагоре с пръст най-малкото дяволче. -Оня, дето се е потулил между клоните! Той ни е подслушал!
Тогава дяволите настръхнали, покатерили се иа дървото, смъкнали кривдолюбеца и го разкъсали на парчета.

Една млада жена, скоро след сватбата си, отишла на реката да изпере шарената черга, която сама била изтъкала. Тъкмо бил валял силен дъжд, водата лъщяла в локвите по пътя и блещукала във водните капки по листата.
Облаците се разбягали и изгряло лятното слънце. Над полето се извила голяма пъстра дъга – единият й край бил потопен в реката, за да пие вода от нея.
Жената се загледала в цветните бразди на дъгата. По ширината им хората тогава гадаели от какво ще има най-голям берекет. Зелената бразда означавала трева, жълтата – жито, червената – вино, синята – сливи.
На изгрялата след дъжда дъга най-широка била жълтата бразда. Жената се зарадвала, че ще се роди много пшеница. Докато си мислела това, на брега дошло едно момченце да си играе край водата. То било силно и пъргаво, с бели зъбки и черни очи.
– Как искам да си родя такова момченце! – си казала младата жена.
Както си играело, детето минало под дъгата и веднага се превърнало в момиченце.
Жената знаела, че който мине под дъгата, променя пола си, но за първи път виждала такова чудо. Момиченцето било същото на лице, само че имало две плитки и по-дълги мигли.
– Как искам да си родя и такова момиченце! – пак си пожелала жената.
Момиченцето си поиграло покрай брега, после пак минало под дъгата, станало на момче и се затичало към селото.
Жената изпрала чергата, метнала я на един върбов клон да се изцеди и се прибрала вкъщи. Тя не знаела, че Господ бил над нея и чул молбите й. След девет месеца жената родила момченце и момиченце – лицата им си приличали като две капки вода.
Оттогава на земята се раждат близначета.

Едно време животните и хората говорели на един и същ език. После Господ им разбъркал говора, за да се отличава човекът от животните. И сега животните си имат свой език, но го разбират само те.
Веднъж една нива се запалила и от огъня пламнала голяма купа сено. В нея имало скрита змия, която взела да пищи за помощ. Притичал един овчар, който пасял наблизо стадото си, и протегнал овчарската си гега. Змията са увила около нея и се спасила от пламъците.
– Кажи какво искаш за награда – рекла тя на овчаря. Човекът отвърнал.
– Ти си змия. Нищо нямаш и нищо не мога да ти поискам. Змията рекла:
-Аз съм змийският цар. Дай да ти дъхна в устата, за да разбираш езика на животните.
Овчарят се замислил:
– Страх ме е да не ме ухапеш.
– Ти свириш на кавал – рекла змията. – Дай да дъхна в него и като свириш, ще поемеш дъха ми. Тогава ще започнеш да разбираш езика на животните. Ти си беден човек – все ще ти е от полза.
Очарят си дал кавала, змията дъхнала в него и момъкът взел да свири. Поел змийския дъх и започнал да разбира всичко, каквото си говорят животните.
Човекът се прибрал радостен вкъщи. Това се случвало рядко, защото нямал деца и жена му била все тъжна. Този ден тя била научила от една старица, че някъде зад планината имало света гора. Ако бездетна жена преспяла там, скоро зачевала дете. Двамата съпрузи решили да отидат в гората.
На другия ден се качили на два коня, жената – на кобила, а мъжът на жребец. След няколко часа, конят изцвилил и рекъл на жена си:
– Защо не побързаш? Пътят е дълъг! Кобилата му отвърнала:
– Лесно ти е на тебе. Ти носиш един, а аз три товара. Човекът, нали разбирал езика на животните, чул разговора и се усетил какво озвачават трите товара – жената; бебето, което тя носи в утробата си и жребчето, което кобилата ще роди.
– Дано скоро спрем за почивка, че съм много уморена – казала кобилата.
Като наближили един поток, човекът рекъл:
– Жено, дай да слезем тук да си починем, а конете да попасат малко.
Седнали на хлад, мъжът донесъл студена вода, конете започнали да пасат. Наблизо имало едно сухо дърво. На един от клоните му пеел славей. Мъжът тъкмо се унасял в дрямка, когато чул славеят да говори:
– Да знае този сиромах да отсече сухото дърво и да разкопае корените му, ще намери делва с жълтици. Но ако каже на жена си откъде му е богатството, веднага ще умре.
Мъжът се направил на заспал. След малко се протегнал, уж се събужда:
– Сънувах чуден сън – рекъл той. – Няма защо да ходим в светата гора. Ти чакаш дете.
Жена му повярвала и се прибрали вкъщи. Същата вечер мъжът се върнал, отсякъл дървото, разкопал корените и извадил делвата с жълтици.
– Откъде са тези пари? – попитала го смаяно жената, когато той ги изсипал със звън на масата.
Овчарят й отвърнал:
– Ако ти кажа, ще умра.
Но жена му не повярвала и продължила да го разпитва. Двамата чакали дете, ама пак не били щастливи, защото започнали да се карат всеки ден. Мъжът решил да каже на жена си, за да се избави от този тормоз. Излязъл на двора и започнал да си копае гроб, че като кажел на жена си откъде е богатството им, да има къде да легне и умре. Докато копаел, кучето започнало да плаче и да вие така силно, че петелът го попитал:
– Защо плачеш така?
– Как няма да плача? – отвърнало кучето – Стопанинът ми ще Умре, защото жена му иска да узнае откъде е богатството му.
Петелът рекъл:
– Ами да мре, като е прост. С една жена не може да се разбере. Аз командвам сто кокошки, а той има само една жена. Ако не иска да й каже, а тя не го оставя на мира , да я изгони от къщата. Нека живее сама, като е такъв инат. Мъжът хвърлил лопатата и се прибрал вкъщи. Какво си говорили с жената, животните не чули, но от този ден тя повече не го попитала откъде е взел парите.

В началото Господ направил земята по-голяма, та небето не можело да я покрие. Той повикал Дявола за съвет. Рогатият оседлал един пръч, направил му юзда от праз и тръгнал на път – оттогава козите имат бради.
Ангелите видели Дяволът да язди на пръча, присмели му се а той се разсърдил и се върнал назад.
Господ веднага направил пчелата и й поръчал:
– Иди кацни на дяволовото рамо, чуй какво си мърмори и ела да ми кажеш!
Пчелата литнала и скоро стигнала Дявола. Той си приказвал:
– Ех, че глупав Господ! Не се сеща да вземе тоягата си, пък да удари земята на кръст. Ще станат долини и върхове, земята ще се сбие и небето ще може да я покрие цялата.
Пчелата като чула това, избръмчала и хвръкнала обратно. Дяволът се обърнал, видял я и веднага се досетил, че тя го е подслушала. Погнал я, за да я хване – пчелата летяла, той препускал на пръча. Дяволът разбрал, че не може да я стигне и започнал да стреля с лък по нея. Тя едвам стигнала до една върба и се скрила зад ствола й. Дяволът обикалял върбата и хвърлял стрели да я убие.
Той стрелял, а тя се въртяла около върбата, та стрелите я удряли оттук-оттам и почти я прекъснали през средата. Едва когато дяволът свършил стрелите, тя литнала и успяла да стигне при Бога.
Господ я попитал:
– Чу ли какво си говори Дяволът?
Пчелата му разказала какво е научила.
– Виж ме колко погрознях! – оплакала се тя. – Дяволът за малко да ме прекъсне през кръста със стрелите си.
Господ отвърнал:
– За награда ти давам да правиш най-сладката храна на човека.
Той ще ти строи къщи-кошери, където да живееш, а от теб ще получава мед и восък.
Пчелата литнала доволна от божията благословия.
После Господ взел тоягата си и като ударил земята накръст, направил планини и долини, та земята заприличала на тази, която виждаме днес.