В една гора живеел огромен лъв. Животните не можели да се спасят от него. И ето че веднъж те се събрали всички заедно и стискайки шепа зелена трева в зъби, се явили пред своя господар, смирено паднали на колене и се обърнали към царя на животните така: "Смили се, о, царю! Кому е нужно, о, повелителю наш, така напразно да се изтребват всички животни, проявявайки жестокост, грозяща лоши последствия в следващия живот!
Нали това ще привлече двойна беда – и ние ще загинем, и ти ще се лишиш от препитание. Бъдете милостив! А ние, от своя страна, спазвайки определен ред, ще изпращаме на повелителя по едно животно от Всяко племе."
Така и направили. След известно време дошъл редът на заека. Когато всички животни му го съобщили, заекът с раздразнение си помислил: "Да отидеш сам В пастта на самата смърт, това е глупаво! Какво да правя? А между другото има ли невъзможни неща за тези, които са надарени с разум? Трябва да се измисли някаква хитрост и да убием лъва!"
И като си казал така, заекът отишъл при лъва по-късно от часа, в който той обикновено обядвал. Страшно било да го гледаш: гърлото му се било стегнало от глад, очите му от гняв се налели с кръв, муцуната му потръпвала, озъбен, опашката биела по земята.
– Ти сигурно си решил – изръмжал той – че ако силно ме разгневиш, няма да ти отнема живота? Как ли пък не! Можеш вече да се смяташ за мъртъв. Защо толкова закъсня?
– Не по своя воля, о, господарю, пропуснах аз часа за твоята трапеза – отговорил заекът.
– Кой те задържа?
– Лъвът.
Като чул това, лъвът се разтревожил.
– Нима в тази гора, която се намира под защитата на моите лапи, има още един лъв? – попитал той.
– Че как иначе! – отговорил заекът.
Тогава лъвът си помислил: "Струва ли си да го убивам? Нека да ми покаже съперника ми, да го убия и тогава ще го изям." И казал на заека: "Покажи ми къде е този негодник!"
Заекът се усмихнал вътрешно и смело вървейки към Целта си, показал на лъва един дълбок кладенец, иззидан с тухли. Водата в кладенеца била чиста и прозрачна, а разстоянието до нея било два пъти човешки бой. Лъвът не разбрал, че вижда собственото си отражение. Мислите му се били устремили в грешна посока. Той решил, че пред него стои съперник и веднага се хвърлил върху него. Така загубил живота си заради собствената си глупост.

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.
Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение. А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:
– Чувал съм за вас, че сте хора просветени, мъдри и опитни в спорните дела и ви моля да отсъдите в дело, с което се обърна към мен един цар.
В страната на този цар расли в съседство юноша и девойка. Те се влюбили един в друг и юношата казал на момичето: "Закълни ми се, че няма да станеш ничия жена, докато аз не дам своето съгласие." Момичето се заклело. След известно време го сгодили за друг. След венчавката, когато младите останали насаме, невестата казала на младоженеца: "Не мога да стана твоя жена дотогава, докато не отида при първия си годеник, на когото съм се заклела, и докато не получа неговото съгласие за това."
Като дошла при първия си годеник, тя казала: "Вземи голям откуп в сребро и злато и ми разреши да стана жена на този, за когото ме венчаха." "Тъй като остана вярна на клетвата си – отговорил той, – аз няма да взема никакъв откуп. Върви, ти си свободна." А на младия мъж, който бил там казал: "Радвай се на съдбата си в този свят."
По обратния път ги нападнали разбойници. Сред разбойниците имало един старец, който, недоволен от заграбените пари и украшения, поискал любовни ласки от младата жена. "Позволи ми – помолила тя, обръщайки се към разбойника, – да разкажа за един случай от живота си." И тя разказала историята на първия й годеж и за това, как са постъпили двамата й годеници. "Помисли -добавила тя в заключение, – този юноша, който имаше всички права над мене, преодоля своята страст и не ме докосна. Ти, като стар човек, още повече би следвало да обуздаеш себе си. Вземи всичкото това сребро и злато, само пусни мен и мъжа ми."
Като изслушал разказа й, разбойникът вдигнал очи към небето и дълбоко разкаян за това, което той, стоящият на ръба на гроба, е имал намерение да направи, не само пуснал младата двойка на свобода, но върнал и всичките пари и скъпоценности до последния петак.
– Царят – добавил Соломон, – в страната на когото се случило това, ме пита, кой от замесените в това заслужава висша похвала? И ето, сега аз ви моля да ми помогнете да отсъдя в това дело.
– Господарю – отговорил един от странниците, – според мен висша похвала заслужава невестата, останала вярна на своята клетва.
Вторият казал:
– За висша похвала е достоен младият мъж, който е успял да устои на изкушението и не я е докоснал, преди първият годеник да я освободи от клетвата й.
– Какво е това! – възкликнал третият. – Най-много се учудвам на разбойника. Помислете само. Не стига че не пипнал пленницата, парите, но и всичките пари, кой-то му били в ръцете, върнал обратно!..
И казал цар Соломон:
– Този последният с такъв възторг говори за парите, коигпо даже не е виждал, а само е слушал за тях. Как би постъпил той с тези, които са се оказали в ръцете му ?

Веднъж шахът тръгнал на лов. При градските врати срещнал човек и мимоходом му хвърлил един поглед.В този ден шахът се върнал от лов с празни ръце и заповядал на везира си да намери и да доведе в двореца този човек, когото срещнал сутринта на път за лов. Когато го намерили и го довели, шахът заповядал да му отсекат главата. Човекът започнал да умолява шаха да му обясни защо иска да му отреже главата.Шахът казал: „Защото ти си човек, който носи нещастие. Срещнах те тази сутрин, и през целия ден не ми вървеше ловът.“Човекът възкликнал: „Ти си срещнал мен и си се върнал с празни ръце от лов, а аз след срещата с теб губя своя сладък живот. Кой от нас двамата носи повече нещастие?“

Веднъж всички жизнени сили се събрали и започнали да спорят за това, коя от тях е по-добра.
-Аз съм по-добра! Аз съм по-добра! – казвала всяка. После отишли при баща си Праджапати и казали:
– Почтени, коя от нас е по-добра?
Той им отговорил:
-Тази от вас, след чието оттегляне тялото ще се окаже в най-лошо състояние.
Тогава Речта си отишла. След едногодишно отсъствие тя се върнала и казала:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят немите – не говорещи, но дишащи въздух, виждащи с очи, чуващи със слуха и мислещи с разума – така живяхме.
И Речта влязла в тялото.
Тогава си отишло Зрението. Върнало се след година и казало:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят слепите – не виждащи, но дишащи
въздух, говорещи с език, чуващи със слуха и мислещи с Разума – така живяхме.
И Зрението влязло в тялото.
Тогава си отишъл Слухът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят глухите – не чуващи, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и мислещи с разума -така живяхме.
И Слухът влязъл в тялото.
Тогава си отишъл Разумът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
-Както живеят децата-лишени от разум, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и чуващи с уши – така живяхме.
И Разумът влязъл в тялото.
След него Диханието решило да си тръгне. И подобно на превъзходен кон, който отскубва колчето, за което са завързани краката му, то изскубнало от тялото дру¬гите жизнени сили. Те се събрали около него и казали:
– Почтени, бъди наш господар. Ти си най-добрият сред нас. Не си отивай.

Живял някога един земеделец, който се придържал към философията за единство. Той вече бил постигнал някаква реализация, т.е. непосредствено усещане на висшите идеи. Но живеел, подобно на всички други земеделци, със семейството си, имал и дете. И той, и жена му необикновено силно обичали сина си, защото бил единственото им дете. Земеделецът бил високо духовно развит човек, уважаван и обичан от всички в селото.
Веднъж, докато работел на полето, към него се приближил човек и му донесъл вест, че синът му се е разболял тежко. Земеделецът се прибрал, извикал лекари, взел всички възможни мерки, но не могъл да спаси живота на детето и то починало. Всички в дома му били обзети от мъка, но умният земеделец имал вид, все едно нищо не се е случило. Той утешавал другите с думите: "Какво можеш да спечелиш, като оплакваш дете?"
На следващия ден той, както обикновено, отишъл на полето. Като се прибрал у дома, заварил жена си и другите членове на семейството да плачат и да ридаят от мъка. Жена му го упрекнала: "Колко си безсърдечен – не си пролял нито сълза за детето си." Земеделецът спокойно й отвърнал: "Снощи сънувах удивителен сън. Сънувах че съм крал, че имам осем прекрасни деца и че се наслаждавам на всички блага и удоволствия на живота.
Внезапно се събудих и сънят си отиде. И сега съм силно смутен – трябва ли да оплаквам тези осем деца или това единственото?"
Земеделецът бил мъдър и чувствал, че будното състояние е също толкова нереално, както и съня, и че единствената постоянна реалност, това е Духът, Атман (душа)

По пътя към царството Чу на излизане от гората Конфуций видял Гърбавия, който ловял цикади толкова ловко, все едно ги събирал по земята.
– Нима си толкова изкусен? Или имаш Път? – попитал Конфуций.
– Има Път – отговорил Гърбавият. – В петата-шестата луна, когато настъпва времето за лов на цикади, аз слягам топчета на края на своята пръчка. Ако успея да сложа едно върху друго две топчета, значи няма да изпусна много цикади. Ако ми се удаде да сложа три топчета – ще изпусна една от десет, а ако успея да удържа
пет топчета, тогава ще хвана всичките без затруднения.
Аз стоя като стар пън, а ръцете си държа като сухи ни. И в целия огромен свят, сред цялото множество неща, мен ме занимават само крилатите цикади. Аз не гледам настрана и не бих заменил крилцата на цика-дите за всичките богатства на света. Мога ли да достигна желаното?
Конфуций се обърнал към учениците и казал: – Когато помислите са събрани в едно, духът е безметежно спокоен.

Веднъж Настрадин Ходжа казал на жена си:
– Иди и донеси малко сирене. То укрепва стомаха и възбужда апетита.
– Ние нямаме сирене у дома – отговорила жената.
– Много добре, сиренето разстройва стомаха и отпуска венците – казал Ходжа.
Жената учудена попитала:
– Кое от тези двете противоположни твърдения е правилно?
– Ако у дома има сирене – тогава първото, ако няма – второто – отговорил Настрадин Ходжа.

Веднъж при раби от Коцка дошъл негов ученик, за да разкаже за мъките си.
– В Ружина, където учех преди – казал ученикът, всичко беше ясно и просто. Учех се и знаех, че се уча.
Молех се и знаех, че се моля. Тук, в Коцка, всичко се смеси, обърка се. Страдам от това, раби. Объркан съм. Моля ви, помогнете ми, така че да мога спокойно да се уча и да се моля, както преди. Помогнете ми да се избавя от страданията.
Раби го погледнал в очите, пълни със сълзи, и казал:
-А може би твоите сълзи и страдания са по-необходими на Бога, отколкото спокойната молитва и учене?

Веднъж търговците тръгнали по работа. Случило се така, че по пътя една камила издъхнала. Сред товара, който носела тази камила, имало много скъпоценности, превъзходни килими от най-тънката вълна и разни други вещи.
Веднага след като камилата издъхнала, й одрали кожата. Главният търговец заминал, като оставил двама помощници, на които казал: "Грижете се добре за камилската кожа, да не се намокри и да не изгние."
Известно време след като той заминал, завалял дъжд. Двамата в глупостта си покрили камилската кожа със скъпите килими и всички килими изгнили. А нима може камилската кожа да се сравнява по цена с килима?

При Настрадин Ходжа дошъл един селянин и казал: -Твоят бик прободе моята крава, полага ли ми се нещо за това?
– Не – веднага казал Настрадин, – защото бикът не може да отговаря за своите действия.
– Извинявай – казал хитрият селянин, – аз всичко обърках. Исках да кажа, че моят бик прободе твоята крава но всъщност то е едно и също.
– Не – казал Настрадин, – мисля, че е по-добре да прегледам още веднъж кодекса, може би ще намеря нещо подходящо.