Един търсещ веднъж посетил Баязид Бистами, великия суфистки майстор. Търсещият помолил:
– Моля те, позволи ми да стана част от твоето семейство.
– Но затова е необходимо да бъдат изпълнени няколко изисквания – казал Баязид. – Ако действително искаш да бъдеш ученик, то ти ще имаш много задължения.
Търсещият попитал:
– Какви задължения?
Учителят отговорил:
– Наближава зима. Ще трябва да отидеш и да събереш съчки за зимата, след това ще започнеш да работиш в кухнята и после аз ще ти покажа какво трябва да се прави.
Търсещият казал:
– Но аз търся истината. Как може да ми помогне за това работата в кухнята или събирането на съчки? Каква е връзката между събирането на съчките и достигането на истината? Какво значи това? Та аз съм търсещ.
Учителят казал:
-Ти ще трябва да ме слушаш, иначе си търси учител другаде. Колкото и абсурдно да е изискването, ти ще си длъжен да го изпълниш. Именно така ще станеш готов към пълно приемане на всичко. Знам, че приготвянето на дърва няма нищо общо с истината, но готовността да се прави това, защото така е казал Учителят, има известно отношение към истината. Знам, че работата в кухнята няма никакво отношение към истината: толкова много хора Работят в кухнята, всяка домакиня го прави. Че ако беше път към достигането на истината, всички вече да са я достигнали. Това няма никакво отношение с истината, но ако кажа, че си длъжен да правиш това, ти трябва да го правиш с дълбока любов и доверие. Това ще те подготви, това има известно от¬ношение към истината. Но аз не мога да ти я разкрия направо сега. Ще трябва да чакаш.
Тогава, все още съпротивляващият се търсач, попитал :
– Добре, но аз бих искал да знам какви са задълженията на учителя.
Учителят отговорил:
– Задълженията на учителя са да седи и да управлява.
-Тогава, моля те, помогни ми да стана учител. Научи ме. Готов съм.

Веднъж крадци казали на някакъв ава:
-Дошли сме да вземем всичко, което имаш в килията си.
Онзи отговорил:
-Деца мои, вземете всичко, което пожелаете.
Тогава те взели от килията всичко, което можело да бъде отнесено, освен едно скрито чувалче и си тръгнали. Но старецът хукнал след тях, като викал:
-Деца мои, забравихте чувалчето, вземете го!

Веднъж след молитва ученик на Баал Шем го помолил да му разкаже какво е видял:
– Възнесох се на небето – казал Шем просто – и този път видях повече чудеса, отколкото за всичкото време, откак се сдобих с небесни познания. Слава на единството!
– Мога ли аз да виждам подобни неща? – попитал ученикът, затаил дъх.
– Не, не "ти".
Ученикът се чувствал обезкуражен, а Баал Шем продължил:
– Не ти, защото това "ти" трябва да бъде унищожено. Трябва да се слееш с единството.
– Но по какъв начин?
– Съсредоточи мислите си върху Бога. Забрави себе си.

Една жаба попаднала в коловоз на мръсен селски път и не могла да излезе оттам. Било й трудно. Оптвала. опитвала, но нищо! Приятелите й помагали. Те направили всичко възможно. А после настъпила вечерта и угнетени, разочаровани, те я оставили на волята на съдбата. На следващата сутрин дошли да погледнат, като си мислели, че вече е мъртва. Та тя била направо на пътя, в коловоза, а я намерили весело подскачаща.
Те я попитали: "Какво се е случило? Как успя да излезеш от коловоза? Това е просто чудо! Как успя?"
"Много просто – отговорила жабата. – Появи се камион и се приближи много. И на мен ми се наложи да се измъкна!"

Минувач видял, че Настрадин хвърля пари в езерото и го попитал защо прави това.
Настрадин казал: "Аз пътувах, яздейки магаре. То се подхлъзна и започна да се свлича в посока на това езеро, губейки равновесие и почти падайки. Изглеждаше, че вече нищо не може да ни спаси от падане. Изведнъж една жаба в езерото започна да квака. Това изплаши магарето, то се вдигна на задни крака и по този начин се спаси.
Така че, нима магарето не трябва да получи нищо за това, че ни спаси живота?"

Веднъж Благословеният Буда казал на учениците си: "Да поседим в мълчание и да оставим очите си зрящи." След изтичането на времето Учителят попитал: "Колко пъти аз промених моето положение?" Някой забелязал десет изменения, някой само три, а друг твърдял, че Учителят е останал неподвижен.
Владиката на знанието се усмихнал: "Аз промених положението си и гънките на дрехата си седемдесет и седем пъти. Докато не се научим да различаваме действителността, няма да станем архати."

Веднъж човек, който отивал в друга страна, призовал робите си и им поверил имението си.
На един дал пет таланта, на друг два, на трети един – на всеки според силата му и тутакси тръгнал.
Получилият пет таланта отишъл, вложил ги в дейност и получил други пет таланта.
Точно по същия начин, получилият два таланта придобил още два.
Получилият един талант отишъл и го заровил в земята и скрил среброто на своя господар.
След време дошъл господарят на тези роби и поискал от тях отчет.
Приближил се получилият пет таланта, донесъл на господаря другите пет и казал: "Господарю! Пет таланта ми даде ти: ето, други пет таланта спечелих с тях!"
Господарят му отговорил: "Добре, добри и верни робе! В малкото ти ми беше верен, ще те поставя над мнозина: бъди в радост на твоя господар."
Приближил се и получилия два таланта и казал: "Господарю! Два таланта ми даде ти: ето, други два таланта спечелих с тях!"
Господарят му казал: "Добре, добри и верни робе! В малкото ти ми беше верен, ще те поставя и теб над мнозина: бъди в радост на твоя господар."
Приближил се получилия един талант и казал: "Господарю! Аз те познавах като жесток човек, жънещ, където не си посял, и събиращ, където не си разсипал.
И като се побоях, отидох и скрих твоя талант в земята. Ето това е твое."
Господарят му казал в отговор: "Лукави и лениви робе! Ти си знаел, че жъна, където не съм посял, и събирам, където не съм разсипал.
Затова е трябвало да предадеш среброто на моите търговци и като се върна, щях да си го получа с печалба. И така, вземете му таланта и го дайте на имащия десет таланта, тъй като на всеки имащ се дава и се множи, а на неимащия се отнема и това, което има.
А негодния роб хвърлете в тъмнината навън, там ще има плач и скърцане със зъби."

Царството небесно е подобно на човека, който е посял добро семе на своето поле.
Докато хората спели, дошъл враг, посял между пшеницата плевели и си отишъл.
Когато кълновете пробили и се показал плодът, тогава се появили и плевелите.
Когато дошли робите на стопанина, му казали: "Господарю! Да не би да си засял полето с недобро семе? Откъде се взеха тези плевели?"
А той им казал: "Враг на човека е направил това." Робите рекли: "Искаш ли да отидем и да ги изкореним?"
Той обаче им отговорил така: "Не! За да не изтръгнете пшеницата заедно с плевелите.
Оставете ги да растат заедно до жътва. По време на жътвата ще кажа на жътварите: "Съберете първо плевелите и ги вържете в снопове, за да ги изгорите, а пшеницата приберете в моята житница."

В едно селище имало индуистки манастир. Неговите монаси всеки ден ходели с чашки за милостиня, събирайки за храна.
Веднъж един монах, минавайки наблизо, видял земиндар, който жестоко биел един бедняк.
Светият човек, който имал много добро сърце, захпочнал да моли земиндара да престане. Земиндарът, заслепен от яростта си, незабавно се обърнал към монаха и излял върху него гнева си. Той го бил, докато онзи не паднал безчувствен на земята. Другият човек, виждайки в какво състояние лежи монахът, отишъл в манастира и разказал какво се е случило. Братята монаси ведна¬га дотърчали до мястото, където лежал светият човек. Те го вдигнали, пренесли го в манастира и го сложили в постеля.
Монахът дълго време останал в безсъзнание. Тъжни и съкрушени, братята го миели, поднасяли мляко към устата му, веели пред лицето му с ветрило и се стараели да го върнат към живота.
Постепенно светият човек дошъл в съзнание. Отворил очи и погледнал своите братя. Един от тях попитал на висок глас: "Господарю, разпознаваш ли човека, който ти дава мляко?" И светият отговорил със слаб глас: "Братко, който ме би, той ме и пои."

Веднъж ава Амон искал да се прехвърли на другия бряг на реката. Той намерил кораб, готов да отплува, и седнал край него. В това време доплувал друг кораб, който отивал на същото място и хората в него започнали да го викат:
– Ела с нас, ава!
Той отговорил: 
–  Ще се кача само на обществен плавателен съд. Той носел със себе си връзка палмови клонки. Седнал, заплитал клонките на въже, после го разплитал, а след това отново го заплитал и разплитал дотогава, докато общественият плавателен съд не отплувал и не стигнал другия бряг. Братята, като му се поклонил, попитали:
– Защо правеше това?
Старецът отговорил:
-За да не ходя, обезпокоен от бързането.