Живяла някога хубава мома Марина. Щастлива била със своята добра и ласкава майка. Тя грижливо пазела чедото си от всякакви злини. Всеки ден й заръчвала да не излиза навън, когато грее Слънцето, защото хубостта й ще плени светилото и то ще я поиска за невеста. Спазвала Марина майчините заръки и радвала сърцето й!
Но скоро майката се поминала. Останала Марина сираче. Тъжен станал животът й. Поплаквала си жално и все не забравяла заръката на обичаната си майка. Скоро вкъщи дошла мащеха. Тя сметнала, че Марина е мързелива и затова не излиза по двора. Натъжило се момичето, но нямало какво да стори.
Един хубав слънчев ден мащехата изпрала пелените на новата си рожба и ги простряла на стобора да съхнат. Задал се тъмен облак, заросил ситен дъжд.
– Излез, Марино, навън – пелените да събереш, че дъжд зароси – казала строго тя.
Отишла Марина на двора. Събирала, що е събирала, съгледало я Слънцето през тънката мрежа на облака. Спряло се то на небето и три дни стояло и гряло. Изпогорели орачи на нивите, моми по градините, косачи по ливадите. Слънчовата майка го сгълчала!
– Синко, ясно мое Слънчице, стига горя, върни се! Изгоряха и ниви, и ливади, и градини, и хората по тях. Смили се!
– Ах, мале, каква мома видях на долната земя, хубава, мале, гиздава. Невеста искам да ми стане. Иди ми я, мамо, поискай!
Казало това Слънцето и уморено заспало. Ни яденето му било ядене, ни пиенето му – пиене. Когато рано сутринта слънчовата майка, загрижена за детето си, го събудила да стане, тя го посъветвала:
– Почакай, сине, не се кахъри. Като дойде личен ден Великден, и още по-личен Гергьовден, по стар обичай, момите се люлеят за здраве. Ще спуснем златни люлки на кривата върба край реката. Ще дойдат да се люлеят моми и невести Ще дойде и Марина да се люлее. Кога седне на люлката, ти дигни в небесата и ще ти стане невеста! Послушало Слънцето майчините съвети и спуснало люлила на личен ден Великден и още по-личен Гергьовден. Вървяло мало и голямо, на люлки да се люлее. А Марина седяла вкъщи и с тъга долавяла като насън, моминското веселие. Домиляло й на мащехата като гледа момичето унило и тъжно и й рекла:
– Иди, Маринке, с твоите дружки да се полюлееш! Обичай е това, не може да се погази. Облечи нова премяна, бодни си китка дъхава и бъди, дъще, мома с момите – весела, честита. Зарадвала се Марина. Накиприла се с новата си премяна, китка си боднала в косата и като кошута прип-нала към дружките си – и тя като тях да се засмее, и тя като тях да се повесели на празника. Когато седнало момичето на люлката, Господ я дигнал в небесата. Маринината майка мащеха, тичала след люлката и викала, заръчала:
– Дъще, кога отидеш на слънчовите дворове, девет години да говееш на свекър и на свекърва, на девера Огняна и на зълвите. Послушала я Марина и никому не продумала – говеела и по обичай поклон правила.
Чакало Слънцето да проговори неговата невеста, но тя все мълчала.
Минала година и още девет месеца и Слънцето не издържало. Сгодило се то за Дена Деница, а Марина поканили кума да им стане – Слънчова сестра да бъде. Тежка мъка легнала на сърцето й, но нямало какво да се прави – съгласила се. Започнала венчавката. Марина държала свещите и когато догаряли, запалили й ръкавите на ризата, обгорили й пръстите. Съзряла я Деница и ядно й казала:
– Ако си глуха и няма, сляпа ли си, та те изгориха свещите, запалиха ти се ръкавите!
Тежките думи като камък падали в душата й. Миг-два и изведнъж тя проговорила.
– Прощавай, мой свекъре, и ти, моя свекърво, прощавайте моето говеене и често покланяне! Не съм ни глуха, ни няма а още повече – сляпа. Така ми мама заръча. Така повелява нашият обичай на земята – от уважение към вас да говея. Слънчо ме млада остави и за друга се жени. На мен и мъка домъчня и наруших обичая – проговорих, преди да са минали три години. Простете ми. Това не е моята воля.
Като чуло това Слънцето, провикнало се към майка си:
– Мале, дивна е моята невеста – Марина ще си взема, Марина, лична девойка, тя ми е лика прилика.
Засияло лицето на Марина. А Деница тъжно навела глава и тихо на Бога се помолила:
– Боже ле, вишни Господи, стори ме, Боже, престори на какво годе пиленце!
Чул молбата й Господ и я престорил на лястовица. Литнало пиленцето волно из слънчовите дворове. Като го видял Слънчо, много се зарадвал на хубавото пиле и се спуснал да си отскубне две перца от опашката му, да се знае и спомен да остане, че това е пиле от слънчовата невеста, дето е слезла от венчилото!
Оттогава, гласи приказката, лястовицата е с раздвоена опашка.

Прабабите ни я наричат „Баба Шарка", „Шаруля". Но, те добре знаят, че тя не е сама. Това са три сестри, които, като всички невидими сили, живеят накрай света!
Най-старата от тях – Едрата Шарка, е най-страшната. Тя може да ослепи, да оглуши или да направи болния на дупки и по лицето, и по тялото. Средната е Брусницата, а най-малката от тях е Ситната Шарка – колкото просено зърно.
Дедите ни знаели едно, че без Баба Шарка не може да мине детето, и я очаквали – колкото по-рано, толкова по-добре. Като усетели, че детето се изрива и повиши температурата, казвали: „Баба Шарка ни е дошла" и омесвали медени питки и раздавали за леко минаване на болестта. За Баба Шарка омесвали специално медено кравайче, връзвали го с бял и червен конец и го окачвали над леглото на болното дете. Необезпокоявана от никой, тя да дойде, да се нагости и да стане блага и медена – да си отиде бързо по живо, по здраво.
Средната сестра – Брусницата – лови по-големи момичета и момчета. И тази сестра не прави пакости, щом я посрещнат с чисто и я нагостят с хляб и мед. Месели й питки, раздавали ги и гледали да не я разлютят, че тогава носела лошотии и пустош оставяла след себе си!
Едрата Баба Шарка всявала ужас, защото тя винаги ходела сърдита и затова й устройвали най-голям празник. На девети март- младенци месили кукли младенци, мазали ги с мед и ги раздавали по цяло село.
Народни песни разказват за ослепели и оглушели хора от едрата шарка. Тези песни се пеели на хоро и се играели през Великденските празници.
И трите сестри се лютят, когато в къщата се пари кокошка, вълна или нещо друго. Затова стопанките много внимавали да не кипват вряла вода, а най-малко да попарват, каквото и да било.
Много още болести ходят по земята, думали дедите ни – за тях все се намира лек, но най-много се плашели от она¬зи, половинката, която не се знае коя е и къде живее.
Затова, когато на Еньовден се берат билки, затваряли очите си и откъсвали първата – с вяра, че тя е половинката.
Всяка болест е лош дух, обладал човека. Тъй се знае от памти века и людете търсели средства срещу тях – баяния. леене на куршум, заключване с верига, светена вода, жива вода, магическо слово. На всяка болка лекът й е за пет пари,
ама трябва да го знаеш! Така посрещали всяко зло – с дежда и упование, че след злото идва добро!

Всяка ранна пролет ни обзема вълнение в очакване да видим първия завърнал се щъркел, за да се уверим, че пролетта наистина е вече тук. Тогава, според мартенската обредност, да свалим мартенската кичилка и да я завържем на цъфнало дърво, да я сложим под камък, да я хвърлим под камък или да я запокитим след летящия щъркел и да се провикнем" „Леляко, на ти тебе чернина, дай на мен белина"…
Защо почитаме щъркела?
Има легенда, че някога щъркелът бил човек. Веднъж Господ му връчил един сандък да го пренесе по ръба на високи скали и да не го отваря, докато не стигне до уреченото място. Вървял, вървял човекът с товара на гърба си, уморил се и седнал да си почине. Да, но любопитството да види какво има в сандъка, не му давало покой. Отворил той капака и от него изпълзели змии, гущери и жаби. За това, че не изпълнил заръката, Господ го превърнал на Щъркел, за да събере животинките от земята и отново да стане човек. И до днес той все ги събира и не може да ги събере.
Там, където има щъркелово гнездо, злото не припарва. Там и магиите се развалят. Затова дедите ни смятали за голям грях да се развали щъркелово гнездо или да се похитят яйцата му.
Децата посрещали щъркелите с игри и песни, търкаляли се по земята, за да не ги боли гърбът през годината, и нямала край радостта, че щъркелът е довел пролетта! А момите режат от косите си, за да растат буйно и да са здрави.
И за щъркела народното вярване твърди, че трябва да си сит и да имаш пари в джоба, когато го видиш за пръв път, иначе – беднотия те очаква!

Расла Рада в бащината къща, обградена от майчина нежност и от бащини грижи. Хубава мома станала. Ерге¬ните лудували по нея, но тя никого не си избирала, защото Змей Горянин я любел. Всяка вечер в късна доба той идвал при Рада и никой никога не можел да го види. Минало време. Рада вече била мома за чудо и приказ и родителите й решили да я оженят, та дом да свие, рожби да отгледа, нали е женско чедо – това я очаква като всички нейни дружки.
– Време е вече – все й думала майка й. Нямало какво да прави Рада, трябвало да каже на майка си. Един ден тя се обърнала към нея с думите:
– Жениш ме, мамо, годиш ме, ала лге, мамо не питаш, че женя ли се, или не? Мене ме, мамо, змей либи, Змей либи, змей ще ме земе!
Посърнала от мъка Радината майка. Едно й е женското чедо и как на змей да го даде? Самотни с татко й трябва да ходят, чужди радости да гледат и жалби да берат. А толкова левенти момци за нея питат, за нея дохождат. Къде ще я дирят из тия гори зелени, из тия тъмни пещери… Като нареждала тъжно майката, Рада побързала да й каже, че змеят всяка вечер идвал и тая вечер щял да дойде, но не сам, а със сватове – змейове с хранени коне, змейци в златно кочи и змейчета в шарени коли писани. Помолила Рада нежно майка си – да се не плаши като дойдат, защото те са силни. Като вървят през гората – гората без вятър ще се повали, полето без огън ще трепти. Още не издумала Рада и тежката чемширена порта широко се отворила и дворът се изпълнил със змейските сватове. Свекървата се провикнала към Рада с повелителен тон – да разплита тънките си плитки, че да я оплетат, както се полага по техните, змейските правила. Оплели плитките на момата, пременила се Рада по сватбарски с новите си дрехи, дето ги тъкмила за този ден, и грабнали момичето, качили го в златна кочия и като вихър излетели. Навлезли сватбарите в гъстите гори на Балкана. Където минели – дървета кършели, огньове святкали. Излезли на широко поле. Срещнали пет коли със снопи и сено. Рада продумала гальовно на змея.
– Като си огнен и пламен, можеш ли да запалиш колите със снопите и сеното?
Змеят ласкаво и отвърнал:
– Снопите мога да запаля, ала сеното не мога, защото там има билки всякакви – вратига, комунига и едностръка тинтява. Ако сеното запаля – с теб ще се разделя, а аз те искам Радо, невеста да ми бъдеш, в палатите ми господарка да станеш!
В този миг умно решила Рада. Тя запалила колите със зелено сено и се разделила със змея. А той тъжно и рекъл:
Радо ле, моме хубава, що бе тъй хитра, разумна, че ме тъй хитро изпита, та се от мене раздели!
А Рада хукнала радостна към бащината къща да зара ва тъжната си майка, да й каже нежно, синовно:
– Мале, жени, годи ме за моя таен драговник Никола тежка сватба да вдигнем, че му сърцето изгоря по мене, му кавала замлъкна от жалби…
Така и станало! Вдигнали тежка сватба и всички били честити!

В тази  приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи ездач на гърба си!
Фюююю! — подсвирна Джинът. — Залагам всичкото злато на Арабия, че това е моята Камила! И какво казва тя?
— Казва „Хръп!" — отговори* Кучето. — И не ще да ходи на лов!
— А нещо друго да е казвала?
— Не, само „Хръп!" И не ще да тегли ралото! — каза Волът.
— Добре — каза Джинът. — Сега ще я нахръпам аз нея, само миг почакайте!
Той се уви в своята дреха от прах, понесе се над Пустинята и откри Камилата, която ужасно мързеливо се любуваше на отражението си в една локва.
— Моя стара жвакаща и плюеща приятелко — каза Джинът, — чувам, че си била отказала да работиш, и то в този свят, който е още съвсем нов-неготов?
— Хръп! — отговори му Камилата.
Тогава Джинът седна на пясъка, подпря брадичката си с ръка и започна да мисли една Голяма магия; а Камилата продължи да се любува на отражението си в локвата.
— Другите Трима са работили извънредно от понеделник сутрин досега само за¬ради твоя ужасен мързел — каза Джинът. И продължи да мисли Голямата магия, подпрял брадичката си с ръка.
— Хръп! — каза Камилата.
— На твое място бих се въздържал от потретяне, за да не съжалявам после — каза Джинът. — Слушай, лигло, заповядвам ти да се хванеш на работа!
Камилата и този път каза: „Хръп!", но едва изхръпка, и видя в локвата как линията между плешките и опашката й, с която тя много се гордееше, започна да се издува, да се издува, докато се превърна в една голяма клатушкаща се могила.
— Виждаш ли тази могила, приятелко мила? — каза Джинът. — Това е „Хръп"-ът,
който си спестила, като си хръпала, без да си се потила. Днеска сме четвъртък, а ти не си мръднала крак от понеделник сутрин, когато другите животни почнаха да се трудят. Тръгвай веднага на работа!
— Как ще работя, като този „Хръп" ми пречи? — каза Камилата.
— Той е нарочно — каза Джинът, — защото си пропуснала три дни. Отсега ще можеш да работиш три дни, без да ядеш, за сметка на своя „Хръп". И само да кажеш, че не съм ти сторил добро! Хайде, измъквай се от пустинята ми, върви при другите Трима, че и от теб полза да има, и се дръж прилично!
И Камилата понесе своя „Хръп" през пустинята и отиде при Коня, Кучето и Вола. И оттогава до днес, о, мое Безценно съкровище, тя още го носи (само че за да не я засягаме, ние не го наричаме „хръп", а „гръб" или „гърбица"). Но и досега не си е отработила трите дена, които беше пропуснала в началото на света. И не се е научила да се държи прилично.
* * *
На гърба си могила
има всяка камила —
ако щеш, провери в зоопарка —
но аз зная двамина
мързеливци с гърбина,
надвишаваща нейната мярка отдалеч, 
моя драга, проличава веднага
 как могила унила, пълна с грозни инати,
 като гръб на камила на гърба му се клати.
А със тебе ний двама
се въртим по пижама,
грозно хленчим, не щем да закусим,
бродим чорлави в къщи
като дяволи същи
и на своите играчки се мусим.
Но доколкото зная, по закона в страната
 със лице към стената се наказват лицата,
 щом такава могила, пълна с грозни инати, 
като гръб на камила на гърба им се клати.
Затова, моя драга,
човек трябва веднага
да престане дома да се шляе
и да грабне в ръката
търнокоп и лопата,
и да иде навън да копае.
И ще види как Джина — дух на нашта градина 
ще издуха от него като дим от комина
 всяка грозна могила от камилски инати!… 
Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2640″]

Живели някога в незнайно село две сирачета – Донка и по-големият й брат Петър. Момиченцето не било навър¬шило още годинка, когато майка им се поминала. Отишла си рано от тоя свят. Петър се грижил за малката си сестричка и бдял над нея – зло да не я сполети. Той знаел и книга да чете, и песни да пее – всичко му идело отръки да прави. Пораснали двамата. Донка била хубава мома за радост, а Петър силен, умен и работен! Гледали си къщата те като добри стопани, сговорчиви били и всички от селото им се радвали, все с добро ги посрещали. Един ден Петър
седнал на двора под крушата, зачел книга и заплакал. Видяла го сестра му, тъжно й станало и го попитала:
– Байно Петре, защо плачеш, като четеш в книгата, а не пееш, както друг път?
– Донке, сестро обична, как да пея, както пеех, когато съм орисан на хубав ден Великден да умра. Не ми е жално за мене, ала ми е голяма мъка за тебе. Как ще живееш саминка?
– Книгата ти е лъжовна, бате – опитала се да го успокои Донка. Грабнала я от ръцете му и я заключила дълбоко в раклата. Когато дошло Възкресение, Донка, нали е сестра грижовна, извадила от раклата новите им премени и рекла на брат си:
– Днес е Великден, братко, хайде на черква да идем, Възкресението да сварим.
– Ти иди, Донке, аз след теб ще дойда, ще те стигна по пътя – казал Петър.
Тръгнало момичето, но ни празникът в душата му бил празник, ни радостта му радост. Седяла Донка в черквата, слушала песнопенията, изпълвало й се сърцето с тържество, но все поглеждала към вратата тревожно, няма ли да се покаже брат й, да дойде и той да попее, както друг път в черквата пееше, да го послушат людете, да му се порадват в този тържествен ден – Възкресение Христово!
Свило се сърцето й от зла помисъл и бързо излязла от храма. Тичала тръпна сиротинката към дома им. Портата била заключена. Когато отворила с мъка вратата, намерила своя брат мъртъв. Горчиво заплакала Донка, плакала и Богу се молила – да се смили над нея, да не й отнема едничката радост в живота – милия й братец. Чул гласа й Господ. Събрал той ангелите и им заръчал да слязат долу на Земята и да видят защо плаче сирачето Донка.
– Ако й е братец загинал – поръчал им Господ – срещнете му душицата и му я върнете!
Литнали Ангелите и по пътя срещнали душата на Петър. Върнали му я, както им заръчал Господ. Събудил се момъкът, върнал се от оня свят и като видял сестра си да плаче, учудено я попитал:
– Защо ридаеш сестро? Та днес е Възкресение, голям празник е, Донке!
Прегърнали се братски двамата, Щастливи и радостни заедно тръгнали към трикатите хора на мегдана да поиграят и да попеят с хората, та да е празникът в душите им празник, а радостта – радост!

Милен обичал хубавата Янка от селото! Когато бродел из гората със своята дружина, Янка била в сърцето му. Когато вечер от ясното небе затрепкали звездите, той виждал Янка като ясна звездица, когато полето се нашарело с цветя всякакви – Янка била най-шареното цвете между тях! Когато славей запее в гората – Янка славеят надпявала. Момъкът копнеел тя невеста да му стане. Но нали си имал майка мащеха, не давала и дума да се издума – Янка снаха да й бъде.
Един ден Милен седнал под лозницата тъжен, нерадостен. А небето било синьо, ведро, весело, земята – накитена с цветя – шибой, трендафил, кичест карамфил и най-много алена ружа! Винената лоза била листнала за чудо и приказ. Всичко било весело, само Милен седял унил и мило се молил на Господ:
Боже ле, мили боже ле, ако се с Янка не земем…
Какво се молил Милен да му се случи, ако с Янка не се вземат?
Когато годят Янка за друг – той да се разболее, а когато я заженят – с душа да се раздели. Когато Янка венчават в църква, него да оплакват, когато нея извеждат, него мъртъв да изнасят, за нея песен да пеят – за него сестри да плачат.
Бог чул молбата му, казва народният певец. Каквото поискал, това се случило.
Венчилото на Янка и опелото на Милен излезли заедно от църквата. Янка помолила деверите си, които я водели, да й освободят дясната ръка, за да се прости с Милен, че много са се искали, но не са се взели. Отпуснали те ръката на невестата. Простила се с любимия и се разделила с душата си. И в този ден погребали двамата:
Янка – туриле пред църква,
Милен туриле зад църква!
Рано сутринта на другия ден, по обичай, двата рода отишли да прелеят със студена вода гробовете. Какво чудо станало в тази нощ? На Янкиния гроб израсла тънка топола, а на Миленовия – зелен бор. Дърветата били толкова високо израсли, че върховете им се прегърнали над покрива. Който видял това чудо – все заплакал!…
Това е легендата, а истината е, че в тежки моменти човекът е търсил опора в гората и тя е идвала на помощ.

И днес минеш ли по Искърското дефиле и се спреш в село Ромча, там над селото, малко на север по планинския рид, се намира прочутият Марков рът.
Долът под този рид е обрасъл с люляци и когато цъфнат те по Гергьовден – въздухът е упоен от люляков аромат. Затова го наричали лиляков дол.
Мястото за хората от този край е много лично, защото тук идвал често Марко Кралевити да спасява моми и невести от поробители. Тук си вземал „комката" в близката църква и запрашвал към други краища на поробеното Отечество!
Един ден, когато юнакът влязъл в черквицата за причастие, сварил хубава девойка да стои чинно и да се моли. Елица й викали селяните. Момичето било смирено, а гласът й бил силен и чист, че като се плъзнел по рътлината, а оттам по полето – всички спирали да я слушат и да й се порадват.
Слушал в захлас вълшебните й песни и Крали Марко. По гласа й той разбирал на чия нива жъне, защото песента й стигала чак до Прилеп. Тогава юнакът възсядал Шарколията и идвал в Софийско, та да послуша пеенето на Елица и да оправи тук-там някои турски зулуми!
Дошла есента. Ослушвал се Марко Кралевича – дано дочуе гласа на момичето, но полето било глухо. Пълно мъртвило царяло. Сепнал се юнакът! Лоши мисли го налегнали и той нетърпеливо се метнал на коня и долетял в селцето. Питал и разпитвал за Елица, защо не се чува вече гласът й. Дали е болна легнала или в далечни далечини е отишла. Никой не смеел да му каже дума за личната мома!
Намерили се добри хора, които разказали на Марко юнак как една вечер на седянката, както си предяла Елица и сладко извивала медения си глас, дошли турци и я отвлекли. Къде, никой не знаел.
Трепнало юнашкото сърце на Марко Кралевити, пришпорил коня и като орел полетял по висинето. Където минел, дърветата се превивали до земята, където стъпел – огньове се запалвали. Настигнал той потерята и със страшна сила спрял коня си. Където стъпил, камъкът се стопил. Останали само копитата на коня и единият му крак, а другият все още бил на стремето.
Като хала се развъртял юнакът и се разправил с похитителите. А когато очите му зашарили, за да открият Елица, що да види – тя се обесила на едно дърво, заради честта си! Приседнал Марко на една скала и горчиви сълзи се стекли по лицето му за хубавата Елица, за вълшебната й песен и… за човешките мъки.
Там, където бил седнал юнакът, камъкът станал като седалка, а под нея, невидимо изворче все сълзяло! Затова нарекли този рид Марков рът.

И до ден днешен хората се питат защо лястовицата си прави гнездото близо до комина и под стряхата – на най-уютното място. Тя все кръжи около къщата и едва ли не се чувствува като стопанка!
Преданието, останало от стародавни времена, казва, че една млада невяста говяла, според обичая, на свекър и свекърва, на девери и зълви – цели девет години. И като я помислили за няма, довели нова невеста.
Една вечер, когато всички седнали на софрата да вечерят, както държала борина, за да им свети, припарило й на ръцете и от мъка проклела: „Проклета да е тая дружка, която се срамува като мене." Казала това и литнала нагоре през комина. Свекърът успял да хване един от гайтаните й и затова тя останала само с два гайтана.
Оттогава, казват старите хора, този обичай – да се говее толкова дълго пред свекър и пред свекърва – не се спазва! Лястовиците никога не забравят старата си къща – връщат се там, където са излюпени. Греховно е да се убива лястовица или гнездото й да се разтури. То било лековито и народът ни го е използвал за лек и за разтуряне на магии. Галено наричали пиленцето „грамотница", „граматик", „чернопера", „шарокрила". Тя е символ на новата пролет и вещае нова радост, нов късмет!

Една майка имала девет сина и една дъщеря – Петкана. Отдавна останала вдовица, тя сама се грижела за децата си. А децата й били умни, работливи и сговорчиви. Те заедно гледали къщата и работата им споряла. Задомила , синовете си майката – девет снахи шетали из къщи и по нивите. Драгост се разливала в душата на майката, като гледала как навреме копали, навреме ожънвали. Милостиво и пътник вкъщи посрещали – с армаган го изпращали. С добро ги сочели хората. Грижа им останала само Петкана.
От много къщи женихи идвали да я искат, но все не ставал годежът. Петкана била лична хубавица в селото и личен момък трябвало да се избере.
Веднъж потропали на портата сватове от далечно село – през девет гори зелени, през девет води студени, през девет) села в десето!
Момчето било добро и работно. С богатство и с почит го споменували селяните, но майчиното сърце тъгувало, душата плачела. Как ще даде единственото си женско чедо толкова далече? Мислила си тя – нито Петкана ще може да идва, нито пък аз – стара престаряла, нито девет сина и девет снахи… Не искали да дадат единствената си сестра и осмината й братя. Само Лазар – най-големият брат, склонил да изпратят сестра си в личната фамилия – през девет села в десето.
Лазар молил старата си майка да склони да дадат Петкана, защото и голямата им обич към Петкана ще прелита през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето. Така ще се изпита и обичта им към нея. Но молел майка си най-вече с думите:
Мале, ма стара, мале ма, я да си дадем Петкана, че ние сме девет братя -по веднъж да те заведем – девет пъти ще идеш, сестра Петкана да видиш!…
Склонили тогава всички да сгодят Петкана.
Когато дошли сватовете да си вземат невестата, Петкана горко заплакала, че отива толкова далеч от бащината къща, и люта клетва издумала:
Майно ле, стара майно ле, аз оттук излизам – черна чума да влезе…
Народният певец казва, че в лошо време произнесла клетвата си Петкана, защото както рекла, така и станало.
Дошла черната чума и всички изморила – девет братя девет снахи. Останала само майка им да кукува, да жали плаче и все към пътя да гледа, дали няма да се зададе Петкана, майка си да види. Всяка събота тя оплаквала гробовете и редом свещи палела. Само на Лазаровия гроб майката проклинала и никога свещи не палила.
– Да се продъниш, Лазаре, земята да те не приеме, душата ти място да не намери, задето ми даде Петкана толкова далече, че нито я виждам, нито я чувам.
Дожаляло на Лазар, болно му било на душата да слуша майчините клетви, в тъмница да тлее и сълзите й да му горчат. Разкаял се за стореното и на Господ се помолил, да го съживи за малко време, колкото да заведе сестра си да се видят двете – майка и дъщеря, стига са плакали една за друга!
Чул молбата му Господ и го съживил. Тръгнал Лазар през девет гори зелени, през девет води студени, през девет села в десето, Петкана да доведе при майка си на повратки.
Като влязъл Лазар в село, на мегдана хоро се виело. Голям празник имало и цяло село наизлязло. И Петкана на хоро се била хванала все така хубава – лицето й бяло и чер-вено, очите й черни череши, веждите й гайтани, косите й дълги сплетени, снагата й тънка топола. Играела Петкана, та на земята не стъпвала. Съгледала тя брата си Лазар и от хорото се пуснала. Отишла при него и тихо му продумала:
Мили ми братко Лазаре, тъй ли ни беше думата? Нали се верно врекахте, че ще ми мама водите, а седем години станаха, как не съм мама виждала.
Едва чуто Лазар изрекъл:
– Дошъл съм да те върна при мама, сестро.
Зарадвала се Петкана и се навела ръка да му целуне.
Лъхнал я мирис на мухъл и черна земя. Тя го попитала тревожно:
– Лазаре, батьо Лазаре, защо ти ръката на земя мирише?
А той й отвърнал:
– Откакто ти излезе от нашите къщи високи, от нашите двори широки, мама ни раздели. Та девет сме къщи градили, затуй ми ръцете на земя миришат.
Вървели, що са вървели, стигнали поле широко, стигнали и гора зелена.
В гората птичка пеела и като пеела, говорила:
– Де се чуло и видяло,
Жив човек с мъртъв да ходи, Като Лазар с Петкана.
Чула Петкана тия думи, силно се натъжила и попитала брат си Лазар:
– Чуваш ли, братко Лазаре, що хортува птичето?
Лазар й отвърнал:
– Недей слуша птичето, сестро, че то хвърчи нависоко и гледа нашироко. Тия думи незнайно за кого ги казва – не са за нас.
Вървели, колкото вървели, стигнали до бащините им ниви. Видяла Петкана, че хорските ниви са ожънати, само техните стоят неожънати и отново попитала брата си Лазар защо не са ги ожънали!
– Нали ти казах, Петкано, че девет сме къщи градили, затова нивите стоят неожънати.
Наближили селото. Когато стигнали да селското гробище, Лазар рекъл на Петкана:
– Върви, сестро, в нашите двори широки, аз малко ще се забавя. Като те мама попита кой те доведе, право да й кажеш, че брата ти Лазар те е довел.
Казал това и изчезнал. Лазар се върнал в гроба си, а Петкана продължила трепетно към бащината къща.
Когато пристигнала, що да види – дворите в пелин обрасли, къщата порутена, дървото, високото, дето сянка им правело, сухо стърчи сред двора.
Почукала тя на портата и отвътре се чул гласът на майка й:
– Чумо льо, черна чумо лъо, не ти ли стига, чумо льо, дето ми, чумо, умори дор девет сина и девет снахи, та идеш и мене да вземеш!…
 Петкана й отвърнала: 
-Аз не съм черна чума, най съм ти щерка Петкана!
Като срещнала Петкана, двете са се живи прегърнали и са се мъртви пуснали!…
Тази народна песен е надживяла времето си. С нея са живеели много поколения и е станала много популярна епична балада, която разказва за онези времена, когато злото ражда покъртителни човешки драми, а людете с добро се борят до смърт!
Яна отворила вратата, като се почукало, пее се в друга песен, а насреща й черната чума, тръгнала селото да мори. Помолила й се Яна, да я остави да си дотъче платното. Яна не е глупава. Тя напуснала селото и когато се върнала, жестоката гостенка, никого не намерила. Разбрала измамата, чумата се корила, че е повярвала на Яна. Нейната майка не е имала посестрими и приятелки. Защо се е излъгала с човеци приятелство да прави.