Накрай земята и отвъд морето, зад висока планина, гори като златният дворец на Слънцето. То живее там със своята майка и сестра си – звезда Зорница. Брат му, Месецът има друг – сребърен дворец. Слънцето се прибира у дома само за да спи през нощта, защото през деня пътува, за да свети и да топли земята. Всяка сутрин сестра му Зорница го буди. Слънцето става, измива си лицето – тогава по земята падат капчици роса – и тръгва на път. В началото то винаги е весело, но като се изкачва по небето, се уморява и става сърдито. Като стигне върха на небосвода, спира малко за почивка. Тогава е пладне и Слънцето пече най-силно. След това започва да се спуска, та върви по-леко и е по-весело. Като стигне до другия край на земята, то се окъпва седем пъти в морето, за да угаси огъня си и влиза в двореца.
Там го чака майка му, която е приготвила вечеря и е сложила трапезата. Тя посреща сина си, поздравява го и Слънцето сяда да вечеря. Майка му е опекла девет фурни хляб и девет ялови крави. На трапезата то вечеря самичко, а майка му сяда настрана. Докато вечеря, Слънцето разказва на майка си всичко, което е видяло през деня. Веднъж то се връща тъжно, защото е видяло как девет братя си поделят бащините имоти, а на престарелия си баща дали да пасе свинете, а на майка си оставили само една хурка. Друг път слънцето е весело, защото е открило извор с жива вода или билка за рожба в подножието на снежен връх.
Една вечер Слънцето разказало на майка си, че малко преди да залезе, видяло Храбро юнак да води крилатия си кон на водопой. На чешмата, до висока крепост, се били събрали моми да наливат вода и момци да им напиват менците. Храбро юнак разиграл коня си и за да се похвали със силата си, извикал:
– Аз съм побратим на самодивите. Ако поискам, мога да обиколя – земята по-бързо от Слънцето. Слънчевата майка се засмяла. Такива се юнаците, сине, обичат да се хвалят, а най-вече тези които са сукали самодивско мляко.
– Аз приех облога – отвърнало Слънцето. – Утре ще се надпре-варваме. Ако аз спечеля, ще му взема крилатия кон, ако той победи ще му дам Зорница за жена.
На другия ден Слънцето станало, усмихнало се на сестра си и тръгнало на път. И Храбро юнак оседлал коня си и при изгрев слънце препуснал като вихър. На пладне Слънцето се изкачило до върха на небето и погледнало надолу. Храбро юнак бил обиколил половината земя. Ядосало се Слънцето, напекло сърдито, за малко да запали нивите с пшеница. На конника му станало много горещо.
– Я да намеря някъде дебела сянка – казал Храбро юнак, отишъл под едно орехово дърво, вързал юздите на коня си за дебел клон, легнал и заспал. Слънцето отново тръгнало на път. Конят започнал да бие с копита и да цвили:
– Стани, юначе, Слънцето ще ни изпревари!
Скокнал Храбро юнак, метанал се на коня, който разперил криле и литнал като вятър. Преди залез стигнали до портите на Слънчевия дом. На двора стояла звезда Зорница и чакала брат си да се върне. Тя много се учудила като видяла непознатия юнак – до слънчевия дворец много рядко стигали хора. Тя хванала юздите на коня и го отвела в конюшнята. Ето че и Слънцето дошло – уморено и гневно. Видяло, че е загубило облога, но тъй като било дало дума, поканило юнака на трапезата си. Слънцето извикало сестра си да им налива вино в златни чаши. Развеселил се домакинът от виното и казал:
– Сестро, искаш ли да вземеш този юнак за мъж? До днес никой не ме беше изпреварвал – докато аз измина небето, Храбро юнак
обиколи земята.
Звезда Зорница много харесала красивия момък и се съгласила да му стане жена.
– Сутрин ще светя на небето, а вечер в двореца на Храбро юнак – отвърнала тя.
Слънцето надарило богато младоженците.
Не изминало много време и веднъж Слънцето се върнало засмяно вкъщи. Майка му изчакала да се нахрани и го попитала защо е толкова весело, все едно не се връща от път, ами сега е станало.
– Мамо, стига съм ходило само. Реших и аз да се оженя. Ще взема за жена звезда Деница – тя е най-красивата в небето. Майката на Слънцето нищо не отвърнала, само въздъхнала и станала да приготви всичко нужно за празненството. Слънцето поканило всички звезди и всички животни на сватбата. Слънчевата майка наредила в двореца чудна трапеза – там където стъпвала на двора, насядали животните, а там където се издигала в небето, насядали звездите. По средата, един срещу друг, седели юнак Храбро и звезда Зорница.
Всички сватбари били пременени, весели, започнали да ядат и пият. Вдигнала се голяма олелия, гостите се понапили и започнали говорят и да се смеят високо. Само таралежът си мълчал, не посягал към виното, не докосвал храната. Той държал един камък, който си бил донесъл и от време на време се опитвал да отхапе от него.
По едно време лъхнала горещина, въздухът затреперил и Слънцето излязло пред гостите заедно с годеницата си. Колкото красив юнак било слънцето, още по-красива била звезда Деница. Обиколило Слънцето трапезата, поздравило всички гости. Спряло се пред таралежа и видяло, че той си гризе камъка, уж яде от него.
– Какво правиш, таралеже? – попитало го Слънцето.
– Уча се да ям камъни – отвърнал таралежът.
– Защо ти е да ядеш камъни?
– Защото ще дойде време, когато на земята няма да има една тревица – отговорил таралежът. – Сега, когато си само едно слънце, понякога изсушаваш всичко, а какво ще стане, когато се народят много слънца? Едно ще залязва, две ще изгряват. Ще може ли тогава да расте нещо по земята? Ето тогава всички ще ядем камъни.
Слънцето се замислило и си влязло в стаята. Нямало го дълго и всички животни започнали да се чудят защо се бави. Мишката изтичала и надзърнала през ключалката да види какво прави младоженецът. Той седял замислен, с клюмнала глава. Мишката се уплашила, веднага се обърнала и изтичала на мястото си. Малко след това се явило Слънцето и казало на всички гости да се разотидат: сватба няма да има, Слънцето няма да се жени.
Ядосаните животни нападнали таралежа и искали да го погубят, но той се скрил навреме зад Слънцето и излязал, чак когато всички си отишли. Дотогава таралежът нямал бодли по кожата; за да не се бои от никого, Слънцето му дало бодли – от благодарност за мъдрия урок. Така на небето останало само едно Слънце.

Семела – най-малката дъщеря на таванския цар Кадъм била рядка красавица. Гръмовержецът Зевс се явил пред нея в образа на млад мъж и спечелил любовта й. Срещите им продължили дълго време.
Шест месеца вече Семела носела в утробата си дете от всемогъщия бог. Хера, небесната съпруга на Зевс, беснеела от ревност и ре¬шила да унищожи съперницата си. Тя приела образа на старата бавачка, с която Семела споделяла своите преживявания, и при един разговор се усъмнила, че тайният любовник на Семела бил Зевс.
– Ако той е наистина Зевс, поискай му доказателство! – подметнала старицата. – Помоли го да ти се покаже в пълния си блясък, както се явява в небесата!
Семела се съгласила и при следващата среща накарала Зевс тържествено да се закълне, че ще изпълни една нейна молба. Той се заклел с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс и тя му казала. Изплашеният Зевс се опитал да я спре по средата на думите й, но било късно. Семела ги била изрекла докрай. Със свито от болка сърце бащата на боговете се оттеглил, сложил си сияйните доспехи и оръжия и се явил в целия си блясък в стаята на своята любима. Крехката човешка плът на Семела не могла да издържи такава гледка – тя изгоряла като факла, сринала се в купчина пепел. И детето в утробата й щяло да загине, но хитрият Хермес го спасил в последния миг. Той го дал на Зевс, който разпорил бедрото си, зашил го вътре и го носил така още три месеца, за да станат пълни девет. Затова наричали Дионис – Двойнородения.
Зевс тайно наредил да го заведат при неговата леля Иноя, сестрата на Семела. Тя била женена за Атамас, цар на Орхомен, и в техния дворец момчето било скрито и преоблечено като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това Хера пак го открила. Тя обърнала цялата си ярост срещу Атамас, отнела му разума и както седял в двореца, той изведнъж скочил, грабнал своя лък и го насочил към най-големия си син.
– Я виж каква бяла сърничка! – закрещял Атамас. – Махнете се да я пронижа! – и в същия миг пробол момчето с една стрела. Ужасената Иноя хукнала навън с по-малкия си син Меликерт, а Атамас подгонил и тях. Те бягали, бягали, накрая стигнали до една крайбрежна скала; за да се спасят от безумеца, хвърлили се в морето.
Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес го отнесъл при нимфите, които живеели на връх Ниса – този връх, според едни, бил също в Беотия, според други – в Либия, а според трети – в Тракия, някъде из нашите Родопи.
Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, гук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели – козлоногите сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света – виното!
От зрънцата на дивите лози той изцедил искрящата пенлива течност, непозната дотогава – и тя хвърляла душата в дива радост. Виното също имало скрит смисъл, защото за Дионис и ония, които го обичали, значело не само обикновено опиянение, а радостта от целия свят, от земята, от живота – значело кръвта, която бие в жилите, прегръдката на близките хора, танцът и смехът, всички неща, които не могат да бъдат унищожени.

Язон бил гръцки герой, отгледан от мъдрия кентавър Хирон. За да спечели бащиното си царство, заграбено от коварния му вуйчо, младият владетел трябвало да прекоси Черно море и да отнеме Златното руно от царя на Колхида. За пътуването корабостроителят Аргос построил с помощта на Орфей и богиня Хера огромна галера с петдесет весла.
Най-великите гръцки герои изявили желание да тръгнат с Язон. Между тях пръв по сила бил Херакъл, син на гръмовержеца Зевс. Дошъл също и Тезей, който убил страшния Минотавър в Крит.
От Тракия се спуснали крилатите синове на северния вятър Борей – близнаците Зет и Калаис. Събрали се общо петдесет герои – по един за всяко весло. Язон избрал Тифий за кормчия, защото нощем можел да определя курса на кораба по звездите.
Всички аргонавти се събрали при кораба и седнали на приготвената за голям пир трапеза. След като се наситили на вкусните ястия и виното те отишли до кораба, който се издигал върху мекия пясък. Всички отново се удивили на неговата големина и здравина. После наредили борови стволове пред носа на кораба, за да може да се плъзне по тях към водата.
Героите свалили тежките си доспехи и омотали около гърдите си здрави въжета. Напрегнал сили, всеки се стремял по-бързо да спус-нат „Арго" във водата. Корабът обаче бил толкова тежък, че задълбал в пясъка и заседнал на брега, омотан в корени и водорасли. Сърцето на Язон се свило от мъка. Нима походът щял да се провали така безславно. Язон вдигнал глава:
– Орфей, твоите песни вдъхват сила и бодрост. Нека чуем най-хубавата от тях.
Певецът взел в ръце лирата и прекарал пръсти по звънливите струни. Той си спомнил една песен, която бил слушал от майка си – музата Калиопа. Гласът му прозвучал нежен като лилия. С тази вълшебна песен Орфей омагьосал боровете в горските усои, от които бил построен кораба. Те сами се спуснали от планинта, а исполинските скали се отмествали, за да им сторят път.
Аргос подложил дънер под черния кораб и той мигом се повдигнал леко и по облите стволове се втурнал към морето. Разхвърчахи се настрани многобройните трупи, които подпирали кила и корабът се плъзнал в залива. Вдигнала се висока вълна, която плиснала върху пясъка.
Аргос скочил на кораба, последван от кормчията Тифис. Вдигнали мачтата, с въжета закрепили тежкото платно. След това наместили кормилното весло на кърмата и го привързали здраво със ремък. После прикачили греблата на двата борда и поканили героите да се качат на палубата.
„Арго" бил готов за плаване и спуснат на вода, благодарение вълшебната лира на Орфей.

Хронос взел за съпруга титанидата Рея. Гея и Уран предсказали, че властта му ще бъде отнета от собствен син, затова всеки път, щом се сдобиел с дете, Хронос го поглъщал. Най-напред глътнал Хестия, после Деметра и Хера, след тях Хадес и Посейдон.
Разгневената Рея отишла на остров Крит, когато носела вече в утробата си Зевс. Тя го родила в дълбока пещера на планината Дик-та. Богинята поверила детето си на куретите’ и нимфите, които трябвало да го отгледат. А вместо новороденото, майката поднесла на Хронос продълговат камък, увит в пелени. Рея се разплакала и излязла навън, уж да не гледа как бащата ще погълне собствения си син.
Нимфите хранели детето с мляко от божествената коза Амалтея, а пък куретите пазели бебето в пещерата. Те удряли с копия по щитовете си, за да не чуе Хронос плача на детето.

Богинята Гея, разгневена от смъртта на синовете си, отишла на полуостров Палена. За ужас на живеещите там траки, тя родила гигантите, които били огромни по размери и притежавали невиждана сила. И външният им вид бил страшен – от главата и брадата им се спускали дълги косища, а на краката си имали змийски люспи.
Те хвърляли към небето скали и и горящи дървета. Измежду всички се откроявали гигантите Порфирион и Алкионей, който освен това бил и безсмъртен, ако се сражавал на родна земя.
Олимпийските богове получили предсказание, че не могат да убият нито един гигант, ако не им помогне някой смъртен. Като научила това, Гея започнала да търси вълшебна билка, с чиято помощ гигантите да станат неуязвими и за смъртен човек. Но Зевс забранил на Слънцето и Месеца да светят и побързал сам да откъсне билката. После изпратил Атина да призове Херакъл за съюзник. Гръцкият герой нападнал Алкионей. Всяка стрела уцелвала смъртоносно гиганта, но когато той падал на земята, силите му се възвръщали. По съвет на Атина Херакъл го извлякъл извън Палена и там го убил.
Всички олимпийски богове участвали в битката. Всеки от тях сразил по един от гигантите – Аполон със стрелите си, Дионис с тирса, Хеката със запалени факли. Хефест хвърлял късове нажежен метал, Атина ги замеряла с цели острови, а Посейдон ги пронизвал с тризъбеца си. Останалите Зевс поразил с мълнии, а Херакъл ги довършил със стрелите си.

На третата пролет от въстанието Спартак потеглил със сто и двадесет хилядна армия на север. Рим бил обхванат от панически страх, но тракиецът на смятал да превзема града. Планът му бил друг. Той искал да изведе бившите роби на свобода – извън Италия. Спартак казвал на своите бойни другари, че в живота на човека има две неща, без които той не струва нищо – родината и свободата. Спартак искал да върне на бившите роби и двете.
Армията му достигнала до снежните стени на Алпите. Спартак постигнал целта си. Оттук освободените роби можели да поемат към своите родни места. Но в лагера на въстаниците избухнали раздори. Заради жените и децата, които водели със себе си, много от войните се уплашили да прекосят планините. Други не искали да напускат плодородна Италия, а да ударят сърцето на империята – искали да обсадят Рим.
Една вечер в лагера на въстаниците, Фия – съпругата на Спартак, го пресрещнала пред палатката им. Жената протегнала ръка на изток. Над хоризонта, обвита в мъгливо кървавочервено сияние, горяла една нова звезда.
– Изгрява Марс – казала Фия, – звездата на римския бог на войната. Тя не вещае добро за нас. Виждам, че Марс е вдигнал меч върху главата ти!
Спартак се вгледал тревожно в жена си. С вдигнати ръце нагоре към небето, загледана в аленочервената звезда, тя като че ли всеки миг щяла да изпадне в екстаз, когато чрез устата й самият бог Дионис предсказвал бъдещето. Спартак добре помнел деня, когато тя изрекла най-страшното си предсказание. Миналото оживяло пред очите му.
Когато римските легиони, предвождани от Сула, навлезли в Гърция, за да потушат поредното въстание, Спартак напуснал школата в Тесалоники. Отново било дошло време за война, а не за учение. Спартак се завърнал в родните планини и събрал отряд млади войни, готови да помогнат на Атина в бедата, която я сполетяла. Преди похода свързал живота си с Фия – красивата мургава девойка, дъщеря на известния лечител Медок. В своя род лечителят имал жреци на Дионис, които подготвяли девойката също за жрица, Фия обаче обикнала снажния и красив момък Спартак и отказала да се посвети в служба на боговете.
Повече от две години Спартак воювал срещу Рим. Въпреки храбростта на атиняните и дошлите на помощ траки, крайната победа извоювал Сула. Слаба била помощта, оказана от тракийските племена, защото те били увлечени в постоянни вражди. Царете им вою¬вали помежду си за надмощие и не виждали надвисналата върху главите им опасност. Атина била превзета и подпалена. Спартак побързал да се оттегли с отряда си към планините на Тракия, но войниците на Сула го обградили и пленили след жестока битка.
Пътят на пленниците минавал близо до родното място на Спартак. Един горещ ден римската кохорта, която охранявала траките, спряла за почивка край брега на Стримон. Легионерите поставили охрана и налягали по моравата. Вързаният до Спартак тракиец на име Дарза го побутнал леко и му посочил с глава центуритона. Той разговарял с една млада жена, която се появила ненадейно от гората. Сърцето на Спартак заблъскало тревожно в гърдите му. Той познал жена си Фия.
– Има ли тук някой на име Спартак? – извикал центурионът. Отвели Спартак при него.
– Жена ти е дошла да те откупи – обелил зъби той в груба усмивка. – Но това, което тя носи, е малко. Ти струваш много повече, няма защо да губя. Вие, варварите, говорите лоши неща за нас римляните, но за да ти докажа, че не сте прави, пускам тази жена да си върви. Хайде, тръгвай! Много си хубава, за да си тук сред войниците.
– Слушай, центурионе, ето ти това, което събрах, за да откупя мъжа си. Вземи го – отвърнала спокойно фия, – а мене вържи до него. Щом Спартак е твой роб, и аз ще съм твоя робиня, но ако някой от войниците ти ме докосне, знай, че ще се убия и ти нищо няма да спечелиш.
Римлянинът не се усъмнил в думите й. Това, което видял, му се случвало за пръв път. Из пътя ги пазел, а после ги продал на пазара в Рим и взел добри пари от Лентул Батиат от Капуа. Той харесал Двойката роби от пръв поглед, защото мъжът бил силен и с умен поглед, а жената изглеждала здрава и красива.
Оттогава изминали тринадесет години. Но фия помнела какво й Разказал Спартак същия ден, когато ги изкарали на пазара за роби. 
През нощта той сънувал странен сън: бил заспал на зелената морава край прозрачните води на Стримон. Отнякъде допълзяла до него огромна змия и започнала да се увива около тялото му. Главата и се издигнала до лицето му, а изцъклените й очи го гледали жестоко и страшно.
Спартак се борел със змията, напъвал сетните си сили, но усещал как тя все повече и повече го стяга, как го задушава в железните си обръчи. Мъжът извикал и се събудил. Стреснала се в съня си и Фия. Вече се зазорявало. Настъпвал новият ден. Спартак разказал съня си, а Фия изпаднала в дионисиевски екстаз. Тя предсказала, че този сън предвещава, че Спартак ще придобие огромна власт и сила опасна и за самия него.
Робските години в школата на Лентул Батиат били сурови, страшни и кървави. Отначало фия мислела, че змията, която ще ги задуши, е самият ненаситен ланист, който пращал своите гладиатори на смъртен бой, но арените в Капуа и Рим. Но силният и ловък Спартак преодолявал всички противници. Схватките закалили мускулите и изострили ума му. Спартак се отличавал от останалите гладиатори, пори и враговете му го уважавали и се възхищавали от него.
Гордият тракиец успял да оцелее в школата цели десет години. Не Лентул Батиат била змията от съня на Спартак, защото накрая гладиаторът вдигнал другите роби на бунт, разбили решетките и избягали от школата.
После Фия си помислила, че змията от съня са консулите, които ги обградили с две големи армии, но тя отново се излъгала, защото не консулите сразили Спартак, а той тях. Най-сетне тракийската жрица проумяла съня и се изплашила. Змията, свила се до гърдите на Спартак, били раздорите. Те щели да отслабят силата на въстаналите роби, да разрушат тяхното единство. Те се изпречвали на пътя им към свободата, те ги заплашвали с гибел. Тези раздори се опитвали да задушат Спартак, да го смажат.
– Какво ще правиш? – запитала с отмалял глас Фия.
– Заклех се да изведа робите на свобода. И го сторих.
– А ако те тръгнат към Рим… и без теб? – попитала тя. 
Спартак не отговорил, само притиснал ръката й до гърдите си.
– Когато те последвах в робството – заговорила фия, – когато оставих малкия ни син на грижите на старите ни родители, знаех, че не
отивам да живея в Рим, а да умра до теб. Така повелява нашият тракийски закон: жената, която обича своя мъж, не бива да го оставя сам нито в живота, нито в смъртта. Длъжна е да бъде винаги до него.
Спартак склонил глава и целунал ръката й, която дъхала на билки и отвари, с които тя лекувала ранените и болни войници.
– Аз се бях примирила със смъртта – продължила тя, – но ти ми вдъхна вяра за живот. Нощем, на коравото легло в килията на проклетата Батиатова школа… помниш ли… ти ми говореше за Тракия, за Стримон, за нашия дом… за сина ни. Закле се да ме отведеш при него. Вярвах ти и заживях с надежда. Ти си силен. Ти ще устоиш на Думата си.
– Ние с теб ще се върнем в Тракия – отвърнал тихо Спартак и я загърнал в плаща си.

В началото съществувало само безпределното Време (Хронос). В безкрайната му пустота се оформили две противоположни стихии – огнена мъглявина (Етер) и непрогледен мрак (Ереб). Хронос сгъстил мъглявината в едно сияйно космическо яйце, което се разпукало на две половини. Бликнала ослепителна светлина, която обляла света. Родил се първият бог – Първороден (Протогон), наречен още Светлина (фанес). На външен вид той изглеждал като огнена птица. Имал четири очи, от гърба му се издигали огромни златни криле. Гласът му звучал страшно – в него се вплитали рев на лъв и мучене на бик. Фанес не бил нито мъжко, нито женско божество, а съчетавал в себе си и двата пола. От Светлината произлязла Нощта, а от нея се появили богинята Земя (Гея) и бог Небе (Уран), който пръв се възцарил над целия свят.

Зевс имал деца и от други богини. Той се влюбил в Персефона, дъщеря на богинята Деметра. Зевс се явил при избраницата си, превърнат в змей. От тази връзка се родил Загрей-Дионис. Той бил най-младият и най-съвършеният от боговете.
Ревнивата Хера го намразила и била готова на всичко, за да го премахне. Зевс знаел това и поръчал на куретите, нимфите и бог Аполон да пазят детето.
Един ден Гръмовержецът тръгнал към далечни земи. Той предал на Дионис мълнията, изкована от циклопите. Хера се надявала малкият бог да изгори, но той я вдигнал в ръце, сякаш е перце. А после спокойно се изкачил на небесния трон. Хера не можела да понесе това. Тя се спуснала в Тартара и освободила титаните, а после с разкошни подаръци улисала куретите.
Титаните успели да влязат в двореца на Олимп. И седемте държали в ръка по една играчка, с която подмамили малкия Дионис. Той оставил мълнията и слязъл от трона. Тогава титаните го нападнали.
Загрей-Дионис побягнал и започнал да се превръща в различни същества, за да се спаси. Първо приел образа на младия Зевс, разтърсващ своя щит, после на немощния старец Хронос. Изведнъж Дионис променил облика си – станал разгневен лъв. Ужасният му рев разтърсил целия свят. Титаните спрели ужасени, а богът приел образа на буен жребец, който със звънко цвилене се втурнал във вихрен бяг. Преследвачите го последвали, но той се превърнал в рогат дракон, който извивал огромното си змийско тяло и съскал застрашително. Само след миг вече бил тигър с ярка като пламък кожа.
При всяко превъплъщение титаните спирали, удивени от силата на бога. Накрая Дионис се преобразил в бик и се втурнал, свел остри рога, към враговете си. Хера разбрала, че без нейна помощ титаните няма да победят младия бог, затова тя вдигнала глава и започнала да мучи като бик. Зверският рев бил толкова силен, че потреперали вратите на Олимп.
Бикът Дионис спрял и бил уловен от титаните. Те го убили и разсекли на седем части. После сложили седемте части в котел, за да ги сварят и тъй като били нетърпеливи, не чакали дълго. Извадили полусвареното месо и започнали да го ядат. Всеки опитал по хапка, но в този миг от далечния край на земята се завърнал Зевс.
Страшно загърмели мълниите му, с които той изгорил титаните. Димът, който се вдигал от черната им пепел се сгъстил и от него се появили първите хора. Затова човек има греховни черти, наследени от титаните, но и добри, тъй като титаните били вкусили от плътта на Дионис.
Бог Аполон събрал разсечените седем части и ги отнесъл при богинята Деметра. Тя ги слепила и възродила Дионис за нов живот.

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на планината Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:
– О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!
Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.
Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъснал зелено клонче от един дъб и клончето се превърнало в ръцете му на злато. Откъснал той от една нива класове – те станали златни и зърната в тях – златни. Откъснал ябълка, ябълката се превърнала в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Едва тук той разбрал какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал:
– Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост.
Вземи си обратно този дар!
Дионис се явил и казал на Мидас:
– Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.
Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава в пясъка на река Пактол има златни зрънца.

Отначало никой в Рим не обърнал внимание на вестта, долетяла от Капуа: седемдесет и осем гладиатори избягали от школата на Лентул Батиат. През нощта те разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печали месо, и избягали в планините. По пътя си срещнали каруца, която карала гладиаторско оръжие и го взели със себе си. Бягството на гладиаторите разтревожило само гражданите на красивата Капуа, но след месец-два в Сената започнали да прииждат неприятни вести и от другите градове на богатата област Кампания – Нола, Нуцерия, Пиценция, Неапол, Помпей. Към избягалите гладиатори, предвождани от някой си Спартак, се стичали тълпи роби от южните области на полуострова.
Достигали сведения за разграбени имения и за освободени от Спартак роби в стопанства, рудници и каменоломни. Пътуването към Рим с всеки изминат ден ставало все по-несигурно и опасно. Притокът на стоки от областите Кампания, Апулия и Лукания постепенно намалявал, а после съвсем пресекнал. Пазарът в Рим започнал да обеднява, защото северните области не можели да се сравняват с южните по изобилие и богатство.
Шепата бегълци от гладиаторската школа в Капуа устроили лагера си близо до Неапол в подножието на планината Везувий. Градовете на Кампания изтръпнали от страх. Всички се спотайвали зад крепостните стени и разчитали на помощ от Сената.
Голяма част от римските сенатори притежавали богати имения и разкошни вили в този благодатен южен край. Доходните им стопанства опустели, робите в тях избягали при Спартак и в Сената все по-често се чували закани за разплата с дръзкия гладиатор, който безнаказано се разпореждал с цели римски области.
Името Спартак започнало все по-често да се чува из таверните – прочутите малки кръчми на Рим, където се събирали вечер след работа ковачи, месари, каменоделци, обущари, а покрай тях и разни пройдохи, с надеждата да изкарат безплатно по някоя чаша вино и паница боб. Името на Спартак се чувало по улици и площади, произнасяно ту гневно, ту със стаен страх. Хората го произнасяли в театрите, в цирка и дори в баните, където римляните обичали да си отдъхват на приказки с познати. Какво ли не се говорело в Рим за този гладиатор: едни казвали, че никога не бил побеждавай в битка; други си припомняли, че са го виждали на арената как с голи ръце удушил мечка; трети твърдели, че не било мечка, а нумидийски лъв, който Спартак промушил с извития си тракийски меч. Богатите, скучаещи жени на Рим се интересували дали този смел мъж е красив и с неудоволствие научавали, че жена му, някаква дива тракийка като него, го придружавала навсякъде. Тази варварка била при това и магьосница, гадателка, която умеела да предсказва бъдещето.
За Спартак се заговорило и в богатите, и в бедните домове. Зашушукали си тайно робите, а в очите им се появили дръзки пламъчета. Какви ли не легенди се носели за Спартак – според едни той бил царски син от дома на боспорските владетели – Спартокидите, според други бил буен младеж от тракийския град Спартакос, чието име носел сам и обиден от местния владетел, минал на римска служба. Според мнението на трети бил най-добрият воин на племето меди, който воювал срещу римските легиони и бил пленен от Сула.
Хиляди хора изричали най-различни мнения и предположения, но истината си оставала все пак една: тракиецът Спартак държал в ръцете си южните области и обърквал работите на сенатори, земевладелци и търговци. Продоволствието на милионния град било затруднено. Хлябът, месото, виното, бобът поскъпнали двойно и тройно. Засегнатите настоявали да се предприемат бързи мерки срещу бунтовниците.
Сенатът преценил, че най-подходящ за тази работа е младият Клодий, знатен римлянин от рода на Клавдиите, и му възложили да ликвидира опасния робски отряд и да възстанови спокойствието в Италия.
Амбициозният Клодий приел задачата с удоволствие. Не за това, че трябвало да се бие с дълбоко презираните от него роби (това било под неговото достойнство), а поради съвсем други причини. Той таял в душата си завист към големите и прославени пълководци – Пом-пей и братята Луций и Марк Лукул, воювали повече от година в Азия и Испания. И от двата фронта не идвали добри вести. Тези две нелеки войни коствали твърде скъпо: отнемали не само сили, но и много средства. Спартак се възползвал от затрудненото положение на Сената и започнал въстанието, когато от Рим отсъствали три големи армии, водени от известни пълководци.
Клодий се подготвил за борбата с бунтовниците като за истинска ойна. Вдигнал много шум в Рим и тръгнал на поход, както се полага: с лека пехота, конница, обоз и знамена.
Войската обградила бегълците в планината Везувий. Силно въо-ръжени отряди прекъснали пътищата и завардили дори непристъпните кози пътеки. Обкръжените въстаници се изтеглили към върха. Положението им било отчайващо. Пред тях били римляните, а зад тах – бездънна пропаст. Започнал да ги измъчва и глад. Клодий предвкусвал вече удоволствието от победата, защото обкръжените можели да избират една от двете възможности: или гладна смърт, или пълен погром.
Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза – растението на бог Дионис. Сякаш самият бог му подсказал спасителния път. Спартак и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели стълби от тях. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет се вслушвали дали няма да чуят вика на римски страж. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, нападнала изненаданите войници и пленила оръжието им.
Пропастта, в която се били спуснали гладиаторите, всявала страх у селяните, които живеели в подножието на планината. Тази пропаст се смятала за свърталище на демони, защото по отвесните й скали имало следи от дима на тайнствени подземни огньове. Не било по силите на смъртните да палят огньове в бездънни пропасти, пред самите врати на ада. Това можело да бъде работа само на демоните, а онези, които можели да се спуснат в подобна бездна, очевидно са закриляни от тях.
Победата при Везувий предизвикала нов наплив от роби в лагера на Спартак. Вече не ставало дума за отряд бегълци, а за армия, организирана в легиони и водена от гениален пълководец.