Времето

В онази тиха нощ, когато небето бе по-дълбоко от всякога, а звездите сякаш шепнеха помежду си, едно малко момиче пътуваше по езерото на времето.

Лодката не се движеше сама.
Шест бели лебеда, с корони от златна светлина, я теглеха напред — бавно, спокойно, сякаш знаеха пътя отдавна.

До нея седеше старецът.
С лула в ръка и усмивка, която не бързаше за никъде.

— Дядо… какво е времето? — попита тя тихо.

Старецът погледна нагоре.

Там, високо над тях, огромният часовник не тиктакаше.
Той се разливаше.
Златните му капки падаха в езерото и се превръщаха в спомени.

— Времето… — каза той — не е това, което гледаш на часовника.

Той посочи водата.

— Времето е това, което оставяш след себе си.

Момичето се наведе и докосна езерото.
В отражението не видя себе си…
а смях, игри, песни, приказки.

— Значи… то не изчезва?

Старецът поклати глава.

— Не.
То се превръща.

Лебедите продължаваха да плуват.
Звездите се отразяваха във водата, а границата между небе и езеро изчезваше.

И някъде там, между две капки светлина, момичето разбра нещо много важно:

че времето не минава.
Ние минаваме през него.

А най-хубавото, което можем да направим…
е да оставим след себе си светлина.