Чуй всички приказки

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.
Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.
Какво мислиш – добре ли съм решил?
– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.
–Добро утро, тате! – викнало момчето.
– Кое си ти? – попитал старецът.
– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.
Бабичката, като го видяла, много се зарадвала:
– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.
Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:
– Дий!
Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда.
права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.
– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!
– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
– Какво има?
– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.
– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
– Де го? – още повече се смаял търговецът.
– Ей го там в ухото на вола.
Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:
– Продай ми го!
– Колко даваш? – попитал старецът.
– Сто жълтици.
– Дай парите.
Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.
По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
– Съгласни сме! – отговорили другите двама.
– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.
– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:
– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?
– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!
Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал.
Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихоприближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:
– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!
Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!
Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:
– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?
– Аз съм Педя човек.
– Какво искаш от мене?
– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
– Къде живеят те?
– Хе там, в долното село.
Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:
– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!
Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.
– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.
– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.
– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила
хубаво меко кожухче.

Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: „Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия“.
И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се – нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат – един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.
– А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става – трябва човек да се мъчи, докато сполучи.
Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:
– А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.
При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:
– Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?
– Не, не го калайдиса. Да го вземе дявола и казана, и майстора! – рекъл калфата.
– Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не – едно от двете!
По два-три пъти на ден все така се надсмивал дявола на калфата, когато дохаждал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.
Една привечер калфата отишел пак за вода, а дяволът го запитал:
– Е, калфа, калайдисахте ли казана?
Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:
– Е, пукна дявола, калайдисахме го.
Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:
– Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?
– Който ни го каза – каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?
Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкана и обадил на майстора, какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.
Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.
Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:
– Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!
Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: „Кой ви каза да турите нишадър в калая“, от голяма мъка се пукнал и осмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише – когато калайдисват – и ще се увери.

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:
– Защо се карате?
– Караме се, защото не можем да си разделим месото – отвърнали те.
Момчето им разделило месото.
– Много ти благодаря, момче – казала змията. – За награда, те благословям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.
Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак – на човек.
Соколът – също.
Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ – казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол, и пак на човек.
Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея – царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване – то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.
На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.
На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види – един хубав момък – да му се ненагледаш – седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:
– Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе? Момъкът се смутил и най-после признал:
– Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм, наистина, човек.
Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:
– Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани – царска сватба да направим!
– Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?
– Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче – рекла дъщерята.
И царят я послушал.
Направили голяма царска сватба.
На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.
Тогава зетят му казал:
– Пусни ме, дядо, аз да се бия.
И владетелят го пуснал.
Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън – той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата, и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.
На сутринта повел войската си към морето, за да се изкъпе. Когато се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили – как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя – уж че е неговият зет.
– Не е този моят зет! – казал царят.
– Не е този моят мъж! – казала дъщеря му.
А проводеният настоявал:
– Аз съм, но вие не можете да ме познаете – от битката съм се изменил.
– Добре – казала царската дъщеря, – превърни се тогава на змия.
– Как може човек да стане змия?
– Е, щом е така, превърни се на сокол.
– Та от човек сокол става ли?
– Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.
Онзи най-после признал:
– При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.
Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:
– Дай ми тези ябълки, царкиньо – ти други ще си набереш.
– Ще ти дам – отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.
– Добре – съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.
Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с толяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

Откакто се бил прочул премъдрият цар Соломон с ума си, мнозина отивали при него, за да чуят словото му. Царе, царици и учени хора се трупали около него, за да се наслаждават на мъдростта му. Всички, които го посещавали, все си вземали нещо от думите му и се връщали много благодарни. Само един млад философ не бил доволен, макар че слушал около час царя.
Като отишъл този философ при Соломона, намерил го много застарял, а самият той бил много млад. Щом се явил пред царя, пожелал да научи някоя мъдрост, понеже мнозина учени люде хвалели Соломона за неговите дълбоки думи. Премъдрият Соломон станал, взел три камъчета и започнал да си играе с тях, както дете си играе, па рекъл:
– Двама другари имах, които ми бяха много верни. Те тичаха много надалеко, а сега са близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка – пък и те са вече оттук-оттам изпотрошени. Имах и пъргави коне, които бързо ме носеха, но и те съвсем застаряха и затуй сега ме носят на носилка. Ето тази мъдрост ти казвам, приятелю – рекъл Соломон, – пък сега, ела да се повеселим, както с гостенин човек се весели.
– Ех – рекъл на себе си младият философ, – това ли е твоята прочута мъдрост, за която съм дошъл от толкова далечна страна? Наистина не трябваше да забравям пословицата: "Не ходи с голяма кошница на прехвалени ягоди". Но, както и да е, дошъл съм. Какво да правя? Ще изтърпя, докато си тръгна.
Седял, колкото седял философът, па се върнал. Тогава дошъл при него един цар, да го поздрави с добре дошъл. Той го попитал, каква мъдрост е чул от Соломона.
– Остави, не питай приятелю – отговорил младежът. – Напусто си изгубих времето да ходя при Соломона: прехвалени ягоди – празни кошници, така излезе и моята работа. Това, което ми каза, нито той го мисли за нещо, нито пък аз го разбрах. Остави това, но дори съжалих Соломона, когато видях, че взима три камъчета и си играе с тях, както си играят децата. А през това време почна да ми говори:
"Двама другари имах, които ми бяха много верни. Тe бягаха много надалеко, а сега сa близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка, пък и тe сa вече тук-там поизтрошени. Имах и пъргави коне, които ме носеха, но и тe съвсем застаряха, та затова сега ме носят на носилка". Ето, това е философията на премъдрия Соломон! A всички го мислят за най-учен и най-мъдър. Можеш ли и ти сега да го смяташ за премъдър?
– Да. Аз вярвам, че е такъв. Той ти е казал чудни неща, но ти, приятелю мой, не си го разбрал – отвърнал онзи цар.
– Добре. Я ми кажи тогава, какво значат неговите думи?
– Да ти кажа: трите камъка, които е взел за игра, са трите най-големи загадки. Приятелите, които му били надалеко, това са очите, които не гледат вече, както са гледали на младини. А воденицата с тридесет и два камъка, това са зъбите. Останалите пък още шест-седем камъка, са полуразрушените зъби. Конете, които сa го носели безспирно, сa краката, които не държат на старини. Ето, какво ти е казал премъдрият Соломон. Разбра ли сега каква дълбока мъдрост си чул, без да я проумееш?
Младият философ едва сега разбрал колко поучителни са словата на премъдрия цар Соломон.

Света Богородица отишла на черква. На връщане минала край Трифон, който бил в лозето и подрязвал лозите. Тя го поздравила с „Помага Господ", но той не отговорил, а й се присмял:
– Дете носиш на ръце, а мъж нямаш.
На Богородица много й дожаляло и като минала край къщата на Трифон, казала на жена му:
– Вземи кърпи и превръзки и бързо иди при мъжа си, защото Трифон си е отрязал носа!
Жена му веднага взела кърпи и бързо отишла на лозето.
– Защо толко бързаш и си изплашена? – попитал я Трифон.
– Мария мина и ми каза, че си си отрязал носа – отговорила жена му.
– Остави я – отвърнал Трифон. – Тя те е излъгала. Не съм пиян да си отрежа носа. Аз режа така – и той показал на жена си с косера
(назъбен градински нож), -а не така! – и в този миг си отрязал носа и останал чип, без нос.
Та оттам му е и прякорът „Чипия" и „Зарезан".

Някога, в далечните минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, Слонът нямаше хобот. Той имаше само една къса, топчеста издутина, подобна на обувка, и можеше да гърчи този свой нос насам-натам, но нищо не можеше да улови с него. Сред слонското племе обаче живееше едно слонско детенце, да, едно Малко слонче, което беше пълно с Огромно любопитство и задаваше ужасно много въпроси. То живееше в Африка и на цяла Африка досаждаше със своето любопитство. То попита високата си леля Щрауска защо белите й пера растат точно на онова място и леля му Щрауска го цапна по същото място със своя твърд, много твърд крак. То попита дълговратия си чичо Жираф от какво кожата му е на петна и чичо му Жираф го цапна със своето твърдо, много твърдо копито. Но то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То попита дебелата си вуйна Хипопотамка защо очите й са червени и вуйна му Хипопотамка го цапна по тамка със своето дебело, много дебело ходило. То попита своя космат вуйчо Павиан защо пъпешите имат такъв вкус и вуйчо му Павиан го цапна със своята космата, много космата ръка. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То питаше за всичко, което виждаше, чуваше, чувствуваше и подушваше, и всички негови лели, чичовци, вуйни и вуйчовци го тупаха по ред. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство.
Една чудесна сутрин, тъкмо около настъпването на пролетното и есенно равноденствие, Любопитното слонче зададе един нов невероятен въпрос, който никога дотогава не беше задавало. То попита:
— Какво яде на обяд Крокодилът?
И изведнъж всички наоколо му извикаха: „Шшшт!" ужасно уплашено, подир ко¬ето го тупаха подробно и системно в продължение на много време.
Но след това, когато тупането приключи, Слончето срещна случайно птичето Колоколо; то беше кацнало на един храст, от тези, бодливите, дето им викат „Хей, спри за малко!"; и Слончето каза на птичето:
— Татко ми ме натупа, майка ми ме натупа; всичките ми лели и чичовци, вуйни и вуйчовци ме натупаха заради моето Огромно любопитство. И все пак аз искам да знам какво яде на обяд Крокодилът!
Тогава птичето Колоколо му каза с тъжен глас:
— Иди край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и там самичко разузнай!
На следната сутрин, когато настъпването на пролетното и есенното равноденствие беше приключило и двете равноденствия се бяха изпонастъпили едно друго, любопитното Слонче взе сто кила банани (от късия вид, дето е на петънца), сто кила захарна тръстика (от дългия вид, дето е червен), седемнайсет дини (от кръглия вид, дето пращи) и каза на всичките си мили роднини:
— Сбогом! Отивам към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да узная какво яде на обяд Крокодилът.
Те всички го натупаха по още веднъж, за да му върви оттук нататък, макар че Слончето най-учтиво ги молеше да не се увличат. И то пое, малко по-сгряно, но съвсем
не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя си, защото нямаше с какво да ги събира.
То пропътува от Греймстаун до Кимберли и от Кимберли до Хамовата земя; а от Хамовата земя пое на североизток, като продължаваше да си хрупа дини, докато стигна най-сетне до брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, точно както птичето Колоколо му беше казало.
Трябва обаче да знаеш ч запомниш, о, мое Безценно съкровище, че до тази седмица, ден, час и минута това Любопитно малко слонче изобщо не беше виждало Крокодил и не знаеше на какво прилича той: а питате само поради Огромното си лобюпитство.
Първото животно, което видя край реката, беше един Двуцветен скален питон, който се беше увил около една скала.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче, — дали сте виждали случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
– Дали съм виждал Крокодил? — каза Двуцветният скален питон с презрителен гласссс. — Нещо друго да имаш да питаш?
– Многоизвинявайте — каза Малкото слонче, — можете ли да ми кажете, какво яде на обяд той?
Тогава Двуцветният скален питон се размота светкавично от скалата и силно цапна Малкото слонче със своята блескаво-плескава оп ашка.
„Чудно нещо! — каза си Малкото слонче, — Татко м:и и майка ми, чичо ми и леля ми – да не говорим за вуйна Хипопотамка и за вуйчо Павиан, — всички ме тупаха за моето Огромно любопитство. Изглежда, че и това беше; за същото."
И то се сбогува учтиво с Двуцветния скален питон, помогна му да се намотае пак около скалата си и продължи край брега, малко посгряно, но съвсем не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя, защото нямаше с какво да ги събира; докато съгледа нещо, което то помисли, че е дървесен дънер, спрял се край брега на Великата мътно-зелена, тинесто-глинеста река Лимпопо.
Но това нещо беше Крокодилът, о, мое Безценно съкровище, и той смигна с едното си око, ето така.
– Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче. — Дали сте виждали
случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
Тогава Крокодилът смигна с другото си око и измъкна до половина опашката си от тинята. Като видя това, Слончето учтиво се отдръпна, защото не му се искаше да го тупат още.
– Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи и ми кажи: защо питаш?
– Многоизвинявайте — каза учтиво Слончето, — но всички ме тупаха: и татко ми, и майка ми, без да споменавам за леля Щрауска и чичо Жираф или за вуйна Хипопотамка и вуйчо Павиан; и накрай, като най-пресен пример, Двуцветният скален питон, там на брега, също ме цапна със своята блескаво-плескава опашка, дори по-силно от всички тях. Така че, ако нямате нещо против, на мен ми омръзна вече да ме тупат.
– Пристъпи насам, Малкото ми! – каза Крокодилът. — Аз съм именно Крокодилът.
И той пусна няколко крокодилски сълзи, за да докаже,, че говори истината. Като чу тези думи, Слончето просто се задъха от вълнение. То коленичи на брега и каза:
— О, значи вие сте този, когото диря от толкоз време! Как се радвам! Бихте ли желали да ми кажете, какво ядете на обяд?
— Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи малко, да ти го прошепна!
И Малкото слонче си приближи главата до страшните зъбести и ръбести челюсти на Крокодила и Крокодилът го захапа за носа, който до тази седмица, ден, час и минута беше къс и тъп като обувка.
— Мисля — каза Крокодилът, и то през зъби, ето тъй: — Мисля, че днес ще започна с Малко слонче.
Всичко това беше неприятно за Слончето и то каза, като говореше през носа си:
— Буснеде, бе! Поли бного!
Тогава Двуцветният скален питон пропълзя надолу към реката и каза:
— Мое младо приятелче, ако ти веднага, тутакси, тозчас и незабавно не почнеш да се дърпаш, колкото сила имаш, аз съм с чувството, че този твой неотдавнашен познат в пардесю от кожа за дамски чанти (под това той разбираше Крокодила) ще те замъкне в своето бистро ручейче, преди да си казало „копче".
(Понеже е свикнал да се навива, Двуцветният скален питон винаги говори така за¬въртяно.)
Тогава Малкото слонче опря задничето си о пясъка и почна да дърпа, да дърпа, да дърпа към себе си; и от това носът му почна да се разтяга, разтяга, разтяга. А Крокодилът също шибаше водата с опашката си, сякаш искаше да я направи на бита сметана, и теглеше, теглеше, теглеше.
И носът на Слончето продължаваше да се разтяга. То запъна и четирите си крачета и дърпаше, дърпаше, дърпаше; и носът му все повече се разтягаше. А Крокоди¬лът размахваше опашката си като гребло и теглеше, теглеше, теглеше. И от това дърпане и теглене носът на Малкото слонче ставаше все по-дълъг и по-дълг; и да знаеш само как го болееееееше!
И тогава Слончето усети, че започва да се хлъзга към водата, и каза през носа си, който беше станал вече почти метър и половина дълъг:
— Не пога бовече!
Тогава Двуцветният скален питон се спусна съвсем до водата, завърза се бързо с двоен моряшки възел за задните крачета на Слончето и каза:
— Неопитни и лекомислени млади пътешественико, сега се налага да се отдадем изцяло на еднопосочно теглене, тъй като не сторим ли го, имам впечатление, че тази флотска бойна единица с брониранапалуба и мощен заден ход (под това, мое Безценно съкровище, той разбираше Крокодила) ще нанесе непоправима вреда на твоята бъдеща кариера.
(Така завъртяно говорят всички Двуцветни скални питони — обясних ти защо.)
И двамата — Слончето и Питонът — задърпаха към сухото, а Крокодилът затегли към мокрото. Но Слончето и Питонът дърпаха по-силно и накрая Крокодилът пусна носа на Слончето с едно такова „Пляс", че то се разнесе по цялата Велика Лимпопо, от
извора й до устието.
Малкото Слонче седна на пясъка малко бързо и неочаквано, но въпреки това първата му грижа беше да каже „Благодаря!" на Двуцветния скален питон; после трябваше да се погрижи за своя разтеглен нос — то го уви в свежи бананови листа и го потопи във Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо. да се охлади.
— Защо правиш всичко това? — попита го Питонът.
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — но носът ми си измени вида от дърпането и сега го чакам да се свие.
— Ще има да го чакаш доста — каза Двуцветният скален питон. — За лишен път се убеждавам, че на този свят има някои, които не си знаят собствената изгода.
Слончето стоя три дни с нос във водата, но той си остана какъвто беше, а пък то от много взиране в него стана кривогледо. Защото ти, о, мое Безценно съкровище, вече подозираш и разбираш, че Крокодилът беше превърнал носа на Слончето в истински хобот — такъв, какъвто имат всички днешни слонове.
Към края на третия ден долетя отнейде една муха и ухапа Слончето по плешката: и преди да разбере какво прави, то замахне с хобота си и — пляс! — смачка мухата с него.
— Предимство № 1! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко мъчно
щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. Между прочем, не ти ли се яде?
И преди да разбере какво прави, Слончето протегна хобота си и отскубна едно снопче трева, тръсна го о предните си крака, за да го очисти от пръстта, и го мушна в устата си.
— Предимство № 2! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко трудно щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А не ти ли е горещо?
— Много! — каза Слончето; и преди да разбере какво прави, то си гребна една гребка кал от брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и си шльопна на главата една прохладна шльопка-шляпка, от която му протекоха зад ушите приятни струйки.
— Предимство № 3 — каза Двуцветният скален питон. — Това малко утре щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А иска ли ти се някой пак да те натупа?
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — никак не ми се иска.
— А ти да натупаш някого? — каза Двуцветният скален питон.
— Това да! — каза Слончето.
— В такъв случай — каза Двуцветният скален питон — ще се убедиш, че новият ти нос може да ти бъде доста полезен.
— Благодаря ви — каза Малкото слонче. — Ще запомня вашите думи. Отивам си в къщи при милите ми роднини и там ще го опитам.
И то пое през Африка обратно закъм дома си, като люшкаше и клатушкаше новия си хобот. Когато искаше да си гризне някой плод, то си го откъсваше с хобота от клона, вместо да го чака сам да падне, както беше свикнало. Когато искаше да си хапне трева, отскубваше си сноп от нея, без да коленичи, както по-рано. Когато го хапеха мухите, то си откършваше с хобота една вейка и ги пъдеше с нея. И си правеше нова шльопка-шляпка от кал, когато слънцето напичаше прекалено. А когато се усещаше самотно в дългия път през Африка, то си тананикаше през хобота и звукът, който се получаваше, беше по-силен от този на няколко духови музики. Веднъж то се отклони нарочно от пътя си, отиде при една дебела Хипопотамка (тя не беше роднина на вуйна му) и я натупа здравата, за да провери дали Двуцветният скален питон беше казал истината за новия му хобот. А през останалото време то събираше динените кори, ко¬ито беше разхвърляло по пътя си на идване. Защото то беше много добре възпитано Дебел окожо.
Една тъмна вечер то стигна у дома си при своите мили роднини. Намота хобота си, за да не се вижда, и каза:
— Здравейте! Как сте?
Роднините много му се зарадваха и веднага казаха:
— Ела, ела насам, да те натупаме за Огромното ти любопитство.
— Пфу! — каза Малкото слон че. — Не знам какво разбирате вие от тупане, но виж, аз мога да ви дам един урок!
И тогава то размота хобота си и така плесна с него двамата си братя — пам — единия! пам — другия! — че те се претърколиха по два пъти на земята.
— Кълнем се в бананите — каз аха те, — нещо се е изменило в теб! Кой те научи на този номер и защо ти е такъв носът?
— Получих нов нос от Крокодила край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо — каза Слончето. — Попитах го какво яде на обяд и той ми подари този нос за спомен.
— Много е грозен! — каза косматият му вуйчо Павиан.
— Грозен, но полезен — каза Малкото слонче и като хвана с него косматия си вуйчо за единия крак, завъртя го и го метна в едно стършелово гнездо.
След туй това лошо Слонче натупа всичките си мили роднини, тъй че те се сгряха добре и останаха много учудени. То изскуба всичките пера от опашката на леля си Щрауска, а после хвана чичо си Жираф за задния крак и го протътри през един бодлив храсталак; а на дебелата си вуйна Хипопотамка пусна с хобота си мехури в ушите, когато тя си спеше след ядене във водата. Но никому не позволи да стори зло на птичето Колоколо.
Накрай работата стигна дотам, че неговите мили роднини бързо-бързо се запътиха всички към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да получат нови носове от Крокодила. И когато се завърнаха, никой никого не тупаше вече. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, всички слонове, които ще видиш — както и всички, които няма да видиш, — имат хоботи като този на Малкото слонче с Голямото любопитство.

В един град дошъл чародей и хвърлил в градския кладенец някакво лекарство. Той казал, че всеки, който пие от този кладенец, ще полудее.
В града имало само два кладенеца: един – за обикновените хора и друг – за краля.
До вечерта целият град полудял. Хората били принудени да пият от кладенеца, знаейки, че ще полудеят, защото той бил единственият достъпен. А бил горещ летен ден, те се опитали да не пият, но колко може да се търпи? Постепенно се предали и до вечерта целият град полудял.
Кралят бил много щастлив. Стоял той на терасата на своя дворец, гледал наоколо и казал на своя министър: "Ние сме благодарни на Бога за това, че имаме различни кладенци, иначе и ние също щяхме да полудеем. Целият град полудя."
Хората танцували, пеели, крещели, ревели. Целият град бил в невероятно състояние. Какво се било случило? Това бил среднощен кошмар. Хората правели нещо, което не били правили никога.
Но след няколко часа щастието на краля изветряло, защото хората се приближили до двореца и започнали да викат, че кралят е полудял. Кралската армия също била в града и също полудяла заедно с телохранителите му, със слугите и готвачите. Останали само трима: кралят, кралицата и министърът.
Кралят много се изплашил и попитал: "Какво да правим сега?" Министърът отговорил: "Трябва да направим само едно. Ще се постарая да ги задържа няколко минути. Вие тичайте и пийнете от кладенеца. Няма друг начин. Вървете по-скоро."
Кралят отишъл, отпил от кладенеца и се върнал танцувайки. Тълпата се развикала от радост: "Слава Богу! Ние сме благодарни на Бога! Умът на нашия крал се върна."

Ученик попитал Майстора: "До колко са верни думите, че щастието не е в парите?" Той отговорил, че те са напълно верни. И го доказал просто. Защото с пари може да се купи легло, но не сън; храна, но не апетит, лекарства, но не здраве; слуги, но не приятели; жени, но не любов; жилище, но не домашно огнище; развлечения, но не радост; учители, но не ум. И казаното не изчерпва списъка.

Живял някога един човек, който не вярвал в съществуването на зли духове и бесове, които изкарват хората от равновесие, макар че били известни много такива случаи. И ето че една нощ някой почукал на вратата и го повикал. Излязъл той и видял непознат, който държал поводите на великолепен кон. Този нощен гост бил демон и казал на стопанина:
– Искаш ли да купиш кон?
Човекът погледнал жребеца красавец и попитал:
– Колко искаш за него?
– Четири жълтици – отговорил демонът. Помислил си човекът, че истинската цена на коня е не по-малко от осем жълтици, платил на продавача колкото поискал и останал доволен от сделката.
На следващия ден той повел коня на пазара да го продава. Около него се събрали купувачи и веднага започнали да му предлагат много пари, но той си помислил: "Сигурно този кон струва два пъти повече, след като ми предлагат толкова много за него." И се отказал.
Решил да отиде на друго място, за да продаде там коня по-изгодно. На това място също били готови да платят толкова, колкото поискал, но той отново премислил, като си казал: "Този жребец струва два пъти по-скъпо."
Така той ходел със своя кон дотогава, докато не вдигнал цената на жребеца до няколко хиляди, но все не се решавал да го продаде, опасявайки се да не е евтино.
Накрая започнал да иска за жребеца толкова, че никой нямал такава сума освен самият цар.
Отвел коня при царя и той му предложил огромна сума пари. Целият царски двор се възхищавал на чудесния жребец.
Но и царското предложение не удовлетворило човека и той казал:
– Всъщност конят струва много повече!
Царят така и не можал да купи този жребец.
Излязъл човекът от царския дворец и тръгнал към фонтана, за да напои коня. Когато се приближили до него, жребецът скочил в тръбата, от която плискала во¬дата, и изчезнал. Развикал се човекът с нечовешки глас. Около него се събрали хора и започнали да го разпитват:
– Какво се е случило? Защо крещиш?
Той им отговорил, че красивият кон е скочил в тръбата и е изчезнал. Не му повярвали и го пребили до смърт, като го взели за луд: възможно ли е такова нещо, кон да влезе в тясна тръба?
Като видял, че не му вярват и го приемат за полудял, човекът се приготвил да си тръгне, но изведнъж забелязал главата на жребеца да се подава от тръбата.
– А-а-а!… – отново завикал той.
Тълпата отново се стекла на шума, и пак го набили:
– Какво си се развикал, луд човек!
Щял да си тръгва оттам, но за негова беда му се сторило, че вижда коня си. За трети път завикал той и отново, както преди, добре го натупали…

Китано Галеко, настоятелят на храма на Ейхей, бил на деветдесет и две години, когато умрял. През целия си живот той се старал да живее без привързаности. Като странстващ просяк на двадесет години срещнал пътник, който пушел тютюн. Двамата заедно вървели по планинска пътека, а след това спрели да починат под едно дърво. Пътникът предложил на Китано да запали и той се съгласил, тъй като бил гладен.
– Колко е приятно да се пуши – отбелязал той. Пътникът му дал излишна лула и тютюн и те запушили заедно. Китано почувствал: "Такова удоволствие може да разруши медитацията. Трябва да спра, преди да се е стигнало твърде далеч." И изхвърлил лулата и тютюна. Когато бил на двадесет и три, той изучава "И дзин" – най-мъдрата доктрина за вселената. През зимата му трябвали топли дрехи. Той написал за това на своя учител, който живеел на сто мили от него, и дал писмото на един пътник да му го предаде. Изминала почти цялата зима, но не получил нито отговор, нито дрехи.
Когато Китано прибягнал към предсказанията на дзин", учещ също така и изкуството на гадаенето, за да определи дали писмото е било доставено, той установил, че писмото се е изгубило. В получено скоро след това писмо от учителя нямало нито дума за дрехи. "Ако започна да се занимавам с предсказания "И дзин", може да пострада медитацията ми" – почувствал Китано.
Той се отказал от това удивително учение и никога повече не прибягвал до неговата мощ.
Когато бил на двадесет и осем, започнал да изучава китайска калиграфия и поезия. Той бързо се усъвършенствал и станал толкова изкусен в тези области, че учителят му се гордеел с него. Китано се замислил: "Ако не се спра, ще стана поет, а не дзенучител."
И оттогава той не написал нито едно стихотворение.