Чуй всички приказки

Преди много- много години една мечка и един селянин били приятели. Решили двамата да садят ряпа.
Селянинът рекъл:
– На мене коренчето, а на теб, мецано, вършеца.
Израсла ряпа- за чудо и приказ.
Взел селянинът коренчето, а на мецана дал вършеца.
Мърморела мецана, но нямало какво да прави.
На другата година селянинът рекъл на мецана:
– Хайде пак да сеем дружно.
– Хайде. Само че сега ти вземи вършеца, а на мене дай коренчето – уговаряла го мецана.
– Добре!- рекъл сговорливият селянин. – Нека бъде както искаш.
И посели пшеница. Родила се добра пшеница. Обрал селянинът вършеца, а на мецана дал корените.
Оттогава мечката и селянинът си развалили приятелството.

народна

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
– Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа,
преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
– Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Жълъди като дъжд падаха от яките му клони.
Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори.
Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със
секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера
откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един
бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара. В работилницата си бъчварят избяла от дъските
бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше
младо, кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени.
Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се
скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се
досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги
търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите и дъната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка.
Тогава старият баща поклати глава и рече:
– Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка:
гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре.
Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот.
Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие – огън да я гори.
Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
– Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:
— Дядо, хайде да заколим прасенцето!
— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.

А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да
излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и
мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала
на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:
— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.

Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз —
заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:
— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.

Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли!
Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:
— Пясък, дядо, пясък!
Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:
— Калчица, дядо, калчица!
Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и
изтекла из дупките. Минала една пчела.
— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.
Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било.
А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и
от него сготвила гозба за дядото.
— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.
— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.

Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:
— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.
А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:
— Шаро яде, Шаро мами.
— Що рече, бабо? — попитал дядото.
— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава.
Старецът пооблизал костта и пак извикал:
— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица! Бабата пак рекла:
— Шаро яде, Шаро, мами!

Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може.
А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го
покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила
мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището.
Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!
Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!
Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:
— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата,
сигурно тя е дошла.

Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:
— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!
Слязла бабата от тавана и рекла:
— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!

Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца.
Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците,
козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.

На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по
гърба и попитала:
— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един
бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.

На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода,
нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:
— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с
едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.
— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!
Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:
— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура,
донеси нея, та да не усетя болки!

Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка.
По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:
— Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен;
аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
Лисицата се уплашила и отишла при вълка:
— Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш,
голям дар ще те даря!
Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:
— Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен;
аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките -на яреца, и тя се уплашила.
Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е!
По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:
— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!
Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се
зарадвала и рекла:
— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти
набера лешници и ще ти ги подаря.

Отишли. Лисицата се качила на дървото:
— Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!
И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила,
грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар.
После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги
излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.

Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не
била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.

Народна

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на
покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана.
Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще
дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа
отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам.
Какво мислиш – добре ли съм решил?

– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш
малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки
златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с
цървулки и мустачки.

– Добро утро, тате! – викнало момчето.

– Кое си ти? – попитал старецът.

– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в
твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя
във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл.
Бабичката, като го видяла, много се зарадвала:

– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек
тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял
воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък,
сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и
влязъл вътре. Викнал силно:

– Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда.
права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой
мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи
под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

– Какво има?

– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.

– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

– Де го? – още повече се смаял търговецът.

– Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

– Продай ми го!

– Колко даваш? – попитал старецът.

– Сто жълтици.

– Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал.
По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се
мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до
един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия
ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село,
съгласни ли сте?

– Съгласни сме! – отговорили другите двама.

– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.

– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка
в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те
чакаме вън.

Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през
ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му
глас държи:

– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?

– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го
разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в
близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в
долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал.
Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата
на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло
стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато
посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и
едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек,
но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?

– Аз съм Педя човек.

– Какво искаш от мене?

– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

– Къде живеят те?

– Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора
на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.

Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили
вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.

– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.

– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила
хубаво меко кожухче.

народна

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник.
Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:

• Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина,
  защото много се объхтах.
  Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата.
  На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
• Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
• Не берете грижа – отвърнал бащата, – ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
  Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се.
  Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата.
  Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.
  Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила,
  блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата
  с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас
  държи:
• Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
  Никой не се обадил.
• Невольооо! – екнал още по-силно гласът на малкия. – Ела, че загазихме!
  Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.
  Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.
• Бате – рекъл по-малкият брат, – то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде.
  Кой я знае къде се е запиляла в пущинака – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво.
  Я хайде ние сами да си поправим колата.
• Как? – попитал по-големият. – То не е лесна работа.
• Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
  Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали
  го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
  Откарали колата у дома си.
  Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
• Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята.
  Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята.
  Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
  Бащата се усмихнал и рекъл :
• Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас.
  Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

народна

Имало един човек – много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели
от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали
да го хокат.

• Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам?
  Дигай се и тръгвай на работа!
• Работа ли е – не ми я хвалете! – отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.
  Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.
• Дядо попе – рекъл, – опей ме и викай селяните да ме заровят жив.
• Защо? – попитал учуден попът.
• Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел.
  Ще ида на оня свят – да си по-лежа спокойно.
• Може – съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището.
  Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите – подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек.
• Къде сте го понесли? – попитал той.
• На гробището, ще го ровим.
• Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?
  Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:
• Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито за да имаш хляб, додето припечелиш нещо.
  Мързеливият се понадигнал и попитал:
• Ами мляно ли ще го дадеш?
• Хубава работа! Ще ти го дам немляно.
• Тогава носете ме – обърнал се той към двамата носачи – в гробището. Не е за мене такова жито.
  Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека,
  че да го ям – дълга и широка работа. По-добре в гробището!
  Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия човек вътре. Затрупали го с пръст,
  но му сложили една тръба от устата навън – да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата
  над купчината и си отишъл заедно с гробарите.
  През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището“.
  Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил
  живозакопания с една мотика.
• Ставай! – сритал го той.
• Кой си ти? – стреснал се от сън закопаният и скочил.
• Аз съм дяволът – отвърнал рогатият. – Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене.
  Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам – ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един
  нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.
  Мързеливият се разтреперал.
• Каква работа има за мене? – попитал той.
• Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни.
  Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.
  Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал,
  целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.
• Ела сега да ти платя! – рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го
  бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: – Дяволът тъй плаща на слугите си!
  Влизай сега пак в гроба! – и го повлякъл към трапа.
  Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се.
  Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от
  гроба и – беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората.
  Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил:
• Добър ден, брате! Какво ново – вехто носиш от оня свят?
• Остави се – отвърнал мързеливият, – не е за разказване, товарят те с камъни цяла нощ, а за
  награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите!
• Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? – попитал селянинът.
• Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.
  И продължил да сече.

Двата работни вола влезли в обора, капнали от дневния труд. Заварили магарето:
хрупа прясно накосено сено в яслата и си върти доволно опашката.

• Добър вечер, братко! – рекъл единият вол. – Как си?
• Отлично! – отвърнало магарето.
• Ти си едно щастливо магаре – със завист добавил волът и въздъхнал, – а пък аз съм един нещастен вол.
• Защо? – попитало магарето.
• Защото съм роден без късмет, цял ден тегля ралото, а вечерно време мъкна към село и колата,
  и ралото, и стопанина.
• Ако не искаш да се трепеш – рекло магарето, – престори се на болен. Легни на земята, почни
  да пъшкаш и утре стопанинът няма да те впрегне.

Стопанинът бил до вратата и чул разговора между вола и магарето.
Той нищо не казал, само се усмихнал и поклатил глава. На другия ден волът постъпил,
както го научило магарето. Тръшнал се на земята и захванал да пъшка. В обора влязъл стопанинът,
поклатил глава и рекъл:

• Разболял се е добрият ми вол. Няма що. Ще впрегна на негово място магарето. И си подострил остена.

Цял ден хитроумното магаре теглило ралото и се спъвало в браздите. Вечерта се върнало в
обора с увиснали уши. Болният вол лежал и си пригризвал.

• Благодаря ти, братко! – рекъл той на магарето. – Ти си моят спасител. Обещавам ти цял живот
  да се преструвам на болен!
• Не ще можеш дълго време да се преструваш на болен! – викнало ядосано магарето.
• Защо?
• Защото днес чух как стопанинът рече на съседа си: „Волът ми се разболя тежко.
  Ако не стане до утре, ще го закарам на месаря да му тегли ножа!“

Волът се разтреперал. Цяла нощ не мигнал. А на другия ден се дигнал, преди да пропеят първи петли.

народна

Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака.
Видяла го мечката. Рекла му:
– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?
– Че знам ли?
– Защо бе, човече?
– Ех, как да ти кажа, Мецо… „На мечка вяра да нямаш“ казва народа Ама всички мечки не са такива, я!
Мечката отговорила:
– То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.

Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал
в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си
тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. – Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам.
Миришеш на лошо.

Домъчняло на мечката. Рекла му:
– Вземи брадвата и ме удари по главата.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
– По-силно, по-силно! – рекла мечката.
Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.

Дърварят си отишъл.

Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила.
На тръгване дърварят рекъл:
– Какво стана, Мецо, с раната?
– Коя рана? – попитала мечката.
– Дето те ударих по главата.
– Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Но думата, дето тогава ми рече,
никога няма да я забравя.

К. Ушински

Страшно изгладняла лисицата, завтекла се по пътя и все се оглеждала: няма ли някъде нещо за хапване?
Изведнъж видяла – селянин кара шейна с риба.
“ Няма да е зле рибки да си похапна“ – помислила си лисицата. Изтичала тя напред, легнала на пътя,
простряла опашката си на снега, изопнала краката, притаила дъх – все едно, че е умряла.
Приближил селянинът, гледа, гледа лисицата и си дума:
– Славна яка ще стане за шубата на моята булка!
Уловил той лисицата за опашката, хвърлил я в шейната, покрил я с рогозка и тръгнал близо до коня.
А лисана направила дупка на шейната и взела да хвърля рибите през нея. Рибка подир
рибка – изхвърлила целия товар и тихичко се смъкнала от шейната.
Стигнал селянинът вкъщи. Гледа – в шейната няма ни яка, ни риба.
Примъкнала лисана рибите в своята бърлога и взела да ги яде. Изведнъж гледа – насреща й вълчо.
От глад – кожа и кости станал.
– Здравей, кумичке, какво ядеш?
– Рибки, кумчо.
– Дай ми поне една рибка!
– Как не! Я си отвори устата! Гледай го ти хитрец: аз да ловя риба, а той да лапа!
– Дай ми поне една главица, кумичке!
– И опашчица няма да ти дам, кумчо! Налови си сам и яж до насита.
– Ами как налови толкова риба? Покажи ми.
– Иди на реката, пробий дупка в леда, пъхни си опашката, клекни отгоре и думай: „
Ловете се, рибки- големи и малки!“ И рибките ще се наловят.
Пробил вълкът дупка в леда, пъхнал опашката си, седнал и бърбори:
– „Ловете се, рибки- големи и все по- големи!“
Дотичала лисана, почнала да се върти наоколо и да говори:
– Замръзвай, замръзвай, вълча опашко!
– Какво каза, кумичке? – запитал вълкът.
– Същото каквото и ти, кумчо: “ Ловете се, рибки- големи и малки!“
И продължил вълкът да седи на леда и да повтаря своите думи, а лисана тичала наоколо и мърморела:
– Не е ли вече време да измъкна опашката си, кумичке? – запитал вълкът.
– Още не е, кумчо. Ще ти кажа, когато стане време – отвърнала лисицата.
И пак вълкът седял на леда и нареждал, а лисана тичала наоколо и мърморела.
Видяла лисана, че дупката замръзнала хубаво и рекла:
– Хайде, измъкни си опашката, кумчо!
Задърпал вълкът – напразно!
– Видиш ли колко си лаком – укорявала го лисана – Все думаше “ Ловете се, рибки- големи
и по-големи“, а сега не можеш да ги измъкнеш. Почакай, ще ти помогна.
Изтичала лисана в село и взела да вика под прозорците:
– Тичайте на реката да убиете вълка – замръзнал е на леда!
Тичат селяните на реката – кой с брадва, кой с вила.
Видял вълкът, че лошо го чака: задърпал с все сила, откъснал опашката си и търтил без
опашка, където му видят очите.
А лисана завикала подир него:
– Върни се, кумчо – рибите забрави!

Нейде в дълбоките африкански гори се намира царството на великото лъвско семейство.
Лъвовете са царе на горските животни откакто свят светува, те са съдници в горския свят и ако
някой им се възпротиви, използват огромната си сила и бързина, за да го накажат.
Затова всички горски обитатели ги почитат и уважават. Когато старият цар Лъв се умори,
той предава властта си на младия си първороден син и по този начин винаги царят е от семейство Лъвови.
Така е било винаги, докато… не дошъл денят, в който нещата щели да се променят.
Стоял си Лъвът в царското си леговище, откъдето раздавал заповедите си, и тъкмо си играел с
малкия си син, когато до него се приближила Зебрата.
– Моля ви да ми помогнете, Ваше Височество, иска ми се да попаса зелена тревичка, но носорогът
не ми дава. Той пасе от най-хубавите поляни и аз не мога да се добера до тях.
Моля ви да ми помогнете! – измрънкала Зебрата.
– О, скъпа Зебро, да ви помогна, но заради един ваш каприз, ще трябва да се бия с носорога и
той да пострада. Защо да го правя? Напълно излишно е, а и вие, слабите животни все забравяте,
че живеете в джунгла, а това означава, че е логично тук да действа законът на джунглата.
Той гласи, ако не сте забравила… – недовършил още цар Лъв и Зебрата продължила вместо него.
– Да, да, знам: побеждава винаги по-силният. Но все ми се струва, че не е честно. Както и да е.
Извинете за безпокойството тогава – казала Зебрата примирено и се отдалечила.
На другия край на гората живеела лисицата, която по това време си стояла на сенчица в тъмния си
горски лес и скучаела. Чудела се на кого да скрои поредния си номер, каква хитрост да замисли.
И не се чудила дълго. Решила да иде на лъва на гости и да му измъкне царския трон под носа.
Тръгнала по пътечката през гората и лека полека се приближила до царското леговище на лъвовете.
Тя влязла смело вътре и се развикала: „Пожар! Пожар! Бягайте бързо, спасявайте малките си!“
– Но къде е този пожар, Кума Лиске?! – попитал в недоумение цар Лъв.
– Идва насам от юг, светкавица подпали едно дърво и пожарът идва към вашето леговище,
бързо излизайте….
– Добре тогава – повярвал й Лъвът и занареждал трескаво – аз ще изведа семейството си на север и
веднага се връщам за другите горски животни. Иди им кажи, че ще се върна да ги изведа от огъня, бързо……
– Не се бой, царю, ти тръгвай, аз ще им кажа, те и сами могат да бягат. Ще им предам да следват
дирите ти… Върви сега… – успокоила го с равния си и умерен тон Лисицата.
– Ох, не знам как да ти се отблагодаря, Кума Лиске. Да си жива и здрава!
Лисицата се подсмихнала под мустак и само махнала с ръка да не го е грижа за това.
После без да се бави, старият цар Лъв извел Лъвицата и малкото си Лъвче от леговището,
и тримата бързо се запътили на север. Когато се отдалечили достатъчно, Кума Лиса се настанила
в леговището на цар Лъв и доволно се отпуснала върху меката тревичка. След малко отново
пристигнала капризната Зебра. Тя искала пак да се оплаче от стария носорог, който не стига,
че не я допускал до най-свежата тревичка, ами и й се подигравал.
– А – уплашила се зебрата – какво се е случило с нашия цар? Къде е?
– Ами отиде си – кратко отвърнала хитрата лисица.
– Как така си отиде? Къде отиде? Кой ще управлява? – ахнала от почуда зебрата.
– Аз, разбира се, остави царството си на мен. Смяташ, че не съм достатъчно достойна да бъда
новата царица ли?! – отвърнала надменно коварната лисица.
– Не, не, мила царице, просто нямах представа… – започнала да заеква зебрата, която се уплашила,
че не се е представила добре пред новата царица.
– Няма нищо, простено ти е, иди и разгласи на другите животни, че отсега нататък аз ще им бъда
царица – наредила с леко повдигната глава лисицата.
– Да, разбира се – вече напълно покорно отвърнала зебрата и решила да се възползва от новото
положение – само ако може преди това да ми помогнете да се разберем с носорога.
Той пасе от най-хубавите поляни в гората и никога не ми дава да се добера дотам.
Лисицата помислила, помислила, пък рекла.
– Кажи на носорога, че повече не искаш да пасеш от неговата трева и че ще се радваш
той да си я пасе сам. После иди при Катеричката и й предай моята заповед да дойде при мен веднага.
– Но… – опитала се да протестира зебрата.
– Какво но…, как смееш да ми се противиш, без да знаеш какъв е планът ми. Хайде изчезвай,
преди да съм размислила – ядосала се лисицата.
Зебрата се поклонила и се запътила към пасбището, където се намирал носорогът.
Не след дълго пристигнала катеричката, поклонила се дълбоко и докладвала:
– Вече всички знаят за вашето възкачване на трона, преблага царицо, какво мога да направя аз за вас?
– Изпревари бавната зебра и иди при носорога. Прошепни на ухото му, че се носи слух за неговата трева:
наскоро е минал човешки самолет в небето и я е напръскал с някаква синя вода.
Ако продължава да пасе, може да го заболи коремът. Ясно ли е?
– Да, царице, съвсем ясно – поклонила се до земята катеричката, обърнала се и се стрелнала към
тучната поляна, където пасял носорогът.
На следващия ден зебрата дошла до царското леговище и възторжено започнала да целува краката на
новата горска господарка:
– Благодаря ти, мила царице, че ми помогна! Не разбрах точно как накара носорога да се оттегли от
поляната, но се радвам много, че вече и аз мога да ям свежа храна. Покорно ти благодаря!
Какво мога да сторя за теб?
Лисицата не отговорила веднага. Поразмислила:“Мда, цар Лъв няма дълго да пътува на север.
Скоро ще разбере как съм го излъгала и ще се върне. Тогава… тежко ми!“ И казала на глас:
– Наистина можеш да ми се отблагодариш – разкажи на всички животни за добрината, която ти сторих.
– Но, разбира се – възкликнала зебрата и с поклон отново се оттеглила.
След като се разчуло какво е сторила Лисицата за Зебрата, скоро към царското леговище
започнали да прииждат много животни с молбите си. Новата царица помагала на всички с хитрите си
съвети, но така си създала и много врагове като носорога. В горското царство се оформили два лагера –
едните, които много заобичали царицата, били по-слабите, а по-силните, които тя мамела с хитростите
си – я намразили.
По същото време цар Лъв и семейството му продължавали да вървят на север. Лъвът не надушвал
да има някакъв мирис от огън и спирал да се оглежда и ослушва за другите животни, които Лисицата
трябвало да прати по стъпките му. Така потънал в размишления, той бавно ходел през гъстата
африканска трева, докато над главата му не изфучал неговият приятел Лешоядът.
– Накъде си тръгнал, Ваше Височество, с цялото си семейство? – попитал го Лешоядът.
– Бягам на север със семейството си, а след мен трябва да идват горските животни, защото ги
гони пожар – обяснил му лъвът.
– Шегувате ли се, Ваше Височество, от високите скали, откъдето идвам сега, не виждам някъде из
нашата африканска гора да дими пушек, още по-малко пък някакво движение на север.
– Така ли? – вече сериозно се усъмнил Лъвът – явно лисицата ме е излъгала. Ще я наредя аз!
Благодаря ти, приятелю, че ми съобщи това.
И после Лъвът махнал на Лъвицата и малкото Лъвче, които в този момент си почивали, да обръщат
ход назад.
– Но какво става? – попитала мъжа си Лъвицата.
– Лисицата ме е измамила и не знам какво прави в царството ми сега. Да се прибираме по-бързо,
явно няма никакъв пожар.
– Хм – смръщила вежди Лъвицата – тая проклетница!
Те заслизали бързо по стръмната пътека обратно и не след дълго лъвското семейство се приближило
до леговището си. Оттам се чувал глъч, сякаш някой раздавал заповеди на висок глас.
Лъвът направил знак на жена си да спре и се промъкнал тихо измежду близките папрати.
И… какво да види… лисицата се настанила на неговото място и поучава горските животни.
Лъвът много се ядосал. Скочил и се нахвърлил върху измамницата, но горските животни
започнали да викат:
– Не! Не! Моля ви, ваше височество, не убивайте Лисицата, тя ни помогна много, докато ви нямаше.
– Как ли пък не – обърнал се лъвът към тях – тя се опита с хитрост да ми отнеме царското място.
Настанала гробна тишина. По-слабите горски обитатели не можели да повярват, че тяхната благодетелка
се е сдобила с властта си нечестно… Не след дълго зебрата се осмелила да обели дума:
– Може и да ви е измамила, но на нас много ни помогна точно с тази хитрост. Ето аз вече мога да
паса от зелените тучни поляни наравно с носорога… Макар че честно да си кажа още ме е страх
от него… – в този момент катеричката я замерила с едно орехче да не се отплесва – Мда, ако бяхте
вие тук, сигурно щях да си остана само със забележката ви, че искам твърде много и че това е то
законът на джунглата – вече по-смело се изпъчила Зебрата.
– Ах, ти, неблагодарница такава! – заканил се сега Лъвът на Зебрата – Ей сега ще те науча кой тук е
цар, и кой царица…
Зад вълка вече започвали да се събират по-силните животни от джунглата: носорогът, тигърът,
пантерата, слонът…
– Спрете тая препирня – викнала изведнъж Лисицата – Така нищо няма да се получи.
Ще се изпоизбием едни други.
– Хайде да видим дали ще е така – предизвикал я страшният тигър, който стоял точно зад Лъва.
– Моля ви, искате да не останат животни в царството на джунглата ли? Нека бъдем разумни.
Едно царство има нужда както от силна лапа, така и от хитра глава – и тук Лисицата спряла
за миг, за да види дали всички я слушат.
Сред тълпата от животни се била възцарила пълна тишина.
– Нека – продължила тя – да живеем заедно и мирно. Предлагам да управляваме вече аз и Лъвът.
Знам, Лъвчо, че това ще те ядоса, но помисли, вече не всички животни са доволни от твоето царуване.
По-слабите от тях са на моя страна. И ако те те напуснат, царството ти ще се свие значително.
Това ли искаш? – нареждала и нареждала Лисицата.
– Не, разбира се, но как е възможно да управляваме двамата. Това да не ти е човешко царство.
Не знаеш ли, че си в джунглата. Тук по-силните или по-точно хищниците се хранят с по-слабите.
Затова те никога няма да бъдат приятели – вече по-спокойно заговорил Лъвът.
– Мда – замислила се дълбоко Лисицата – тук си прав, не мога нищо да кажа. Но… това съвсем
не означава, че царят им трябва да е най-силният. На този цар му трябва и мъничко хитрост, за да
решава по-бързо и лесно конфликтите. Все пак и слабите животни трябва да преживяват някак си.
Не може току-така да бъдат изяждани.
– Уф – отвърнал вече разсърдено Лъвът – в джунглата няма място за справедливост и състрадание.
Ако не ти харесва, можеш да напуснеш. До гуша ми е дошло от лигавщини.
– Дадено, напускам, но знай, че с мен си отиват и другите животни – заканила се не на шега Лисицата.
– Така ли е? – запитал ги Лъвът – ще си тръгнете ли, ако Лисицата не е царица?
– Да – отвърнали вкупом те.
Последвала дълга пауза, в която Лъвът премислял новото си положение. И накрая рекъл:
– В такъв случай, ще позволя на Лисицата да остане и да ми бъде първи съветник – така съгласни ли сте.
Но все пак царството си остава мое. Не можем наравно да го управляваме.
Всички слаби животни се зарадвали, а силните се начумерили.
– Тъй да бъде, тъй да бъде – разбърборили се слабите.
– Невъзможно – категорично заявявали силните.
Накрая всички заговорили без никой да изслушва другия.
– Спрете този брътвеж – наредил Лъвът и разтъркал едното си слепоочие – нека пробваме,
нищо не ни пречи. Ако се получи – добре. Ако ли не, пак ще ви свикам всички да решим какво ще правим.
Така съгласни ли сте?
Силните животни помърморили, помърморили, пък накрая се съгласили.
От този момент нататък джунглата вече не била същата. Разбира се, имало много конфликти и караници.
Лъвът и Лисицата често не били на едно мнение как да постъпват при различните горски работи.
Но накрая все някак постигали съгласие. Животинското царство се превърнало в по-добро място за
живеене на всички. Силните животни продължили да се хранят с по-слабите, да пасат, да спят и
живеят на по-хубавите поляни и въпреки всичко били разочаровани, защото сега не можели да бъдат
пълновластни, както преди. Когато се случело да унижат без причина някое слабо животно, то отивало
и се оплаквало на царя и царицата. Тогава се решавало кой е прав и сгрешилият бил наказван.
Лисицата била пък щастлива, че вече не скучаела. Всеки ден й се налагало да измисля хитрости.
Лъвът също се радвал, че има кой да му помага, когато трябвало да взима трудни решения и все
той да мисли най-много от всички. Но най-щастливи били слабите животни. Не всички живели щастливи
и доволни до края на живота си. Но едно било важно. Вече силните и слабите животни можели да
говорят помежду си, макар и принудително. Така всеки изслушвал другия и имало шанс да се съобрази
с него. А от това безспорно всички можели да спечелят.