Чуй всички приказки

Едно време, щом се родяло дете, първата вечер идвали орисниците да определят какъв ще му бъде късметът, когато порасне.
Имало един търговец, който веднъж замръкнал на път близо до малко село, в което не бил ходил и не познавал никого. Затова почукал на първата порта, къщицата била вехта и схлупена, но търговецът искал само да пренощува. Хората, които живеели в нея, били бедни, но добри и гостолюбиви. Домакинът отворил вратата:
– Добър вечер! – поздравил търговецът.
– Дал ти Бог добро! – отговорил му селянинът.
– Аз съм търговец и както виждаш, замръкнах на пътя, та може ли да пренощувам у вас.
– Може – рекъл му домакинът, – защо да не може! Но ние сме сиромаси, та няма с какво да те нагостим като хората.
– Не се грижете за това. Аз само ще пренощувам и на сутринта рано ще си тръгна.
През същия ден жената на домакина била родила момиченце, затова не излязла от стаята си да посрещне госта. Той легнал до огнището и скоро заспал. В полунощ дошли орисниците да определят късмета на новороденото. Търговецът се разбудил и като видял орисниците, си рекъл:
– Сега ще чуя какво ще наречат на детето. 
Първата казала:
– Хайде да го орисаме утре да умре!
 Втората рекла:
– Не, да живее седем години, че тогава! 
Третата обаче казала:
– Това сиромашко дете да порасте, да стане добра мома и да се ожени за сина на този търговец, който е дошел тук да преспи!
Това казали и си отишли, а търговецът цяла нощ не могъл да заспи. Мислел си: „Дали наистина ще стане това, което рече най-старата орисница! Аз съм посъбрал пари, докато синът ми стане за женене, ще забогатея още повече. Тези хора са бедни и момичето им ще има само една риза на гърба. Как ще ми стане снаха? Трябва да направя нещо!
На сутринта рано търговецът станал и си оседлал коня за път. После полека взел детето от майката, която спяла и препуснал, колкото сили имал. Като навлязъл в една гора, оставил детето край пътя и продължил към дома си. Малко след него по пътя минала каруца с мъж и жена в нея, които вече девет години нямали деца. Жената чула бебешки плач, слязла от каруцата и взела бебето, което било огладняло и плачело колкото сили имало. Двамата отнесли намереното дете вкъщи и тъй като били заможни хора, го взели да го отгледат като свое дете. Момичето пораснало добро и работно, та много хора го искали за снаха.
Търговецът скоро забравил и за детето, и за орисниците. Купувал евтино, продавал скъпо и от година на година ставал по-богат. Веднъж пак се случило така, че замръкнал на пътя. Той пак влязъл в село, където не познавал никого и потропал на портите на чорбаджийска къща. Отворила му една мома, но толкова красива, че той не бил виждал досега като нея.
– Добър вечер! – рекъл търговецът.
– Дал ти Господ добро! – отговорила му тя. Търговецът я попитал може ли да пренощува в къщата.
– Може! – рекла момата и той влязъл.
Поканили го да вечерят. Сложили трапеза, нагостили и напоили търговеца, както приляга на богати хора. А момата, която го посрещнала, не седнала цяла вечер. Грижела се на трапезата да има всичко – и повечето гозби сама ги приготвяла. Търговецът много я харесал и както седели с бащата и майката на момичето, се похвалил, че има син за женене. Старите поприказвали още – кои са, какви са – и накрая търговецът я поискал за жена на сина си. Майката и бащата се съгласили, ако и дъщеря им хареса момъка.
След няколко дни дошъл търговецът със сина си – младите се обикнали от пръв поглед и старите започнали да се готвят за сватба. Нали и двете семейства били богати, не жалели пари за нищо.
Докато ги венчавали в църквата, майката на младоженката все плачела. Като излезли навън, търговецът я попитал защо пролива
толкова сълзи.
– Плача от радост – отвърнала тя, – като се сетя как си намерихме детето, захвърлено край пътя – гладно и жадно. Бяха го оставили
да го ядат вълците, ама му било писано да живее от богато по-богато.
Търговецът попитал къде точно са намерили момичето и като чул отговора, се хванал за главата.
– Каквото орисниците кажат – рекъл той, – това става.

Двама братя захванали да се наддумват помежду си: кое е по-добро на този свят – правдата или кривдата. По-големият бил защитник на правдата и казвал, че оня, който върви по пътеката на правдата, може па направи чудеса. По-малкият държал за кривдата. Подир дълга препирня братята сторили облог: да тръгнат по света и питат де когото срещнат, кое е по-добро – правдата или кривдата. Ако излезе прав по-големият брат – той ще извади очите на по-малкия. Ако хората кажат, че кривдата е по-добро нещо от правдата – по-малкият ще извади очите на по-големия.
Тръгнали братята. Ходили, що ходили, най-напред срещнали един поп. Този поп бил самият дявол, облечен в расо.
– Дядо попе – спрял го по-големият брат, – поспри за малко да те питаме нещо, но те молим да ни кажеш истината.
– Питайте! – спрял се попът.
– Кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
– Ех, синко – отвърнал попът, – иска ли питане? На тази земя тъй е било от памтивека, тъй ще бъде, додето свят светува: оня, който държи за правдата, може от глад да умре, в тъмница да влезе, на бесило да увисне. А оня, който се опира на кривдата, гладен няма да остане никога, в дворци ще живее, купища пари може да натрупа.
– Чу ли, братко, какво рече дядо поп? – зарадвал се по-малкият брат. – Хайде сега да изпълним облога!
– Почакай още малко – отвърнал по-големият брат, – нека попитаме и други хора, да видим те пък какво ще рекат.
Продължили пътя си. В туй време дяволът на бърза ръка съблякъл попското расо, облякъл калугерско и пак преварил братята.
-Тъкмо ти ни трябваш – викнал по-големият брат на калугера, – ще ми се да вярвам, че от твоята уста ще излезе самата истина. Кажи, калугерино, кое е по-добро на този свят – правда или кривда?
Калугерът се засмял:
– Иска ли питане – отвърнал той, – кривдата, братя мои, подир кривдата върви днес светът. От най-долния човек до най-горния – всички живеят с кривда.
И отминал. Големият брат уплашено гледал подир този манастирски служи-тел, а малкият се изправил напреде му и викнал:
– Дай сега да ти извадя очите!
– Извади ги – промълвил големият брат, – да не гледам този свят който е тръгнал с главата надолу.
Жестокият малък брат не пощадил очите на по-големия. Като извършил пъкленото си дело, той се прибрал и почнал да се разполага над целия си бащин имот, а ослепеният тръгнал немил-недраг от къща на къща, от село на рело, да проси къшей хляб. Дълго време протягал правдолюбецът ръка за милостиня и плакал за изгубената правда. Веднъж той замръкнал в гората. Спрял да нощува под едно дърво, но като си помислил, че по тия места има вълци и мечки качил се на дървото, наместил се между клоните и там задрямал. Когато настъпила потайна доба, слепият през сън дочул гласове. Потъркал си очите и се ослушал: гласовете идели изпод дървото. Напрегнал слух още повече и разбрал, че на полянката има цяло сборище от някакви хора, които крещели, надвиквали се и един през друг разправяли на своя големец кой какво е сторил през деня.
-Тихо! – провикнал се главатарят с важен глас. – Не се блъскайте, а говорете един след друг. Най-напред да каже най-старият дявол къде е бил и кого е срещнал.
Като чул тия думи, слепецът на дървото изтръпнал.
– Дано не ме усетят – прошепнал той и притаил дъх.
А най-старият дявол започнал:
– Аз, главатарю, се превърнах на бълха и влязох в стаята на царската дъщеря през ключовата дупка. Царската дъщеря тъкмо се беше изправила пред огледалото и си скубеше веждите – да ги направи по-тънки и да се понрави на годеника си. Без да ме усети, подскокнах на рамото й, от рамото – на носа й, и я ухапах. Княгинята почна да чеше ухапаното място и носът й се зачерви, стана като морков. Тъкмо в туй време някой почука на вратата и в стаята влезе годеникът.
Щом видя носа й, той зина, плесна с ръце и викна: „Колко ти е зачервен носът, княгиньо! Той мяза на същински морков!"
„Защо ми оскърбяваш носа – кресна княгинята, – вън! Веднага да напуснеш двореца!"
Слисаният годеник затропа надолу по стълбите, а княгинята хвърли подире му годежния пръстен. Тъй развалих годежа им – самодоволно свършил разказа си най-старият дявол. – Добре си направил! – чул се гласът на главатаря. – Утре ще ти позлатя левия дяволски рог. Да се яви напреде ми вторият дявол!
_ Аз – рекъл вторият – вчера съборих прогнилия дървен мост, който свързва селото с нивите. Провалих в дълбоката вода една биволска кола, натоварена със снопи. Удавиха се биволите, потъна и стопанинът. Седем невръстни сирачета останаха без хляб. Селяните се заловиха да нравят нов мост, но моят първи приятел – селският чорбаджия, им продаде едно гнило дърво за основна греда. Щом затрополи първата тежка кола по новия мост и той ще падне!
– И излезе голям дявол! – похвалил го главатарят. – А къде е най-малкото дяволче!
– Тука съм! – обадило се едно пискливо остро гласче.
– Ти с какво ще се похвалиш? – попитал главатарят.
– Аз ли? И аз свърших една работа. Накарах двама братя да се наддумват за правдата и кривдата. Препираха се, препираха и сториха облог. Аз се превърнах най-напред на поп, сетне на калугер, убедих ги, че кривдата е по-хубаво нещо, и по-малкият, кривдолюбецът
де. извади очите на брата си, защото такъв им беше облогът.
– Ти си постъпил най-хитро – похвалил го главатарят. – Ще те направя мой заместник, но знаеш ли, че отвъд хълма, в долината, има едно кладенче с чудотворна вода? Ако слепият отиде там и умие очите си – мигом ще прогледне. Ако пък някой нагребе шепа от същото кладенче и поръси гредите на моста – никоя сила не ще може да го събори.
Слепият слушал отгоре и си мълчал. На сутринта, когато запели птичките и дяволите се пръснали, той слязъл от дървото, минал хълма, дълго се лутал и най-сетне намерил кладенчето. Щом си намокрил очите – мигом прогледнал. Нагребал вода с кратунката си и потеглил към реката. Там заварил селяните – завили се и замаяли какво да правят – основната греда на новия им мост се огънала като дъга – и щом изпращи, целият мост ще се строполи във водата.
– Аз мога да изправя голямата греда и да я направя яка като стомана. Но и вие трябва да ми помогнете с нещо, защото съм сетен сиромах – рекъл правдолюбецът.
– Калпака ти ще напълним с жълтици – отвърнали селяните.
– Довършете моста! – рекъл правдолюбецът, седнал на брега и вечерта поръсил основната греда с чудната вода.
Селяните, като видели на другия ден, че основната греда на новия мост се е изправила, напълнили калпака на странника с жълтици и го изпроводили със здраве да си ходи.
Прибрал се правдолюбецът вкъщи и заживял нашироко, зер у него жълтици, колкото щеш. А малкият се пукал от завист. Заразпитвал го той как е излекувал очите си и откъде е взел толкова много жълтици. Големият брат нищо не скрил, а му разказал всичко от игла до конец.
– Извади ми по-скоро очите! – скочил нетърпеливо малкият. – И аз искам да забогатея!
– Не мога да те ослепя – поклатил глава големият, – защото разбрах колко е тежко да бъдеш без очи.
Тогава малкият сам си извадил очите и тръгнал към гората. Пипнешком намерил дървото, под което се сбирали дяволите, изкачил се горе и се потулил между клоните.
Към полунощ дяволите пак пристигнали. Но този път главатарят им бил разгневен – пламъци изскачали от очите му. Гласът му гърмял тъй, че цялата гора ехтяла:
– Кой от вас преди една неделя – ревял той – издаде тайната на кладенчовата вода? Кой излекува очите на слепия? Кой поправи прогнилата греда на моста? Отговаряйте или ще ви смъкна кожите с бой!
И главатарят захванал да бие дяволите наред с една волска жила. Дяволите пискали, подскачали, пъшкали и викали:
– Олеле, главатарю, не сме ние!
– Ами кой?
– Ей го кой! – показало нагоре с пръст най-малкото дяволче. -Оня, дето се е потулил между клоните! Той ни е подслушал!
Тогава дяволите настръхнали, покатерили се иа дървото, смъкнали кривдолюбеца и го разкъсали на парчета.

Живееше един много стар човек. Очите му недовиждаха, краката му не държаха, ръцете му трепереха. Когато ходеше, пристъпяше едвам-едвам и се подпираше с патерица. На трапезата той разливаше чорбицата върху коленете си, преди да я поднесе до устата си. Неговата снаха веднъж рече на мъжа си:
— Не мога да го търпя този старец. Не го искам на трапезата.
— Той ми е баща, какво да го правя?
—- Ей там под стълбата съм му постлала едно скъсано чердже. Там да яде.
Синът, който беше отстъпчив човек, махна с ръка:
— Прави, както знаеш.
И снахата намести свекъра си под стълбището, където лежеше кучето. Блъсна напреде му една дървена копанка, изсипа му в нея яденето и му подаде лъжицата.
Старецът преглътна два-три пъти и очите му се насълзиха, но нищо не каза. Внучето му видя дядовите сълзи и се замисли. Въздъхна дълбоко и излезе на двора. Намери един върбов чукан и почна да го дълбае с теслата.
— Какво правиш тука? — попита го баща му.
— Копаня дълбая — отвърна момчето.
— Защо ти е?
— За да храня в нея мама и тебе, когато остареете.
Бащата прехапа устни и разказа всичко на жена си. Майката се засра¬ми, прибра свекъра си в къщи, преоблече го и вече си го гледаше чистичък.
Вървял един цар през нивите. В близката долчина видял старец — прегърбен и немощен — крачи подир ралото и пъшка. Спрял се царят, погледал как дървеното рало кърти едри сухи буци и рекъл:
— А бе дядо, ти защо се мъчиш като грешен дявол? Нямаш ли си челяд да ти помага, ами си се прегърбил подир ралото?
Старецът спрял воловците си и отвърнал:
— Имам челяд, човече, но тя помага на други хора. Чуждите ниви работи.
„Не е глупав този старец"—помислил си царят и продължил да пита:
— Ами с двете как си — далеч или близо?
— С двете ли? Много съм близо.
— А с трийсет и двата?
— Хич ме няма. Останаха ми трийсет и два без двайсет и осем.
— Ами носят ли те двата коня? Вървят ли бърже и могат ли да теглят старата кола?
— Не ме питай за конете — отвърнал старецът, — те запряха.
— Мислих, мислих какво да правя, най-сетне реших да си намеря в гората още един кон. Сега три коня ми теглят колата, но тя скърца ли, скърца.
— Още едно нещо ще те попитам — зинал учуден царят от умните отговори на стареца — аз имам в къщи девет охранени гъски. Ако ти ги проводя, можеш ли ги оскуба?
— Охохооо! — поклатил глава старецът. — За тая работа ме бива. И десет да ми проводиш — няма да се посрамя.
Простил се царят с орача, тръгнал да си ходи, но след като напра¬вил две-три крачки, се обърнал назад и викнал:
— Кажи ми, дядо, от какво имаш най-голяма нужда?
Старецът погледнал любопитния чужденец, мълчаливо дигнал нагоре двете си ръце, отпуснал им пръстите надолу и почнал да ги тръска над сухата земя. Сетне замахнал с десницата си, описал едно голямо колело и подкарал воловците си.
Царят отминал и додето се прибере в двореца си, напрягал ум да разгадае последния мълчалив отговор на стареца, но нищо не можал да отгатне.
Щом влязъл в двореца, той поръчал веднага да повикат деветимата му съветници, които били един от друг по-мъдри. Събрали се царските съветници.
— Водих — рекъл им царят — днес разговор с един прост човек — орач. Питах го за различни работи и той ми отговори. Искам да ми разтълкувате какво означават моите въпроси и отговорите на орача.
И царят разказал на съветниците целия разговор с орача. Замислили се царските съветници. Мислили, мислили, бъхтали си мъдрите глави, но нищо не могли да отгатнат. Тогава царят се ядосал, стрелнал ги с очи изпод вежди и рекъл:
— Един ден срок ви давам. Ако до утре не ми разтълкувате думите на стареца, ще ви натикам в тъмницата, а на вашето място ще сложа него!
Уплашили се съветниците. Глътнали си езиците. Дигнали се и деветимата, отишли при стареца на нивата. Почнали да му се молят: „Разтълкувай ни царските въпроси и твоите отговори".
— Ще ви ги разтълкувам — отвърнал старецът, — но за всяка дума трябва да ми броите по една жълтица. За по-малко не си отварям устата, защото ме е страх да не ми паднат и последните четири зъба.
И още едно: ако някой от вас ме пресече, ше млъкна.
Няма що — съветниците склонили и развърззли кесиите си.
А умният старец започнал да им разказва надълго и нашироко как си орал нивата, как пъшкал и проклинал ония, дето трупат сиромашията с тежки данъци, как се спрял непознатият пътник и почнал да го разпитва. Един от съветниците бележел всяка дума на стареца с чертичка. Съветниците стояли на тръне, като гледали как се умножават чертичките, но не смеели нищо да кажат на умния старец, защото се бояли да не млъкне.
Най-сетне орачът започнал да тълкува въпросите и отговорите:
— Отначало царят ме попита нямам ли челяд да ми помага, ами се трепя като грешен дявол. Аз му отговорих, че моята челяд помага на други хора, чуждите ниви работи. А то значи: имам дъщери само, които са женени и работят нивите на мъжете си. След туй царят ме попита как съм с двете. Как съм, искаше да каже, с двете очи. Отговорих му, че съм близо, значи не виждам надалеч, късоглед съм. Как съм с трийсет и двата беше третият въпрос. Със зъбите как съм питаше царят. Отговорих му, че имам трийсет и два без двайсет и осем. Само четири са ми останали. Ами как съм със двата коня — могат ли да теглят колата ми. Туй питане означаваше как съм с двата крака. Аз отговорих, че са запрели, но аз съм намерил в гората трети кон. Третият кон е тоягата, с която се подпирам. На тръгване величеството благоволи да ме попита от какво имам най-голяма нужда. Аз вдигнах нагоре ръцете си, провесих пръсти надолу и ги изтърсих, сетне описах с десница едно голямо колело. Исках да му кажа, че имам нужда от пороен дъжд, който да напои земята, за да се роди ей такава голяма погача, но царят нищо не проумя и си отиде озадачен. Колкото се отнася до деветте гъски, които царят обеща да ми изпрати за скубане — трябва вече да сте се досетили, — гъските сте вие! Но защо не дойде и десетата, която също не можа да отгатне последния ми отговор?
Съветниците потънали в земята от срам, платили за всяка дума по жълтица и си тръгнали с наведени глави. А старецът разпрегнал воловете и до вечерта броил жълтиците.

Старият паток излязъл вън от селото да се поразходи покрай реката и да си глътне две-три рибки от бързея. Като минал моста, той проточил шия, извадил едното си око, погледнал към дядовата Медаркова воденичка и видял, че нещо дими. (А то димяло торището на воденичаря.)
— Гааа — отворил устата си глупавият паток, — тая работа не е хубава. Какво ли се е запалило?
— Бре-бре-брех — обадила се една жаба от водата, — не виждаш ли, че се е запалила земята?
— Земята ли — още повече зяпнал патокът — земята ли, казваш, гори? Тогава какво чакам? Трябва да бягам!
— Какво ча-ка-ка-каш! Бре-бре-брех! — продължила жабата.
Старият паток разперил крилата си, източил краката си назад и се понесъл над воденичката, над върбалаците, към дъбовата гора. Разтреперан, кацнал на една горска полянка.
— Добре си ми дошъл! – изскочила от един храст лисицата – защо трепериш?
— Остави се, кумичке, още не мога да дойда на себе си.
— Какво се е случило?
— Какво ли – земята гори. Хайде да бягаме, докато не е стигнал огънят до нас!
— Хайде! – казала лисицата и поела между дърветата по една козя пътека.
Патокът се затекъл подире й. Бягали, бягали, додето стигнали леговището на вълка.
— Защо бягате? – надигнал се вълкът.
— Бягаме, защото земята гори отзаде ни! – отговорил патокът.
— Може ли и аз да бягам с вас? – подскочил вълкът.
— Тръгвай! – отвърнала лисицата.
Навървили се тримата. Бягали, бягали, стигнали до мечото кладенче. Мечката тъкмо си миела очите.
— Стойте! – изръмжала мецана.
— Не можем да стоим, защото земята гори зад нас! – викнали в хор бежанците.
— Олеле! – ревнала мецана и търтила пред всички.
В дън гората уплашените зверове намерили един козел с дълга брада.
— Бягай, козльо, да бягаме! – викнала мечката.
— Защо?
— Земята е плавнала отзаде ни!
— Олеле! – затреперал козелът и затропъл след другите.
Бягали, бягали, много бягали, най-сетне се уморили и спрели да си починат.
— Ах, че съм гладна, яде ми се прясно месо – обадила се мечката – Кого ще изядем, кумичке?
— Кого ли, хайде да изядем козела – побързала да каже лисицата.
— Защо мене? – премигнал козелът и стъпил назад.
— Защото имаш брада, а ония, които имат бради, са стари и непотребни.
— Хвани го за ухото и ми го доведи! – заповядала мечката на вълка.
Но щом вълкът посегнал да захапе ухото на уплашения козел, той дигнал предното си копито към небето и рекъл:
— Гледайте, гледайте, от небето падат печени агнета!
Трябва да ви кажа, че козелът много обичал да лъже.
Всички вперили очи нагоре. В туй време козелът се мушнал в гората и офейкал. Тичал, тичал, без да си поеме дъх, додето стигнал в едно село. Намърдал се право в поповата кошара. Като го видял попът, рекъл на ратая си:
— Дошъл ни е един гостенин с брада. Станахме двама брадати. Утре ще идеш на ливадата да го напасеш хубаво.
Дигнал се ратаят рано на другия ден и откарал козела на лива¬дата. Цял ден лакомият гостенин стъргал зелена трева и пил бистра вода от поточето. Като се прибрали в къщи, попът погалил козела по брадата и го попитал:
— Доволен ли си, козльо, от пашата?
— Ами — отвърнал лъжливият козел, — как мога да бъда доволен, когато твоят ратай ме натири в трънаците и камънаците, а той отиде да играе с другите ратаи. Не съм видял тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш от очите ми! — викнал ядосан попът и прогонил ратая си.
На втория ден попът проводил дъщеря си да пасе козела. Поръчал й да го откара там, където расте най-крехката тревица. Козелът щял да се пукне от ядене, но когато вечерта попът го попитал доволен ли е, той поклатил глава.
— Дума да не става. Твоята дъщеря цял ден си игра с другите попски дъщери, а мене натири в трънаците и камънаците. Не съм хапнал тревица, не съм сръбнал водица. Тежко на моята душица!
— Да се махаш и ти от къщата ми! — викнал попът гневно и прогонил дъщеря си.
На третия ден проводил попадията да пасе козела. Вечерта козелът пак започнал да се оплаква:
— Твоята бабичка цял ден си игра с другите бабички, а мене натика в трънаците и камънаците. Умирам за тревица и за водица!
— Вън — викнал попът и подгонил попадията.
Гонил я до края на селото.
На четвъртия ден самият поп надянал калимавката си и отишъл да пасе козела. Откарал го на ливадата и цял ден му показвал къде тревата е най-крехка и най-сочна. Като се прибрал в къщи, попът се скрил зад кошарата и попитал козела с преправен глас :
— Козльо, доволен ли си от попа?
— Как мога да бъда доволен — отвърнал козелът, — когато дядо поп цял ден си игра с другите попове, а мене натири в трънаците.
— Аха, такава ли е работата? — ревнал попът. — За тая лъжа заслужаваш да те заколя, да ти одера кожата и да те опека в пещта!
И като грабнал един нож, попът се втурнал да коли козела. Но нали му било причерняло пред очите, не видял, че вместо с острието взел да коли козела с гърба на ножа. Клал го, но не можал да го заколи, драл го, но не можал да го одере. Хванал го за рогата и го помъкнал към пещта да го опече. Тогава козелът рекъл:
— Дядо попе, преди да ме метнеш в пещта, виж какво пада от небето.
— Какво?
— Едно печено агне.
— Де го? — извил очи нагоре попът и пуснал рогата на козела.
Козелът туй чакал. С един скок прехвърлил плета и търтил да бяга към горатал Той бяга, попът бяга подире му, той бяга, попът бяга подире, додето стигнали до мечата дупка. Мушнал се козелът в дупката. Попът също си наврял главата и налетял да влезе вътре, но козелът го посрещнал с рогата си и заврещял:
Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен, яден, яден, недояден!
Рогата ми — игличени, зъбите ми — тесличени. Дето бодна — кръв протича, дето хвана — месо късам!
— Брей, че лют звяр! — рекъл попът и се дръпнал назад. — Ще те науча аз тебе.
И отишъл да повика мечката. Като научила, че козелът е влязъл в дупката й, мечката се разлютила много и затрополяла надолу.
— Вън! — почнала да реве мечката и си навряла главата, но козелът я посрещнал с рогата си и подхванал пак:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран…
Мечката се дръпнала назад и отишла да повика вълка.
— Де е той? — попитал вълкът.
— Наврял се е в дупката ми!
— Ей сега ще го хвана за ухото и ще го измъкна! — заканил се вълкът и се втурнал в дупката, но козелът го блъснал с рогата си и почнал да врещи:
— Клан, клан, недоклан, дран, дран, недодран, печен, печен, недопечен…
— Олеле, мале — дръпнал се вълкът — щеше да ме утрепе!
— Що да чиним сега? — попитала мечката. — Къде ще спя довечера, ако козелът остане в дупката ми? Помогнете ми! Кой ще го прогони?
— Аз ще го прогоня! — пристигнал един бръмбар и влязъл в мечата дупка.
Почнал да бръмчи.
— Зън! Вън!
— Зън ! Вън!
Но козелът не мърдал. Тогава бръмбарът се наврял в ухото му и почнал да го гъделичка. Козелът се завъртял и захванал да подскача:
— Моля ти се, остави ме, излез от ухото, защото имам гъдел!
Но бръмбарът не го оставил, додето не го изкарал навън. Щом си показал главата, попът се хвърлил и го хванал за брадата.
— Сега вече ще ти тегля ножа! — светнали очите на попа.
— Стой, дядо попе, този козел е мой ! — изръмжала мечката.
— Аз ще го изям! — почнал да вие вълкът.
— И аз! — обадила се отнякъде лисицата. Попът се развикал:
— Да се махате от главата ми, защото виждате ли ножа! Скарали се зверовете горски с попа. Почнали да му дърпат расото.
— Чакайте — обадил се козелът. — Не се карайте, ами чуйте какво ще ви науча. Ако ме изядете всички, няма нищо да разберете, защото всекиму ще се падне по една мръвка. Най-добре да се отдалечите на сто разкрача и се затечете към мен. Който пристигне най-напред, той ще ме изяде.
— Добре! — отвърнали зверовете. — Дядо попе, отмери сто разкрача!
Попът закрачил надолу по пътя, а зверовете потеглили подире му. Козелът почакал малко, докато зверовете се отдалечили на сто разкрача, и хукнал към планината.
— Дръжте го! — провикнал се попът.
— Ние вече не можем го хвана — обърнала се мечката към-попа — ами тебе ще изядем, дядо попе!
— Защо? — попитал попът и брадата му затреперала.
— Защото сме гладни! — щракнал със зъби вълкът.
Попът рекъл да си послужи с лъжата на козела.
— Изяжте ме — рекъл той — но най-напред вижте какво пада от небето. Знаете ли какво? Падат печени агнета!
— Тая вече я чухме! — изръмжала мечката, изправила се на задните си крака и сложила двете си лапи върху раменете на попа.
Попът онемял от страх и паднал на земята.
На другия ден дърварите намерили в гората само една калимавка.

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
— Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана в къщи да си отпочина, защото, много се объхтах.
Момчетата се зарадвали, че им се е паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
— А бе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
— Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика, колкото му глас държи:
— Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
— Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква. Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се поя¬вила бледна месечина.
— Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака — навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
— Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа.
— Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено—сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
— Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл:
— Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:
— Къде бягаш тъй, приятелю?
— Бягам от хората.
— Защо бягаш?
— Защото не мога да трая повече — спряло се пред овена дълго-ухото. — До гуша ми дойде. Есен ли се зададе — хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде — магарето да върви в гората за дърва. Пролет ли се запролети — пак магарето ще събира яйца в сандъци. А храна каква ми дават — знаеш ли? — магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми думат: „Яж, дано пукнеш!" Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?
Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам — отвърнал овенът. — Сватба ли се зададе: „Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете". Гътне ли се някой да умре: „Овена ще заколим, за да направим помен за покойния". Пристигне ли отнякъде приятел — пак към мене поглеждат: „Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел". Търпях, търпях, най-сетне викнах: „Стига вече съм брал страхове!"— и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?
— Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне — с радост продумало магарето и потеглило подир овена.
Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.
— Къде тъй, приятели? — попитала ги тя.
— Бягаме.
— От кого бягате? —повторила хитрата неприятелка на кокошките.
Магарето и овенът й разказали.
— Ох — въздъхнала лисицата, — та и аз тъкмо от туй бягам я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?
— Искаме те, кумице — отвърнали двамата бежанци и лисицата се навървила подире им.
Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.
— Брей — зарадвало се петлето, добре че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?
Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.
— А ти — попитали го те — какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!
— И аз като вас бягам — отговорило им петлето. — Бягам от къщи. И как да не бягам? Първаче дете ли се роди: „Хванете петела да го заколим!" Имен ден ли се зададе: „Хайде да сварим петела в тенджерата". Кумът ли пристигне, пак: „Петела дръжте!" Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена — никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! — помолило се то на тримата бегълци.
Станали четворица и потеглили по-нататък.
Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя гледат вълча кожа.
Стъписали се назад и четворицата, но подир малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.
— Да я вземем! — рекъл овенът. — Тая кожа е наш късмет.
— Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?
— Аз ще я нося —обадило се магарето, — метнете я на гърба ми!
Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре — няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят — на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата чукурка ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Напекли се. Втренчили очи в тенджерата.
— Тука сме добре — рекли си те. — Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.
Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.
Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели две семейства от вълци и мечки. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко по лов, додето гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко — ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят напреде им — глътнали си езиците, вдървили се от страх.
— Добре дошли, скъпи гости! — почнали да ръмжат мечките и вълците.
— Добре заварили — отвърнали гостите с разтреперани гласове.
Най-старата мечка се разшетала — смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжици и поканила гостите:
— Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.
Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:
— Вие, като идете откъде селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.
— Защо не — отвърнало магарето, — но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.
— Да попея — отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:
— Само месо в къщи дошло — негонено, неканено — охранено, само влязло в тенджерата!…
Бежанците, като чули тая песен, се спогледали и зъбите им затракали. Те разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:
— Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата! Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата!
Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали по-между си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му — ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.
Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава — облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак навръх планината. Вътре домакините почакали, почакали и проводили второ мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче :
— Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!
Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.
Най-подир овенът извил глава назад да види що става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк те се уплашили толкова много, че побягнали през девет гори в десета. Там те се спрели и почнали да си приказват помежду си:
— Брей — рекла мечката, — нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: „Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!"
— А в туй време, бабо мецо — добавил вълкът, — видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата да види дали не е там скрито въжето.
— Слава богу, че отървахме кожата, опасни. зверове ни бяха дошли на гости! — въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината да дирят чедата си в драките и хралупите.
А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село, и се прибрали пак при хората. Лисицата останала в делвата.

Дядо Павел бил овчар. Имал си кошара в балкана и затварял нощем десетина овце в кошарата.
Имал си колиба с покрив от плочи, а в колибата – едно коте и едно пате. Само си нямал дядо Павел балканецът светилник – да му свети нощно време.
Веднъж дядо Павел, като вървял подир стадото си, на една поляна край гората чул писък – сякаш тънка свирка свирила жална песен.
Навлязъл в шумака, да разбере какво има, и видял, че гората гори и пращи, а край един обгорял пън се гърчи в пламъците пъстро гущерче и пищи.
– Овчарко – продумало гущерчето, като го зърнало, – братко, помогни ми да изляза от огъня!
Дядо Павел отвърнал:
– Да ти помогна, но как да нагазя в тая жар? Ще ми изгорят краката!
– Тогава подай тоягата си – аз ще се хвана за нея, а ти ме изтегли.
Дядо Павел протегнал дългата си овчарска тояга, гущерчето стъпило на нея и се измъкнало от огъня.
– Искам да ти се отплатя – продумало гущерчето, като дошло на себе си, – ела подире ми!
– Какво ще ми дадеш? – попитал дядо Павел.
– Аз съм чедо – рекло гущерчето – на гущерския цар. Моят баща живее в една дълбока и тъмна пещера.
На короната му има девет безценни камъчета, които светят като девет слънца. Ще ти дам едното.
Тръгнало гущерчето по тревата надолу към реката, потеглил подире му старецът. Вървели, що вървели – стигнали до пещерата.
– Ти почакай тук, пък аз ще ида за камъка! – продумало гущерчето.
Дядо Павел седнал на земята. Свечерило се вече. Додето гущерчето излезе – станало тъмно.
Най-сетне то се показало с безценното камъче в уста. Когато излязло – цялата поляна наоколо грейнала.
Птичките от околните дървета трепнали с криле и зачуруликали. Те помислили, че вече се е съмнало и слънцето е огряло.
– Вземи туй камъче и си иди в колибата. Трябва да ти кажа, че туй камъче не е само за светене.
То може да прави и други работи. Когато стигнеш вкъщи, почукай с камъчето три пъти по земята и речи:
– Да ми дойде туй и туй! – Каквото поискаш, ще ти дойде.
Взел дядо Павел светлото камъче и го погледнал: то било голямо колкото лешник. Пуснал го в торбата си и кривнал към колибата. Заварил стадото си пред кошарата, а патето и котето чакали до прага.
Прибрал си овцете старецът, влязъл в колибата и извадил камъчето. Като светнало онуй ми ти камъче – цялата колиба озарило. Котето и патето си затулили с лапички очите – да не ослепеят.
Дядо Павел се навечерял и си рекъл:
– Защо ми трябва други работи да искам от камъчето, когато си имам всичко: и колиба, и овце, и сиренце, ето сега и светлинка ми грейна на трапезата.
Легнал си да спи. Ала сън не му дохождал. Почнал да си мисли: „Защо пък да не опитам камъчето?
Я да поискам нещо! Какво ли да поискам, какво ли да поискам – ще поискам един мраморен дворец.“
Станал от постелята, посегнал към камъчето, което си светело на полицата. Взел го, чукнал го три пъти по земята и рекъл:
– Да ми дойде тука един мраморен дворец!
Додето изрече тия думи – ето че колибата се отместила, загубила се някъде и на мястото й се появил чуден мраморен дворец. Стените на стаите били от огледала, съдовете от чисто злато, а столовете и масите – от слонова кост. Учудил се старецът, разходил се по стаите, разгледал ги и легнал на едно меко пухено легло. Скрил камъчето в пазвата си.
Не щеш ли, нея вечер дошъл да го навести съседът му Иван.
– Дойдох – рекъл Иван – да те видя жив ли си и да си поприказваме, защото не ми се спеше тая нощ.
Какво е туй чудо? Не мога да повярвам на очите си! Кой ти издигна тоя дворец?
– Камъчето – отвърнал дядо Павел и се усмихнал.
– Кое камъче? Я дай да видя туй камъче!
Дядо Павел бръкнал в пазвата си, извадил камъчето и му го подал. Иван го разгледал и попитал:
– Ами как построи туй малко камъче такъв дворец?
Дядо Павел му разправил как и си прибрал камъчето. Приказвали, що приказвали, почнали да се прозяват.
– Остани да нощуваш, Иване, в моя дом – поканил дядо Павел съседа си.
– Къде ще легна?
– Легни до мене на тоя пух!
Легнал Иван до стареца и почнал да слухти. Чакал стопанинът да захърка. Щом дядо Павел захъркал, Иван бръкнал в пазвата му, взел камъчето, чукнал го три пъти на земята и рекъл:
– Да дойдат четирима кралимарковци, да вземат този дворец и да го отнесат отвъд Дунава!
Додето изрече тия думи, явили се четирима кралимарковци, вдигнали двореца и го понесли.
Иван с камъчето поел подире им, а дядо Павел останал. Кога се събудил сутринта – погледнал наоколо и що да види? – няма никакъв дворец, няма го и безценното камъче. Само вехтата плочена колиба,
котето и патето. Заплакал старецът с два реда сълзи. Нажалили се овцете и блейнали. Домъчняло на котето, докривяло и на патето.
– Искаш ли да идем отвъд Дунава за дядовото камъче? – казало котето.
– Искам – съгласило се патето.
Тръгнали. Извървели цялата Дунавска равнина, стигнали широката тиха река Дунав.
– Аз мога да плувам – рекло патето, – а ти не можеш. Качвай се на гърба ми да те пренеса отвъд!
Качило се котето върху гърба на своето другарче, а патето преплувало отвъд. Повървели още малко, стигнали двореца. Промъкнали се в градината и влезли през един отворен прозорец. Заварили Иван – спи на пухеното легло, а камъчето скрил под езика си. Те разбрали, че то е там, защото в Ивановото гърло блещукала светлинка.
– Как да го взема от устата му? – попитало патето.
– Ще ти кажа как – отвърнало котето. – Аз ще натопя опашката си в кратунката с червения пипер и ще погладя с нея Ивановия нос. Иван ще кихне и камъчето ще падне от устата му.
Както рекло, тъй сторило котето. Натопило опашката си в пипера, погладило Ивановия нос,
Иван кихнал и камъчето изскочило от устата му. Котето го грабнало и хукнало да бяга. Подире му се завтекло патето. Бягали, бягали, стигнали пак до Дунава. Котето яхнало патето и патето заплувало.
Насред Дунава патето се обадило:
– Какво е туй чудно камъче, дай да го видя!
– Не може сега – ще го изтървем във водата. Когато излезем на брега, ще го гледаш.
– Дай го сега или ще се гмурна във водата и ти ще се удавиш! – заграчило патето.
Котето се уплашило и рекло:
– Дръж!
Патето посегнало да вземе камъчето с крачето си, ала го изтървало. Камъчето цамбурнало във водата
и потънало.
Излезли двете животинки на брега и заплакали.
Минал един рибар с въдица и ги запитал:
– Котенце, патенце, защо плачете?
– Гладни сме – измяукало котето.
Рибарят пуснал въдицата във водата, хванал една голяма риба и я дал на патето и котето.
– На – рекъл им той – че да не плачете!
Котето и патето отнесли рибата във върбалака, почнали да ядат и какво, мислите, намерили в корема й?
Намерили камъчето. Рибата стояла във водата с отворено гърло и щом патето изтървало камъчето, тя го налапала.
Зарадвали се много животинките, затепкали пак през Дунавското поле, извървели го и стигнали дядовата
Павлова кошара. Дядо Павел лежал на земята и плачел. Търкулнали камъчето до главата му.
Тогава изведнъж дядовите Павлови очи светнали. Грабнал старецът камъчето, чукнал с него три пъти по земята и викнал:
– Искам тука Иван – вързан в един чувал!
Додето изрече тия думи – напреде му се изтърсил един чувал, а вътре – Иван. Грабнал си тоягата дядо Павел и – тупа-лупа – дръпнал на Иван един бой, па го развързал и го изпроводил да си ходи.
След туй старият овчар си прибрал камъчето в кесията и рекъл:
– Не ми трябва никакъв дворец, защото Иван ще го открадне пак. Зная му нрава.
И тръгнал подир овцете си. Всяка вечер слагал камъчето на полицата – да му свети. А когато се поминал,
гущерчето влязло в колибата и пак си прибрало камъчето.

Някога, било много отдавна, лъвът събрал войска. Извикал всички животни и ги наредил, а най-накрай оставил магарето и заека. После повикал мечката да прегледа войската и да каже дали добре е подредил всичко. Баба меца дошла, минала покрай цялата войска, поогледала всяка животинка, усмихвала се радостно на стройните редици. Когато стигнала до края на редицата, видяла магарето, а до него заека и избухнала в силен гръмогласен смях.
— Защо ми се смееш мари, посестримо мечко? — попитал учуден лъвът. — Какво не харесваш в наредбата на войската ми? Не съм ли добре строил и подредил войниците си? Ако не съм ги наредил добре мари, посестримо, давам ти воля сама да ги подредиш, както ти искаш.
— О, не, честити царю! — засмяла се мечката. — Аз не се смея на твойта подредба. Аз не мога и толкова да ги подредя, ами се смея на магарето и на заека. Защо и те са дошли и са се наредили в твоята войска? Какво ще правят те, ако ти започнеш война с някои наши врагове? Магарето не може да носи пушка, нито пък да върти сабя. А заекът, как може да стои срещу вражеските куршуми, как ще изпъчи гърдите си, като ще му изхвръкне страхливото сърчице? Затова се смея, царю побратиме.
— Не е така мари, посестримо мецо! — рекъл строго лъвът. — И магарето, и зайчето ще ми потрябват, когато трябва да се бия с врага. Магарето не може да стреля с пушката, не може да върти сабята, ама затова пък ще реве като с тръба и ще събира войниците ми, когато ще се разпръснат по долищата и ридищата. А зайчето ще служи за пощальон, той бързо ще разнася моите заповеди по всичката войска. Е, мецо, какво ще кажеш за това?
— Няма нищо да кажа, царю честити! — рекла мечката. — Добре си го измислил и си се сетил за всички животни, като си им намерил и работа според силите. Ти и затова си цар, защото си по-голям, по-силен и по-умен от всички ни. Наистина и аз имам голяма глава, но не съм умна като тебе.

Един баща имал трима сина. Двамата се смятали за много умни, а третия – най-малкия – считали за глупав. По-умните мразели глупавия си брат и постоянно го хокали.
Баща им всяка година косял по три купи сено. Ала някакво животно дохождало и изяждало сеното. Бащата пращал синовете си да пазят през нощта и да видят кой изяжда сеното. Но умните му синове се изплашвали, когато нещо зашумявало, и избягвали. Дошъл ред и на глупавия. Той отишъл и се скрил в сеното. Посред нощ нещо страшно зашумяло. Глупавият не знаел що е страх, затова не избягал. Видял той, че идва един кон. Гривата и опашката му били от чисто злато. Конят бил хубав, хубав, да му се не нагледаш. Глупавият тихичко, полекичка се приближил и го хванал за гривата.
– Стой! – извикал той, – от толкова години ни ядеш сеното, най-после те хванах!
Конят се обърнал към момчето и рекъл с човешки глас:
– Наистина, юначе, до сега никой не можа да ме хване. Отскубни от гривата ми един косъм, скрий го и го пази хубаво. Когато ти трябва нещо, извади косъма и каквото поискаш, ще имаш. А мене ме пусни да си ида. Аз съм слънцето. Нищо никому да не казваш за това.
На следната нощ глупавият пак отишъл да пази сеното. Случило се същото. Дошъл втори кон да яде сеното. Глупавият и него хванал. Конят се примолил да го пусне, като му казал да отскубне косъм от гривата му и хубаво да го пази. Този кон бил месецът.
На третата нощ дошъл друг кон. Той също казал на глупавия да отскубне от него косъм. Конят бил звезда. И той заръчал на момчето нищо никому да не казва за станалото.
Царят имал три дъщери за женене. Той разгласил из цялата страна, че ще даде дъщерите си на онези юнаци, които успеят да преплуват морето. А царските палати били всред морето. Надошли много ергени за царевите дъщери. Но щом зърнели морето, връщали се: никой не се решавал да го преплува. Дошли и двамата умни братя. Из пътя те пъдели малкия си брат – да не ги посрами. И те не се решили да преплуват. Малкият брат си спомнил за конските влакна. Извадил той косъм и начаса пред него се явил кон, със златно седло и златни поводи. Конят донесъл за момчето чудна премяна. Облякъл се малкият брат и тръгнал към морето. И младо и старо се чудело, кой е този хубав юнак, който хвърчи на кон по полето. Като дошли до морето – конят заплувал. Така стигнали до царските палати. Там царят го посрещнал с големи почести и му дал най-голямата си дъщеря и една торба жълтици.
Малкият брат взел момата, отвел я в бащината си къща и я дал на големия брат. лед това извадил втори косъм и веднага му се явил друг кон, с друга премяна. Облякъл се в новата премяна и литнал към царските палати. Царят му дал средната си дъщеря и една торба жълтици. Той завел в бащината си къща момата и я дал на другия си брат.
Доплувал и трети път при царя, та спечелил и най-малката му дъщеря за себе си. И така, глупавият брат придобил и трите царски дъщери, та ощастливил и себе си, и братята си.
На когото най не се надяваш, той върши работа.

Един селянин натоварил колата си с жито, прекръстил се и потеглил за града на пазар.
По пътя, за зла врага, колата му затънала в една локва до главините.
Мъчил се селянинът и тъй, и иначе да я изтегли – не може.
Видял насреща двама души, че лежат под сянката на една върба и отишъл да ги повика на помощ. Те били Хитър Петър и сина му.
– А бе, хора – рекъл селянинът, – елате ми помогнете да изтеглим колата из локвата.
– Да дойдем – обадил се Хитър Петър, – ама ще платиш ли дванайсет гроша?
– За такава дребна работа искат ли се толкова пари! – рекъл селянинът с възмущение.
– Като е малка работа, свърши си я сам – защо си дошъл да ни викаш! – отвърнал Хитър Петър и пак се изтегнал под сянката.
– Няма какво да се прави! – рекъл селянинът. – Елате да помогнете – ще ви дам дванайсет гроша.
Изтеглили колата.
Кога да си тръгнат, селянинът презрително казал на сина на Хитър Петър:
– Мързеливци! Цял ден се излежавате, а като ви повика човек да му свършите работа, гледате да го оберете.
– Кой! Ние ли сме мързеливци? – отвърнал възмутен синът на Хитър Петър.
– Вие, зер – да не би да съм аз!
– Е, хей, чичо – рекъл синът на Хитър Петър, – ние тука се трудим денонощно…
– Какво се трудите, бе хлапе?
– Какво ли? Денем се напъваме да вадим затъналите коли, а цяла нощ мъкнем вода чак от реката, та я наливаме да не би да изсъхне локвата.