Чуй всички приказки

 

Боговете се създават, когато някой повярва в тях и стават все по-големи, колкото повече хора вярват в тях. Така е и с приказките. Те отварят световете си, когато достигнат до хората. А за да стане това те трябва да бъдат записани, защото устната памет умира. В света на компютрите и електронните игри приказките се скитат бездомни в съзнанието на нашите баби и дядовци, и когато последните затворят очи, с тях си заминават и приказките. Ако не им построим една хартиена къща и един измислен нарисуван свят. Те ще ни се отблагодарят като ни върнат малко от добрината ни, като ни покажат колко лесно е да бъдеш щастлив, ако истински го искаш, и как една история може да нарисува една усмивка.

Ние се постарахме да съберем частица от това фолклорно богатство, за да можете и вие да се докоснете до него на страниците, които ще разгърнете. Постарахме са да ви покаже, че както роми, българи и турци от векове живеят заедно, така и приказките им съжителстват една с друга, преплитат се, разменят си герои и дори цели сюжети. От приказките, които ще прочетете, ще видите, че роми, българи и турци вярват в едни и същи добродетели и еднакво силно се радват, когато доброто и любовта победят. Ще видите колко близки са приказките до тези, които сте учили в часовете по литература. Ще можете и вие сами да напишете своите приказки като измислите нов край и ново начало.

– Аууу… Ау… – пак лавна грозно кучето. От вечер до сутрин, като вампирясано, скачаше от ограда през ограда, джавкаше, виеше и душеше.

Старият пес търсеше нещо. Лаеше, ръмжеше, а понякога сякаш намираше търсения предмет, защото често пъти внезапно замлъкваше.

Ние, дечурлигата край печката, се присвивахме от страх, щом чуехме страшния прегракнал вой. Прилепяхме глава до глава и не смеехме да погледнем към тъмните стъкла на ниското прозорче.

Ами ако на стъклото се покаже кучето?…

– К-у-ч-е-т-о… – шепнеше Стоян Дългокракия. – То няма зъби в устата си, а ножове и тесли, остри, бели н-о-ж-о-в-е!…

Мара Гърбавата прибавяше с разтракани зъби:

– Когато погледне, очите му – като жарава…

А аз прошепвах и само бялото около зениците ми се виждаше от страх:

– Кучето ходи да лови деца и ги яде…

– Ауууу!… – Разнасяше се през наснежените дворове, а вятърът свиреше по улиците заедно със страшния пес.

Дойде пролетта. Излязохме да играем на двора. Мама изнесе масата под сянката на старата лоза. Обедите на открито бяха най-голямата радост за нас.

Веднъж по обяд както глождехме алчно дребните кости на препеченото младо агънце, през оградата се прехвърли едно старо, дълго, мършаво куче.

Като ни видя, то спря за миг и ни изгледа жално с червените си, разранени очи. От калната му черна муцуна капеше бяла пяна, кокалите му се ръбеха страшно.

– Ауууу! – изви муцуна нагоре старият пес.

Аз изпищях и се хвърлих в татковите ръце. Той ме прегърна изненадан. Аз познах гласа на кучето! Тоя глас на зимните фъртуни! Познах го! Той не го познаваше, но аз го познах още в първия миг!

Това беше к-у-ч-е-т-о!

За да ме успокои, татко стана и му поднесе тържествено оглозгания си кокал. Мършавият пес грабна кокала и и додето мигнем, изчезна по същия път – през оградата.

От този ден той се явяваше често, все тъй внезапно, ту на обяд, ту рано сутрин, ту привечер. При първите му посещения, щом той се озъбваше насреща ми, аз писвах, но после свикнах с неговото внезапно вестяване.

Свикнаха му и всички у дома и никога не го отпращаха без кокал или коричка хляб. Дори му намерихме име. Нарекохме го Барак, защото беше млъсен, чер и грозен.

Един следобед Барак се одързости, нахълта в кухнята и задигна пиленцето, което мама беше пърлила и приготвила за пържене.

– Барак! – извика и се впусна подир него мама. – Барак! Чиба! Пусни пилето!…

Но голямото куче сякаш забрави нашето приятелство и без да се смути, с един голям скок изчезна през вратата.

– Барак! Проклето куче! Мръсно куче! – крещеше баба и хукна след мама към вратата.

– Тичай, стигни го! – кресна ми мама. – Хвърляй камъни! Дано пусне пилето.

– Барак… – заплаках аз и се впуснах след кучето, което с плавни скокове ничаше към края на града. Тичах и аз, плачех, замерях с камъни, задъхвах се.

Най-после Барак изви наляво и се мушна през една малка изкривена вратичка. Мушнах се и аз буренясало дворче. Схлупена къщурка в дъното. Барака бутна с чело разклатената врата и се хвърли върху дрипав сбаменик. Надникнах уплашено. На сламеника пъшкаше стара пустала бабичка.

Барак скачаше, скимтеше около бабичката. Побутна я нежно и остави на изсъхналите й гърди нашето пиле. Бабата отвори угасналите си очи, погледна пилето, после втренчения отсреща Барак и раздвижи беззъбата си уста, за да се усмихне.

– Ау-ау-ау! – залая бясно Барак. Той ликуваше, тържествуваше, скачаше, ловеше със зъбите си внимателно костеливата ръка на бабата и я теглеше към пилето. Той я подсещаше да яде.

– Барак!!! – прошепнах аз.

Детската ми душа разбра всичко.

В тоя миг бабата слисано ме погледна.

– Искаш ли нещо, баби? – простена тя.

Аз мълчах, разтреперана и уплашена, и мислех за мама, която чанаше да й донеса пилето.

– Това… ваше ли е куче? – запитах замаяно аз и сама не знаех защо питам.

– Мое, синко – благо въздъхна бабата.

– Ау-ау-ау! – уплашено изджафка то и я побутна с муцуната.

Тя изпъшка към мен и замърда пак устни:

– Ей го, на, знае, че съм болна и ми донесъл пиленце. Той краде, зная аз, но Господ му прощава, че той краде за една болна старица. Нали, синко?

И аз видях, че тя се усмихна, цялата изсъхнала от старост и глад.

С премрежени очи тръгнах замаяна към дома.

– Не можа ли да го настигнеш? – отчаяно извика мама от прага.

– Не можах – прошепнах аз и заплаках горчиво.

Барак не се мерна нито на другия ден, нито след два, нито след три дни. Аз нетърпеливо го очаквах на пътната врата и криех в джоба си парче баница. Все мислех – ще му я дам да я занесе на своята баба.

В неделя сутринта едно страшно пустало куче се зададе по тясната прашна улица. То пристъпяше бавно, дългите му крака стърчаха като четири високи кокала под тялото му.

– Барак! – извиках радостно аз и се впуснах насреща му. – Барак!…

Барак се спря напреде ми, повдигна отслабналата си глава и впери в мен студен, отчаян поглед.

Разбрах. Бабата беше умряла. Душата, за която Барак върши толкова престъпления на тая земя, бе го напуснала, беше отишла при дядо Господ.

– Баракчо! Мили Баракчо! – изплаках аз, извадих от джоба си баничката и я сложих пред изсъхналата му муцуна.

Но Барак ме изгледа печално, тръсна бавно глава и ме отмина унесено нагоре по прахоляка.

Той пристъпваше внимателно, едва се крепеше на кокалите си, но продължаваше напред, сяша правеше своята последна разходка по земята.

Старите козари, които живееха в голямата кошара на върха на планината, го наричаха Златанчо. И баща му беше козар от тая кошара. Преди десетина години една сутрин той го донесе от селцето под планината. Златан беше още съвсем мъничък. Майка му беше умряла и бащата го отнесе със себе си при старите козари на върха на планината.

И бащата, и синът никога не слязоха през тия десетина години от върха. Нито бяха слизали да запалят свещ на гроба на Златановата майка.

Една сутрин намериха в гората Златановия баща, разкъсан от вълци. Тогава Златан тръгна подир козите по планината, подскачаше от скала на скала като диво зверче, и козарите от кошарата, изтръпнали, се вслушваха в неговите остри провиквания, които се носеха из планинските пропасти:

– Хуууу!… Сиво, Сивооо! Тука!… Тукааа!… Вълци ще те изядат!…

Издрънчаваше плахо кози клопотар и Златан пак извикваше:

Вълци стръвници,

сиви козици…

колкото гъби…

толкова зъби….

Козарите му се караха за тия дивашки провиквания и го питаха какво значи тая глупава песен. Златан ги гледаше упорито със зачервените си очи и троснато отговаряше:

– Колкото гъби има в планината, толкова и вълчи зъби. Да се плашат козите и да бягат! Вълци всички ни ще изядат!

И Златан стана пъргав, силен и предпазлив като млад вълк.

Една вечер козарите отметнаха ямурлуците, с които се пазеха от студа на планинската нощ, и насядаха на съвещание край огъня.

– Трябва да слезе някой от нас да заведе миналогодишните кози в града и да ги продаде. Трябват ни пари да запушим стените на кошарата за зимата.

Козарите кимнаха одобрително глави.

– Нека слезе дядо Иван – каза някой. – Той е най-сладкодумният. Най-лесно ще придума търговците за добра цена.

Козарите пак кимнаха одобрително.

– А Златан да иде и той да помага по пътя, да води козите, че дядо Иван е стар и не може да тича след тях.

Козарите кимнаха към Златан, който тихо се грееше на огъня и едва си държеше очите отворени.

– Ще слезеш и ти в града – казаха козарите.

Очите на Златан веднага се разсъниха.

Рано призори малкият кози керван тръгна надолу по планината към полето. Звънчетата на козите напреде, а Златан и дядо Иван след звънчетата.

– Хуууу!… – провикваше се Златан и гледаше учуден настрани и напред как планината все повече и повече се снишава.

– Хайде де… вълци стръвници, сиви козици – закачаше го дядо Иван.

– Тука няма вълци – троснато отвръщаше Златан.

Влязоха в града. Сега дядо Иван водеше Златан за ръка, защото момчето не можеше да се отдели от чуждите вратни и дюкяните, пълни с чудеса. Той не беше и сънувал, че долу, в полето, хората живеят в такива къщи.

Заведоха козите пред вратата на една такава голяма къща. Дядо Иван влезе при стопанина, а Златан остана да варди стадото при вратата.

Изведнъж, насреща, гледа той – голям двор и голяма едноетажна къща в двора.Някакъв звънец силно изби. Златан трепна. Ха, също като звънеца на неговите кози! Сигурно това е градската кошара. Но, изведнъж из вратата на къщата вместо кози изтичаха навън много пискливи деца – момчета и момичета на неговите години, уловиха се за ръце, запрескачаха се, пееха и викаха.

Златан забрави козите и се залепи на оградата. После влезе заплеснато в двора при децата.

Четири момичета, уловени за ръце, играеха хоро. Напред-назад прекръстосваха краката си, обути в бели чорапи, и пак напред…

– Какво правите? – попита разтреперано Златан.

– Играем хоро – отговориха момичетата.

– Кой ви научи? – страхливо попита Златан. Той мислеше, че само ангелите на небето знаят такива игри.

– Нашата учителка – отговориха със смях момичетата.

– Какво? – зяпна Златан.

– Ние сме ученици! – извикаха нетърпеливо момичетата. Това е училище! – И избягаха от него, като го помислиха за някой луд.

Златан се приближи към друга група ученици, които си преговаряха урока.

– Кажи откъде извира реката Дунав? – попита едно момче.

– От Шварцвалд – отговори другарят му.

– Къде е Шварцвалд?

– В Германия.

– А стихотворението знаеш ли го?

– Зная го!

– Кажи го де! Кога си го учил, нали играхме снощи до късно?

– Ето, виж, че го зная:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми

и „Радецки” гордо плува

по златни вълни…

– Я!… Я!…

– Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник… – писна възторжено друг глас.

– Отгде знаете всичко това? – едва попита Златан, а очите му бяха потъмнели и се щураха от момче на момче.

Учениците го изгледаха учудено, по лицата им мина уплаха и те полека се отдръпнаха от него. Златан излезе прегърбен от училищния двор, цял замаян, с наведена глава. Пред него внезапно бе се разтворила някаква тайна врата, от която го блъсна силна светлина и го ослепи. Додето той е живеел горе на балкана, други като него учили и знаят. Какви работи знаят!…

Дядо Иван беше вкарал козите в съседния двор и правеше пазарлък за тях. А Златан се изправи при него замислен, сякаш паднал от онзи свят.

Като спазариха козите и ги оставиха на новия им стопанин, дядото и Златан тръгнаха към планината. Вървяха и мълчаха.

– Какво ти е бе, Златанчо? – запитваше сегиз-тогиз дядо Иван и загрижено гледаше наведената глава на момчето. – Хайде, кажи нещо, де! Какво най-много ти хареса в града?

Златан мълчеше с провесена глава и крачеше напред към планината.

– Хайде, подвикни на вълците, де!… – учуден и вече разтревожен го закачаше дядо Иван.

Златан мълчеше и двамата тихо се качваха по планината. Сиви камъни се откъсваха под стъпките им и се търкаляха надолу към полето.

„Учениците! Учениците!” – мислеше Златан. Камъните се връщат при тях. Да се научат да играят, да пеят, да казват приказки…

И всичко се беше разбъркало в отчаяната му душа и той си повтаряше: „А Златан се връща в планината при вълците!…”

Късно през нощта, капнали от умора, стигнаха кошарата и завариха козарите край огъня. Те се натрупаха около дядо Иван и той започна да им разказва за дългия пазарлък и за новия стопанин на отведените кози.

Козарите погледнаха Златан – как той изви зад кошарата, видяха го, че се вслушва разтревожено в нещо. А то нямаше съвсем нищо. Не беше вълчи вой. Само звънците на козите в кошарата дрънчаха. А Златан, като втрещен, се услушваше в звъна на козите звънци. Това видяха козарите, но после се унесоха в сладкодумния разказ на дядо Иван, който разказваше как беше искал за сивата коза сто, а бе получил половината.

Когато в полувощ потърсиха Златан, той беше изчезнал. Викаха го, свиркаха му. Не се върна. Той не се върна и на сутринта. Не се върна и никога вече при козите в планината.

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.

Да, за него това беше целият свят: зачервената печка, вълнената възглавница под него, малката стаичка със стари столове и долапи, канарчето в жълтия кафез до прозореца, което все си църкаше… и старата леля Дора, неговата господарка, която по цял ден плетеше шалове за жените от махалата.

Когато Снежко се протегнеше върху нейния шал, тя го изглеждаше под очилата и уж разсърдена, дръпваше шала:

– Ставай, де!

– Ррррръъъъммм… – Мързеливо я поглеждаше Снежко.

– Няма ли да станеш?

И две загрубели от работа ръце нежно го прихващаха за тънкото кръстче и го притискаха на гърдите на леля Дора.

– Съкровище мое – казваше разтреперано леля Дора, – бяло мое ангелче…

А Снежко лижеше набръчканите бузи на старата си господарка и двамата бяха безкрайно щастливи от любовта си.

Но една вечер, късно през декември, когато прозорците цели се покриха със скреж, Снежко видя зад стъклото на кухненската врата сянката на едно дълго куче.

Дъхът на непознатия господин разтопи скрежа по стъклото само колкото една едра точка и Снежко видя върха на остра, сурова, строга, черна муцуна.

Ледените иглички по стъклото все повече се разтопяваха и зад мокрото стъкло се показа цяла кучешка глава, мръсна, дълга, черна глава, със сухи страни и здрави вълчи зъби. Двете кучета смаяно се спогледаха – едното от възглавничката при огъня, другото отвън, настръхнало на студа.

– Хаха – искаше да каже погледът на нощния скитник, – ето един пъзльо!

А погледът на Снежко тихо питаше:

– Нима е възможно в тая тъмнина, в снега, да не са те прибрали още господарите ти? Да скиташ вън? Оо, какъв ужас!

Отвън му отговори вълчият вой на неканения гостенин:

– Аууууу… уууу!… Отвори ми да се посгрея!

Снежко покорно стана. Леля Дора не беше вкъщи. В тоя час тя разнасяше на госпожите от махалата изплетените шалове. Той можеше да стопли за миг страшния чужденец. И отвори вратата.

– Хе, че добре си се наредил тука! – изръмжа мършавото куче, като проточи кокалестия си гръбнак към огъня.

– А ти? – попита Снежко. – Ти защо не се прибираш вече? Късно е…

– Къде? – ухили челюстите си гостът.

– Че у вас – плахо изшепна Снежко.

– У нас! Ха! Аз нямам стая. Да не мислиш, че съм имал някога и господари? О, не, аз никога не съм бил роб! Аз съм свободно куче!

– А къде спиш, кой те храни?

– Да не щеш да се глезя като тебе да спя на вълнена възглавница? – Вирна презрително вършавата си глава кучето. – Аз спя на пътя или под някоя кола, а за ядене… крада!

– Крадеш?! – ужасен извика Снежко. – Крадеш!!

– Да, че какво толкова? За кокал аз съм се бил и с вълци в гората.

– С вълци?

– Да. Беше зима., като сега. Не бях ял три дни, а снегът достигна до шията ми. Вятърът свиреше в голата гора – фуууйй… и клоните скърцаха. Привечер чух в гората вълчи вой. Скочих… бяха грабнали от близокото село една овца и я дърпаха кой да я вземе. Като стрела се спуснах сред вълците и аз. Започна едно сражение в тъмното върху белия сняг, едно сражение!… Те не можаха да разберат, че аз съм куче. Взеха ме за вълк. Аз грабнах овцата! Аз! И бягах с нея до сутринта, защото те тичаха подир мене, ауууууу… ууу… ууу!…

– О – със затаен дъх прошепна Снежко, – но ти си бил герой!

– Ха – тръшна глава кучето.

– Как се казваш? – плахо попита блялото същество. – Може би аз съм чул някоя приказка за твоите славни подвизи?

– Аз? – извика кучето. – Аз нямам име! Името го дават хората, другарите. А аз съм сам. И все сам съм скитал. Моите подвизи никой не разказва. Пък и аз не съм ги вършил за това. Сега минавам оттук да чакам пролетта в планинските села.

– Пролетта? – попита Снежко.

– О, та ти не знаеш какво е пролетта?!

– Не

– Така си и предполагах. Какво можеш да знаеш ти! Очите ти никога не са погледнали навън от прозорците. Твойто меко коремче е спало върху тая мека вълнена възглавница и храната са ти давали хората. Какво знаеш ти за света? Чул ли си, че човекът направи параходи и влезе във водата, че направи аероплани и хвръкна по въздуха, че има гори, които никой не е изходил, и вода, която никой не е преплувал? Че има едно едро и жълто кълбо в небето, една месечина, която нощно време свети? А пък аз знам това, аз чакам пролетта, за да се закатеря по планините. Да, пролетта! О, какво е пролетта! Гласовете на птичките, крякането на жаби, пеенето на петли и кокошки, гръмотевицата, бурята и дъждът, блеене, свирене на кавал, бълбочене на вода, шум на листа, рев на мечка, лай на кучета, радостните пролетни песни на децата!…

– Какво правиш ти? – ужасено извика Снежко и скочи да запуши устата на своя гостенин. Мръсното куче тъй се беше унесло с отворена уста и облещени очи, че цялата стая беше затреперила.

– Говорих ти за пролетта! – изръмжа грозното куче. – Аз ти говорих за пролетта, но ти не я знаеш, не си я виждал. Пролетта никога не дохожда за души като твоята, затворнико!

Но в тоя миг леля Дора отвори вратата и уплашено застана на прага с паничка мляко за белия и пухкав Снежко.

– Ах – извика тя, – такова мръсно куче в стаята! Вън! Вън! Чиба!…

Мършавият кален гостенин погледна Снежко и сви високо и презрително мършавите си плешки:

– А, ето и бабата! Е, сега на път!…

– Но… – искаше да каже Снежко, – ти си гладен… къде в такава нощ?…

Но кучето изви в голяма дъга грозния си гръбнак и като погледна без омраза смаяната леля Дора, отри мръсната си козина в дългата й фуста и без да погледне млякото, отмина.

Че той се беше борил с вълци за кокал, та ще седне да им плаче за паничка мляко!? Дългата му опашка с проскубания си край се метна надолу по пътя и той гордо и унесено изчезна в настръхналата от сняг нощ.

Снежко отмина паничката с мляко и умърлушен, и попарен застана на вратата.

И той не знаеше какво да прави сега. Не му се ядеше, нито му се искаше, както обикновено, да излиже с розовото си езиче млякото от глинената паничка, та да лиже чак по блажните стени. О, как го беше срам сега от това!

Той се срамуваше да се изтегне върху вълнената възглавница, не, той стоеше прав и готов, развълнуван, като в празник.

Да, днешният ден бе първият му празник. Днес за пръв път в живота си той видя, че има и друг, по-тежък от неговия живот, но по-хубав и свободен!

За пръв път той видя герой!

 

По А. Развигоров

Имало едно време един цар и една царица. Ден и нощ скърбяли те, че Господ не им дарява наследник. До късна вечер плачела горката царица пред своя прозорец, додето един ден Господ се смилил над нея и й подарил син.

Когато се родил престолонаследникът, всички извикали изумени. Момчето се родило с широк меч на бедрото.

– Това е знамение! – извикал цалят. – Ще го кръстим Мечобрат, което значи брат на меча – роден с меча си.

Голяма радост и веселби по цялото царство предизвикало рождението на принца. Царят и царицата му съградили дворец от розов мрамор на най-видното място в престолния си град и го положили в златна люлка. Момчето растяло, растял и мечът на бедрото му, бляскав и силен, от чиста стомана, украсена със злато.

Майката и бащата хранели сина си с чист пшеничен хляб и най-крехкото месо от животните, като не оставяли в месото нито едно кокалче.

Никъде не излизало царското дете, никой не го виждал освен майка му и баща му, и слугините, които го охранвали, като му носели всеки час на златни подноси бял пшеничен хляб и месо, в което нямало нито едно кокалче.

И момчето расло яко и буйно – като охранен лъв. Един ден тъй се случило, че старата слугиня на двореца Бега от недовиждане пропуснала едно кокалче в месото на обяда на принца. Мечобрат, който никога не бил виждал кокал, го схрускал с яките си зъби и като усетил нещо толкова кораво и бодливо в устата си, скочил разярен, хвърлил златното блюдо върху уплашената слугиня, с рев напънал ръце, съборил стените от розов мрамор и излязъл вън. Светът му се видял чуден. Зелени дървета и цветя с разни бои растели около неговия дворец. На големия площад имало пазар. Селяни от околността, наклякали в кръг около площада, продавали кой кестени, кои тикви и фасул, кой пък донесъл едри чушки – червени и зелени, изелени ги натрупал на купчини.

Накрая на площада една полусляпа баба, клекнала пред голяма делва мед, прегракнало припявала:

Мед, сладък мееед!…

Който лизне, ще ми стане

силен, цар на тоя свет…

Погледнал я разяреният Мечобрат, взел своя лък и със сигурна ръка хвърлил стрела и разцепил на две делвата на бабата. Жълтият, сладък мед потекъл в пясъка. Вдигнала очи старицата към разярения Мечобрат и казала тихо и прегракнало:

– Зная те, ти трябва да си царският син. Брат на меча те наричат хората в страната ни.ти строши моята делва, едничката, която ми беше останала, ти изля сладкия ми мед, който моите пчели прилежно събираха цяла година. Проклинам те цял живот да търсиш тая, която се нарича Красимира! Най-хубавата мома на тоя свят!

Стреснал се царският син – клетвата на бабата го ударила право в сърцето.

– Коя е тая Красимира? – запитал той, но бабата не казала вече нищо и занемяла от скръб с поглед в счупената делва.

Мечобрат отишъл при другите продавачи на пазара.

– Коя е тая Красимира? – разтревожено ги запитал той.

– Не знаем – отговорили хората. – Никога не сме чували за нея.

Огледал се Мечобрат, погледнал мраморните развалини на розовия дворец, където израснал як и охранен от грижливите слугини, погледнал бащиния си дворец насреща, прошепнал му: „Сбогом!…” И тръгнал на път.

Клетвата на бабата го тласкала като силен вятър в гърба му.

– Коя е Красимира? – питал навсякъде той хората. – Коя е?

– Не знаем – отговаряли хората. – Никога не сме чували за нея.

И Мечобрат тръгвал отново на път.

Една вечер на един далечен, прашен кръстопът той видял сляп старец, който просел на един камък, свирел на гъдулка и пеел нещо тъжно и неразбираемо.

Мечобрат пуснал в скута му една жълтица и той като и на него му било тъжно, запитал:

– За какво пееш, нещастни старче?

– За Кра-си-ми-ра… – проточил тъжно старецът.

– Красимира? – скочил принцът. – Знаеш ли ти коя е тя и къде е? Аз търся нея, от години я търся!

– Не я знам къде е – глухо отговорил старецът. – Аз зная само нейната песен. Пея я още от младост. А ето ме, вече съм сляп и грохнал.

– Но ти не знаеш ли тогава коя е тя? – извикал Мечобрат.

– Зная – отговорил старецът. – Зная, че тя е най-хубавата мома на целия свят, че нищо не можело да се сравни с нейната хубост. Когато излизала на балкона на своя дворец, звездите побледнявали…

– Но аз не зная къде е тоя дворец и никой никога не го е знаел.

– Но аз трябва да го узная! – извикал със сълзи Мечобрат и се впуснал отново на път.

Вървял той по дъжд, бури, сняг. Спирал всеки скитник и питал:

– Знаеш ли къде е Красимира?

– Не, не зная – отговарял скитникът.

Най-после Мечобрат стигнал палата на Слънцето. Този палат бил построен толкова високо, че той се задъхал, додето стигне дотам. Но Слънцето не било вкъщи, то било на ежедневната си обиколка по небето.

Мечобрата посрещнала Слънчовата майка. Погледнала тя якото, бяло и розово момче и се зарадвала, че нейният син ще има за вечеря сготвено такова охранено месо.

– Влез, влез! – с любезна усмивка поканила тя Мечобрат. – Син ми сега ще се върне.

Но Мечобрат седнал пред слънчовите градини и нетърпеливо зачакал. По едно време от небесата се чул тътнеж.

– Син ми се връща – гордо казала Слънчовата майка.

Вратите на палата се затресли и пред тях застанало Слънцето, дебело и силно, блеснало от злато.

– Хо-хо-хооо! – извикало радостно то, щом съгледало Мечобрат. – Сладка вечеря ще ми сготвиш, майко!

И то извадило златния си меч и го вдигнало над своя гостенин.

Но Мечобрат бързо изтеглил своя брат – стоманения си меч – и го ударил в златния меч на Слънцето.

Изтръпнало Слънцето от удара и между двамата започнала борба за живот и смърт.

Слънцето почувствало, че мечът на Мечобрат се допира до гърдите му и уплашено извикало:

– Не ме пронизвай! Не ме убивай, Мечобрате! Ако загина аз, цялата
земя ще потъне в страшна тъмнина! Кажи ми по-добре какво искаш да ти дам. Всичко ще направя за тебе!

– Добре! – казал Мечобрат и свалил меча. – Ти всеки ден обикаляш цялата земя, ти всичко виждаш от небесата. Кажи ми къде е Красимира?

– Тя е много далече оттука! – затруднено се почесало по тила Слънцето. – Много е далече. През девет морета сред десетото има един самотен остров. Много малко кораби са спирали на неговото пусто пристанище. Сред острова стърчи заключен дворец от бял мрамор, а пред вратите на двореца расте висооооко и безклонно дърво. На върха на това дърво са закачени ключовете на двореца. Ти трябва да ги улучиш с лък, за да паднат. Само тъй ще можеш да отвориш да отвориш вратите и да вземеш Красимира. Но помни, че имаш право да стреляш само три пъти. Не улучиш ли първия път, ще станеш камък до колене; не улучиш ли втория път, ще станеш камък до кръста; не улучиш ли и третия, цял ще се вкамениш и ще останеш на пустия остров завеки. Ти си храбър и силен, помисли си, преди да се решиш!

– Благодаря ти! – извикал Мечобрат и веднага се впуснал на път.
Денем и нощем вървял той и стигнал брега на първото море.

– Продай ми гемията си! – извикал той на един гемиджия, който се греел без работа на слънце.

– Да ти я продам бе, момко – казал гемиджията. – Тя и без това не става за работа. Никой не иска да товари своята стока в нея. Ето ме, и аз стоя по цял ден без работа, но като честен човек трябва да те предупредя, че моята гемия е дяволска. Щом тръгна по море, към полунощ на нея става нещо страшно. Някога си, кой знае кога е било това, с тази гемия тръгнал един млад и силен капитан. За свой екипаж той избрал най-красивите и силни момци на крайбрежието, защото работата, по която отивал, не била проста. Той отивал да вземе за жена най-красивата жена на света-света – Красимира. Плували те през девет морета и като навлезли в десетото, спрели на един пуст остров. Там слязъл капитанът, а момците му останали да го чакат в кораба. Чакали го десет дена и десет нощи, додето разбрали, че капитанът няма да се върне. Разперили платната и тръгнали на път. Но сред море се скарали кой измежду тях да стане капитан. Всички били смели и красиви, всеки искал той да бъде капитанът. Препирали се те, додето идвадили мечове и се сбили. Понеже били храбри и силни, никой никому не отстъпил, а всички паднали мъртви на борда. Настане ли полунощ, те пак излизат и започват своя бой между платната на моя кораб. И те не спират, додето не изхвърлят в битката всичката ми стока в морето. Затова никой търговец не ми дава вече стока за пренасяне. Мога ли да му кажа аз, че всяка нощ на моя кораб тия неуспокоени души водят кървав бой? И тия борци ще се успокоят само тогава, когато си намерят капитан. Ти чу историята на моя кораб.

– Продай ми го! – извикал Мечобрат. – Аз не се боя от тях! Тъкмо с тях искам да отплувам!

Взел гемиджията една торба жълтици и му дал гемията.

Мечобрат разпънал белите платна и тръгнал по море.

Когато брегът изчезнал от очите му, слънцето залязло и звездите излезли на небето. Мечобрат стискал кормилото в ръцете си и сегиз-тогиз оглеждал палубата. Но тя изглеждала тиха и пуста. Само вълните бухтели от двете страни на кораба.

Но към полунощ от дъното на гемията се чули гласове, тропот на крака и от всички отвори и дупки започнали да излизат бледи, красиви момци, въоръжени с остри мечове. С грозен вик се хвърлили те един срещу друг и ножовете им святкали под звездите.

– Спрете! – извикал Мечобрат и изтеглил своя меч.
Запъхтените борци спрели и учудено го погледнали.

– Кой ли е пък този? – извикали те с гняв. – Не прилича на нашия плашлив търговец, който всяка вечер със сълзи на очи ни молеше да мируваме!

– Аз съм вашият капитан! – извикал Мечобрат.

– Капитан! – изревали момците и всички вкупом се хвърлили върху него.

Но Мечобрат вдигнал своя рожден брат – меча, посрещнал ги хладнокръвно и повалил и повалил всекиго едного от тях. Изведнъж на кораба станало чудо. Окървавените воини кротко се повдигнали от палубата, спогледали се и лицата им светнали от усмивка.

– Най-сетне! – извикал тих глас.

– Най-сетне! – прошепнал друг. – Ние намерихме капитана!

И те се вдигнали на нозете си и чинно се наредили в две редици пред него.

– Води ни, капитане! – казал най-старият от тях.

– Ние отиваме да вземем Красимира! – радостно извикал Мечобрат.

– И ти ли отиваш за нея? – изумено извикали матросите. – Първият ни
капитан загина при нейния замък. О, не, не ни оставяй!

– Аз ще взема Красимира! – звънко ги прекъснал Мечобрат. – Вярвайте в мене! А сега, всички по местата си!

Матросите бързо заели всеки своето място: кой при дясното платно, кой при лявото, други пък запълзели по мачтите.

Мечобрат хванал кормилото и корабът на призраците бързо се впуснал напред. Щом се съмнало, матросите на Мечобрат се стопили в зората и той продължил своя път самичък. Но настанало ли полунощ, неговият екипаж

се строил на палубата пред него, всички радостно заели стария си пост и корабът летял напред.

Минали девет морета, навлезли в десетото. Сред него стърчал пуст остров, около който лежали останките на разбити стари кораби. Жива душа не ги посрещнала на брега.

– Вие останете тук и мирно ме чакайте! – казал Мечобрат на своите матроси.

– Върни се жив! Върни се при нас! – със сълзи на очи извикали матросите. – Иначе ние сме осъдени пак на страшни битки.

– Ще се върна! – бодро извикал Мечобрат и на сутринта слязъл на острова.
Вървял той, вървял и съгледал високия заключен замък, сред острова. Пред него стърчало високо безклонно дърво. Връзка ключове била заключена на
върха му.

Сърцето му буйно забило.

Но пред очите му, около вратите на пустия дворец се изпречила гъста каменна гора.

Мечобрат се спрял и замаяно ги погледнал. Всички дървета били човеци, вкаменени мъже, превърнати в бял мрамор.

Сетил се Мечобрат за думите на Слънцето и сърцето му което не познавало страх, се свило.

Ако не сполучи до три пъти да свали със стрелата си ключовете от върха на безклонното дърво, и той ще се превърне на бял мрамор и ще остане на пустия остров завеки.

Но Мечобрат не знаел какво е неуспех, изправил се той сред високото безклонно дърво, на върха на което висяла връзката клъчове, към която са

пращали от векове три стрели най-опитните стрелци на тоя свят, и извадил своя лък.

Вдигнал го Мечобрат, прицелил се, но не улучил и тоя миг станал камък до коленете. Стрелял втори път Мечобрат и се вкаменил до гърди.

Стреснал се храбрият принц. Още една стрела му оставала, за да се вкамени цял и никога да не излезе от тоя остров.

Той извил очи към онемелия дворец, но мисълта за Красимира свила сърцето му.

– По-добре да умра, отколкото да не я видя, тая, която говя цял живот! – извикал със сълзи той, вдигнал лъка и изпратил последната си стрела.

Но в миг върхът на високото безклонно дърво се залюлял и тежката връзка ключове паднала с шум на земята. С трясък ксе разпукал мраморът, който сковавал краката и гърдите на Мечобрат. Той се впуснал с радостен вик към ключовете, вдигнал ги и отворил вратите на мълчаливия дворец. Вътре той намерил Красимира. Тя се люлеела в златна люлка, вързана на две златни палми. Високите звезди, които изгрявали по небето, изглеждали съвсем пребледнели пред нея. Когато видяла Мечобрат, тя се усмихнала и станала.

– Да вървим! – казал едва Мечобрат. – Моят кораб ще ни отведе от този остров.

Тя тихо сложила ръката си в неговата и тръгнала подир него.

Когато дошли до кораба, отдавна било минало полунощ. Верните моряци стояли угрижено на палубата и се взирали в сушата. Когато видяли своя любим капитан да води прекрасната жена за ръка, те отначало замлъкнали, удивени от красотата й, после ги приветствали с неспирни викове и песни.

Мечобрат се оженил за Красимира и я завел в бащиното си царство, дето царували в щастие и голямо богатство до дълбоки старини.

Яна Язова – Творби за деца

 

 

Тръгнала леля гъсана Ана да пазарува за Бъдни вечер. Чанти разтваря тя на пазара, кюфтета мляла, картофи взела, гулия, морков, зеле и чушка, яйце и захар за блага гушка. Най-сетне иде ред на елхата, но никой не е ходил в гората. В такава люта, дълбока зима кой смелост има в снега да гази? Бог да го пази!

Но нашата леля гъсана Ана се развълнува: как ще празнува с нейните мили малки гъсета без елха, цяла от свещи огрята, елха без топки – сини, червени, с ангели в бели, златни премени?

Добрата леля гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, реши да иде сама в гората.

Снегът се вредом в поле белее, над него само перо се вее, перо на малка висока шапка, що е сложила навръх главата тая сърцата гъсана Ана, дето отива сама в гората.

Ето и първи елхи зелени, далеч от шумния град вкочанени, взират се в леля гъсана Ана, едничка жива душа корава, коя със брадва ги приближава.

И тази смела гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, бързо навлезе сама в гората.

Елха – най-тънка, най-права търси, – от сняг, от скреж я тя здраво отърси, отсече я равно с остра брадва и своите малки тя да зарадва, на гръб елхата здраво завърза и към дома си вече забърза.

Отде я зърна кума Лисана:

– Добър ден, лельо гъсано Ано! За Бъдни вечер ли тъй се стягаш? Почакай малко, защо тъй бягаш?

– Добър ден. Празник готвя, сестрице, за дома бързам, драга кумице, че там ме чака челяд голяма и врява вдига, доде ме няма.

– Вземи и моите лисета клети, бедни и прости, да ти са тази вечер на гости! И ти си майка, гъсано Ано – с плач изрече кума Лисана. – Виж, тук в гората от глад си мреме! На Бъдни вечер кой гладен дреме?

– Добре! Да дойдат с мене децата! – викна таз майка добра, сърцата.

Тръгнала леля гъсана Ана, майка отлична, жена напета, след нея цяло хоро лисета.

Пръв гази Крумчо, след него Мара, след Мара Пена – свадлива, стара, след нея Вера – куца, проклета, а подир нея – трите братлета.

На Бъдни вечер насядат вече гъсета луди и на елхата всяко се радва, всяко се чуди. Наоколо им седем лисета, не гледат свещи, нито дървета, едва до гозба всяко допира, а с око хитро гъсе избира.

Умната леля гъсана Ана всичко разбира, с блюда и чаши навред се провира, гостите кани, с месо ги храни, а тия гости звани-незвани се поусмихват на тез покани, към рожбите й тайно си сочат, за гъше месо те зъби точат.

Но нека само среднощ да дойде, когато Дядо Коледа ходи, подарък всяко лисе да вземе, под елха после кой ли иде дреме? Гъсета бели, гъсета слаби – всеки да граби какво обича и към гората бърже да тича!

Ей, полунощно време настана, хитрата леля гъсана Ана навън излезе, че уж да види тоз дядо Мразко дали не иде.

Ей, някой тежко на порти чука, от нетърпение сърце се пука, гъсана Ана от маса става, а на вратата цял в снега застава бау-баучо Мурджо, овчарско куче, страшно и старо.

Зъби оголи, слюнки преглъща, ръмжи – кръвнишки очи обръща.

С вик децата на кума Лиса всяко се дръпна и се стъписа, и през врата ни едно не излезна, кое, где свари, оттам изчезна.

А нашата умна гъсана Ана на видно място Мурджо покани и го нахрани с гозби богати, запя с него и с децата – и тия верни, мили другари там Дядо Коледа на веселби свари.

Надвечер снегът беше мек и нежен.  Покривите на къщите блещукаха, капчуците тихо сълзяха.  От премреженото око на зимното слънце идеха топли лъчи.  Те се промъкваха между чистите оснежени вишнови клончета и къпеха шарената възглавничка на прозореца.  Върху възглавничката дремеше черната затлъстяла котка и броеше врабчетата, накацали пред керемидената клопка, поставена на плета.  В затоплената стоя мирно стояха две дечица: Петърчо и Марийка.  Петърчо шареше пода с тебешир, а Марийка нижеше герданче от сини мънистени зърна.

–   Како  –   обърна се Петърчо към момиченто, –   искаш ли да излезем на снега?

–    Искам  –   отвърна Марийка, –   ама хайде по-напред да попитаме баба може ли.

Отидоха в кухнята.  Баба им режеше лук край огъня.  Двете дечица се изправиха до гърба й, почнаха да се молят.

–    Излезте, врабчета, гушнете се в снега, ама хубаво се облечете и като ви помръзнат ръцете, бърже да дойдете и да ги напечете на огъня – рече баба им.

Марийка нахлузи кожухчето си, облече Петърча, даде му ръкавиците и загърна шията му с вълнен шал. Изскочиха навън.  Най-напред направиха снежни топки, почнаха да замерят врабчетата и малките топчести пилета отлетяха над градината зад снежните върхари.

–   Ох, че мек сняг! –   викаше Марийка, затънала до колене под вишната.

–    Како, искаш ли? –   попита Петърчо.

–   Какво?

–   Да направим едно снежно човече.

–   Хайде! –   плесна ръце Марийка.

Заловиха се за работа. Почнаха да гребат и да трупат сняг.  За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце.  Сложиха му косица от бяла вълна, за да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце сламежливо погледна надоле.  Петърчо се затече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото човече.  Снегът стана пръхкав.  Някъде закукуригаха петли.  Излаяха кучета.  Зимната вечер трепна над селото.  Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си.  Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце.  Наведоха се над златната жарава под камината, ала щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болка.  Влязоха в стаята.  Изправиха се до прозореца и се загледаха навън.  Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче.  То сякаш потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад.  Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души.  Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче.  Дошло си е заедно с колата от пазар.  Излязоха да видят какво е донесъл баща им.  Прибра се и майка им от съседите.  Седнаха да вечерят.  На софрата бащата започна да разказва:

–   Задухал е един вятър откъм Балкана, реже и бръсне.  Нощес ще вие фъртуна.  Който замръкне навън, жив няма да остане.

Подир вечеря всички се прибраха в топлата стая.  Бащата дълго чете един вестник и както четеше, вестникът падна от ръцете му.  Уморен и намръзнал, той легна и завчас заспа.  Майката зави децата си хубавичко и угаси лампата.  Когато в стаята стана тъмно, двете деца си подадоха главите, впиха очи навън и почнаха да търсят снежното момиче.

–   Петьо, видиш ли го? –   прошепна Марийка.

–    Няма го, какичко, къде ли е?

–   Там е, под вишната, аз го виждам.

–   Ами то дали мръзне сега?

–   Мръзне, горкото!

Дълго стояха опулени и мълчаха. Зимният вятър свиреше жаловито като майка на гробище.

–    Како  –  попита Петърчо, –  онуй момиче, нашето, дали ще умре от студ?

–   Ще умре, милото, не чу ли какво рече татко, когато вечеряхме.

–   Хайде тогава да го приберем на топло!

–   Вие какво току шепнете? Защо не спите? –   обади се майка им в тъмнината.

–   Добре, мамо  –   отвърна Петърчо.

–   Почакай още малко, да заспи и мама.  Тогава ще приберем нашето човече  –   проговори Марийка на Петърчовото ухо.

Млъкнаха.  Когато майка им притихна в леглото, те станаха безшумно, наметнаха си дрешките и излязоха навън.  Брулна ги леденият вятър.  Едвам напипаха в тъмнината снежното момиче.  Обхванаха го с ръце, откъртиха го от снега и внимателно го вмъкнаха в къщи.  Сложиха го под камината.  Постлаха му меко, положиха го в леглото, завиха го с едно одеяло и успокоени легнаха да спят.

На заранта, като станаха, първата им работа беше да събудят снежното момиче.  Затекоха се към огнището и що да видят: под одеялото наместо синеокото снежно човече имаше само една локва бистра вода!

Разказаха на баба си.  Баба им прихна да се смее, а те горчиво заплакаха за стопеното синеоко момиче.

 

Ангел Каралийчев

 

Малката елхица стоеше самотна край големия път, който се спуща към града.  Далеко зад нея се тъмнееше старата гора, където нощем виеха вълци, подскачаха катерички по оголените клонки, тичаха бързоноги зайци.  Валеше. Хладните капки се оттичаха по иглиците на самотното дръвце като сълзи.  Зайчето, което носеше име Лъв без опашка, спря пред елхицата и повдигна учудено нагоре очи.

–   Защо плачеш? –  попита то.

–   Защото съм малка и самичка.  Наоколо няма нито едно дръвце.  Зимният вятър ме огъва до земята.  Вълчият вой в гората ме плаши.

–   Ти си едно глупаво дръвче   –  рече Лъв без опашка. –  Защо не отидеш в гората?  Там има вековни борове.  Ще се подслониш под могъщите им клони, ще се потулиш на завет.  Катеричките ще те замерят с шишарки.  Те са много весели.

–   Не мога  –  въздъхна елхицата.

–   Защо?

–   Защото съм закована на едно място.  Имам корен.  Много пъти съм се мъчила да се отскубна и да се махна оттука.  Ще ми се да сляза долу в овчарската колиба и да видя агънцата, които блеят много сладко, а най ми се ще да видя децата, които живеят в топли стаички, спят на креватчета, пият мляко и дърпат опашките на котките.  Чудни неща ми разказва вятърът за тях и за бащите им, които работели в една фабрика с комин, висок до облаците.

–   Значи, ти искаш да отидеш при ония смешни човечета, които имат само два крака?  Добре, ще уредя тая работа  –  поклати глава Лъв без опашка. –  В овчарската кошара има едно бяло агънце.  То ми е приятелче.  Ще го помоля да каже утре на овчаря като тръгне за града, да те отсече и да те отнесе при децата.

–   До края на живота си ще ти бъда благодарна, ако ми направиш тая добрина.  Но ти не се ли боиш от овчарското куче?

Когато настана вечер и всички заспаха, Лъв без опашка слезе пред кошарата и почна да дращи вратата с лапичките си.

–   Кой е? –  обади се отвътре бялото агънце.

–   Аз съм Лъв без опашка.

–   Какво искаш?

–   Слушай, ако си ми приятел, събуди овчаря в зори и му поръчай, като минава край самотната елхица, да я отсече и отнесе на децата!

–   Добре  –  отвърна бялото агънце. –  Друго?

–   Друго няма.  Лека нощ!

В зори то почна да блее толкова силно, че дигна на крак цялата кошара.  Овцете се размърдаха, кучето залая, овчарят се пробуди, грабна ведрото и почна да дои мляко.  Като напълни голямото ведро, той го натовари на каручката, впрегна кончето и потегли за града.  На минаване край елхицата овчарят си спомни, че фабричният вратар му беше поръчал да занесе една елха за децата, затуй спря каручката, грабна секирата и отсече самотното дръвче с един замах и го хвърли върху ведрото.

Подир един час овчарят стигна във фабриката.  Вратарят пое елхицата, усмихна се и я отнесе в един голям салон, където имаше много столове, а по стените окачени портрети.

„Ей сега ще ме насече на парчета и ще ме хвърли в печката, за да ме изгори” –  помисли си с ужас елхицата.

Но вратарят не я изгори.  Той й направи кръстовидно стоило и я изправи насред салона.  Цял ден елхицата стоя правичка.  Надвечер дойдоха три девойки.  Те донесоха свещички и най-чудни украшения: картинки, позлатени орехи, птичета.  Почнаха да кичат елхицата и я накичиха тъй хубаво, че когато тя се погледна в насрещното огледало, цялата затрепери от вълнение.  Под нея девойките наредиха чудесни подаръци за деца: обувки, чорапи, кукли, кончета, футболна топка и книги с картинки.

На Нова година подир пладне в големия светнал салон нахълтаха стотина деца.  Те заобиколиха елхата и я загледаха очаровани. Свещичките пламтяха, по клончетата златните орехи грееха, птичетата се люлееха с разперени крилца.

Тогава елхицата рече със своето дървено гласче:

–   Мили деца, аз съм най-щастливото дръвце на света.  Къде е моят приятел Лъв без опашка, да ме види?

–   Тук съм! – изкрещя Лъв без опашка и раздвижи големите си уши зад големия прозорец.  Той се беше покатерил върху купчината сгурия пред прозореца и наблюдаваше празника.

–   Я вижте зайчето! –  извика едно момиченце, което имаше на главата си качулка със заешки уши.

Всички погледнаха натам, но Лъв без опашка беше вече изчезнал.

–   Ти си зайче! –   весело се развикаха децата и се наредиха едно след друго, да си получат новогодишните подаръци.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
— Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
— Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
— Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
— Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
— Трябва да намериш — казала феята — животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
— Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после — прибавил той през сълзи — тя ще умре, преди да съм се върнал.
— Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
— Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
— Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би — рекъл си той — ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
— Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда — рекъл си Анри. — Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
— Ако трябва и сто години да вървя — казал той, — ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
— Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? — рекло то. — Какво ще търсиш на върха на планината?
— Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
— Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
— Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
— Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
— Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи — тряс! — част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
— Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
— Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
— Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
— И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
— Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
— Аз прибрах житото на старчето — рекъл си Анри, — ще мога да обера и гроздето на великана.“
— Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
— Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
—  Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
— Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
— Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
— Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
—  Какво да сторя? — рекъл Анри. — Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
—  Какво дириш в моите владения? — казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
—  Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори — птици и четирикраки — и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
— При тези думи вълкът изчезнал.
— Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
— Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
— Ти ми спаси живота — изгракал гарванът — и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки,  диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
—  Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
— Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
— Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
— Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
—  Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
— При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
— Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
— — Качи се на гърба ми, Анри! — казал вълкът.
— Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
— Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
— Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът — рекъл Анри. — Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
— Няма да мръдна оттук — рекъл той, — докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
— Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
— Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
— Истина ли? — рекъл котаракът. — Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко — пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
— Анри — рекла жабата, — ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
— Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
— Уважаеми, котаране – казал Анри, — ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
— ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
— Когато си болен — казал му той — или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът — болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
— Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
— Какво търсиш, момченце? — запитал докторът. — И как можа да стигнеш до тук?
— Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
— Всички, които идват от името на феята Добротворка — рекъл дребничкият доктор, — са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
— Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
— Какво да сторя сега — рекъл той, — за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
— Да видим — казал си — дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
— Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
— Колко си пораснал, мое скъпо дете! — се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
— Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата — до красива поляна.
— Всичко това е за тебе, мой храбри Анри — рекла феята. — Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.

Имало едно време един селянин, който бил повикан да служи на царските кораби. А царската морска служба била от дълга по-дълга Затова на раздяла той рекъл на жена си:
— Отивам моряк и сигурно ще ме държат там дълги години, жено, затуй ти наглеждай добитъка и работи нивите да се прехранваш, докато се върна. Ето ти и малко пари, та като ни се роди дъщеря и порасне, да има с какво да й направиш чеиз за зестра. Пък ако се роди син, и за него ще потрябват пари, като се зажени.
Заминал селянинът и след няколко месеца жена му родила не момиче, не момче, а две момчета-близначета. Кръстила едното Иван, а другото Петър, но въпреки че имали имена, всички в село ги наричали „моряшките близнаци“. Момчетата расли и порасли едри и яки момци. Веднъж те рекли на майка си:
— Мамо, татко не е ли оставил пари? Искаме да идем на пазар в града и да си купим по един хубав кон, но нямаме пари.
Майка им дала парите, които оставил мъжът й, и ги посъветвала на изпроводяк:
— Слушайте, деца! Когато ходите из града, поздравявайте всекиго, когото срещнете! Никого не отминавайте без поздрав и поклон, какъвто и да е!
— Хубаво, мамо — съгласили се близнаците и тръгнали.
Когато стигнали на пазара, видели много коне, но нито един не им харесал. Иван рекъл на Петър:
— Виж колко много хора се трупат в другия край на площада.
Да идем и ние да видим какво има там.
Отишли близнаците и що да видят: на два дъбови стълба били привързани два чудно хубави жребеца с по две железни вериги, заключени с по два кофара, за да не ги отвърже някой. Конете пръхтели, дърпали се, зъбели се, ровели с копита земята, но не можели да се освободят. А хората ги гледали смаяни отстрани.
— За колко продаваш тия жребци? — попитал Иван стопанина.
— Няма за какво да питаш — отвърнал стопанинът. — Това не е стока за слабак като тебе.
— Сигурен ли си, че конете не са за мене и за брат ми? Може би ще ти платим за тях добра цена, само че най-напред трябва да им погледнем зъбите.
— Който смее, нека иде при тях и им прегледа дори ушите, ако иска! — засмял се стопанинът.
Иван и Петър приближили до конете, за да погледнат зъбите им, но животните се изправили на задните си крака. Братята ги ударили с колена в гърдите, веригите веднага се скъсали, а жребците отскочили няколко метра назад и паднали по гърбовете си. Сетне рипнали и побягнали извън града.
— Това ли ти е прехвалената стока? — викнали близнаците. — Това не са коне! И без пари да ни ги даваш, няма да ги вземем!
Всички се зачудили на юначеството на двамата близнаци, а на стопанина се доплакало, че загубил конете си. На близнаците им дожаляло за стопанина. Те излезли на полето, провикнали се юнашки и конете долетели сами и спрели пред тях като заковани. Иван и Петър ги завързали пак с веригите и ги отвели на стопанина им, който се зарадвал безкрайно много, а те си тръгнали за дома.
Като повървели малко, срещнали един белобрад старец, ала били забравили какво заръчвала майка им на тръгване и го отминали без поздрав. След малко Иван се досетил и казал бързо на брат си:
— Ние забравихме да поздравим стареца и да му се поклоним.
Те се върнали, настигнали стареца, свалили шапки и дълго му се кланяли.
— Прости ни, дядо — помолили се те, — загдето те отминахме, без да те поздравим.
— Простено да ви е — отговорил старецът. — Накъде сте се запътили: по работа ли, или подвизи да вършите?
— Ходихме на пазара — отвърнали близнаците. — Искахме да си купим по един кон, но нямаше като за нас.
— Елате с мене — казал старецът. —. Ще ви подаря по един такъв кон, че цял живот да ме споменавате.
И той ги завел в една планина, отворил там една желязна врата, из която излезли два големи и силни коня.
— Ето коне за вас — рекъл старецът и изчезнал за миг.
Близнаците яхнали конете, пришпорили ги и скоро пристигнали у дома. Разправили всичко на майка си, похвалили се как един старец им подарил чудно хубавите коне, а накрая рекли:
— А с парите утре ще идем да си купим мечове.
— Идете — съгласила се майката.
На другия ден отишли при един изкусен ковач и му казали:
— Искаме да ни направиш по един хубав и тежък меч.
— Но аз имам готови — отвърнал учудено ковачът.
— Те са леки за нас. Ние искаме да тежат над сто кила.
— Не мога да ви изкова такива…
Нажалили се много братята от отказа на ковача да им направи тежки мечове и поели към дома си с наведени глави.
Тъкмо излезли от града, и срещнали познатия старец. Щом го видели, близнаците го поздравили, поклонили му се и му разказали къде и за какво са ходили.
— Елате с мен — рекъл им старецът. — Аз ще ви подаря по един меч, но такъв, какъвто приляга на юнаци като вас! — И пак ги повел към планината.
Там отворил същата желязна врата и изнесъл отвътре два тежки и остри меча, дал им ги и пак изчезнал.
Като ги видяла да пристигат на вълшебните си коне с новите мечове на кръста, майката въздъхнала и заронила сълзи:
— Ех, деца, деца, виждам, че няма да храните майка си…
И наистина след няколко дена те препасали мечовете, възседнали конете, помолили майка си да ги благослови и тръгнали да си търсят щастието по света. Яздили без умора три дни и три нощи и на четвъртия ден стигнали до един кръстопът, на който имало две табели, едната сочела надясно и на нея пишело, че който тръгне натам, сигурно ще стане цар, а другата показвала наляво и надписът й гласял, че който тръгне натам, сигурно ще умре. Да тръгнат двамата надясно — не си струвало за юнаци като тях, пък и двамата едновременно не можели да станат царе, затова Иван предложил:
— Слушай, братко, аз съм по-силен от тебе и ще хвана левия път, пък ти поеми надясно. Дано успееш да станеш цар.
Простили се по братски и всеки тръгнал по своя път. Петър, който хванал надясно, стигнал до едно царство. Като видял царят какъв юнак е Петър, харесал го много, оженил го за дъщеря си и му дал да управлява царството вместо него.
А Иван, който поел наляво, пътувал цял месец непрекъснато, докато пристигнал в едно голямо царство. В това царство всички къщи били покрити с черно, над покривите се веели черни знамена, а хората били облечени в черно и изглеждали много тъжни. Учудил се Иван и попитал за това първата срещната бабичка.
— Остави се, синко — казала тя, — всеки ден от морето излиза един голям морски змей с дванайсет глави и изяжда по една девойка — ние му ги даваме, защото иначе заплашва да унищожи столицата. Сега дойде редът на най-голямата от трите царски дъщери. Заведоха я вече на морския бряг и я оставиха там на змея да я изяде.
Ето защо хората са угрижени, тъжни и скръбни.
Иван яхнал коня си и препуснал право към морския бряг. Видял там царската дъщеря завързана с вериги и тръгнал към нея.
— Върви си по-скоро, юначе, защото змеят всеки миг може да дойде и ще те изяде — викнала му тя.
— Не бой се, хубавице — отвърнал й спокойно Иван, — с мене змеят ще се задави! — Сетне пристъпил към нея, хванал веригата и я скъсал, сякаш била най-обикновен конец, довлякъл грамадни дървета, наклал буен огън и легнал на коленете на царската дъщеря, като не забравил да й поръча: — Аз ще подремна малко да си поотпочина, а ти гледай все към морето. Щом видиш, че се задава облак и морето почне да се вълнува, събуди ме.
Заспал Иван дълбоко, а девойката не сваляла очи от морето. Изведнъж се задал облак, морето се развълнувало и над водата се появил морският змей. Царската дъщеря събудила юнака. Той рипнал веднага на крака, метнал се пъргаво на коня и измъкнал чевръсто меча си. Морският змей налетят право върху него. В очите му бляскали светкавици, а устата му бълвала пламъци. Щом стигнал брега, развикал се, та земята чак потреперила:
— Предай се, юначе! Колкото да си як, ти не можеш да се бориш с мене и затуй влез доброволно в гърлото ми! – И раззинал уста.
— Почакай малко — засмял се Иван, — та да не се задавиш… — И като развъртял меча си, нахвърлил се на змея.
Развихрил се страшен бой — нечут и невиждан. Иван въртял меча си и удрял с него без почивка змея. Успял да отсече шест глави, но на седмата мечът му се сгорещил толкова много, че не можел да го държи повече в ръката си. И се замолил на царската дъщеря:
— Спаси ме, хубавице! Намокри забрадката си в морето и ми я дай да обвия дръжката на меча си, защото иначе не ще мога да го
държа повече — и двамата ще загинем!
Хубавицата веднага притичала, топнала забрадката си в морето и му я дала. Иван увил дръжката, стиснал меча още по-здраво и като се развъртял — отсякъл и седмата глава. Морето тозчас се укротило, стихнало. Юнакът хвърлил тялото на морския змей във водата, сбогувал се с царската дъщеря и се прибрал у дома си. Хвърлил се на завивките и веднага захъркал — тъй бил уморен от боя, че спал непробудно три дни и три нощи.
А през това време на разсъмване царят пратил началника на стражата да види какво е станало с дъщеря му. Началникът се изненадал, като я намерил жива. И щом научил от нея, че морският змей е мъртъв, извадил сабята си и я опрял в гърдите на девойката.
— Ще те заколя като пиле, ако не кажеш на баща си, че аз съм убил змея и съм те спасил! — заканил се грозно той.
— Ще кажа — уплашила се и обещала царската дъщеря.
Като научил това, царят веднага решил от благодарност и за награда да омъжи дъщеря си за началника на стражата. След три дни трябвало да стане сватбата. На празненството по тоя случай отишъл и Иван. Щом го съзряла между хората, царската дъщеря го посочила на баща си и прошепнала в ухото му:
— Този юнак уби змея, началникът ме заплаши да те излъжа.
Царят се ядосал много и накарал начаса да накажат началника на стражата, а тъй като всичко по сватбата било вече готово, оженил Иван за дъщеря си.
Така Иван останал в престолния град край морето и заживял като същински цар.