Чуй всички приказки

Живеел някога един голям лакомник. По-голям от него едва ли можело да се намери по света. От сутрин до вечер той не спирал да яде и продължавал да е гладен. Щом свърши да закусва, започвал да обядва, а щом приключи обяда, нахвърлял се на вечерята. След това дълго не можел да заспи от глад и щом заспи, веднага започвал да сънува, че яде.
Той често излапвал не – само на сън, а и на яве – цяло прасе, не мъничко, а такова, което едва ще се побере в голяма фурна. Разбира се, заедно с него поглъщал и по десетина хляба и десетина кофи със салата.
Коремът му така се натъпквал, че повече и залък нямало къде да се побере. Но дори когато коремът му бил сит и пресит, мозъкът и очите му оставали гладни – изяденото все му се струвало малко. Затова той решил да се обърне с молба към небето:
– Господи, защо си ми дал две ръце и два крака, две очи и две уши, а само един корем?!…
Лакомникът бил богат доста човек, обаче за година-две успял да излапа всичките си пари и всичкия си имот. Докарал се до просешка тояга и като не бил хапвал нищо няколко дена, пак се обърнал към небето:
– Господи! – казал той. – Добре, че си ми дал само един корем. Ако имах два, досега щях да съм пукнал от глад…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2627″]

Н

америх си нова квартира –
на партера тя се намира.
Не е нужно, както до вчера,
по стълбите да се катеря,
а право при мене се влиза.

Гората е също наблизо,
та докато приказки пиша,
от чистия въздух си дишам.
Богатство са също за мене
и горските багри зелени. 

Чудесно е всичко, обаче
не мога да свикна с това, че
през моя прозорец отворен
надничат минаващи хора,
магарета, мечки, сърнички
от близки села и горички
и всички ме молят горещо
за тях да напиша по нещо.
Пристигат един подир други,
изтъкват ми свойте заслуги,
подаръци носят ми даже
и чудя се как да откажа.

Тъй всекиго за да прославя,
разклатих доброто си здраве,
че дните ми бяха заети
изцяло – да пиша куплети
за котки и кученца мили,
но също и за крокодили…

Най-после реших и готово –
преместих се в жилище ново.
На втори етаж се намира.

Оставен най-после на мира,
аз вече не пиша за всички,
а само за пойните птички
и за дълговратия, прав,
надничащ в дома ми, жираф.

С хляб и сиренце в ръка
спрях до близката река.
Там усетих страшен глад
и излапах цял комат.
А накрая за десерт
слушах жабешки концерт.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2648″]

Имало едно време еидн добър, който се наричал Урашима.
Той бил едър и силен, имал добро сърце и много обичал животните.
Един ден, както си ходел по брега на морето, забелязал купчина момчета, които крещели и се боричкали около нещо, което не можел да види добре. Помамен от любопитството си, той се приближил и разбрал, че тези нехранимайковци измъчвали една костенурка, която успели да измъкнат от водата. Те я удряли, преобръщали я и изглежда добре се забавлявали като й причинявали такива мъки.
— Не ви ли е срам? — извикал Урашима. — Защо измъчвате така това бедно създание? Какво ви е сторило то?
— Ами ти защо се бъркаш? — отвърнали дръзките безделници. — Тази костенурка е наша.Остави ни намира.
И без да слушат повече добрия човек, те продължили своята лоша игра.
Като видял, че думите му отиват напразно, Урашима извадил от джоба си няколко сребърни монети, които бил спечелил с тежък труд и с които щял да си купи нещо за ядене, и им казал:
— Хайде да се спогодим. Вземете тези пари и ми дайте костенурката.
Хлапаците не чакали да им повтори. Грабнали парите и хукнали към най-близкия продавач на бонбони.
Урашима взел да милва полека костенурката, после я върнал във водата с думите: „Върви, клета костенурке, и не се оставяй вече да те хващат!“ После се върнал у дома си усмихнат, с празен стомах, разбира се, но със задоволство в сърцето, задето е постъпил така.
След няколко дена Урашима излязъл с малката си лодка в открито море и тъкмо се канел да хвърли рибарската си мрежа, чул един глас да го вика:
— Чичо Урашима, чичо Урашима!
Той се огледал учуден наоколо, но видял само небето и морето. „Трябва да сънувам“ — рекъл си той. Но тихото гласче пак подхванало:
— Чичо Урашима, чичо Урашима!
Още по-зачуден, човекът се взрял в морето и този път видял една костенурка, която плувала към него. Като го наближила, тя се
поклонила вежливо и казала:
— Добър ден, чичо Урашима, не ме ли позна? Аз съм костенурката, която ти изтръгна от ръцете на жестоките нехранимайковци. Много съм ти благодарна за това и искам да ти се отплатя. Качи се на гърба ми и аз ще те отведа при всемогъщия Дракон, царя на океаните.
Смаян, Урашима направил каквото му казала. Щом яхнал костенурката, и тя се гмурнала в дълбочините на морето.
Така те се спускали безкрайно, минавали покрай чудни градини, които човешко око никога не било виждало. Накрая стигнали пред един великолепен палат, изграден от перли, лазурен камък, ахат, корали и безброй други скъпоценни камъни. Главната врата на палата, украсена със син, червен и жълт емайл, се отворили загадъчно пред тях.
— Ние сме в палата на всемогъщия Дракон, владетеля на всички океани — казала костенурката. — Върви, той те очаква.
Когато влезли в палата, различни риби с ослепителни цветове излезли да ги посрещнат. Те се поклонили дълбоко пред Урашима, съпроводили го през безбройни зали, една от друга по-разкошни, и накрая спрели пред всемогъщия Дракон. Да се каже, че Урашима бил учуден, ще бъде далеч от истината. Той никога не бил виждал такива чудеса и дори не бил помислял, че могат да съществуват. С отворена уста гледал около себе си и дори не се сетил да се поклони пред царя, както направили всичките му придружители. Драконът слязъл от трона си, приближил се до него и казал:
— Значи ти си Урашима, човекът, преизпълнен с доброта, който е дал всичките си пари, за да освободи клетата костенурка! Благодаря ти, Урашима, бъди добре дошъл в моето царство. Всяко твое желание ще бъде повеля за нас и ти ще бъдеш мой гост толкова дълго време, колкото ти хареса. Сега върви. Тук ти си в свой дом.
Той плеснал с ръце и се появили безброй малки рибки — танцьорки, чиито перки били от тънък воал във всичките цветове на дъгата. Те захванали да играят пред нашия герой много красив танц. А в това време един октопод с помощта на един тон и още други риби приготовлявали вкусно ядене в чест на госта.
Очарован от този необикновен свят, Урашима не забелязвал как времето лети.
Но накрая всеки се уморява и от най-хубавите неща. Един ден Урашима се замислил за своята малка къща, за родителите си и пожелал да се върне между хората и пак да подхване работата си.
Той отишъл при Дракона и като паднал на колене, рекъл:
— Всемогъщи царю, много съм ти благодарен за гостоприемството. Но време е вече да се върна между хората. Нареди, моля ти се, на костенурката да ме отведе. Драконът, който се бил привързал към рибаря, се натъжил, като научил, че той иска да си отиде, и се опитал да го отклони от това му намерение, но напразно. И за да не наскърби приятеля си, Драконът накарал да повикат костенурката и й наредил да отведе Урашима на земята. После той подал на рибаря едно малко ковчеже и му рекъл:
— Сбогом, Урашима. Аз бих искал да те задържа край себе си завинаги. Но нека бъде волята ти. Дръж, вземи това ковчеже за спомен от мене, но добре се пази да не го отвориш. Сбогом!
Урашима взел ковчежето, поблагодарил още веднъж на Дракона за гостоприемството и яхнал костенурката За миг костенурката го отнесла на брега на морето там, откъдето бил тръгнал преди толкова, време, и след като се сбогувала с него със сълзи на очи, тя отново се гмурнала в морето.
Урашима, щастлив, че отново се намерил под синьото небе, поел пътя към своето село. За голямо свое учудване разбрал, че там всичко се било променило.
Той потърсил бедняшката си къща,но на нейно място се издигал дворец. Потърсил своите родители, приятелите си, но не намерил никого. Това станало, защото той бил прекарал много, много години в морските дълбини!
Така се скитал отчаян по улиците и хората гледали учудено този млад човек, облечен старовремски.
В своето объркване той взел ковчежето и тъй като не си спомнил заръката на Дракона, го отворил. Един бял облак изплувал от него и цял го обгърнал. Като минало замайването му, младият рибар се видял преобразен в прегърбен старец с посребрени коси и дълга бяла брада. Драконът го бил дарил с вечна младост, затворена в ковчежето, но рибарят Урашима я оставил да му се изплъзне…

Живял някога на брега на океана снажен и работлив момък. Казвал се Ванг-Чо-Лин. Ванг-Чолин бил рибар. Той излизал призори с малката си лодка в океана и се връщал към залез слън¬це. Момъкът продавал своя улов на богатите търговци. Ала уловът не всякога бивал голям. Дори един ден Ванг-Чо-Лин не можал да хва¬не нито една рибка. Още първия път, когато хвърлил мрежата, в нея попаднала само една раковина. Той я взел и я хвърлил обратно в оке¬ана. Ала до вечерта всеки път, когато изтеглял мрежата, момъкът не намирал в нея нищо друго освен същата златиста раковина. Колкото и далеч от лодката да я запращал, тя пак попадала в мрежата му.
Слънцето залязло. Настъпил здрач. Ванг-Чо-Лин не преставал да мята и изтегля мрежата и всеки път връщал черупката наново във водата. Свечерило се съвсем. Океанът притъмнял. Момъкът хвърлил за последен път мрежата. Когато я изтеглил, златистата раковина пак била в нея. Разбрал най-сетне Ванг-Чо-Лин, че не ще се отърве от тази черупка, взел я и я задържал в ръката си. Раковината заблестяла като малка Звездица в безлунната нощ. Момъкът я сложил в пазвата си и загребал към брега. Подухвал лек ветрец. Потната риза застудяла на гърба на Ванг-Чо-Лин, ала в пазвата си той усещал топлинка.
Било късно през нощта, когато Ванг-Чо-Лин стигнал у дома си. Той сложил раковината в една делва, а сам, уморен и гладен, се тръшнал на твърдото легло. Момъкът притворил очи, ала не можал да заспи.
По едно време стаята се озарила от някаква силна светлина. Погледнал младият рибар и що да види: светлината излизала от делвата, в която бил сложил раковината. А след малко в сиянието се поя¬вила чудна хубавица! Тя пристъпила към момъка и проговорила:
— Дойдох да стана твоя жена, Ванг-Чо-Лин. Моето име е Ра. Искаш ли ме?
Ра била феята на раковините, една от стоте дъщери на богинята па Морския лазур. Стоте феи никога не напускали своя кристален дворец на Острова на коралите. Ра била най-малката и най-хубавата от всички.
— Толкова хубост не е на хубаво! — казвала често богинята на Морския лазур, като гледала замечтаните очи на Ра.
Ра обичала да гледа от прозореца. И ето, един ден тя съгледала в океана лодката с младия рибар. Ра почнала да чака всеки ден и всеки ден виждала момъка. Виждала тя колко е снажен и сръчен. Разбрала колко е силен и весел. Та как няма да разбере? Ванг-Чо-Лин по цял ден мятал и изтеглял мрежата, като пеел с топлия си кадифен глас.
„Ако всички смъртни са толкова хубави, работливи и весели, све¬тът на хората навярно е прекрасен!“ — завидяла Ра и замечтала да отиде при хората.
Една нощ Ра излязла скритом от двореца, изтичала до края на скалата, превърнала се в раковина и се търкулнала във водата. Така тя достигнала хижата на Ванг-Чо-Лин.
— Искаш ли ме за жена? — повторила въпроса си Ра.
Ванг-Чо-Лин разтъркал очите си и пак погледнал:
— Истина ли е това, или сънувам? — попитал той с пресъхнали от изненада устни.
Ра го прегърнала и сложила глава на младите му, силни гърди… И заживели щастливо рибарят Ванг-Чо-Лин и неговата прекрасна невяста. Работели те и пеели заедно.
Три години богинята на Морския лазур търсела изчезналата си дъщеря — феята на раковините. Най-сетне открила следите й в малкото рибарско селце на брега на океана. Богинята на Морския лазур не можела да повярва, че в света на хората, с този беден рибар нейната дъщеря, нейната фея на раковините може да бъде по-щастлива, отколкото на Острова на безсмъртието. Тя заповядала на Ра още същата нощ, преди да настъпи утринната зора, да се върне на острова. Ако ли не стори това, богинята на Морския лазур ще накара океана да се надигне от бреговете си, да залее и да унищожи целия свят на смъртните.
Ра вече била толкова обикнала своя мъж и всички хора, че от страх да не загинат се подчинила.
Когато се събудил заранта, Ванг-Чо-Лин видял, че е сам. Той веднага отгатнал какво се е случило, влязъл в лодката си и загребал с все сила към Острова на коралите.
Като го видяла да приближава, богинята на Морския лазур страшно се разгневила. От нейния гняв засвистял вятър. Оловни облаци закрили изгряващото слънце. Забушувал океанът. Малката рибарска лодка се носела като орехова черупка върху яростните вълни, ала Ванг-Чо-лин здраво стискал кормилото.
В това време в кристалния дворец на Острова на коралите Ра плачела и молела майка си да смири гнева си и да спре бурята. Ала нейните сълзи и молби още повече разгневили богинята на Морския лазур. Светкавици като огнени змии се застрелкали над малката лодка. Гръмотевици разтърсили натежалото небе и заплашвали да го сгромолясат върху младия рибар. Ала Ванг-Чо-Лин бил неустрашим. Неговата вяра в обичта на Ра му давала сили да се бори с водната стихия и да дочака победата на справедливостта!
И наистина, богинята на Морския лазур се уморила да беснее, а Ванг-Чо-Лин, здрав и читав, все още сновял в яростната буря и вече трето денонощие неговата лодка обикаляла Острова на коралите. Богинята на Морския лазур била изумена от любовта на младия рибар, от смелостта и волята му, от неговите неизчерпаеми сили. Тя била трогната от голямата обич на Ванг-Чо-Лин, от огромната човешка обич!
Богинята на Морския лазур се тръшнала победена.
В този миг облаците се разнесли, вятърът утихнал, укротил се океанът. Заблестяло небето в чудна утринна синева.
— Върви, моя малка фейо на раковините! — казала най-сетие богинята на Морския лазур. — Иди, Ра! Иди завинаги при своя избраник! Иди… при хората…

Някога в глъбините на Балтика се издигал дворецът на кралица Юрата. Стените на този дворец били от чист кехлибар, праговете му от злато, покривът от рибени люспи, а прозорците от диаманти. Веднъж кралицата изпратила своите щуки да поканят най-прочутите богини от приказките да дойдат в двореца за съвет и пиршество. Дошъл насроченият ден и поканените богини пристигнали. В същия миг в залата се появила кралицата, заобиколена от придворната си свита. С учтив по клон тя поздравила гостите и като седнала на кехлибарения трон, рекла:
— Мили ми приятелки! Знаете добре, че моят всевластен баща Праамжимас, господар на небето, земята и морето, остави под моя власт и закрила тези води и всички техни обитатели; сами сте свидетели на моето мъдро и щастливо владичество. Дори и най-мъничкото червейче, дори и най-дребната рибка нямат причина да се оплачат — всички живеят в мир и съгласие, никой не се осмелява да посегне на другиго. Но сега по бреговете на моите владения — там, където река Швента се присъединява към моето кралство, — един нечестив рибар, наричан Каститис, един нечестив и простосмъртен човек се осмелява да наруши спокойствието на невинните ми поданици, да ги хваща в мрежа и да ги осъжда на смърт, след като самата аз не смея да уловя за своята трапеза нито една рибка — дори от калкана, който тъй обичам, изяждам само половината, а другата половина пущам пак обратно в морето. Такава дързост не бива да се остави ненаказана. Ето, чакат ни приготвени лодките, нека тръгнем към бреговете на Швента, защото тъкмо по това време оня хвърля мрежите си. Нека го примамим с нашите песни и танци на морското дъно и там да го удавим в прегръдките си, да засипем очите му с пясък.
Казала кралицата на Балтика това и мигновено потеглили сто кехлибарени лодки, за да извършат жестокото отмъщение.
Плавали, слънцето греело приятно, морето било тихо, а ехото разнасяло по крайбрежието думите на тяхната песен:
„О, рибарю млад, горко ти!“
Като спрели близо до устието на реката, богините съгледали как рибарят развива мрежата си, приседнал на брега. Улисан в работата, той нищо не забелязвал в началото. Но когато прекрасната песен докоснала слуха му, обърнал поглед към водата и видял стоте кехлибарени лодки, стоте чудесни лодки, а пред всички плавала кралицата с корона на главата, с кехлибарен жезъл в ръката. Все по-примамлив звън се разливал, морските девойки го заобиколили и със своята прелест го примамвали към себе си:
„О, рибарю, млад красавец, тук ела, във наште лодки.
Своите грижи ще забравиш в танци, в песни и разходки.
Божи сан ще ти дариме, с нас когато заживееш.
А щом бъдеш наш любимец — и морето ще владееш.“
Слушал рибарят и помамен от коварната съблазън, се канел да скочи в обятията на богините, когато кралицата дала знак на своите приятелки да млъкнат и се обърнала към него, който бил изумен.
— Спри, безразсъдни човече! Твоето престъпление е голямо и заслужава наказание, ала аз ще ти простя при едно условие. Хареса ми твоята хубост, обичай ме и ти и ще бъдеш щастлив. Но ако отхвърлиш любовта на Юрата, тогава ще ти запея такава песничка, че в същия миг ще бъдеш в моя власт, а докосна ли те с жезъла си — ще загинеш.
Момъкът й се заклел във вечна любов. Кралицата му отговорила:
— Сега вече си мой. Не се приближавай към нас, защото ще загинеш. Но запомни, че аз ще идвам всяка вечер при теб и ще се виждаме на тая скала, която отсега ще носи твоето име и ще се нарича Каститис.
И кралицата веднага изчезнала с цялата си свита.
Година вече минавала, откакто кралицата Юрата излизала всяка вечер на брега и горе на скалата се виждала със своя любим. Но като научил за тия срещи, всемогъщият Перун страшно се разгневил, загдето богиня се е влюбила в простосмъртен. И когато веднъж кралицата се върнала в своя дворец, той хвърлил от небето гръмотевица, която разсякла морските вълни, паднала върху дома на кралицата, убила я, а кехлибарения дворец раздробила на късчета. После Праамжимас приковал рибаря на морското дъно под скалата и сложил пред него трупа на любимата му, за да го гледа вечно и да бъде принуден вечно да оплаква нещастието си. Затова сега, когато морският вятър надигне вълните, се чува далечно стенание — стене бедният рибар, а водата изхвърля кехлибарени късчета — късчета от двореца на балтийската кралица.

Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
— Не се ли страхуваш от котката?
— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо, — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважа­вам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.
— Tова е глава от нищо: даже и да я удариш в стената, няма да те заболи.
Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като то се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичкото това нищо, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.

Когато момиченцето е болно, трябва и куклите му да се разболяват, за да му правят компания, дядото ги пре­глежда, предписва им подходящи лекарства и им прави много инжекции с една химикалка. — Това дете е болно, докторе.
— Яда видим. Е, да, струва ми се, че има тежък мърморит.
— Опасно ли е?
— Много. Дайте му да пие от този сироп от син молив и му направете масажи с книжка от анасонов бонбон.
— А това детенце, не ви ли се струва и то болнаво?
— Много е болно, вижда се без бинокъл.
— Какво му е?
— Малко хрема, малко хремичка и двеста грама остър ягодит.
— Майчице! Ще умре ли?
— Няма опасност. Дайте му тези таблетки от глупидин, разтворени в мръсна вода, но употребете зелена чаша, защото червените чаши ще предизвикат зъбобол.
Едно утро момиченцето се събужда здраво, докторът му казва, че може да стане, но дядото иска лично да го прегледа, докато майката приготвя дрехите.
— Я да чуем сега. . . кажи трийсет и три. . . кажи перепепе. . . опитай се да пееш. . . готово: имаш една истин­ска лакома треска.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2647″]