Чуй всички приказки

Един княз три месеца обсаждал вражеска крепост и все не успявал да я превземе. Недоволен от войската си, той заповядал на съветника си да изпрати писмо у дома със заповед да му изпратят като подкрепление още една дружина от най-отчаяните храбреци. Съветникът му оаче обърнал внимание, че армия от овни под командването на лъв е по-добра, от армия от лъвове, командвана от овен. И предложил да изпратят друг комансдващ.

В Индия живял свят човек, велик мъдрец, наричали го Вяса. Той е известен като автор на афоризмите на Веданта. Самият той не бил съвсем достигнал целта, но синът му, Шука, се родил съвършен. Вяса научил сина си на мъдрост и след като му преподал истината, го изпратил в двореца на цар Джанаки. Последният бил велик цар и се наричал Джанака видеха. "Видеха" означава "без тяло." Бъдейки цар, той съвсем забравил, че има тя¬ло, и се чувствал през цялото време дух. Момчето Шука било изпратено при него, за да се поучи на мъдрост.
Царят, знаейки че синът на Вяса идва при него, дал предварително съответните разпореждания и когато момчето се появило пред вратите на двореца, стражите не му обърнали никакво внимание. Те му дали само един стол и Шука седял на него три дни и три нощи. Никой не говорел с него, никой не го попитал кой е, откъде е. Той бил син на велик мъдрец. Баща му бил известен човек, почитала го цялата страна, а и самият Шука бил достоен за почит човек, само че невежите, груби стражи на двореца не му обръщали никакво внимание. След като изминали трите дни, дошли министрите на царя, събрали се знатните велможи и го приели с големи почести. Те въвели Шука във великолепни покои, изкъпали го в благоуханна вана, дали му чудни дрехи и в продължение на осем дни го обграждали с всевъзможен разкош. Но сериозното и ясно лице на Шука не се променило ни най-малко от новото отношение към него. Той и в разкоша останал същият, какъвто бил и когато чакал пред вратите. Когато накрая Въвели момчето при царя, той седял на трона, разнасяла се музика, всички около него танцували и царяло веселие. Царят дал на Шука чашка мляко, която била напълнена догоре и го помолил седем пъти да обиколи с нея залата, без да пролее и капка. Момчето взело чашката и тръгнало сред музиката и обкръжаващите го прекрасни лица. Съгласно желанието на царя той седем пъти обиколил залата, без да разлее нито капчица мляко. Било невъзможно умът му да бъде привлечен от външния свят, докато той сам не позволи на света да му повлияе. Когато Шука занесъл чашката на царя, онзи му казал: "Аз мога само да повторя това, на което вече те е научил баща ти и на което ти самият си се научил. Ти си познал истината. Върви си у дома."

И ето, че някой, като се приближил, го попитал (Исус Христос): "Учителю Благи! Какво добро да направя, за да имам вечен живот?" Онзи отговорил: "Защо ме наричаш благ? Никой не е благ освен Бог. Ако искаш вечен живот, спазвай заповедите." "Кои?" Исус казал: "Не убивай не прелюбодействай; не кради; не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си; обичай ближния си като
самия себе си."
Юношата му казва: "Всичко това съм съхранил от своята младост. Какво не ми достига?"
Исус му казал: "Ако искаш да си съвършен, иди, продай имението си и раздай парите на бедните. И ше имаш съкровища на небесата. И ела и ме следвай."
Като чул това, юношата си тръгнал натъжен, защото имал голямо имение. А Исус казал на учениците си: "Истината ви казвам, че на богатия му е трудно да влезе в Царството небесно. По-удобно е на камилата (дебело Въже) да мине през иглено ушенце, отколкото на богатия да влезе в Царството Божие."

Без да допуска мисъл за чин или заплата, Боли Си хранел биволите и те наддавали. Затова, като забравил, че той просто е презрян роб, царят на Ци Мугун му поверил управлението на царството.

Навън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! – извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари.
В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици" и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид.В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли!
Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април.— Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня
на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама. 
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче —каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец.
След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Когато Бандзан се разхождал по пазара, чул разговор между купувач и месар:
-Дай ми най-хубавото парче месо – казал купувачът. – Всичко, което съм изложил на сергията, е най-хубавото – отговорил месарят.
– И няма да успееш да намериш парче месо, което да е най-хубавото?
При тези думи Бандзан получил просветление.

Настрадин Ходжа бил в компания. Един от приятелите му, който седял до него, заспал и силно захъркал. Ходжа го събудил и когато онзи го попитал защо, отговорил:
– Събудих те нарочно, за да можеш със собствените си уши да чуеш колко отвратително хъркаш.

Един търсещ веднъж посетил Баязид Бистами, великия суфистки майстор. Търсещият помолил:
– Моля те, позволи ми да стана част от твоето семейство.
– Но затова е необходимо да бъдат изпълнени няколко изисквания – казал Баязид. – Ако действително искаш да бъдеш ученик, то ти ще имаш много задължения.
Търсещият попитал:
– Какви задължения?
Учителят отговорил:
– Наближава зима. Ще трябва да отидеш и да събереш съчки за зимата, след това ще започнеш да работиш в кухнята и после аз ще ти покажа какво трябва да се прави.
Търсещият казал:
– Но аз търся истината. Как може да ми помогне за това работата в кухнята или събирането на съчки? Каква е връзката между събирането на съчките и достигането на истината? Какво значи това? Та аз съм търсещ.
Учителят казал:
-Ти ще трябва да ме слушаш, иначе си търси учител другаде. Колкото и абсурдно да е изискването, ти ще си длъжен да го изпълниш. Именно така ще станеш готов към пълно приемане на всичко. Знам, че приготвянето на дърва няма нищо общо с истината, но готовността да се прави това, защото така е казал Учителят, има известно отношение към истината. Знам, че работата в кухнята няма никакво отношение към истината: толкова много хора Работят в кухнята, всяка домакиня го прави. Че ако беше път към достигането на истината, всички вече да са я достигнали. Това няма никакво отношение с истината, но ако кажа, че си длъжен да правиш това, ти трябва да го правиш с дълбока любов и доверие. Това ще те подготви, това има известно от¬ношение към истината. Но аз не мога да ти я разкрия направо сега. Ще трябва да чакаш.
Тогава, все още съпротивляващият се търсач, попитал :
– Добре, но аз бих искал да знам какви са задълженията на учителя.
Учителят отговорил:
– Задълженията на учителя са да седи и да управлява.
-Тогава, моля те, помогни ми да стана учител. Научи ме. Готов съм.

Живял един човек, който обичал да изучава Тора. Той си имал занаят, жена му му помагала и всичко вървяло по мед и масло. Но веднъж той се разорил. За да нахрани любимата си жена и децата, той заминал за далечен град и станал учител в хедер. Учел децата на иврит.
В края на годината получил заработените пари – сто златни монети, и искал да ги изпрати на любимата си жена, но в онези времена още нямало поща. Този, който искал да изпрати пари от един град в друг, трябвало да ги предаде на някой пътуващ, като, разбира се, плати за услугата.
През града, където познавачът на Тора учел децата, преминавал разносвач на дребни товари и учителят го попитал:
– Накъде отиваш?
Разносвачът назовал различни градове, сред които се оказал и този, където живеело семейството на учителя. Учителят го помолил да предаде на жена му сто златни монети. Разносвачът отказал, но учителят започнал да го убеждава:
-Добри господине, бедната ми жена е в страшна нужда, не може да изхрани децата. Ако се наемете да й предадете тези пари, можете да й дадете от стоте златни монети толкова, колкото поискате вие.
Алчният разносвач се съгласил, предполагайки, че ще успее да измами учителя на Тора.
-Добре – казал той, – само при едно условие: напишете на жена си, че мога да й дам от тези пари колкото поискам.
Бедният учител нямал избор и той написал на жена си следното писмо:
‘Изпращам сто златни монети с условие че този разносвач на дребни товари ще ти даде толкова, колкото поиска сам.“
Като пристигнал на съответното място, разносвачът извикал жената на учителя, връчил й писмото и казал: – Ето писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябВа да ви дам от тях толкова, колкото сам поискам. Ето, давам ви една монета, а деветдесет и девет оставям за себе си.
Бедната жена молила да се съжали над нея, но разносвачът нямал сърце, а камък. Той останал глух за молбата й и твърдял, че мъжът й се е съгласил на такова условие. Затова той има пълно право да й даде толкова, колкото поиска. Така че той й дава една монета от добра воля.
Жената на учителя повела разносвача при главния равин на градчето, който се славел със своя ум и находчивост.
Като изслушал внимателно и двете страни, той започнал да уговаря разносвача да постъпи по законите на милосърдието и справедливостта, но онзи не искал и да чуе. Изведнъж равинът бил осенен от мисъл.
-Ями покажи писмото – казал той.
Дълго и внимателно го чел, после сурово погледнал разносвача и попитал:
– Колко от тези пари искаш да си вземеш?
– Аз казах вече – отговорил алчният разносвач, – деветдесет и девет монети.
Равинът станал и сърдито казал:
-Ако е така, значи съгласно уговорката тях трябва да дадеш на тази жена, а ти да вземеш само една монета.
– Справедливост! Къде е справедливостта? Искам справедливост! – развикал се разносвачът.
За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката – казал равинът. – Тук черно на бяло е написано: „Скъпа жено, разносвачът ще ти даде от тези пари толкова, колкото поиска сам.“ Колко искаш ти? Деветдесет и девет монети? Тогава ги дай. И точка по въпроса!

Отдавна, много отдавна живял велик цар, който имал три дъщери хубавици и един син.
Веднъж, когато царят седял на престола си, дошли трима мъдреци с чудни дарове: първият носел златен паун, вторият — медна тръба, третият — кон от абаносово дърво.
— Какви са тия дарове и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Първият мъдрец казал:
— Тоя паун пляска с криле и пее при всеки нов час на деня и нощта.
Вторият мъдрец рекъл:
— Ако тая тръба се постави на градските врати, тя ще бъде като страж и ще затръби, когато в града влезе крадец.
Третият мъдрец продумал:
— Ако човек яхне тоя кон, може да отиде в която страна пожелае.
— Добре, аз ще ви възнаградя, след като проверя дали всичко туй е истина — казал царят.
И след като се убедил, че паунът и тръбата са такива, каквито му ги описали двамата мъдреци, той попитал:
— Каква награда искате?
— Искаме да ни дадеш за жена по една от твоите дъщери — заявили мъдреците.
И царят, ще не ще, изпълнил тяхното желание. Тогава мъдрецът с абаносовия кон се примолил:
— Всемогъщи господарю, награди и мен така, както награди другарите ми!
— Чакай най-напред да видим какъв е твоят жребец — казал царят.
Царският син, който бил наблизо, се обърнал към баща си:
— Татко, нека аз опитам коня!
— Щом искаш, опитай го — съгласил се царят.
И младият княз се метнал на абаносовия кон и размахал нозе, но конят не се помръднал.
— Завърти тоя винт! — рекъл мъдрецът и посочил подемния винт на шията на коня.
Князът завъртял винта и изведнъж абаносовият жребец се раздвижил и полетял към облаците.
Смутил се царският син и започнал да оглежда коня дали няма някаква спирачка. И както го оглеждал, съзрял на дясната му страна една ръчка като петльова глава. Обърнал ръчката и жребецът полетял с още по-голяма бързина. Князът погледнал към лявата страна и там видял друга ръчка. Обърнал и нея и тогава вълшебният кон намалил скоростта си и започнал да се спуска надолу.
Зарадвал се царският син, че може да управлява коня, както си иска, и ту го издигал в облаците, ту го спускал към земята.
По едно време той съгледал под себе си някакъв красив град с цъфнали дървета и си рекъл: „По-хубаво място за нощуване няма. Ще преспя тук, а утре призори ще се върна в моето царство и ще разкажа на баща си какво съм преживял и видял."
И князът обърнал ръчката за спускане над един палат с дебели стени и с високи бойници и след малко кацнал на неговия покрив. Той слязъл от коня и се притаил на покрива, измъчван от глад и жажда. Когато настъпила нощта, князът се спуснал по една стълба, за да потърси нещо за ядене, и се намерил в широк двор, постлан с мраморни плочи.
Позавъртял се царският син насам-натам и изведнъж в дъното на двора заблещукала светлина. Загледал се той нататък и какво да види: насреща му се задала прекрасна девойка, съпроводена от цяла свита робини и слуги и от един евнух с дълъг меч на пояса. Князът се притулил зад един храст и вперил поглед в приближаващото шествие.
Хубавицата била дъщеря на царя на тая страна и всяка нощ идвала тук да се повесели.
Когато слугите разпалили жарници с благоуханни тре¬ви и робините започнали да танцуват, князът изскочил иззад храста, хвърлил се върху евнуха и му взел меча. Той разгонил всички и останал сам с царкинята.
Смаяна от хубостта му, царската дъщеря го запитала:
— Ти да не си синът на индийския цар, който дошъл вчера да ме иска за жена, но баща ми го изпъдил заради грозотата му?
— Не, аз съм потомък на царете хосройски и се казвам Хасан — отвърнал князът.
— А аз се казвам 3умуруд — представила се царкинята.
И като поприказвали и се опознали, царската дъщеря поканила момъка в стаята си и започнала да го гощава със сладкиши и шербет.
А в това време евнухът се явил при царя и му разказал как един зъл дух в човешки образ разгонил свитата на царкинята и сега седи и пирува в нейната стая.
Разгневил се царят и се втурнал с гол меч към стаята на дъщеря си.
Като го съгледал, князът скочил и поискал да се хвърли върху нападателя.
Царят разбрал, че непознатият е по-силен от него, сложил меча си в ножницата и попитал любезно:
— Ти, момко, зъл дух ли си?
— Как се осмеляваш да ме наричаш зъл дух, когато аз съм потомък на могъщите царе хосройски! — извикал Хасан.
— Ако ти наистина си царски потомък — рекъл царят, — тогава защо си влязъл без мое позволение в палата и си се промъкнал в стаята на дъщеря ми, за да ме позориш?
— Аз ще се оженя за нея! — заявил князът. — Къде ще намериш по-добър зет от мене?
Съгласен съм да се ожениш за дъщеря ми, но пред свидетели, а не тайно — казал царят.
— Слушай какво ще ти предложа — рекъл царският син. — Или двамата с теб да излезем на двубой и който победи, той да има власт над Зумуруд, или утре сутринта ти да дигнеш всичките си войски и слуги срещу мен. Какъв е техният брой?
— Петдесет хиляди конници и още толкова роби.
— Добре. Щом настъпи утрото, ще ги изведеш насреща ми и ще им кажеш: „Тоя човек иска да се ожени за дъщеря ми при условие, че ще се сражава с всички вас и ще ви победи." Ако те ме убият, твоята чест ще бъде запазена, а ако аз изляза победител — ще ти стана зет.
Царят приел предложението на княза и заповядал на везира си още призори да събере войските за бой. После дълго разговарял с Хасан, докато настъпило утрото.
Тогава владетелят на страната, която се казвала Йемен, разпоредил да оседлаят най-хубавия кон за княза, но Хасан рекъл:
— Не, пеша ще отида да видя войската ти.
И двамата отишли на големия градски площад, дето вече била строена всичката царска войска. Царят излязъл напред и извикал:
— Храбри войници, виждате ли тоя момък? Той иска да се ожени за дъщеря ми Зумуруд, като заявява, че ще се бие с вас и всички ще ви победи. Приемете боя и го набучете на върховете на вашите копия и мечове, щом се е заловил за такава голяма работа!
И като се обърнал към княза, добавил:
— Можеш да почнеш!
— Но как ще се сражавам с тях, когато те всички са на коне, а аз нямам кон? — казал Хасан.
— Нали ти давах кон, но ти отказа да го вземеш? — рекъл царят. — Ето ти коне, избери си, който искаш!
— Аз бих желал да яхна коня, е който дойдох в твоето царство.
— Къде е той?
— На покрива на палата.
Царят изгледал учудено княза и извикал:
— Ти вече губиш разсъдъка си, нещастнико! Може ли кон да стои на покрив?
Може — настоял Хасан.
И царят изпратил двама слуги да се качат на покрива на палата и да доведат въображаемия кон.
След малко, за обща изненада, слугите наистина донесли абаносовия кон. Всички се натрупали да го гледат и да му се чудят. Харесал го и царят.
— Хайде, качвай се! — подканил той момъка, като горял от нетърпение да види какво ще стане.
— Преди това нека войниците се отдръпнат по-далеч
— рекъл князът.
Царят заповядал на войниците да се оттеглят на раз¬стояние един полет на стрела и тогава Хасан се заканил:
— Сега ще видиш какво ще стане с твоите войници!
— Прави каквото знаеш и не ги щади, защото и те няма да те пощадят!
Метнал се князът на абаносовия кон и завъртял подемния винт. Конят се разиграл, изправил се на задните си нозе и полетял във въздуха.
— Дръжте го! — извикал царят, като видял, че момъкът се издига все по-високо.
А везирът рекъл:
— Господарю, как може да се хване летяща птица?
Благодари на аллаха, че те избави от тоя опасен магьосник.
И царят се върнал в палата и разказал на дъщеря си какво се случило с княза.
Натъжила се царкиня Зумуруд и легнала болна от мъка по прекрасния царски син. Напразно баща й се опитвал да я утеши — тя се обливала в сълзи и не искала нито да яде, нито да пие.
А княз Хасан дълго летял с вълшебния кон и най-сетне
стигнал в своето царство.
Като го видял, баща му го прегърнал и го разпитал къде е бил и какво е преживял.
— Бях в град Сана, столицата на Йемен — отвърнал князът и разправил на баща си всичките си преживелици, като накрая го запитал къде е мъдрецът, който довел вълшебния кон.
— Затворих го в тъмницата, синко, защото помислих, че ти си загинал и че той е виновен за твоята смърт.
И царският син заповядал да освободят майстора на абаносовия кон и да го наградят богато, но царят не се съгласил да го ожени за дъщеря си. Тогава мъдрецът се заклел да отмъсти не само на царя, задето го измамил, но и на княза, който узнал тайната на коня.
— Съветвам те да не се качваш вече на тоя кон — рекъл бащата на своя син, — защото може да те сполети нова беда.
Но Хасан мислел ден и нощ за прекрасната царкиня Зумуруд и нейният образ го следвал неотлъчно навсякъде. Най-сетне той не се стърпял и една ранна утрин яхнал вълшебния кон и полетял към град Сана.
Когато стигнал там, той се спуснал пак върху покрива на царския палат и слязъл в покоите на царкинята, но наоколо не се виждала жива душа. Князът тръгнал из палата да търси Зумуруд и след дълго лутане я намерил в една далечна стая. Тя лежала на пухено легло, окръжена от бавачки и робини.
Хасан се приближил и я целунал по челото, а царкинята го прегърнала и казала:
— Как можа да избягаш от мен? Ако не беше побързал да дойдеш, аз щях да умра от мъка.
— Искаш ли да отидем в моето царство? — попитал князът.
— С тебе отивам накрай света! — отвърнала царкинята и скочила от леглото си.
И Хасан хванал Зумуруд за ръка и я завел на покрива на палата. Качил я на коня, завързал я здраво за себе си, завъртял подемния винт и абаносовият кон се издигнал във въздуха.
Робините се развикали и обадили на царя за бягството на дъщеря му.
Царят изскочил мигом навън, погледнал нагоре и видял хвърчащия кон.
— Милост, княже! — извикал той. — Не ме разделяй от дъщеря ми!
Князът попитал царкинята:
— Искаш ли да се върнеш при баща си?
— Не — казала девойката. — Ще бъда с теб, където и да идеш!
И царският син препуснал вълшебния кон и по едно време в далечината се откроила родната му страна. Той показал на Зумуруд колко голямо е царството на баща му и като наближили столицата, спуснал се в една градина с красива беседка. Князът оставил коня до беседката и рекъл на царкинята:
— Почакай ме тук. Аз ще отида да предупредя баща ми, че си пристигнала, за да те посрещне с почести. Когато всичко бъде готово, ще изпратя човек да те вземе.
— Довиждане! — казала Зумуруд и влязла в беседката. 
А Хасан отишъл при баща си и му разправил, че довел царкинята и я оставил в една градина край града.
— Приготви се да я посрещнеш, както подобава на нейния царски сан — рекъл той.
И царят се зарадвал и заповядал да окичат града с разкошна украса и да приготвят за царкинята най-хубавите стаи в палата, като ги подновят със златовезани завеси и балдахини.
И князът, вместо да проводи пратеник да вземе царската дъщеря, сам отишъл да я доведе. Но като стигнал до беседката, той не видял там нито нея, нито коня. Сму¬тен и изплашен, Хасан се втурнал да я търси из градината, но от Зумуруд нямало никаква следа.
— Не си ли виждал да минава някой насам? — по¬питал той стария пазач.
— Не съм виждал никого освен персийския мъдрец, който събираше тъдява билки — отвърнал пазачът.
И през ума на княза мигом проблеснала мисълта, че мъдрецът може да е отвлякъл царкинята.
И наистина, когато Хасан оставил Зумуруд в беседката и отишъл в палата, персийският мъдрец влязъл в градината да събира лековити билки и както сновял насам-натам, неусетно се приближил до беседката. Гледа той и не вярва на очите си: конят, направен от собствените му ръце, стои насреща. Като видял, че конят е здрав и невредим, мъдрецът поискал да го яхне и да избяга, но преди това надникнал в беседката. Царкинята го ослепила с хубостта си като сияйно слънце. Персиецът пристъпил до нея и целунал земята пред нозете й.
— Кой си ти? — попитала тя стария грозник.
— Аз съм пратеник на княза. Той ме проводи да те заведа в града.
— Нима князът не намери друг някой, та праща тебе?
Мъдрецът се засмял и казал:
— Не се плаши от грозотата ми, господарке! Князът нарочно изпрати мен, защото те обича и няма доверие на другите.
Девойката повярвала на измамника и му подала ръка.
— С какво ще ме заведеш? — попитала тя.
— С коня, на който си дошла тук.
— Но аз не мога сама да го яздя.
— И аз ще се кача с теб — успокоил я мъдрецът и като яхнал абаносовия кон, дигнал царкинята, завързал я за себе си и полетял с нея към облаците. Скоро градът изчезнал от очите им.
— Къде ме водиш? — извикала уплашено Зумуруд. — Нали князът ти е заръчал да ме заведеш при него?
— Проклет да бъде твоят княз! — отвърнал старият персиец. Той ми отне коня и сега аз ще му отмъстя!
Разбрала царкинята, че е измамена, и заплакала от мъка и отчаяние.
А мъдрецът продължавал да лети и стигнал в страната на румите. Той се спуснал на една зелена поляна с бистри ручеи и големи дървета.
Тъкмо тоя ден румският цар бил излязъл на лов и като минавал случайно край поляната, съгледал стареца, коня и девойката. И още преди мъдрецът да се опомни, робите се нахвърлили върху него и го завели при царя заедно с царкинята и вълшебния кон.
Изумен от красотата на незнайната девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какво дириш тук с тоя старец?
— Тя е моя жена — побързал да отговори мъдрецът.
— Не, аз не го познавам! — извикала царкинята. — Той ме отвлече с хитрост!
Като чул тия думи, царят заповядал да ударят на лъжеца сто тояги и да го хвърлят в тъмницата. После отвел девойката в палата си и заръчал на робите да доведат и коня, без да знае, разбира се, какъв е тоя кон.
В това време князът пътувал от град на град, от страна в страна и търсел изчезналата царкиня. Той разпитвал навсякъде дали някой не е виждал царската дъщеря и абаносовия кон, но хората го гледали учудено и го смятали за безумен. След дълго и напразно търсене най-сетне той се озовал в страната на румите и спрял в един чан.
Неколцина търговци седели в хана и разговаряли оживено. Князът се приближил незабелязано до тях и се вслушал в разговора им.
— Да знаете само какво се е случило! Чудо на чудесата! — рекъл един от търговците.
— Какво е това чудо? — попитал друг.
— Отидох в столицата — казал търговецът — и там ми разправиха ей такава история. Един ден царят излязъл на лов и като минавал край някаква поляна, видял един старец, а до него девойка и кон от абаносово дърво. Старецът бил много грозен, но девойката смаяла с хубостта си цялата царска дружина. Царят запитал непознатия коя е тая девойка и той го излъгал, че му била жена. Тогава хубавицата се оплакала, че старецът я отвлякъл насила, и царят заповядал да набият измамника и да го хвърлят в тъмницата, а девойката завел в палата. Какво е станало с абаносовия кон — не можах да разбера.
Зарадвал се князът от тая неочаквана новина и като пренощувал в хана, на сутринта рано-рано потеглил към царската столица. Привечер той стигнал пред градските врати, но пазачите го хванали, за да го предадат на царя, и понеже било вече много късно, завели го да преспи в тъмницата.
По скъпите дрехи и по добрите обноски на чужденеца тъмничарите разбрали, че той не е обикновен скитник, и затова го поканили на своята скромна трапеза.
— Ти откъде идеш? — попитал го един тъмничар.
— От страната на хосроите — отвърнал князът.
— С много хора съм разговарял — рекъл тъмничарят, — но досега не съм виждал по-лъжлив човек от хосроеца, който е затворен в нашата тъмница.
Какво ви е излъгал? — попитал Хасан.
— Той разправя, че бил мъдрец. Царят го срещнал с една хубавица и с един кон от абаносово дърво. Сега хубавицата лежи тежко болна в царския палат и никой не може да й помогне. Ако хосроецът беше наистина мъдрец, щеше да я излекува. Всяка нощ той плаче и се вайка и не ни оставя да спим.
На сутринта тъмничарите завели княза при царя и му разправили, че той пристигнал вчера вечерта и искал да влезе в града.
— От коя страна идеш, с какво се занимаваш и защо си дошъл в тоя град? — рекъл строго царят.
— Аз ида от страната на хосроите и по занаят съм лекар — казал Хасан. — Пътувам из разни страни и гра¬дове и лекувам всякакви болести.
Лицето на царя се озарило от радостна усмивка.
— Ти си дошъл тъкмо навреме! — извикал той и му разправил цялата история с девойката: как я намерил на поляната с мъдреца и с абаносовия кон, как я прибрал в палата си и как тя заболяла и никой не можел да й помогне. — Ако ти я излекуваш — добавил царят, — аз ще те възнаградя богато.
— Най-напред трябва да видя абаносовия кон — рекъл Хасан. — Може би в него се крие тайната на болестта, която е сполетяла клетата девойка.
И царят завел княза в една стая, където бил затворен вълшебният кон. Като видял, че конят е непокътнат, князът рекъл:
— Заведи ме сега при девойката, да видя и нея. Надявам се, че с помощта на коня ще мога да я излекувам.
И те отишли при царкинята, която се мятала в леглото си и не позволявала на никого да се доближи.
— Успокой се! — казал Хасан и пристъпил до нея.
Като чула гласа му, Зумуруд веднага го познала и от гърдите й се изтръгнал силен вик. Тя мигом загубила съзнание и царят помислил, че е припаднала от уплаха. А князът се навел на ухото й и прошепнал:
— Бъди търпелива и хитра. Когато царят дойде при теб, посрещни го с кротки думи и му се усмихни. Така той ще повярва, че си излекувана с моя помощ.
— Разбирам — промълвила Зумуруд.
И Хасан се отправил към царя и му рекъл:
— В нея се е вселил зъл дух, който аз ще прогоня със заклинание. Иди при нея и я утеши!
Царят отишъл при девойката и тя станала от леглото и казала усмихната:
— Добре дошъл!
Голяма била радостта на царя, когато видял, че хубавицата се успокоила, и рекъл на княза:
— Благодаря ти, че я избави от тежката болест!
Хасан се поклонил и казал:
— За да я излекувам напълно, ти ще трябва да я заведеш на онова място, дето си я намерил. Заповядай на слугите да пренесат там и абаносовия кон.
И всички отишли на поляната и слугите донесли коня. Князът помолил царя и свитата му да се отдалечат и рекъл:
— Аз ще запаля омайни билки, ще прочета заклинание и духът ще избяга завинаги оттук. После ще се кача на коня заедно с девойката и от болестта не ще остане нито следа.
И като казал това, царският син яхнал абаносовия кон, завързал царкинята за себе си и завъртял подемния винт. Конят се издигнал във въздуха и всички го гледали, докато изчезнал в облаците.
Дълго чакал румският цар момъка и девойката и най-сетне загубил всяка надежда, че те ще се върнат, и се запътил натъжен към града.
А вълшебният кон пристигнал благополучно в страната на княза и слязъл в царския палат.
След няколко дни Хасан се оженил за Зумуруд и поканил на богата гощавка всички жители на града. И сватбата траяла цял месец и веселбите нямали край. И за да не се случват вече други беди и премеждия, старият цар заповядал да изгорят на клада абаносовия кон.
И конят пламнал в буйния огън на кладата и от него останала само пепел, която ветровете развели на всички страни.