Чуй всички приказки

Из цялата земя – пуста пустулия – се носило името на Арватка девойка, че е юначна и е много жестока. Властна и силна била в своето кралство. Не можело пиле да прехвръкне, нито пък юнак да премине! Плачели людете, плачели и нареждали. Трудно се живеело с такава властница, която е забранила на младите да се женят, камо ли сватби да правят!
Жалбите на сиромасите не трогвали каменното сърце на юначината, макар че гласът им стигал чак до Господа. Чудели се безправните измъчени хора какво да правят и решили да напишат писмо до Марко Кралевити от Прилеп!
Една привечер Марко седял в механата със своите петима приятели – Милош юнак, Янкула воевода, Момчил добър юнак, Груица детенце и Хрельо Шестокрильо, да си пийнат тригодишно червено вино. Пийвали си кротко и си хортували загрижено – за юначеството и за милата им хубава земя, дето е повехнала, посърнала, та е станала – пуста пустелия! Както си седели и свойски се гощавали, в хладната механа дошло писмо. Зачел го Марко Кралевити и заплакал. Сълзите му обливали бялото книжле с черно писмо. Попитали го другарите му – какво пише там, та така горчиво плаче! А Марко им го зачел на глас:
„Фала тебе, Марко Кралевиче, на тебе че молба да сториме, у назека по-скоро да дойдеш, у назека, у нашата земя, да си видиш ка тегльиме нийе, ка тегльиме това цръно тегло, цръно тегло от Арватска мома! … та не дава сватби да се праят, и не дава млади да се женят! Та ега може по-скоро да дойдеш, да убиеш Арватка девойка, да избавиш клети сиромаси!“
Натъжили се юнаците и скокнали от масата. Клетва си дали те – да отърват клетите сиромаси от това зло и да освободят арватската земя. Още същата вечер се приготвили юнаците и рано сутринта потеглили към Арватско.
В това време Арватка мома си седяла на чердака и шиела свилени ръкави на златен гергеф. Улисана в своето ръкоделие, тя не видяла шестимата юнаци, които вече били навлезли на шест часа време в нейните земи. Когато вдигнала глава и ги съгледала, девойката властно се обърнала към своята майка:
Леле, мале, леле, стара мале, скоро справи коня Ластавица, изнеси ми той свилени байрак, изнеси ми лека боздугана, да си идем по поле широко, да причекам шестима юнаци, да ги пита Арватска девойка, що кят они у моя земня, що кят они земня да ми газят?
Приготвила й пъргавата Арваткина майка коня Ластавица, изнесла свиления байрак и всички оръжия, донесла й самурения калпак, който тежал сто оки! Слязла от чардака юначината, метнала се на коня Ластовица и като вихър се понесла под синьото небе.
Срещнала тя шестимата юнаци сред полето! Като я видели така вихрено да лети – уплашили се и се разбягали във всички страни. Засмяла се звънко и победоносно Ар-ватка девойка, замахнала с камшика и ги събрала всичките накуп! Тогава гръмогласно ги запитала какво правят в нейното кралство! А после свалила самурения си калпак, метнала го на земята и им заповядала да го вдигнат:
Фала вазе, шестина делии, който може калпак да подигне, да го тури на негова глава, него чем си любне залюбити, я другите млади че погуба!
Изредили се петимата юнаци да повдигнат самура калпака, но не могли да го сложат на главата си. Дошъл ред на Марко Кралевити. Нали бил той юнак над юнаците, дигнал го високо, ала на главата си го не сложил. Разлютила се девойката. Тя ги шибала с камшика ядно и ги откарала в широките си двори. Затворила ги в занданите на кулата, дето нямало слънце да ги види, камо ли човек да мине! Изпращала им тя само сух хляб и студена вода, колкото да не умрат.
Когато дошъл Великден, Арватка девойка им пратила по червено яйце, та да знаят, че е Великден. Дошъл Гергьовден, тя сама слязла в занданите, отнесла им печено агне и им казала:
фала вазе, шестина юнаци,
да ядете това вакло ягне,
да знаете де йе ден Гергьовден.
Ударила им после по един камшик, а на Марко Кралевити – два!
На Петровден юначината им занесла по петровска ябълка – та да знаят, че е Петровден, на Никулден – шаран, на Ивановден – ледена вода и все получавали по гърба си камшик, а на Марко по два и по три!
Минали три години!
Отново било Великден. Арватка девойка отишла, по обичай, пременена в църквата да се причести.
Дотегнало на юнаците да стоят в тъмницата и нищо да не правят, а земята е пуста, пустелия и очаква да помогнат на сиромасите и да прогонят злото от недрата й. Крали Марко приканил дружината си – да помислят как да се избавят от тъмните зандани.
– Арватка девойка нито ни пуска, нито пък ни погубва – рекъл Хрельо юнак. И нали е шестокрили, дал дума един по един да ги извади през високите кумини.
– Ако не успееш да ни изнесеш с крилата си, ще ни види момата и всички ще ни погуби – казали му петимата юнаци.
Дадената дума закон била. Захванал Хрельо да ги изважда един по един през кумина. Когато дошъл ред Марко Кралевити да изнесе – от тежест сърцето му се свило. Нагърбил се Шестокрильо и с много мъка успял да изнесе и него.
Хукнали юнаците през полето и все се оглеждали, не иде ли юнашката девойка подир тях. А тя… върнала се от Църква и блажено полегнала на майчиното рамо да си подремне. Присънил й се страшен сън, че триглава змия й изпила сърцето. Събудила се девойката и с тревога разказала съня на майка си. Тя веднага я успокоила, че на ден Великден сънищата не се сбъдват. Сетила се тогава Арватка девойка, че е неделя – ден Великден и трябва да занесе на затворниците по червено яйце, та да знаят, че е Великден и да си преброят годините в тъмницата!
Когато отворила тежката порта на зандана и видяла, че са избягали от тъмницата, макар че от там пиле не може да прехвръкне – много се разлютила владетелката! Подвикнала на майка си властно да й приготви коня Ластовица, зеления свилен байрак и литнала да гони бегълците. Забелязали те, че Арватка девойка ги настига, отново ги обзел страх.
– Този път ще ни погуби, казал Хрельо Шестокрили.
Но Марко Кралевити успокоил дружината си, защото бил решил този път с хитрина да си послужи. Ето какво им казал той:
Фала вазе шестина юнаци! Да що сте се толко юплашиле? Вървете по друми широки, я че седна на шарена чешма да си чекам Арватска девойка…
Облякъл Марко калугерско расо и седнал на шарената чешма. Дошла момата като стихия с коня си и се спряла пред чешмата:
Таком бога, цръна калугеро, отде идеш и накъде идеш? Не виде ли тука да проминат, да проминат шестина юнаци?
– Минаха още вчера заран – отговорил й той. – Далеко са, няма да ги стигнеш! Ти си юнак над юнаците, но все пак си жена, като всяка жена – не можеш коня да яздиш и сабя да въртиш като другите юнаци.
– Я слез от коня Ластовица, аз да се кача на гърба му, че да видиш как калугер язди и как върти остра сабя – да видиш как се играе калугерско хоро! Да запомниш, моме, до века, че калугер те е научил на юначество.
Слязла от коня Арватка девойка и подала юздата на калугера. Разиграл го той, развъртял сабята – веднаж, дваж и… погубил момата. Тогава Марко се провикнал колкото му глас държи:
Бог те убил Арватска девойко, Те ти тебе калугерско оро! Не позна ли цръна калугера, дека си йе Марко Кралевиче?
Русата глава на Арватка девойка скачала и говорила, че не е заслужавала такава измама, защото тя не е мислила да ги погубва, а да залюби Марко юнак. Казала му това и го проклела – да не се знае къде е гробът му, а нейният ето тука ще бъде!
Така юнаците избавили сиромасите от неволи, от невестински данъци и забрани. А людете направили пищна гощавка за доброто, дето са им сторили, и ги наградили със свилени ризи, с Арваткиното оръжие и широките й двори с високи кули!

Прабабите ни я наричат „Баба Шарка", „Шаруля". Но, те добре знаят, че тя не е сама. Това са три сестри, които, като всички невидими сили, живеят накрай света!
Най-старата от тях – Едрата Шарка, е най-страшната. Тя може да ослепи, да оглуши или да направи болния на дупки и по лицето, и по тялото. Средната е Брусницата, а най-малката от тях е Ситната Шарка – колкото просено зърно.
Дедите ни знаели едно, че без Баба Шарка не може да мине детето, и я очаквали – колкото по-рано, толкова по-добре. Като усетели, че детето се изрива и повиши температурата, казвали: „Баба Шарка ни е дошла" и омесвали медени питки и раздавали за леко минаване на болестта. За Баба Шарка омесвали специално медено кравайче, връзвали го с бял и червен конец и го окачвали над леглото на болното дете. Необезпокоявана от никой, тя да дойде, да се нагости и да стане блага и медена – да си отиде бързо по живо, по здраво.
Средната сестра – Брусницата – лови по-големи момичета и момчета. И тази сестра не прави пакости, щом я посрещнат с чисто и я нагостят с хляб и мед. Месели й питки, раздавали ги и гледали да не я разлютят, че тогава носела лошотии и пустош оставяла след себе си!
Едрата Баба Шарка всявала ужас, защото тя винаги ходела сърдита и затова й устройвали най-голям празник. На девети март- младенци месили кукли младенци, мазали ги с мед и ги раздавали по цяло село.
Народни песни разказват за ослепели и оглушели хора от едрата шарка. Тези песни се пеели на хоро и се играели през Великденските празници.
И трите сестри се лютят, когато в къщата се пари кокошка, вълна или нещо друго. Затова стопанките много внимавали да не кипват вряла вода, а най-малко да попарват, каквото и да било.
Много още болести ходят по земята, думали дедите ни – за тях все се намира лек, но най-много се плашели от она¬зи, половинката, която не се знае коя е и къде живее.
Затова, когато на Еньовден се берат билки, затваряли очите си и откъсвали първата – с вяра, че тя е половинката.
Всяка болест е лош дух, обладал човека. Тъй се знае от памти века и людете търсели средства срещу тях – баяния. леене на куршум, заключване с верига, светена вода, жива вода, магическо слово. На всяка болка лекът й е за пет пари,
ама трябва да го знаеш! Така посрещали всяко зло – с дежда и упование, че след злото идва добро!

Земята потръпвала от гръмотевичната буря, която се разразила и часове вече блъскала безмилостно по шатрите. Светкавици раздирали небето!
Хан Кубрат очаквал синовете си, за да им даде своята бащина благословия преди раздялата. Силите му вече го напускали, та искал, за кой ли път, да внуши на своите синове – орли, че силата им е в тяхното единство. Синовете били наобиколили одъра на своя мъдър баща. Само Аспарух още се бавел – незнайно защо. Старият хан потръпвал при всеки тропот – очаквал да изпръхти пред аула алестият кон – гордост на рода! Последен от братята дошъл Аспарух. Бурята била омлатила мургавото му лице, по което се стичали ручейчета вода. От очите му струяла мъка. Перото му от степен орел, което кичело железния му шлем, било мокро повалено. Той свалил от врата си подгизналата кожена муска с магически знаци и с дълбок поклон поздравил баща си и братята, които го очаквали с тревога.
– Конят ми, бойният ми кон е мъртъв. Не издържа умората в похода – като на себе си редял войнът.
Всички настръхнали вкупом.
Изненада разширила очите им и те се стрелнали към Аспарух. Миг-два яките фигури на мъжете останали неподвижни. Суровост изпълнила очертанията на лицата им. Те се издължили. Месеци наред конникът не слязал от коня, не дал покой на снагата си и все разплитал тревожните възли в душата си!
– Синове мои – нарушил тягостната тишина Кубрат, – Това е волята на Тангра! Конят ти, сине, беше любимецът,
знамето на ордата. Аз, старият ви баща, повелявам – опашката му да се отреже и да се стори на знаме. И когато потеглят конниците на Юг, тя ще предвожда ордата!… Това е моята дума!
Така и станало…

Това се случило в Лапландия преди много, много години. Веднъж един лапландец излязъл от дома си и отсякъл с брадва елхичката, която растяла наблизо.
— Ти ще бъдеш моето новогодишно дръвче! — казал лапландецът.
Той го занесъл у дома си, поставил го в голям съд и го украсил с лампички, разноцветни свещички и гирлянди. А вечерта, щом светлинките бляснали сред клонките, дръвчето станало още по-хубаво.
Не минало много време и една вечер дядо Мраз тръгнал да пътува по небето с шейната си, теглена от два елена — баща и майка. Дядо Мраз гледал надолу към земята и се мъчел да измисли какво най-много ще хареса на децата за Нова година. В ръката си държал дълъг списък с новогодишни подаръци и като поглеждал надолу, все прибавял нещо към него. Дядо Мраз преминал над всички страни в света и видял какво правят децата, а наоколо му се простирал студеният мрак на нощта и сребристо-златистите блещукащи звезди.
И тогава, от високото, видял украсената елхичка в Лапландия.
„Колко е хубава!" — рекъл си дядо Мраз. Видял още майката и бащата да -вечерят до нея, а в съседната стая спяло дълбоко тяхното малко момченце.
— Няма да забравя да ти донеса подарък за Нова година, малко момченце! — казал дядо Мраз и погледнал в списъка.— Ти ще бъдеш едно от последните, защото трябва да отида в много други страни.
Щом се върнал у дома, дядо Мраз нахранил елените с топла ярма и сено. После си легнал. На другата сутрин, като станал, видял едно новородено еленче.
— Гледай ти, каква изненада! — извикал той и се обърнал към майката на еленчето — ти си умна майка, родило се е точно навреме, за Нова година.
Дядо Мраз се заел да пълни с играчки големия си чувал, а малкото еленче, което още треперело на крачката си, го гледало учудено.
— Може ли да дойде с нас, когато тръгнем да раздаваме подаръците на децата? — попитала майка му. — То ще си лежи отзад в шейната, между играчките. Сигурна съм, че ще бъде послушно.
— Добре! — съгласил се дядо Мраз. — Нека дойде.
Когато всичко било готово, потеглили. Небето приличало на прекрасно синьо кадифе и всички звезди греели край тях. Старият дядо Мраз погледнал надолу към къщите.
— Тихо е в тях — казал той, — децата са заспали в очакване на подаръците си.
— Мили дядо Мраз! — обадила се майката на еленчето.— Моля ти се, обясни на нашето еленче откъде знаеш какви подаръци да дадеш на всяко дете?
— Понякога ги чувам, когато си пожелават нещо — отго¬ворил дядо Мраз. —- Понякога те ми пишат, а понякога просто сам се сещам.
— Ето — казала майката на еленчето, — сега вече знаеш.
Те пътували през цялата нощ и дядо Мраз се спускал в много комини и оставял новогодишните подаръци в детските чорапки.
Призори пристигнали в последната страна — Лапландия и дядо Мраз раздал на децата новогодишните им подаръци. Само едно малко момченце останало без подарък и това било момченцето в къщата с хубавата елхичка, която бащата бил отсякъл и украсил. Преобърнал дядо Мраз големия си чувал, поотръскал го. Чувалът бил празен.
— А бях обещал да не забравям това момченце! — затюхкал се той. — Ами сега, какво да правя?
Той погледнал към майката и таткото елени, потупал се по дългата бяла брада и се замислил.
— Искате ли да оставите до утре вашето еленче в Лапландия? — казал най-сетне той. — После може да се върнете и да заживеете завинаги тука.
Майката и таткото елени се съгласили на драго сърце, защото Лапландия е страната, от където са дошли елените. Те лизнали своето еленче на сбогуване „до утре", Дядо Мраз го измъкнал от шейната, поставил го до креватчето на момченцето и там то заспало. Добрият старец го покрил грижливо с единия край на пухения юрган.
— Когато утре заран момченцето се събуди — казал той, — ще намери еленчето като новогодишен подарък.
На излизане дядо Мраз минал покрай елхичката.
— Ей, че чудесна украса! — извикал той. — Това сигурно е най-хубавото новогодишно дърво в света!
Той отново седнал в шейната, изкачил се високо на небето, а погледнел ли назад, виждал земята заляна от светлината на слънцето, което сега греело над Финландия, а След малко щяло да огрее Лапландия и да разбуди всички.
После дядо Мраз се върнал у дома, нахранил елените и като новогодишен подарък боядисал рогата им със златна боя. Те станали много хубави. Сетне си легнал.
На сутринта видял, че муцуните на елените са подути.
— Ох, горкичките! — извикал той. — Разболели сте се от заушка! — И той им приготвил вкусно ядене и ги сложил в леглото да лежат на топло. След две седмици елените оздравяли.
— Сега ще ви заведа долу, на земята — казал им дядо Мраз, — та да се съберете отново с вашето детенце.
Той впрегнал два други елена в шейната и потеглил, следван от майката и таткото елени. Когато стигнали Англия, преминали над Северното море за Норвегия и оттам — в Лапландия. Цялата земя под тях била замръзнала и тъмна и само малко светлинка се пръскала от домовете на хората.
Дядо Мраз стигнал до къщата, където било малкото еленче и видял, че бащата на момченцето построил за еленчето дървена къщичка в пасбището си.
— Изглежда много уютна — казал дядо Мраз. — После пуснал двата елена в пасбището и те отишли право в къщичката. Майката пъхнала глава и близнала чедото си. То дори не се събудило.
Двата елена се върнали при шейната на дядо Мраз, той се .прегърнал с всеки поотделно и се сбогувал.
„Сигурно утре лапландецът много ще се изненада, като намери два елена с позлатени рога в пасбището си — рекъл си дядо Мраз.— И разбира се, ще остане много доволен."
Тъкмо да се качи в шейната, добрият старец забелязал, че от кофата за смет пред къщата се подава една елхичка. Била същата елхичка, която лапландецът отсякъл и украсил така хубаво. Сега клоните й били сухи и голи.
— Бедното дръвче! — извикал дядо Мраз. Той пошепнал нещо на тъмния облак, който минавал по небето. Веднага завалял сняг, отначало слабо, а сетне по-силно и по-силно, докато дръвчето в кофата за смет се покрило със снежна мантия. Чак тогава дядо Мраз подкарал шейната и се върнал у дома си, за да приготви играчки и други подаръци за следващата Нова година.
Малко по-късно децата излезли да играят с момченцето и неговото еленче. Те забелязали елхичката в кофата за смет. Клоните й били покрити със сняг, който блестял на слънцето — Ей, че е красива! — извикали радостно децата.

Хронос взел за съпруга титанидата Рея. Гея и Уран предсказали, че властта му ще бъде отнета от собствен син, затова всеки път, щом се сдобиел с дете, Хронос го поглъщал. Най-напред глътнал Хестия, после Деметра и Хера, след тях Хадес и Посейдон.
Разгневената Рея отишла на остров Крит, когато носела вече в утробата си Зевс. Тя го родила в дълбока пещера на планината Дик-та. Богинята поверила детето си на куретите’ и нимфите, които трябвало да го отгледат. А вместо новороденото, майката поднесла на Хронос продълговат камък, увит в пелени. Рея се разплакала и излязла навън, уж да не гледа как бащата ще погълне собствения си син.
Нимфите хранели детето с мляко от божествената коза Амалтея, а пък куретите пазели бебето в пещерата. Те удряли с копия по щитовете си, за да не чуе Хронос плача на детето.

Когато Зевс възмъжал, той взел за помощница Мъдрост (Метида), дъщеря на титана Океан. Тя измамила Хронос и му дала да из¬пие отвара от билка, от която той повърнал първо камъка, а после децата си, които бил погълнал.
Заедно с братята и сестрите си Зевс повел война с Хронос и титаните. Дълго време никой не можел да надвие. На десетата година от войната Гея предсказала победа на Зевс, ако вземе за съюзници хвърлените в Тартара. Младият бог убил пазител ката на техните окови и ги освободил. Тогава циклопите изковали за Зевс мълнии, за Хадес – шлем, а за Посейдон тризъбец.
С тези оръжия те победили титаните, затворили ги в Тартара и оставили Сторъките за пазачи. А тримата най-силни богове си разпределили властта по жребий – на Зевс се паднало да владее небето, на Посейдон – морето, а на Хадес – подземния свят.
Гръмовержецът избрал за съпруга Хера и от този брак се появило шестото – последно поколение богове.

Една жена имала две дъщери. Едната била доведена, а другата – заварена. Жената не обичала завареницата си, все търсела за нещо па й се скара. Вечерта на Коледа, тя я пратила на воденицата да мели брашно, за да я завлекат караконджулите. Момичето отишло на воденицата, затворило вратата, спуснало резето и сипало зърно да се мели.
Посред нощ дошъл един караконджул на вратата и взел да вика:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза!
Момичето се обадило.
– Ще ти отворя, ако ми донесеш наниза на царицата.
Караконджулът за един час отишъл и донесъл наниза на царицата и пак повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза! Донесох ти наниза!
Момичето казало:
– Ще ти отворя, ако ми донесеш гривните на царицата.
Караконджулът отърчал веднага да ги донесе и пак повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза! Донесох ти гривните.
Момичето отвърнало:
– Ще ти отворя, ако ми донесеши пафтите на царицата. Караконджулът изтичал, взел и тях, донесъл ги и пак извикал:
– Тропам, тропам, девойко! Донесох ти пафтите.
И още неиздумал, петлите пропели. Караконджулът веднага изчезнал. На сутринта момичето взело всичко, което му донесъл караконджулът, и ги отнесло у тях. Мащехата й, като видяла тези богатства, се зачудила и много й завидяла.
На другата вечер майката пратила на воденицата и своята дъщеря да си вземе от имането. Момичето отишло, затворило вратата, спуснало резето и започнало да мели брашно. Посред нощ дошъл караконджулът на вратата и взел да вика: 
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза!
Момичето се обадило:
– Ще ти отворя, ако и на мен донесеш златен наниз, гривни и пафти.
Караконджулът ги донесъл бързо и повикал:
– Тропам, тропам, девойко! Отвори ми да вляза. Донесох ти наниз, гривни и пафти.
Момичето отворило вратата, а той я грабнал и завлякъл, та никой повече не я видял.

Живял някога работлив селянин, който продал една от нивите си на съседа. Купувачът отишъл на нивата да я оре. Орал, орал и изорал един казан пари в браздата. Тогава той отишъл при продавача и му казал:
– Побратиме, аз изорах в нивата, която ми продаде, един казан с пари, затова да идеш да си ги вземеш, че са твои.
– Тези пари не са мои – рекъл продавачът. – Ти си ги изорал и ти трябва да си ги прибереш.
– Не са мои! – рекъл купувачът. – Аз купих от теб нивата, а не и парите, те са твои. Иди да си ги вземеш оттам!
– А бре, брате! Аз съм ти продал нивата и всичко, което има по нея – камъни ли са, земя ли е, пари ли са – всичко е твое, аз вече нямам в тях дял.
Така се препирали известно време, единият казвал – твои са, а другият казвал – не са мои, твои се. Не могли да се разберат. Решили да отидат при свети Йоан Златоуст да отсъди – каквото той каже, това ще бъде. Тръгнали двамата и намерили светеца. Поклонили му се и купувачът казал:
– Аз от този човек купих една нива и като отидох да я ора изорах в нея един казан с пари, затова го карам да иде и да си ги вземе от нивата.
– Свети Йоане, аз съм я продал нивата и повече нямам дял от нея – казал продавачът.
– А пък аз от тебе купих нивата, а не и парите. Тези пари са били там, още когато си я работил ти, затова са твои – вземи си ги.
Светецът, като видял, че и двамата хора са праведни и никой не иска да ощети другия, им казал:
– Тези пари не са нито на единия, нито на другия. Имате ли си деца?
– Дал Господ! Имаме си – отвърнали селяните.
– Е, видяхте ли сега на кого са парите в нивата – казал свети Йоан. – Вие се трудите и печелите за децата си и изораните пари са за тях. Затова вземете парите, разделете ги на децата си и живейте по братски.
Двамата селяни си отишли. Случило се, че един другоселец присъствал на целия разговор. Той казал:
– Колко са глупави тези хора. Не се препират кой да вземе парите, а кой да не ги вземе.
И казал на свети Йоан:
– Ако това беше станало в нашето село, човекът, който ги изоре, веднага щеше да вземе парите за себе си. И аз мисля, че така е по- правилно, отколкото ти отсъди.
А свети Йоан го попитал:
– Във вашето село имате ли деца?
– Как да нямаме, имаме деца.
– А берекет имате ли?
-Имаме.
– А имате ли стока – овце, агънца, крави с теленца, кобили с жребчета?
– Всичко ни е дал Господ, както е тук, така е и там.
Е, побратиме – казал му свети Йоан Златоуст. – Господ ви държи живи заради децата ви, защото те са невинни, а не заради вас и вашите правдини.

Живели в едно село двама старци: дядо Петко и баба Пена. Те били вече стари хора, но животът им някак не вървял, не се разбирали и не си помагали един на друг.
Веднъж баба Пена сварила за вечеря бобена чорбица в гърнето, Седнали двамата старци, изсърбали.я, останали много доволни.
— Аз сварих чорбата — продумала след вечерята баба Пена, — а ти се запретни да умиеш гърнето, че утре ще ми трябва за млякото на кравата.
— Не мога — отвърнал дядо Петко — да върша женска работа, измий го ти!
— Няма да го измия.
— Тогава нека стои немито.
Настанала нощ. Легнали си старците. Гърнето останало немито.
— Слушай — казал дядо Петко, — утре да станеш рано и да ми подвариш мляко да похапна попара, защото ще ходя в гората.
— Че в какво ще ти надоя мляко, когато гърнето стои немито? Ако го измиеш, ще ти надоя мляко.
— А бе, аз няма да го измия — проговорил дядо Петко, — ами я да се обложим кой да го измие!
— Хайде — съгласила се баба Пена, — кажи какъв ще бъде облогът?
— Ще мълчим и двамата. Който продума пръв, той ще измие гърнето.
Млъкнали, заспали. Търколила се нощта, огряло слънцето. Тръг¬нали селяните на работа. Говедарят подбрал говедата да ги кара към поляната на паша. Заревала кравата на двора: няма кой да я издои и да я откара при говедаря.
Седят си двамата старци и мълчат. Надникнали съседите през плета да видят какво става в дядовата Петкова къща, защо кравата стои още вързана и мучи, а по двора не се вижда жив човек. Влезли вътре и заварили старците — седят със скръстени ръце и мълчат като онемели.
— Какво се е случило, бабо Пено? Защо не доиш кравата? — попитала една от съседките.
А баба Пена дума не продумва.
— Дядо Петко, продумай ти! Защо мълчи баба Пена?
Но и дядо Петко нищо не отговорил, само поклатил глава като кон..
— Брей — завайкала се съседката, — тия старци май че са онемели, по-скоро тичайте за доктор! Игнате, хайде, моето момче, иди повикай доктора!
Малкият Игнат се затекъл за доктора. А докторът живеел на горния край на селото. Додето Игнат отиде да го повика, хората почнали да си разотиват: един бърза на нива да ходи, други на пазар, трети имал работа в къщи. Останали само двама души при онемелите — една бабичка и попът.
Попът също се дигнал да си ходи и поръчал на бабичката:
— Ти, бабо, ще стоиш тука и ще гледаш да не се случи нещо лошо с немите, додето пристигне докторът.
— Не мога, дядо попе.
— Защо не можеш?
— Защото днес никой не работи даром. Ако ми платиш, ще стоя.
— Аз ли да платя? Ти къде си виждала поп да плаща?
И като се огледал наоколо, попът видял една скъсана престилка, окачена на стената.
И посегнал да откачи престилката.
Тогава баба Пена скочила и се развикала:
— Как, ти искаш да дадеш престилката ми на тая мързелана, ами аз какво ще препаша?
Като чул дядо Петко, че жена му проговорила, дигнал се и казал:
— Ето, бабо, ти проговори първа и загуби облога. Хайде сега измий гърнето!
Попът и бабичката, като разбрали защо дядо Петко и баба Пена били онемели, поклатили глава и сърдито напуснали къщата.

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
— Кой каквото прави — на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
— Знам, че туй, дето го приказваш — за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне — сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща. Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
— Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
Земи я рекла, топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път.
Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийският син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
— Хей, дядо — поспрял коня си чорбаджийският син, — ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе в планината нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
— Да ти дам, сине — рекъл старецът и извадил питката от торбата. — Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
— Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга — нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
— Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло наум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
— Нищо — отвърнал болният, — само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
— Кой ти я даде?
— Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
— Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави — на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой ти го слуша!
И захванала да си удря главата с два юмрука.