Чуй всички приказки

Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни! 
— Какво ще заповядаш да направим, господарю?
— Как какво? Ще се преоблечем като дервиши, ще почнем да обикаляме из страната и ще разберем какво е нейното положение.
Преоблекли се царят и неговият пръв везир като дервиши, възседнали конете си и почнали да обикалят села и градове.
И ето че веднъж в най-големия пладнешки пек те стигнали до една цветуща градина. Мъчела ги жажда, затова те извикали градинаря и го помолили да утоли жаждата им. А градинарят вместо вода им изнесъл два нара: единия нар разрязал, изцедил сока му в една чаша и им я поднесъл. Царят и везирът изпили сока от нара и утолили жаждата си. А втория нар градинарят им дал за из пътя.
Като се отдалечили малко, царят рекъл на везира:
— Виждаш ли какво излиза, а? Ние двамата едва изпихме сока от един нар… Каква ли огромна печалба получава градинарят от цялата си градина!
— Но той работи, затова и получава награда за труда си. Добре, ама царят си знае своето:
— Защо досега не съм въвел аз данък върху градините, а?
Върнали се те в двореца и царят наложил данък върху градините.
Минали се две-три години и царят и първият му везир отново се преоблекли като дервиши и почнали да обикалят села и градове. Стигнали най-сетне до онази градина и пак помолили градинаря да утоли жаждата им.
Обиколил цялата си градина градинарят, за да търси нар и да поднесе сока му на пътниците, но не можал да намери. В края на краищата откри един сбръчкан, изсъхнал нар, разрязал го и почнал да го изстисква, но колкото и да се мъчил, нито капка сок не капнала. Учудил се царят и попитал:
— Слушай, градинарю, преди две-три години пак бяхме поискали от тебе нещо за пиене. Ти ни изнесе един нар и с неговия сок ние и двамата утолихме жаждата си. . . Защо в същата тази градина сега ти не можа да намериш нито един нар?
— Е, дервиш-баба — отвърнал градинарят, — не пожела нашият цар тази градина да дава изобилен плод и градинарят да се възползува от това.
— Че какво направи царят? — попитали пътниците.
Как какво направи? Наложи такива данъци, та ни разори съвсем. Не успяхме да обработим както трябва градината, дърветата изсъхнаха и не дадоха плод. . .

Живяла едно време една бабичка. Тя имала само един син. Сиромашки живот карали бабата и синът й. Момчето събирало съчки в гората, продавало ги на пазара и с получените пари купувало хляб за двамата. Бабичката все учела сина си, че не бива да причинява зло на никого — нито на хората, нито на животните.
Веднъж, когато се връщало в селото, момчето видяло как деца мъчат една котка. Те вързали примка на шията на котката и дърпали връвта. Момчето съжалило котката и взело да моли децата да пуснат невинното животно.
— Я го виж ти колко е жалостив! — казали децата. — Дай ни пари и тогава ще я пуснем!
Момчето дало на децата всичко, което спечелило през деня — двадесет пиастра, и занесло в къщи котката.
На другия ден, когато момчето тръгнало към гората за съчки, след него се помъкнала и котката. Вечерта то продало съчките за четиридесет пиастра и с двадесетте купило хляб. На връщане в къщи момчето видяло, че деца мъчат едно куче. Синът на бабичката дал на децата двадесетте пиастра и отвел кучето със себе си.
На следващата сутрин тръгнали с него към гората и котката, и кучето. От продадените съчки момчето спечелило шестдесет пиастра. За двадесет пиастра купило хляб, с двадесет пиастра нахранило котката и кучето, а с останалите двадесет пиастра в джоба се отправило към къщи. Когато минавало през селото, то видяло този път как деца измъчват една змия. Момчето откупило змията за двадесет пиастра, сложило я в едно глинено гърне и я занесло в къщи.
На следния ден синът на бабичката решил да пусне змията на свобода, но тя не искала да се раздели с него. По пладне той отишъл край един студен извор заедно с котката, кучето и змията и почнал да храни и змията. И изведнъж тя се превърнала в красив момък.
— Аз съм царски син от съседната страна — рекъл момъкът. — Откраднаха ме магьосници и ме превърнаха в змия. Направиха ми заклинание — да остана змия дотогава, докато не получа хляб от ръката на човек. Затоваи бях допълзял до селото. Ти ме спаси от мъчения, ти ме освободи и от злата магия — ще ти бъда признателен цял живот!
Тогава синът на бабичката решил да отиде при царя и да му разкаже всичко.
Царският син го посъветвал:
— Ако царят те попита какво искаш за услугата, кажи му да ти даде пръстена от ръката си. Този пръстен е вълшебен: завъртиш ли камъка от¬горе, ще получиш всичко, каквото пожелаеш.
Отишъл бедният момък при царя и му разказал всичко. Царят рекъл:
— Ти си освободил моя син — искай, каквото щеш!
— Искам пръстена от ръката ти, царю!
— Да му се изкриви вратът на този, който те е научил да искаш това! — ядосал се царят. — Но аз съм длъжен да си удържа думата и ще ти го дам!
И царят свалил пръстена от ръката си и го подал на момчето.
Минало се време и бабичката посъветвала сина си да се ожени за дъщерята на тамощния цар. Момъкът се съгласил. Бабичката отишла в двореца и седнала на скамейката на сватовниците. Излязъл царят и я попитал какво желае. Бабичката казала, че дошла да поиска дъщеря му за жена на своя син.
— Доведи ми го — отговорил царят.
И момъкът дошъл в двореца. Царят го видял и му рекъл:
— Ще ти дам дъщеря си, но ще съумееш ли да събереш такъв откуп за нея, какъвто поискам?
— Ще намеря всичко, което заповядаш, царю!
— В такъв случай донеси ми един куп жълтици и направи дворец, не по-малък от моя. И нека израснат два реда дървета по пътя между моя дворец и твоя. А между дърветата да се просне килим и от двете му страни да застанат конници!
Поклонил се момъкът на царя и изтичал в къщи. Там той завъртял камъка върху пръстена си и царското желание било изпълнено. Оженил се момъкът за царската дъщеря и заживял честито.
Минало се време. Един старец се научил за вълшебния пръстен. Преоблечен като продавач на пръстени, той влязъл в двореца. Бабичката не била вече жива. Не си бил в къщи и нейният син. А вълшебният пръстен стоял на полицата. Старецът веднага го познал и рекъл на царската дъщеря:
— Ти си хареса три от моите пръстени. Аз ще ти ги отстъпя само за пръстенчето, което стои ей там на полицата.
А царската дъщеря не знаела нищо за пръстена. Тя го взела и го дала на стареца. Той завъртял камъка и казал:
— Нека този дворец заедно с царската дъщеря и с всичко, което има в него, да се пренесе на един остров зад седем морета!
И желанието на стареца се изпълнило веднага.
Вечерта синът на бабичката се върнал и на мястото на двореца видял предишната си жалка къщурка. Натъжил се той и почнал да скита по планини и долове.
На котката и кучето много им домъчняло, когато разбрали какво нещастие е сполетяло господаря им. Те решили на всяка цена да намерят пръстена и да му го върнат. Тръгнали животните на път, вървели, вървели и стигнали най-сетне до царството на мишките. Войската, която пазела границите на това царство, се разбягала от страх кой накъдето види. Вестта за появяването на котката се разнесла по цялата страна.
Царят на мишките събрал голям съвет, укрепил границите си и написал писмо до царя на костенурките с молба да му изпрати на помощ срещу котката няколко хиляди воини, облечени в броня. Написал писмо и до царя на таралежите и поискал няколко хиляди бодливи воини.
Не успял още царят да подпише писмата си, когато притичало кучето и обявило, че е пратеник на котката.
— Ако не искаш, царю, всемогъщата котка да изтреби цялото мише племе — казало кучето, — изпрати й няколко тлъсти мишки, които могат да плуват, за да пренесат през моретата нея и мене.
Царят на мишките отделил седем тлъсти мишки.
— Седем стигат! — рекло кучето.
Мишките се явили пред котката и тя им заповядала да се хвърлят в морето. Кучето се настанило върху гърба на мишките, котката — върху гърба на кучето и така заплували по морето. Изминали шест морета и насред седмото видели остров, а на острова — двореца на господаря си. Котката заповядала на мишките да се промъкнат в двореца и да вземат пръстена от стареца.
Било късна нощ. В двореца всички спели. Мишките пробили една дупка в стената и се вмъкнали в покоите на стареца. Но пръстенът не бил на ръката му. «Пръстенът сигурно е в устата му» — досетили се мишките. Една от тях спуснала опашката си в табакерката с енфие, а после пъхнала крайчеца й в носа на стареца. Той кихнал, пръстенът излетял от устата му, мишките го грабнали и го занесли на котката.
За сторената услуга котката въздигнала седемте мишки в хански сан.
Котката и кучето се върнали при господаря си и сложили пред него пръстена. Той се зарадвал много, завъртял камъка и върнал двореца и жена си на старото място.
Оттогава синът на бабичката никога не се разделял с котката и кучето.

Една тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста – докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изво¬рите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята.
Тази вечер слънцето гавнало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря. Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село – шушукали си те, – всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.
Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят…
От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сен¬ки поели през тъмницата.
Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.
Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта…
Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.
И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси – обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!

Ах, този мил народен певец – как нищо не се скрива от погледа му, как нищо не убягва от ухото му! Разказал ни е най подробно и за коня Шарколия. Нали юнакът не е юнак, ако силата на коня му не е равна на неговата юнаш-ка сила?
И… ето една вечер, майката на Крали Марко седнала до своя юначага и му разказала нещо, което по-рано не можела да му разкаже. Тя чакала момчето да узрее и тогава да научи всичко за баща си. Когато баща му Вълкашин умрял, майка му натирила в езерото кобилата Витеза – да върви на свобода, щом нейния юнак вече го няма.
От разказа на своята майка Марко Кралевики разбрал къде се намират оръжието и доспехите на Вълкашин – там, край езерото. На се излъгал. Намерил ги той и тръгнал да търси в езерото и кобилата Витеза! Обикалял Марко, не спирал да се вглежда във водите. Намерил и кобилата, но след нея вървяло и малко жребче. То било шарено, красиво и не се отделяло от майка си. Като посегнал да хване кобилата, тя побягнала настрани и не се давала. Гонил я Марко, гонил я до премала и когато я стигнал, тя се хвърлила в езерото. Тогава юнакът погнал шареното конче – хванал го и се метнал на гърба му. Хукнало жребчето по широкото
поле и все скачало и хвърляло копита, за да катурне от гърба си неканения ездач. Разбрало кончето, че юнакът не е като другите юнаци – не се дава лесно – и със сетни сили се спуснало в езерото.
Марко Кралевити се уплашил в първия момент, че може да се удави, и се вкопчил със страшна сила за гривата на жребчето. Когато преплувало езерото и излязло на брега то било толкова уморено, че веднага легнало да се отмори. Тогава Шарецът направил поклон на юнака и му рекъл:
Ой, юначе, незнайна делио, я ми кажи, чие си колено! Яз сум тебе, твоя верна слуга, яз съм юнак, ама ти по-юнак!
Така сладкодумно ни е разказал народният певец за Крали Марко и сдобиването му с коня Шарколия, че този разказ (песен) е най-хубавото нещо в юнашкия епос! Хубаво е, защото певецът знае много за Крали Марко и баща му Вълкашин и не се е въздържал да даде на обикновените неща вълшебна сила и неземна хубост. Юнашкото конче Шарколия иска на гърба му да седи юнак като него!
Конят Шарколия не останал обикновен кон на своя юнак, а юнашки другар, който го съветвал как да постъпи в беда, той го окуражавал в битките, той криел личните тайни на своя господар и му помагал да прогони злото. За тази му вярност и привързаност към господаря народният певец ще му каже ласкаво, че е кършигора, че е крилатица, че е звездоброя и ще му даде такава сила, че като лети – земя трепери, че като пие вода от езерото – три педи водата е спаднала… Той лети по белите друми като сив сокол, а после успокоява своя Марко Кралевити – ако вземе мома Ангелина за невеста, макар и неподкован, ще може да носи и двамата:
– Дейди, Марко, мой стопанине, ако тебе мома те бендиса, ти граби я и ич ти не бой се, яз ке можам да ви носам двата…

В късна доба, когато петел не пее и нищо не шуква, дошли трите сестри орисници. Те били наметнати със сиво-бели воали, с разплетени дълги коси, надвесвали се над детето и тайнствено нареждали. Първата била жестока и по-желала на следващия ден момчето да бъде мъртво. Втората, малко по-снизходителна, определила след седмица да умре; но предсказанието на третата орисница било последно и решаващо. Тя се обърнала към сестрите си и повелително казала:
– Да расте момчето, да порасте и да вземе невеста далече – през девет села в десето. Когато тръгне сватбата, да мине през голяма река. Да седнат сватбарите на брега да си починат и огън да накладат. Момчето да свали от уморените си нозе обувките и да седне под дърво да се отмори. В една от обувките да влезе змия усойница, да го ухапе и момчето да умре. Така ще разплаче две къщи.
Казали това орисниците и изчезнали незнайно къде. Но чула ги сестрата на родилката, която още била будна в тези късни часове. Нея орисниците прокълнали, ако каже някому това, което е чула, да се вкамени. Детето расло, порасло. Дошло време да се жени. Момчето отишло в да¬лечно село невеста да си вземе. Всичко ставало, както е предсказано. Седнали сватбарите под дърво да починат. Змия влязла в обувката на младоженеца. Лелята, която чула съдбата на своя сестрин син, хвърлила обувката в огъня. Когато всички я обвинили, че прави магия на младите за нещо лошо, разказала за чутото преди години. В този момент тя се вкаменила!

Свети Трифон е покровител на лозята. Роден е около 225 година в малоазийската провинция Фригия. Неговият празник, останал в календарната обредност, се нарича Трифон Зарезан.
Стародавна притча за Трифон Зарезан гласи, че когато отивал да реже лозето си, по пътя срещнал света Богородица с детенцето си в ръце. Той й се присмял, че е добила дете без баща. Домъчняло й на светата майка, но отминала мълчаливо. Когато приближила къщата му, тя известила на невеста Трифоница бързо да отиде на лозето, защото мъжът й имал нужда от помощ – отрязал си е носа. Скоро тя се озовала с тревога на лозето, но Трифон си зарязвал лозето и нищо му нямало. Като изслушал известието на Богородица с насмешка, светецът решил да покаже, че не е пиян, за да реже така, а не иначе. И като показвал замахнал с косера и си отрязал носа. Оттогава народът го нарекъл Трифон Чипия, а празника му – Трифон Зарезан!

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.
— Добре, ще ви разкажа! — съгласил се големият омар.
Поспрели да послушат и няколко риби-трески, които тъкмо
минавали край скалата, също и няколко дребни цаци (макар че, всъщност, отдавна трябвало да спят) и една грамадна змиорка, която се казвала Уилям. Големият омар започнал да разказва:
Едно време, когато морето било току-що създадено, то не било солено и никога в него не бушували бури. Просто приличало на грамадно езеро с риба.
Един ден татко Нептун седял на морското дъно, заобиколен от своите четиридесет красиви дъщери. Десет от тях имали дълги руси коси, десет — дълги черни коси, десет — дълги бели коси и десет — дълги червени коси, а всичките имали прекрасни лъскави рибешки опашки.
Татко Нептун забелязал, че някои от херингите, които минавали покрай него, плачели. После минала една акула на бели ивици и няколко водни кончета — всичките разплакани! Минала една камбала, и тя също плачела. Погледнал към дъното на морето и видял една морска звезда, която плачела, а малкото омарче, дето се примъквало, и то плачело.
— Какво се е случило, мило омарче? — запитал татко Нептун.
Ще ви кажа, сър! — отвърнало малкото омарче. — Пак тези китове. Изпиват морето. Ех, че се разгневил татко Нептун! Той изплувал на повърхността, огледал се и видял цяло стадо огромни китове, всеки един голям колкото църква, които пиели морето. И морето ставало все по-малко и по-малко.
— Ей, че са лоши! — изикал татко Нептун. — Само че скоро ще сложа край на това!
Той се гмурнал отново в дълбините и повикал дъщерите си.
— Идете в кухнята на двореца, мили мои — казал им той. — Там, в долапа ще намерите наредени много торбички със сол. Всяка да вземе по една и се върнете тука.
Четиридесетте русалки отплували до кухнята и всяка се върнала с торбичка сол.
Тогава татко Нептун рекъл на своите десет русокоси дъщери:
— Вие, милички, трябва да отплувате на Изток и след като изминете доста път, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте с опашките си.
После казал на чернокосите си дъщери:
— Отплувайте на Юг, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте.
Обърнал се след туй към белокосите си дъщери и казал:
— Отплувайте на Запад, чеда мои, и сторете същото.
А на червенокосите заръчал:
— Вие, мили мои, трябва да отплувате на Север и да направите там цялото море солено.
Русалките отплували и сторили така, както им заръчал татко Нептун.
На следващия ден китовете почнали отново да пият морето.
— Уф! — намръщили се те. — Много е солено!
И вече не могли да го пият а изхвърляли солената вода високо във въздуха. После така запляскали по морето с опашките си, че настъпила страшна буря.
Татко Нептун се разсмял.
— Отсега нататък — казал той — нека се знае, че всеки път, когато китовете се опитват отново да пият морето, то ще им се струва отвратитилно на вкус, затова ще пляскат с опашките си и ще предизвикват бури. Но нали е по-добре от време на време да има бури, отколкото морето да бъде изпито?
— О, да, мили татко! – извикали неговите четиридесет красиви дъщери и всяка го целунала.
— Ето как – казал омарът и се огледал наоколо – морето станало солено и защо понякога има бури.
— Благодарим ти! – извикали рибите и отплували към дома си.
— Благодарим ти, омаре! – казали мидите. И тъй като били у дома си, останали там, където са.
— Хубава приказка. – обадил се и Уилям, голямата змиорка – да ти помогна ли да настаниш омарчетата да спят?
— Благодаря ти, Уилям – казали омарчетата, после отплували и запълзяли по морското дъно, намерили няколко дупки в скалите и се промъкнали в тях да спят.
Точно тогава минали няколко кита и почнали да пият отново морето.
— Уф! — извикали те. — Още има отвратителен вкус! — И китовете запляскали с опашките си и предизвикали силна буря.
Ала омарчетата не се разтревожили. Те били на сигурно място, у дома си, в леглата.
И това е краят на приказката.

Дъщерята на цар Еет, владетеля на Колхида, се казвала Медея. Тя се влюбила в красивия Язон, качила се тайно на кораба и останала там. Героите започнали да обсъждат какво да направят, че да откраднат Златното руно от свещения дъб. Попитали Медея какви трудности ги очакват. Тя им разказала всичко.
Недалеч от дома на Еет се издигала в кръг висока стена със зъбери от злато и с кули, стегнати в железни обръчи. В тази стена била зазидана огромна тройна врата, обкована с блестяща мед. Отвън пред нея, близо до прага, стояла богиня Хеката, която бдяла с факел в ръка и пазела зорко входа. Тя била страшна за хорските очи, не по-малко страшен бил гласът й, с който спирала заблудените, тръгнали към вратата. В крепостта можели да влизат за очистителни обреди само Медея заедно с колхидските девици.
Никой не се осмелявал да мине оттатък стената. Нито чужденец, нито местен мъж бил прекрачвал някога прага. Страшната богиня пазела пътя, заедно с кучета демони с огнени очи.
Зад зида, в най-далечния кът, зеленеела сенчеста гора с дървета, отрупани с цвят. Навътре в дъбравата растели лаври, сплитали се гъсталаци от дрян, разпервали клони вековни платани. Между техните корени никнела зеленина. Там растели асфоделии, наред с жълти водни рози с чуден аромат, а също така кипер, тръстика и анемонии, пищно цъфтяща лавандула, ухаещи циклами и целебни перуники. До тях полюшвали глави многолистни божури, ярки минзухари и разкошни черни макове. Издигали стъбла и отровни растения, които носели гибел.
В средата на гората възправял снага нагоре необхватен дъб, който разпервал наоколо могъщи клони. На един от тях, много нависоко, било преметнато Златното руно.
Ужасен змей пазел дъба и денем, и нощем. Грозното чудовище, покрито цялото със златни люспи, било омотало стройния ствол на дъба с исполинските спирали на змийското си тяло. Този змей не знаел ни сън, ни дрямка. Той бил неуморен страж, святкащите му очи зорко оглеждали всички посоки. След като чули разказа на Медея, героите започнали да си мислят че задачата им е неизпълнима. Било невъзможно да минат покрай богинята, ‘но дори да успеели, ги очаквал чудовищният змей. Тогава един от аргонавтите – Мопс, който бил вещ гадател, казал:
– Само Орфей може да смили богинята и да омагьоса дракона. Ние не можем да им сторим нищо.
Всички герои започнали да молят певеца и Орфей се съгласил отново да помогне с магическата си сила. Той си избрал за другари Язон и трима от другите герои. Последвала ги и Медея.
Щом стигнали пред стената, ограждаща свещената обител, Орфей изкопал в земята яма, която покрил. Направил жертвоприношение и умилостивил богинята. Тя хвърлила факлата си на земята и вдигнала очи нагоре към небето. Кучетата започнали да се умилкват, а от мощните врати паднали всички резета. Тежката порта се разтворила и героите видели чудната дъбрава.
Орфей пръв прекрачил прага, след него пристъпила Медея, след¬вана от другите герои. Наближили огромния дъб, стегнат в златната прегръдка на змея. Чудовището вдигнало глава, стрелнало навън отровния си език и засъскало заплашително. По небето се понесъл гръм, затрещели превитите от вихъра дървета, разлюлели клони и стволи до корен. Хората спрели, ужасени от силата на змея.
Тогава Орфей вдигнал лирата и изтръгнал от нея най-дълбоките звуци. Започнал да пее приглушено. Викал Съня, на когото се подчиняват всички безсмъртни и смъртни, да долети и омагьоса мощта на грамадния дракон. Сънят послушал Орфей и за миг дошъл в колхидската земя. Всички хора заспали, утихнали ветровете, вълните се отпуснали, реките и буйните потоци спрели като замръзнали, птиците и зверовете затворили очи. Сънят похлупил под сянката на златните си криле всяко живо същество.
Дълбока дрямка налегнала очите на страшния дракон. Той отпуснал дълга люспеста шия и натежала глава. Язон се изкачил на Дървото и свалил от клона Златното руно.
Героят го преметнал през рамо и с него се върнал на борда на "Арго". Всички герои радостни издигнали длани към боговете. Благодарели за магическата сила, която те били дали на Орфей и златната му лира.

Едно време змейовете и юнаците ходели по земята между хора та. Те идвали и по седянките и си харесвали моми. Когато някоя мома щяла да седне на седянката при змея, казвала му. – Прибери си, змейо, опашката, да я не заседна! Всички змейове имали крила и опашки, били облечени с дрехи от люспи, които греели като слънце. Когато започнела някъде война, змейовете се изгубвали – отивали да се бият. В битката те били невидими, но на която страна помагали, тя и побеждавала.
Тези змейове се изгубили, като се изнамерил барутът: тогава излезли на света лукави хора, които взели да се бият не с юнащина, ами с хитрина. Когато бил останал само един змей да ходи по света, срещнал го един от тези хитри хора, комуто името било дядо Трак, и му казал:
– Змейо, като си толкова юнак, можеш ли да стиснеш камък, та да пусне вода? Аз мога!
Взели по един камък. Дядо Трак накарал змея да стиска най-напред. Змеят, колкото и да бил юнак, стискал камъка, на пясък го натрошил, но капка вода не капнала. Дядо Трак рекъл:
– Чакай сега и аз да стискам!
И като го стиснал, потекла бяла вода. Змеят не видял, че дядо Трак имал в ръката си прясно сирене вместо камък, и много се зачудил.
Подир това, като тръгнали, вървели, вървели и дошли до една зряла череша, натегнала от плодове. Змеят взел да ги бере и да яде.
Дядо Трак, като не можел да ги достигне от земята, въртял се наоколо и гледал. Змеят уловил черешата за върха и я огънал, за да стигне до плодовете и дядо Трак. След като се наял, той отпуснал върха и дядо Трак изхвърчал отвъд черешата.
– Какво правиш, побратиме? – попитал го змеят.
– Прескочих черешата, за да уловя онзи заек, дето бяга ей там!- отговорил дядо Трак.
Змеят му повярвал; всъщност, като го метнала черешата, дядо Трак паднал в една трънка и подплашил заека.
Подир това тръгнали пак да пътуват. Вървели, що вървели, дошли до една буйна гора и змеят огладнял.
– Хайде да заградим тая гора и да изловим всичкия дивеч в нея – рекъл той.
_ Хайде! – отговорил му дядо Трак.
Змеят взел да изскубва и да реди най-големите дървета на огра-дата си, а дядо Трак с клончета затулвал дупките, които оставали между големите дървета. Като заградили гората, змеят влязъл в нея и взел да лови мечки, вълци, лисици, сърни, зайци, диви кози и да ги трупа на куп, а дядо Трак изчезнал някъде. Змеят започнал да го вика; викал, викал и по едно време чул, че дядо Трак се обажда от много далече. Докато змеят запалил огън, дядо Трак се върнал и понесъл в пазвата си две сврачета, които още не можели добре да летят.
– Виждаш ли, аз ловя хвърковати! Не е юначество да ловиш онова, което ходи по земята, трудно е да хванеш това, което лети! – рекъл дядо Трак.
Седнали двамата край огъня под един голям явор. Змеят взел да дере уловените животни, а на дядо Трак казал:
– Иди пък ти донеси вода, побратиме!
Дядо Трак взел един казан и отишъл до извора, който бил твърде далеч. Той напълнил казана, но не можел дори да го повдигне. Какво да стори сега? Взел да копае бразда от извора към огъня. Змеят чакал, чакал и като видял, че дядо Трак не идва, отишъл да види какво става. Като дошъл до извора, видял го, че човърка с една клечка и прави вадичка.
– Помислих си, че един казан няма да стигне, затова реших да доведа цялата вода от извора – рекъл дядо Трак.
Змеят нарамил казана и го занесъл при огьня, а дядо Трак вървял подире му. Като сварили и опекли много месо, започнали да ядат. Змеят взел да яде по змейски, а дядо Трак вземал по-големи късове и като се загледа нанякъде змеят, хвърлял ги през рамото и вземал Други.
След вечерята започнало да се мръква и змеят поканил дядо Трак да пренощува у тях. Като отишли в пещерата на змея, постлали му отвън да спи. А змеят разказал на майка си какво видял от дядо Трак, и й казал, че дядото е по-юнак от него. Майка му го научила да убие госта си през нощта. Като приказвали това, дядо Трак ги чул, станал от леглото си, а на мястото си натрупал камъни и метнал върху тях завивката. Змеят послушал майка си, взел си най-тежкия боздуган и излязъл от пещерата. Като се приближил до постелката на дядо Трак, захванал да удря камъните с железния боздуган и дотолкова ги бил че станали на пясък. Подир това той рекъл на майка си:
– Мамо, наистина този човек беше по-юнак от мене! Като го удрях, той пускаше чак искри!
На сутринта, като се съмнало, дядо Трак влязъл в пещерата.
– А бе, ти откъде идваш? – смаял се змеят. – Аз нали те убих през нощта?
– Мен никой на света не може да ме убие, защото съм кален – отговорил дядо Трак.
Змеят и майка му се спогледали, като чули това.
– Като е така, хайде да калиш и моя син – рекла змейовата майка.
– Да го каля – казал дядо Трак, – но трябва да търпи.
– Ще търпя – отговорил му змеят, – само да стана такъв като тебе, да не може никой да ме убие!
– Щом е така, кипнете два големи казана с вода и ми пригответе една бъчва.
Майката и синът запалили огън, а като завряла водата, донесли и бъчвата. Тогава дядо Трак рекъл:
– Хайде сега влез в бъчвата, да сложа капака отгоре.
Змеят на драго сърце влязъл, затворил го добре дядо Трак, и през дупката за канелката взел да налива врялата вода отгоре му. Змеят взел да шава в бъчвата, а майка му викала:
– Търпи, синко, търпи, да се калиш добре!
Излял дядо Трак в бъчвата два казана вряла вода и казал на майка му:
– Нека стои до вечерта, че тогава ще го извадим.
След това дядо Трак си тръгнал за вкъщи. Змейова майка чакала, чакала и все поглеждала за дядо Трак, но той не идвал. Като взело да се мръква, тя отворила бъчвата и що да види! От врялата вода змеят се бил стопил.
Ето оттогава насам се изгубили съвсем змейовете от света. Тях пак ги има, но са невидими за хората

Една жена, която била мамница, увила във вълна яйце от черна кокошка и го носила четиридесет дни в пазвата си. Това яйце било с два жълтъка. От него се излюпило пиле с две глави и две телца, залепени за гърбовете. Щом се излюпило, пилето-мамник веднага хвръкнало.
Жената го изпращала в чужди ниви и то крадяло плодородието
им. На която нива отидело, взимало едно зрънце и го донасяло в нивата на майка си – мамницата. От това зрънце цялата реколта на чуждата нива преминавала в нейната.
Ако го изпратела да иде в чужда кошара, само една капчица мляко да сръбнело от ведрото и то цялото отивало в стадото на мамницата. На другите овце им пресъхвало млякото.
Една сутрин като изгряло слънцето, това птиченце литнало срещу него и го свалило на земята. Нищо не му направило – слънцето само паднало на земята и пак се вдигнало.
Една свекърва видяла това и рекла на снаха си:
– Булка, днес ще ида на църква с другите жени. Ти се пази, че в селото се е появило пиле-мамник, да не те урочаса.
Булката се захванала с работата си на двора. По едно време вдигнала глава и видяла, че на ябълковото дърво е кацнало пиле с две глави, което издавало много странно писукане. Мамело плодовете в чужда градина.
– Пу, проклетнико – извикала булката. – Не ябълки, а люспи от лук да носиш на майка си.
Пилето я чуло и отлетяло. Като излизали жените от църквата, изведнъж то се появило натоварено с люспи от лук и ги хвърлило върху жената, която го била излюпила. Тогава хората познали коя е мамницата, хванали я заедно с пилето и ги изгорили на голяма клада сухи тръни.