Чуй всички приказки

Племенникът на един цимшиански вожд се отдал на пост. Много слънца постил той, защото било зима; снегът стигал човешки бой и момъкът тръгнал на лов. Наложило се да приложи цялото си майсторство на ловец, за да намери животни и да занесе храна и кожи в своето село. Взел капани и примки, защото се надявал да улови норки, белки, зайци и други малки животинки, стига да имал късмет. Дълго бродил момъкът и най-сетне видял следи и други знаци, оставени от животни; поставил примки и стъкмил клопки по една тясна пътека, която се виела покрай малък поток в края на гората. Една нощ, както спял в снежната си колиба, го събудила силна светкавица. Излязъл на поляната край колибата си и видял голямо огнено цвете, което греело с ален пламък. Гигантското стебло се извисявало яркочервено чак до небето. Младежът разбрал, че това е видение. Тъй като слънцето скоро щяло да изгрее, тръгнал да огледа заредените капани. Преди да се отдалечи, той се обърнал отново да погледне огромното алено цвете. Но то било изчезнало.
Този ден момъкът имал голям късмет с лова: в капаните намерил много животни. Когато се върнал в далечното си село, разказал на своя чичо за видението. Събрали клана на съвет, на който било решено от този момент нататък огненото цвете да стане крест на клана. Днес самотното огнено цвете може да се види по говорящите стълбове на техните потомци.

Разказвачът от племето микмак вдигна ръка за тишина и започна своя разказ за момчето, което преди много години било спасено от смърт с помощта на мислите. Мислите имат голяма сила, обясни разказвачът, трябва да се вярва в тях, в тяхната сила, иначе магията на мисълта няма да ви помогне.
Живяла бедна вдовица край морето, на брега, където днес се намира Източна Канада. Мъжът й бил рибар, но се удавил, когато в една страхотна буря лодката му се разбила; така жената останала да живее сама със своя син. Макар и малко, момчето се опитвало да запълни мястото на баща си и се научило май¬сторски да лови риба и дивеч. Научило се също да не се бои от дивите зверове, от природните стихии и зимния студ. Единственс Великият орел, страшилище за всички хора по тези земи, всявал страх у момчето. Огромната птица била известна с магическа сила — да създава вятърни вихри. От време на време, когато се разгневявала, тя опустошавала земите с бурни ветрове, предизвиквани от плясъка на мощните й крила.
Една година страната била сполетяна от глад и хората нямали нищо за ядене. И най-добрите ловци трудно намирали дивеч. Момчето знаело навиците на животните по-добре от всеки друг ловец и успявало да намира достатъчно месо за майка си и за себе си. Един студен ден то уловило в капана хубав, тлъст бобър на самия вход на бърлогата му. Понесло то бобъра на рамо, но тъкмо наближило дома си, когато го нападнали и отвели при Великия орел. От този момент започнало неговото голямо приключение. Момчето се опитало да рани огромната птица с ножа, който носело в пояса си, но орловите нокти така се забил в раменете му, че то не успяло да прониже плътните пера, а само леко одраскало птицата.
Великият орел се издигнал нависоко, чак до гнездото си върху висока скала, обърната към морето. Малки орлета писукали от глад в гнездото и момчето разбрало, че то ще им послужи за храна веднага след като изядат едрия бобър, който майката орли ца носела за тях. Момчето видяло, че е невъзможно да избяга от високата скална площадка. Не можело да се спусне надолу по скалата, а и брегът бил далеч. Великият орел знаел, че момчето няма как да избяга, и затова тръгнал да лови риба и дивеч; но уловът бил много слаб.
Когато се върнала във вигвама (колиба), майката на момчето помислила, че синът й или е убит, или се е удавил, и заплакала. Тя плакала през целия ден и продължила да плаче и през нощта. Била гладна, но мъката й била далеч по-силна от глада. Не след дълго при нея дошла една много дребна жена и попитала:
— Защо плачеш? Майката, която знаела, че женицата е от племето на Малките хора от хълмистите места, й разказала за момчето. Обяснила й как мъжете от нейното племе напразно претърсили местността за момчето, но не могли да го намерят. Вярвайки като остана-лите, че Малките хора притежават магически сили, които при-зовават в помощ на индианци, изпаднали в беда, нещастната майка разказала всичко на женицата.
— В такъв случай ние не можем да направим нищо, за да помогнем на момчето да се върне — казала женицата. — Ще помогнат само мислите ни. Мисли единствено за сина си; той ще те види и ти ще го видиш; после ще ти кажа какво да правиш, за да го спасиш, стига още да е жив.
Старицата обяснила, че мислите са нещо истинско, и майката започнала да мисли колкото може по-силно; мислила през целия ден, а също и когато слънцето си тръгнало, за да стори място на луната.
Когато се стъмнило, момчето видяло майка си съвсем ясно в съня си. То й разказало за голямата опасност, в която се намира, а дребната старица подсказала на майката какви мисли да му изпрати… Тя заръчала на момчето, като види орела да се връща в гнездото си, да закрещи и здраво да стисне ножа с острието нагоре, та когато птицата се спусне от въздуха към него, сама да се убие.
Момчето, което не знаело за силата на мисълта, два дена и две нощи не предприело нищо, дори не се опитало чрез мислене да стигне до майка си. Поради това тя все не успявала да изпрати по вятъра своите мисли до него. На края то трябвало да се вслуша в съвета на майка си, защото с падането на здрача на втория ден орлетата вече били изяли бобъра и няколкото риби и зайци, донесени от орлицата, и така момчето било вече сигурно, че когато орлицата се върне в гнездото, ще го разкъса и ще нахрани с него малките си. Момчето се приготвило за завръщането на Великия орел и легнало до гнездото. Скоро видяло малка топчица в тъмнеещото небе и малко след това орлицата се спуснала надолу. Момчето силно закрещяло, а птицата връхлетяла върху него. Когато се блъснала в тялото на младия ловец, ножът потънал в гърдите й и тя умряла почти незабавно.
И все пак момчето не знаело какво да направи, защото още било в плен върху високата скална площадка. Изяло едно орле, за да добие сила, полегнало върху Великия орел, където било по-меко, отколкото върху твърдия камък, и се замислило за своя-та майка толкова силно, та мислите му да стигнат до нея. Така и станало: тя го сгълчала, защото била много ядосана и се бояла да не би мислите, които се канела да му изпрати с помощта на малката старица, да закъснеят за спасението му.
— Слушай какво — заповядала тя и момчето наистина се заслушало. После майката му предала магическо послание от старицата от племето на Малките хора, живеещи по хълмовете. Обяснила как да одере орлицата, без да повреди кожата и перата. Краката и главата също трябвало да останат непокътнати.
Момчето направило както му казали мислите-заповеди на майката и не след дълго орловата кожа била готова пред него, простряна като голямо наметало от пера. После той научил, че с идването на слънцето трябва да облече наметалото, което ще му даде сила да полети от върха на скалата към брега. Когато настъпил този момент, момчето влязло в орловата кожа, провряло ръцете си в крилата и като някаква гигантска птица се спуснало плавно на края на брега, където нежно се плискал океанът и докосвал ноктите на орловите крака. Като стигнало там, момчето се опитало да полети, но крилата не поискали да го носят. Натъжило се много. Така му се щяло да полети към дома, за да го посрещнат с възторжени възгласи в селото. Вместо това се наложило да си пробива път по една дълга и трудно проходима местност, докато най на края стигнало до вигвама и щастливата си майка.
Известно време момчето стояло тъй зашеметено от голямото премеждие, че малко говорело за него; но после захванало да се хвали за чудноватото, макар и тайнствено приключение. И както се хвалело за своята храброст и остър ум, качествата му на добър ловец сякаш постепенно изчезнали. На края то започнало да носи у дома си толкова малко дивеч, че се принудило да моли другите ловци в селото да отделят за него и майка му от дивеча, който носели след лов, защото в палатката не останало никакво месо. Бедната майка, на която не се нравели хвалбите на сина й и която не искала да приема храната от другите ловци, изпратила мисловно послание до малката старица, която тутакси се притекла на помощ и в тази беда. Сгълчала тя момчето и го нарекла „фукльо“ и „глупав мързеливец“. Обърнала се гневно към него с думите:
— Твоята сила и ловно майсторство не биха ти помогнали, ако не бяха нашите мисли. — А после го предупредила, че ако не промени лошите си привички, ще загуби цялото си умение да сече и да ходи на лов, а хората от селото ще му се присмиват и няма да му помагат.
Внезапно малката старица изчезнала и както я гледало, момчето се изплашило от магията й и решило да промени живота си точно както тя му заръчала. Престанал да се хвали и скоро станал отново прочут ловец.

Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.
Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
Белоснежка думала:
– Няма да се разделяме.
Червенорозка отвръщала:
– Докато сме живи.
А майката добавяла:
– Каквото има едната, да го дели с другата.
Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.
Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.
Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен – така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
– Бутни резето на вратата, Белоснежке!
После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.
Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
– Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.
Ала мечокът проговорил и рекъл:
– Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
– Легни край огъня, клети Мечо – рекла майката, – само внимавай да не си подпалиш кожуха! – После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
Мечокът рекъл:
– Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.
Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
– Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.
Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
– Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.
Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
– Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
– Къде ще отидеш, драги Мечо? – – попитала Белоснежка.
– Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.
Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
– Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
– Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
– Брей, че любопитни глупачки! – отвърнало джуджето. – – Исках да разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви е срам! Какви сте гадни!
Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата – толкова здраво била прищипната.
– Ще изтичам да доведа хора – – рекла Червенорозка.
– Нямате мозък в кратуните! – – сгълчало ги джуджето. – Сега пък ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо по-свястно на ума?
– Имай малко търпение – – рекла Белоснежка, – ще измислим нещо!
Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
– Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
– Къде си тръгнал? – – попитала го Червенорозка. – Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
– Не съм толкова глупав – креснало джуджето. – Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я изтегли на брега, – – рибата надвила и задърпала джуджето към себе си. Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било комай напусто – – ще не ще, следвало движенията на рибата и непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да освободят брадата от връвта – те били сплетени здраво. Нямало що – – момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
– На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека? Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с орела, че той накрая пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене? Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте непохватни и нескопосани!
Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри, че момичетата се спрели да им се полюбуват.
– Какво стоите и зяпате? – – креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
– Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята. Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
– Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
– Аз съм царски син – – рекъл той – – и бях омагьосан от злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи заслуженото наказание.
Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста, посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели прекрасни бели и червени рози.

Тих ветрец повя и рече:
— Ясна пролет иде вече!
Чу го ранното кокиче — мило белокрило птиче, щом го чу — и кукуряка разцъфтя из храсталака. Чу го още минзухара и зашепна на овчаря:
— Иде пролет разцъфтяла, посрещни я ти с кавала!
И по пъстрите баири старият овчар засвири.
Скача бистрото поточе, скача, пее и клокочи, а кавалът му приглася — кръшна песен се разнася.
Веселушката лисица ситно ситни ръченица, гледа рунтавата мечка и подрусва се полечка. Па се хвана за играта Зайо Байо от гората. Рипа, скача като булка пъргавата невестулка. Катеричката юнашка вири дългата опашка.
Еква горската поляна от играта разлюляна…
Надойдоха китни дружки — тъмнооки теменужки, надойдоха минзухари, техни весели другари.
Радостна от веселбата пъпчици разви гората и от всеки клон надвесен се разнесе птича песен.
Както с трепет някой гледа сватба в двора на съседа, тъй и Слънчо се навежда и зад хребета поглежда тая веселба в гората — ръченицата, хората. Веселбата му хареса, та отиде да калеса по обичаите хорски гости от страни задморски.
В тоя край така познат щърк пристигна като сват, а под родните стрехи лястовиците-снахи долетяха неусетно, зачирикаха приветно. Кацнала на млада бука, кукувицата закука, сойка се разшета първа като весела свекърва.
Славеят — певец чудесен, пък закърши звънка песен и разцъфналата круша го унесено заслуша.
Нивата си бодна пак китки алени от мак и на слънце за орача почна да пече погача.

Петгодишната Румяна бързо от леглото стана. Колко дрехи в двете стаи трупат майка й, баща й! Стягат куфари за път — надалече ще вървят. На Румяна й се плаче:
— Ачо, гумено човече, мое мъничко паляче, на море ще ходим вече… Искам да отидем двама! Но какво ще каже мама. Много, Ачо, си надут, място в куфарите няма…
Ачо, фокусник прочут, каза с хитрина голяма:
— Майка ти обувки слага, я ме скрий в една веднага!
И нали си е добра, тя в обувка го прибра… Таен пътник в куфар стар, на Румяна пръв другар, Ачо — гумено човече – ще пътува надалече. Никой го не забеляза.
Но бащата чичо Влади от обувки се отказа… Майка й ги вън извади… Ачо свит в обувка дреме и за път очаква време…
Скоро влязоха в трамвая. Радваха се, а Румяна бе от всичка най-засмяна.
— В куфара си, Ачо, зная!
Щом дойдоха при морето, куфарите тя отвори, в мъка сви й се сърцето и през сълзи заговори:
— Паднал е по пътя Ачо! Ах, какво ли с него става?
Викна майка й тогава:
— Стига! За един палячо! Както се не губи котка, тъй и Ачо ще се върне…
Ах, кога ще го прегърне!…
Спи си Ачо непробудно, с него става нещо чудно… С кърпа чисти баба Фанка, стара, пъргава стопанка… „Я, обувки свити тука… Прашни са!" — и с две ръце от балкона ги изтупа и засмя се от сърце. Що изхвръкна — не усети…
— Помощ! — викна Ачо клети. — Помощ! Падам, помогнете, ще си счупя коленете…
Никой, никой го не чува, че минава цирк оттам, с мечка и със слон голям. И маймунка си лудува — по хоботчето на слона се премята и катери… Ачо тупна в камиона. Тя засмяна го намери.
— Как попадна тук, човече?
— Отвисоко… Отдалече…
— Чукна ли се по главата?
— Не, маймунке опашата, аз съм Ачо, цял от гума и донесен съм от ЦУМ-а! Мойта дружка е Румяна, но моряче днеска стана… Затова ще дойда с вас и ще я намеря аз!
— познаваш ли я ти? Със сандалки на краката, с пеперуда на косата… 
Камионът си лети, Ачо — гумено човече, има си другарче вече… 
С камиони — дълъг ред — циркът бърза все напред. Стигнаха една река. Спряха. С тежките крака слонът тръгна към водата, важно стъпва по тревата.
— Варда!— викна крокодилът, — слонът има страшна сила!
Всеки настрана застава, чест на чичо Слон отдава. Само Ачо го не чува, той от слон се не страхува:
— Слоне, ти си много лек! Аз съм мъничък човек, но от теб не ме е страх! 
Слонът разядосан рече:
— Тъй ли, глупаво човече, я стани на пух и прах! 
Дигна крак, с хобот замаха и, разклатил тежко тяло, го притисна със стъпало. А маймунката в уплаха писва за другаря свой.
— Ачо! Ох, загива той! Колко жален му е стонът!
Щом крака си вдигна слонът, Ачо весел се изправи на крачетата си здрави.
— Нищо, нищичко ми няма,мойта сила е голяма! Аз човек съм, но от гума и ме купиха от ЦУМ- а! Чух, че бил си тежък слон, но за мен си лек балон!
— Тъй ли? — Слонът се ядоса, вдигна си ногата боса, но не го настъпи пак, а го ритна силно с крак. Ачо цопна сред водата.
— Ах, сега ще се удави!…
Той след миг глава изправи.
— Здрасти, рибке опашата! Сбогом, животинки мои, сбогом, циркови герои! Моят път е към морето, тегли ме натам сърцето!
Златна рибка опашата го предвожда по реката. Накъде ли той върви край цветенца и треви? Стигна тиха водна шир…
— Туй какво е?
— Язовир!
Но един шаран зъбат приближи се изотзад.
— Ще те глътна, че без виза тук не може да се влиза…
Той го стисна… Ачо свирна и крачета тъжно вирна. Пусна го след туй шарана. Ачо пак човече стана и усмихнат му шепти:
— Аз човече съм от гума и съм купено от ЦУМ-а! Ех, че прост шаран си ти! — И надолу пак заплува.
А шаранът се шегува:
— Плувай, плувай, но след малко ще загинеш много жалко. Ще те глътне страшна хала — електрическа централа. Ачо весел се обърна.
— Тъй ли! Тъй ли? — той отвърна. — Сбогом аз ще се отбия по страничния канал, че защо от теб да крия, много ще ми бъде жал, ако с моята гърбина счупя някоя машина и тогава в нощ дълбока спре, изгасне в село тока… Сбогом! Чака ме Румяна… — и побягна от шарана.
Плувна Ачо по водата, дето слиза към полята. В зеленчукови градини вижда чушки, вижда дини… Ненадейно се заплете в дълга жилава тръстика.
— Помогнете, помогнете! Щърк се спусна.
— Кой ме вика? Ей че смешна пъстра жаба Чакай с човка да я сграбя!…
Стиска щъркът. Що да стори,Ачо свири И говори… За Румяна му разказва… И внезапно забелязва, че летят покрай морето. Тъжно сви му се сърцето… В миг измисли хитрина…
— Щърко, сигур ни една жабка ти не си изял.
Не, изял съм точно… пе-е-т! — викна самохвално щърка, клюн отворил, както хвърка
Ачо скочи с вик напред… — Пет ли? Четири са? Сбърка! Аз съм петият жабок, но направих вече скок. Четири са те без мен. .. Петият е днес спасен… Спущам се без парашут, че съм фокусник прочут. Целият съм аз от гума, купили са ме от ЦУМ-а.
Беше топъл летен ден. Чичо Владо бе на плажа, до жена си уморен се припича…
— Ще ти кажа, че Румянка този път край морето не лудува, другите деца крещят, тя тъгува ли, тъгува… Уж се къпе във водата,
уж на пясъка играе, а стои сама горката.
Много тъжна, тъжна тя е…
А Румянка все така с две-три мидички в ръка гледа, гледа към безкрая…
— Ачо, где си ти, не зная… — Трепна изведнъж горката и нагази във водата, че пред нея ненадейно сред пенливата вълна вижда кукличка една. Туй човече си е нейно!
Ей вълната се протяга и на пясъка го слага…
— Ачо, Ачо, откъде ти при мене пак дойде?
И Румянка с две ръце пак притиска до сърце своя най-любим другар — Ачо, фокустника стар.
— Казах ли ти — мама рече, — Ачо бил е на разходка… Както се не губи котка, тъй и той се върна вече.
И Румянка се засмя, вече тя не е сама, радостно минават дните… Хвъркат чайки над вълните… Ачо, весел и надут, шепне в топлия й скут как се спусна от балкона, как надви дори и слона…

Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина. Виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море. Виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ само за по два часа всеки ден.
Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седи затворена една омагьосана царкиня и чака някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
Бродил дълго време и не могъл да го намери. Накрая попаднал в една голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
– Караме се за една шапка, и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци са по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
– Как можете да се карате за такава вехта шапка? – попитал ги момъкът.
– Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
– Дайте шапката у мене – рекъл момъкът. – Аз ще извървя малко път и ще ви повикам, вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
– Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
– Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? – викнал той.
– Ах – отвърнала тя, – не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имало на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
– Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
Тя рекла:
– Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах – добавила тя, – не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
– Нищо не може да ме спре – рекъл той, – кажи ми само какво трябва да направя.
– Ще узнаеш всичко – рекла царкинята. – Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик. Трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо, самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка и целият твой труд ще е напусто.
Слязъл момъкът при извора, и бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се дигнала огнена птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага почнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
– Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.
Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, препълнени от радост, разменили пръстените си.

Един млад вожд от племето хайда загинал геройски в голяма битка, където срещу него воювали много мъже. Добри духове го отвели в страната на орловите духове, високо над островите „Куийн Шарлот“. Орелът вожд, който бил най-старият в страната на духовете, го приветствувал като брат и всички орли-воини с радост приели младия герой помежду си. Дали му орлови крила и скоро той се научил да лети мощно, смело и надалеч.
Нощем, когато всички се събирали около огъня на съвета, старият орел-вожд обичал да разказва за многобройните си приключения. Разправял за свирепите битки с огромните китове и как благодарение на силата и сръчността си ги побеждавал, но единствен младият воин му вярвал. Младите орлета мислели, че поради напредналата възраст старият вожд се хвали и изплита невероятни приказки от своето въображение.
Насърчен от разказите на стария орел-вожд, младият юнак решил да прелети над океана, за да потърси кит и съвсем сам да се пребори с него. Когато изгряло слънцето, той си сложил орловите пера и полетял към морето. Видял няколко кита с перки по гърба, но се побоял, защото старият вожд твърдял, че никога не се е престрашавал да влиза в бой с кит-убиец. Младият вожд видял и други китове, но те били толкова големи, че дори да убиел някой от тях в битка, нямало да може да го пренесе с ноктите си като доказателство за своята победа.
Тъкмо когато младият вожд се готвел да полети назад към страната на орловите духове, тъй като слънцето вече си отивало, за да стори място на тъмнината, съгледал в океана един кит почти под себе си. Той нямал перка на гърба си и бил дълъг колкото висок човек. Нетърпелив да влезе в бой с кита, младият вожд незабавно се спуснал към него и забил острите си нокти дълбоко в гърба му. С мощни удари на крилата младият вожд се опитал да полети нагоре, но не успял. Китът, изглежда, не усещал, че някой се мъчи да го извади от водата. Когато младият вожд разбрал, че не може нито да помръдне кита, нито да изтръгне ноктите си от тялото му, се изплашил и надал пронизителен вик: на орел в опасност.
Писъците „кри-и-и-и“ достигнали далеч, чак до орлите-бойци, разбрали и полетели на помощ. Всички те били дали клетва да си помагат в моменти на беда, затова се спуснали от различни места да помагат на брата си. Когато стигнали до младия вожд, един по един полетели към големия кит. Някои забили нокти в животното, други затеглили младия вожд от гърба на кита.
Най на края китът като че забелязал опитите за атака и започнал да се гмурка надолу. Тогава високо от небесата орлите воини дочули страхотен, остър писък, какъвто никога преди не били чували. Бил старият орел-вожд, до когото също стигнали виковете за помощ и който разбрал, че младите орлета воини са в опасност. Когато ги наближил, той се спуснал стремително към кита, който бързо изчезвал под вълните и повличал със себе си младия вожд и орлетата бойци. Със скоростта на стрела, пусната от стегнат лък, орелът връхлетял отгоре. Забил дългите си силни нокти дълбоко в гърба на кита, който вече бил под водата
С мощни удари на крилата си старият орел-вожд бавно повдигнал огромния кит във въздуха и полетял към страната на орловите духове с големия товар, здраво стегнат в ноктите му. Едва тогава младият вожд и бойците разбрали, че ако старият вожд не бил ги спасил, те щели да бъдат повлечени в света на духовете под океана. Били безкрайно благодарни на стария вожд, а онези, които преди се съмнявали в истината на неговите разкази, се засрамили. Затова всички заедно решили да вдигнат голям празник в негова чест.
Церемонията се състояла около един голям огън на съвета. Помолили стария вожд да разкаже за своите битки с други китове. и го изслушали с удивление, но този път и с доверие. А след това дали на стария вожд ново име: „По-силен от китовете“.
Днес на върховете на много тотемни стълбове могат да се видят дървени фигури на голям орел, кацнал на това почетно място.

Имало едно време един мъж и една жена. Те си имали дъщеря и малко синче.
— Дъще —  казала веднъж майката, — ние отиваме на работа, да пазиш братчето си! Не излизай от двора, бъди послушна и ние ще ти купим забрадчица.
Бащата и майката тръгнали, а дъщерята забравила какво й поръчали: сложила братчето си да седне на тревата под прозореца, а тя хукнала на улицата, заиграла се, забравила се.
Долетели отнякъде диви лебеди, подхванали момченцето и го отнесли върху крилата си.
Върнало се момичето в къщи — тук братче, там братче — няма го!
Викала го тя, обливала се със сълзи, нареждала, че ще си изпати от татко и майка, но братчето не се обаждало.
Хукнало то в чистото поле и само успяла да види как се мярнали в далечината ято диви лебеди и изчезнали зад тъмната гора. Тогава то се досетило, че те са отвлекли братчето му: за дивите лебеди отдавна се носели слухове, че отвличат малките деца.
Затичало се момичето да ги догони. Тичало, тичало, видяло една фурна.
— Фурно, фурно, кажи накъде политнаха дивите лебеди?
 А фурната отговорила:
— Изяж една от ръжените ми питки и ще ти кажа.
— Ха, ръжена питка ще ям! Аз в къщи пшенични не ям даже…
Фурната не му казала. Хукнало момичето по-нататък – гледа, стои едно ябълково дърво.
— Ябълко, ябълко, кажи накъде полетяха дивите лебеди?
— Изяж една от моите горски ябълки и ще ти кажа.
— Аз в къщи и градински не ям…
Ябълката нищо не му казала. Хукнало момичето по-нататък. Видяло една река – в нея мляко тече, а бреговете й – от халва.
— Млечна река, сладки брегове, накъде полетяха дивите
лебеди?
— Хапни си от моята халва с млекце и ще ти кажа.
— Аз в къщи каймак даже не ям…
Дълго тичало то по полята и по горите. Започнало да се свечерява и нямало какво да се прави — трябвало да си ходи в къщи. Изведнъж то видяло една къщичка на кокоши крака, с едно прозорче, която се въртяла около себе си.
В къщичката една стара баба Яга предяла къделя. А на една пейка седяло братчето му и си играело със сребърни ябълчици. Момичето влязло в къщичката:
— Здравей, бабо!
— Здравей, девойче! Защо ми се яви пред очите?
По полята, по блатата бродих, рокличката си намокрих, влязох да се постопля.
— Седни тогава да опредеш къделята.
Дала му баба Яга едно вретено и излязла. Момичето си предяло, когато изведнъж изпод печката изскочила една мишка и му казала:
— Девойче, девойче, дай ми малко кашичка и аз ще ти кажа нещо хубаво.
Момичето й дало кашица и мишката му казала:
— Баба Яга отиде да пали банята. Тя чисто ще те изкъпе, в печката ще те пъхне, ще те опече и ще те изяде, а с кокалчетата ти ще си поиграе.
Сиди момичето ни живо, ни мъртво, плаче, а мишката пак се обадила:
— Недей да чакаш, вземи братчето си и бягай, а аз вместо тебе ще попреда къделята.
Момичето взело братчето си и побягнало. А баба Яга се приближавала до прозорчето и питала:
— Девойче, предеш ли?
Мишката й отговаряла:
— Преда, бабо…
Затоплила баба Яга банята и отишла да вземе момичето. А в къщичката нямало никого. Развикала се баба Яга:
— Диви лебеди, литнете след тях! Сестрата отнесе братчето си! …
Сестрата дотичала с братчето си до млечната река. Видяла — след тях летят дивите лебеди.
— Речице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моята халва.
Момичето хапнало и поблагодарило. Реката го скрила под сладкия си бряг.
Дивите лебеди не ги забелязали и литнали покрай тях.
Момичето отново се затичало с братчето си. А дивите лебеди се връщали назад и още малко оставало да ги видят… Какво да се прави? Голяма беда! 
Видяло момичето ябълката:
— Ябълчице, майчице, скрий ме!
— Хапни си от моите горски ябълчици.
Момичето набързо изяло една ябълка и поблагодарило.
Ябълката ги скрила под клоните си и ги заслонила с листата си.
Дивите лебеди не ги забелязали и прелетели край тях.
Момичето пак хукнало. Бягало, бягало, вече съвсем малко останало. Дивите лебеди го забелязали, загракали, налетели върху него, заудряли го с крилата си; още малко и ще измъкнат братчето.
Дотичало момичето до фурната:
-—  Фурно, майчице, скрий ме!
— Изяж една от ръжените ми питки.
Момичето бързо налапало питката, взело братчето си и се пъхнало във вратичката на фурната.
Дивите лебеди кръжили, кръжили, покряскали, покряскали и се върнали без нищо при баба Яга.
Момичето поблагодарило на фурната и заедно с братчето си се прибрало в къщи.
А през това време се завърнали и бащата и майката.

Похвалил се лъвът пред баба Мецана:
— Знаеш ли, Мецано, юнак като мене?
— Зная, Лъвчо, зная!—рекла баба Меда. — Погледни как куцам! От човек си патя. От него по-силен на земята няма!
— Що думаш? Човек ли? По-силен от мене? — запънал се лъвът.— Де е да го видя?
— Зад хълма, в гората! — отвърнала Меца.
Подпътил се лъвът. На една поляна вързан кон съгледал.
— Кой те върза, коньо?
— Човекът.
— Де е той?
— В гората.
Постреснал се лъвът, но тръгнал нататък. До гората стигнал. Там наблизо видял впрегнати волове.
Попитал ги лъвът:
— Кой ви впрегна, братя?
— Човекът!
— Де е да го видя?
— Не чуваш ли? В гората. Дървета събаря.
Уплашил се лъвът, но влязъл в гората. Там с топор дърварин дървета събарял. Но щом видял лъва, тозчас се покачил на дърво високо.
— Ей, чуй! — рекъл лъвът.
— Е? Чувам!
— Кой си ти?
— Човек съм.
— Слез да се поборим!
— Бива. Ала покажи ми каква сила имаш. Поне едно дърво събори пред мене.
Запретнал се лъвът. Блъскал, драскал, хапал. Избил си зъбите. Изхабил си ноктите. Изморил се страшно. Ала най-подире съборил дървото.
— Ей, човече, слизай! Ела да се поборим!
— Слизам, слизам, Лъвчо. Щом толкова искаш, нека се поборим. Но по-напред трябва ее,от онуй дърво клина да извадя. Ти си силен, виждам. Хайде помогни ми! Пъхни твоите лапи в цепката до клина, па напъни здраво! Клинът ще изскочи.
Лъвът пъхнал лапи. Дърварят тогава слязъл от дървото. Замахнал с топора. Избил бързо клина. Приклещил юнашки лъвовите лапи. Охнал, ревнал лъвът — разлюлял гората. Пата-кюта-пата — заудрял дърварят. Примрял от бой лъвът. Като натоварил дърварят дървата, наместил и лъва. Завързал го здраво. Подкарал колата.
Щом пристигнал вкъщи, от двора завикал:
— Излез, излез, жено! Кожухче ти нося!
Излязла жената. Скочили децата. Хукнали на двора. Гледат и се чудят.
— Ии, какво мечище ни домъкнал тате!
Чак до тъмно вънка разглеждали лъва. А той не помръдвал. Най-подир дърварят викнал на децата:
— А влизайте вътре! Чака ви софрата!
Прибрали се всички. Взели да вечерят. Лъвът поотворил очи и въздъхнал.
„Няма никой вънка. Вече съм отвързан. Мога да избягам."
Тъй си мислел лъвът.
Но изведнъж вътре чул се вик и тропот. Дръннала машата.
— Ах ти, котарако! — извикал дърварят. — От сами софрата мръвка ще ми дърпаш! На ти сега мръвка! Че ако ти струва, други път пак дърпай!
С пребит гръб котакът на двора изскочил.
— Що има, роднино? — попитал го лъвът.
— Пребиха ме, братко!
— Кой! Пак ли човекът?
— Той, ами кой друг!
— Често ли те бие?
— Ден се не минава да ме не наложи. Но инак не може. Той е много силен, па и с ум се бори?!
— От бой ли, роднино, ти не си порасъл?
— Постой и ти тука, после ще се видим!
Уплашил се лъвът и дим да го няма. Избягал далече. По горите наши не се върнал вече.