Чуй всички приказки

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.
Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.
– За какво дойдохте вие, българи? – попитал ги Господ.
– Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.
– Е, какво искате да ви дарувам? – рекъл им Господ.
– Искаме агалъка – рекли българите.
– Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! – рекъл им Господ.
– Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!
– Да сте ми благословени, българи – рекъл Господ, – но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!
Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.
– Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.
– Какъв дар искате?
– Е, агалъка искаме.
– Агълъка го взеха други.
– Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!
– Е, хайде сметките да са ваши!- рекъл им Господ.
Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:
– За какво дойдохте вие, френци.
– Да ни дадеш някой дар – рекли му те.
– Какво искате? – попитал ги Господ.
– Е, агалъка искаме.
– Агалъка го взеха други.
– Какъв е тоя мурафет от тебе? – рекли френците. – Защо си дал агалъка на други?
– Хайде тогава мурафетите да са ваши! – рекъл Господ.
Дошли циганите. И те пак:
– Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.
– Е, каква награда? – рекъл Господ.
– Награда искаме, агалъка!
– Други го взеха.
– Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? – рекли циганите.
– Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! – рекъл Господ.
Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.
– Е бре, гърци! – рекъл Господ. – Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата – българите, сметката – евреите, изкуството – френците, сиромашията – циганите. Какво остана да ви дам?
– Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?
– Хайде, недейте се люти! – рекъл им Господ. – И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта" – рекъл Господ.
И оттогава народите си останали с тия дарове.

Един овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наблизо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкова красиви, че не бил виждал такива-моми досега. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, ама точно като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и започнали да му викат да им остави ризите.
– Няма да ви ги върна, каквото и да направите – рекъл овчарят. – Ще ви върна дрехите, само ако някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай сега дрехите да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще видим.
– Ако ви дам дрехите, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, докато някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е раз¬личен от този на вашите жени. Дай ни дрехите и друг път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, но не вярвах, че сте толкова красиви. Сега като ви видях, искам една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с добро, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш дрехите, ние ще се облечем и ще излеземот реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, докато си жив.
Овчарят толкова харесал момите, та дори и не помислил да се откаже от облога. Той веднага им върнал дрехите и започнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят само ги изгледал, станало му много мъчно, но нямало какво да направи. Подбрал си овцете и цял ден ходел умислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и полека се проврял между дърветата. Видял във водата само една от момите. Той се промъкнал, взел дрехите й и започнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, дори да дойдат всички самодиви. Аз много те харесах за жена, а и не съм лош човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл у дома. Казал на майка си да му даде най-хубавата си премяна, защото си е намерил невеста и иска да я премени като за сватба. Майка му веднага отворила раклата, извадила най-хубавите си дрехи и започнала да шета в къщата, за да се приготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от радост къде е намерил невеста.
Овчарят отнесъл майчините си дрехи на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с гръб да може тя да излезе и да се облече. После започнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и започнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, никога не ми давай моите дрехи.
– Аз още сега ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – нека ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш дрехите ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – отговорила самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, после хванал момата за Ръка и я отвел вкъщи. Като я видяла майката, не могла да продума
от изненада – толкова красива девойка не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като вълни по гърба й. Като влязла момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях вече нямало по-честити.
След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него дрехите на самодивата, взел ключа и винаги го носел със себе си. Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да весели къщата.
Овчарят веднага сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – ама така засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум пак рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, ама едва едва пристъпвала, сякаш била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел как тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си дрехи, жената започнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й сякаш не докосвали земята. Другите жени, които играли с нея, капнали от умора, а тя продължавала. Като вече се поуморила, отишла, прегърнала детето си и излетяла с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал навън.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти казах, ако искаш да не се разделяме, никога да не ми даваш предишните дрехи.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен вече няма живот! Ще тръгна да търся самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на голяма планина. Тръгнал нагоре между скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята огромна птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на свобода. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и пак се спуснал, та кацнал при овчаря:
_ Благодаря ти, човече, че ме освободи! Ако не беше ти, довечера ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят само диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, за да си върне жената и детето.
– Вземи това перо! – казал орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако някога ти потрябвам, духни през него и аз, дори накрай земя да съм, веднага ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и пак тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до колиба от преплетени клони. Пред нея една старица се мъчела да си нацепи дърва, но не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят така дърва, бабо – казал овчарят.
– Ами как, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят приближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била обикновена жена, а вещица. Пръстите й били като корени, здраво стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че защо ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е самодива – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и посочила към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята колиба. Ще те пусна да минеш, но само ако попасеш коня ми. Внимавай, той е много буен. Ако го изгубиш, цял живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се лесно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се превърнал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, но се сетил за подареното му перо. Извадил го, дух¬нал през него и царят на орлите долетял над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се превърна в златен орел и отлетя над
планината. Ако не го върна на вещицата, цял живот ще й робувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се превърнал отново в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – казал орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те отведе при жена ти и детето.
Вещицата много се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби човека с хитрост, но той изведнъж яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, само една стояла настрана и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и отново полетели. Самодивите се разгневили страшно и литнали да го погубят.
Жребецът казал:
– Чувам по вятъра, че самодивите след малко ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш пазач, а пък жената и детето ще превърна
в две дини. Като долетят самодивите да ти искат дините, колкото и да настояват, няма да им даваш голямата диня, а само малката. Те няма да направят лошо на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко долетели самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само малката давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си малката, а на нас дай голямата. Виж колко сме много – да опитаме поне по едно парче.
Пазачът пак отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, превърнат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от малката и едно от голямата и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал отново образа си, а двете семки се превърнали на жена и дете. Прибрали се вкъщи и самодивата повече не бягала, защото била обикнала мъжа си и искала да живее като земна жена.

Един човек замръкнал в чуждо село и отишъл в непозната къща да пренощува. На прага излезли две жени и той ги попитал:
– Пътник съм. Замръкнах тъдява. Ще може ли да пренощувам тази вечер у вас?
– Може – рекли те, – само че за онова, което ще видиш тази нощ у нас, няма да разпитваш и на никому да не казваш.
Постлали му вкъщи, а те влезли в друга стая, откъдето се чувал бебешки плач.
Човекът легнал, но не го хващало сън. Чудел се какво ли ще правят тези жени, та стоят будни, затова и той останал буден.
Към полунощ жените излезли на двора и захванали нещо да врачуват. Те си шепнали и баели, а Месецът, както си стоял на небето, току се спуснал и паднал пред тях.
Човекът се зачудил – каква ли ще е тази работа? Кога погледнал, Месецът станал на крава, която светела, светела та не можело да се погледне към нея.
Жените изнесли един котел, кравата се разкрачила и те започнали да доят млякото. Те доели и баели, докато напълнили котела. Като издоили млякото, Месецът се превърнал от крава в белобрад старец, станал червен като кръв – вече не светел ясно, а само накървявал. Тогава жените отново захванали да шепнат и баят, та да се издигне Месецът пак на небето.
Баели, що баели, а Месецът не помръдвал – стоял като вкаменен. Тогава по-старата жена рекла на по-младата:
– Хайде, щерко, хайде! То се види, че няма да се вдигне без това. А по-младата й отговорила:
– Аз няма да го направя, пък дори да остане на земята.
– Е, ти пак ще ме караш да си омърся душата – отвърнала майката.
Като казала това, старата жена се навела и близнала от нечистотииите на кравата. Тогава Месецът започнал полека-лека да се вдига на небето, но все така бил червен като кръв. По-сетне се изяснил и започнал да свети както обикновено.
Тогава жените отишли при човека и захванали да му разправят:
– Ние сме майка и дъщеря вещици. И двете наскоро родихме деца и още ги кърмим. Направихме магия и свалихме Месеца, да го издоим. На сутринта жените напълнили един рог с мляко, дали го на човека и му рекли:
– Ако се разболееш, пийни от това мляко – каквато и да е болката ти, веднага ще ти мине – казала по-старата.
А дъщеря й рекла:
– Ако те извика царят във войската, пийни си от млякото – ще изкараш войната здрав, ще надвиеш със сила враговете си и ще се
прибереш жив у дома.
Човекът взел рога и наистина – прочул се като юнак на война и преживял дълъг живот, без нито веднъж да се разболее.

Чуй сега, о, мое Безценно съкровище, една нова нечувана приказка — съвсем различна от всички досегашни, — приказката за Сюлейман-ибн-Дауд, или Соломона. сина Давидов. най-мъдрия цар на света.
За Сюлейман-ибн-Дауд има триста петдесет и пет приказки, но тази не е от тях. Това няма да е приказката за синигера, който му донесъл вода; нито тази за кълвача, който му направил сянка, когато слънцето приличало: няма да е приказката за огледалния под, нито за рубиновото мънисто, нито за златните пръчки на Балкида. Това ще бъде приказката за Пеперудката, която тропна е крак.
И тъй. слушай и внимавай!
Сюлейман -ибн-Дауд беше мъдър. Той разбираше езика на зверовете, на птиците, на рибките и на буболечките. Той разбираше какво си казваха скалите, когато се при¬тискаха една към друга и стенеха дълбоко под земята; и какво си казваха дърветата, когато шумоляха при изгрев слънце. Той разбираше всичко живо: в мравуняка мравките, в тревата незабравките, лайкучкага в изкопа и в черквата епископа. И Балкида. неговата Първа царица, Свръхпрекрасната Балкида, беше мъдра почти като него.
Сюлейман-ибн-Дауд беше не само мъдър, но и могъщ. На безименния пръст на дясната си ръка той носеше вълшебен пръстен. Врътнеше ли го веднъж, изпод земята изскачаха Джинове, Африти и други духове и изпълняваха всичко, което той им за¬повядваше; врътнеше ли го два пъти, от небето се спускаха феи и също изпълняваха всичко, което той им заповядваше; а щом го врътнеше три пъти. сам Азраил, великият вестител на смъртта, се появяваше, преоблечен като прост водоносец и му разказваше новините от трите свята — Горния., Земния и Долния.
И все пак Сюлейман-ибн-Дауд не беше високомерен. Той много рядко показваше своята мощ и когато му се случеше да го направи, после му беше криво. Веднъж той покани на обяд всички животни на земята, но когато храната беше готова, от дълбоките води излезе един Звяр и я изяде цялата на три залъка. Сюлейман-ибн-Дауд се смая и рече;
— О, Звяр невиждан, кой си ти?
И Зверът рече:
— О. Царю – да ти даде небето вечен живот! – аз съм най-малкият от трийсет хиляди братя, които живеят на морското дъно. Чухме, че каниш всички животни на oбяд, и братята ми ме пратиха да попитам готова ли е храната.
Сюлейман-ибн-Дауд се смая още повече и рече:
— С. Звяр невиждан, ти ми изяде храната, която трябваше да стигне за всички животни на света!
И Зверът рече:
— О. Царю — да ти даде небето вечен живот! – ти това обяд ли го наричаш? Там.
отдето ида, когато речем да си залъжем стомасите между яденетата, изяждаме два пъти повече.
Тогава Сюлейман-ибн-Дауд падна по очи и рече:
— О. Звяр невиждан, аз поканих на обяд всички животни, защото исках да покажа колко велик и богат Цар съм, а не за да ги зарадвам. Сега съм посрамен и така ми се пада!
Тъй рече той. о. мое Безценно съкровище, и понеже беше наистина премъдър, след това винаги помнеше, че е глупаво човек да се хвали.
И сега започва самата приказка.
Сюлейман-ибн-Дауд имаше много жени. Те бяха на брой деветстотин деветдесет и девет, без да смятаме Свръхпрекрасната Балкида. И всички те живееха в големия му златен дворец сред разкошни градини с безброй водоскоци. Па него всъщност съвсем не му трябваха деветстотин деветдесет и девет жени. но з онези времена всички мъже имаха по много жени и то се знае. Царят трябваше да има повече от другите, за да си личи, че е Цар.
Между жените му имаше прекрасни, но имаше и ужасни, и ужасните се караха с прекрасните, а от караниците и прекрасните ставаха ужасни. И тогава ставаше ужасно и за него. Само Свръхпрекрасната Балкида никога не се караше със Сюлейман-ибн Дауд. Тя много го обичаше и затова си седеше в своите стаи в двореца или се разхож¬даше из градините му и й беше много мъчно за него.
Разбира се, ако Сюлейман-ибн-Дауд речеше да врътне пръстена си и да извика Афритите и Джиновете, те биха могли да омагьосат всичките му деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и да ги превърнат в бели магарици или в хрътки. или в нарови зрънца; но той си мислеше, че не бива да показва своето могъщество. И за¬това, когато те прекаляваха с караниците си. той само се скриваше в някое по далечно кътче на разкошните си дворцови градини и проклинаше часа. в който се беше родил.
Един ден, когато всичките му деветстотин деветдесет и девет жени се бяха карали в продължение на три седмици и още продължаваха да се карат, Сюлейман-ибн-Дауд пак подири мир и покой в градината си и там, сред портокаловите дръвчета, срещна Свръхпрекрасната Балкида, дълбоко натъжена от туй, че той беше така измъчен.
И тя му рече:
— 0, Господарка мой и Светлина на моите очи. врътни пръстена си, та да разберат тези Царици от Египет, Месопотамия, Персия и Китай, че си велик и страшен Владетел!
Но Сюлейман-ибн-Дауд поклати глава и рече:
— О, Господарко моя и Радост на моя живот, спомни си за Звера. който излезе от морето и ме посрами пред всички животни на света, защото бях поискал да покажа колко съм богат: Сега. ако река да се похваля с могъществото си пред тези Царици от
Персия. Египет. Абисиния и Китай само защото ме ядосват, може би ще остана още по-посрамен. отколкото тогава.
И Свръхпрекрасната Балкида рече:
— О. Господарю мой и Съкровище на моята душа. какво смяташ да правиш тогава?
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— О. Господарко моя и Услада на моето сърце, ще продължа да търпя непрекрасните караници на тези деветстотин и деветдесет и девет Царици, които ми скъсиха живота.
И гой се отдалечи сред нарцисите, лотосите, розите и тежкодъхните жасмини, които цъфтяха а градините му. докато стигна до голямото камфорово дърво, което беше наречено „Сюлейман-ибн-Даудово камфорово дърво“. Но Балкида се скри сред високите перуники, пъстростволия бамбук и червените кринове, зад камфоровото дърво, за да бъде близко до своя възлюбен съпруг. И тъкмо тогава долетяха под дървото двойка малки Пеперудки, които се караха. И Сюлейман-ибн-Дауд чу едната да казва на другата:
— Не разбирам как си позволяваш да говориш на своя мъж с такъв тон! Ти знаеш ли, че аз само ако река да тропна с крак, и целият дворец на Сюлейман-ибн-Дауд с всичките му градини ще изчезне с гръм и трясък!
Като чу това, Сюлейман-ибн-Дауд забрави за своите деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и се засмя тъй силно, че разклати камфоровото дърво. После про¬тегна пръст и рече:
— Хвъркато мъжле, ела тук!
Мъжката Пеперудка се уплаши, но все пак успя да долети до пръста на Сюлейман-ибн-Дауд. Тя кацна на него и почна да си вее с крилцата, защото се беше сгорещила от вълнение. А Сюлейман-ибн-Дауд склони усмихнато лице към нея и й прошепна съвсем тихичко:
— Хвъркато мъжле, ти знаеш, че колко и да тропаш с крачето си, не можеш мръдна и стръкче трева: как можа да кажеш на жена си — тя ти е жена навярно — такава страхотна лъжа?
Мъжката Пеперудка погледна към Сюлейман-ибн-Дауд и като видя, че очите на Премъдрия цар блещукат весело като звезди в студена нощ, събра смелост, слепи крилца, извъртя главица към него и каза:
— О, Царю, да ти дари небето вечен живот! — тя наистина ми е жена, а ти нали знаеш какви са жените ни!
Сюлейман-ибн-Дауд се усмихна в брадата си и рече:
— Зная, малки братко.
— Те трябва да се държат изкъсо — продължи мъжката Пеперудка. — А моята ми прави скандали цяла сутрин. Казах й тази лъжа, за да я посплаша.
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— Дано успееш! Върни се при жена си — искам да чуя какво ще й разправиш за нашия разговор.
И мъжката Пеперудка отлетя при жена си, която трепереше цялата, скрита зад един лист.
— Той те чу! — каза тя. — Сюлейман-ибн-Дауд те чу, когато каза за двореца му!
— Че какво, като ме е чул? — каза мъжката Пеперудка. — Аз затова го казах, за да ме чуе!
— И какво ти каза той, а? Какво ти каза?
— Какво ще каже! — каза мъжката Пеперудка, като си вееше важно с крилцата. — Замоли ме да не тропам с крак и аз му обещах, че няма. Този дворец сигурно му е излязъл скъп, пък и портокалите в градините тъкмо сега зреят.
— Лелеее! — каза женската Пеперудка и съвсем притихна.
А Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя до сълзи от безсрамната лъжа на мъжката Пеперудка.
Тогава Свръхпрекрасната Балкида се изправи зад дървото, сред червените кринове, и се усмихна, защото беше чула целия разговор. Тя си мислеше: „Ако наистина съм мъдра, сега ще успея да спася своя Господар от мъките, на които го подлагат тези свадливи Царици!“ — и тя протегна пръст и тихичко прошепна:
— Хвърката женичке, ела тук!
Женската Пеперудка литна и кацна, разтреперана от страх, върху тънкия пръст на Балкида. А Балкида склони красиво лице към нея и тихо й рече:
— Хвърката женичке, нима ти вярваш на това, което твоят мъж току-що ти каза?
Женската Пеперудка погледна към Балкида и като видя. че очите на Свръхпрекрасната царица блестяха весело като дълбоки езера в звездна нощ, събра смелост, слепи крилца и каза:
— О, Царице — да ти дари небето вечна хубост! — Нима не знаеш какви са мъжете ни?
И Балкида, премъдрата Савска царица, прикри с пръсти устни, за да не издаде усмивката си, и рече:
— Зная, малка сестро.
— Те избухват от нищо — продължи женската Пеперудка, като си вееше бързо-бързо с крилцата. — Но ние трябва да им угаждаме, о, Царице. Те и сами не са убедени в половината от това, което казват. Щом на мъжа ми му прави удоволствие да вярва, че аз вярвам, че като тропне с крак, може да направи да изчезне Сюлейман-ибн-Даудовият дворец, защо да му възразявам? Утре той сам ще го забрави.
— Малка сестро, напълно си права — рече Балкида. — Но следващия път, като почне пак да се хвали, ти се хвани за думата му! Поискай му да тропне наистина, и ще видиш какво ще се получи! Ние с теб познаваме мъжете, нали? Той ще бъде ужасно по-срамен.
И женската Пеперудка отлетя при мъжа си и само след пет минути те се скараха по-страшно от всякога.
— Спомни си — каза мъжката Пеперудка, — спомни си какво мога да направя само ако река да тропна с крак!
— Нищо не можеш да направиш! — каза женската. — Мислиш, че ти вярвам? Тропни де! Много съм любопитна да видя какво ще стане!
— Обещах на Сюлейман-ибн-Дауд, че няма да тропам — каза мъжката. — Не мога да престъпя думата си.
— Можеш спокойно — каза женската, — защото колкото и да тропаш, не можеш мръдна стръкче трева. Хайде де! Тропни, да те видим! Тропни де! Тропни!
Сюлейман-ибн-Дауд чу този разговор и се засмя, както не беше се смял през целия си живот. Той съвсем забрави за своите Царици, за Звера, който беше излязъл от морето, за смирението и самохвалството. Той просто се смееше от радост и Балкида — от другата страна на камфоровото дърво — се усмихна, защото възлюбеният й мъж беше тъй радостен.
А мъжката Пеперудка, разгорещена и задъхана, дохвърча под сянката на камфоровото дърво и каза на Сюлейман:
— Тя ме кара да тропна! Иска да види какво ще стане! О, Сюлейман-ибн-Дауд, ти знаеш, че нищо не мога да направя, и тя вече няма да вярва на нито една моя дума и ще ми се подиграва до края на дните ми!
— Няма да ти се подиграва, малки братко — каза Сюлейман-ибн-Дауд. И той врътна пръстена си — заради малката мъжка Пеперудка, а не за да се хвали с могъще¬ството си и — гледай чудо! — четири огромни Джина изскочиха изпод земята!
— Роби мои — каза Сюлейман-ибн-Дауд, — щом този мой приятел, който е кацнал на пръста ми, тропне с левия си преден крак, направете целият ми дворец с всичките му градини да изчезне в миг с гръм и трясък! А като тропне втори път, ще го върнете плавно и внимателно на мястото му. — И после каза на мъжката Пеперудка:
— Сега. малки братко, върни се при жена си и тропай без страх!
И мъжката Пеперудка хвръкна към жена си, която продължаваше да вика:
— Тропни де! Хайде! Какво чакаш? Тропни да те видим!
И Балкида видя как четирите огромни Джина застанаха на четирите ъгли на градините, сред които се издигаше златният дворец: и тихо плесна с длани и си каза: „Най-сетне Сюлейман-ибн-Дауд ще стори заради една Пеперудка това, което отдавна трябваше да стори заради себе си; и свадливите Царици ще се изплашат!“
И мъжката Пеперудка тропна с краче. И Джиновете подхвърлиха двореца и градините му на хиляди километри високо в небето. И гръм разтърси земята и въздухът наоколо стана черен като мастило. Женската Пеперудка пърхаше в мрака. пискайки:
— Няма вече да се карам! Прости ми, че ти досаждах! Само върни градините обратно, и вече няма никога да ти противореча!
Мъжката Пеперудка беше уплашена не по-малко от женската и Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя така силно, че едва след няколко минути събра дъх да й прошепне:
— Тропни още веднъж, малки братко! Върни ми двореца, о, всемогъщи магьоснико!
— Да, върни му двореца! — молеше се женската Пеперудка, като продължаваше да пърха в мрака, сякаш беше от нощните пеперуди. — Върни му двореца, моля ти се. и недей да правиш такива ужасни неща! Няма вече да те ядосвам!
— Сега, драга моя — каза Мъжът й, като се стараеше да си придаде храбър вид, — ти видя докъде водят твоите постоянни натяквания. Разбира се, на мен ми е все едно дали да го върна, или не — това не ми е за пръв път! — но за да не ми хленчиш, пък и заради Сюлейман-ибн-Дауд — от мен да мине, ще направя да бъде всичко по старому.
И той тропна още веднъж и в същия миг Джиновете спуснаха плавно, без никакво друсане, двореца и градините му на земята. Слънцето заигра по тъмнозелените листа на портокаловите дръвчета, водоскоците пръснаха хиляди капчици сред розовите египетски лилии, птиците зачуруликаха отново. А женската Пеперудка се беше сгушила с полегнали на една страна крилца под камфоровото дърво и потръпваше, и хълцаше:
— Няма вече! Няма вече!
Сюлейман-ибн-Дауд се смееше така, че не можеше да промълви дума. Без сила от смях, той се облегна назад и като помаха с показалец към мъжката Пеперудка, най-сетне успя да каже:
— О, Велики вълшебнико, какъв смисъл има да ми връщаш двореца, щом убиваш самия мен от смях?
И тогава откъм двореца се раздаде страшен шум и вик и от него с вой и крясък заизскачаха на вълни всичките деветстотин деветдесет и девет Царици, които викаха рожбите си. Те тичаха надолу по широкото мраморно стълбище в редици от по сто на всяко стъпало и тогава премъдрата Балкида пристъпи царствено към тях и каза:
— Какво ви е смутило, Царици?
Те се спряха по средата на стълбището, в редици от по сто на всяко стъпало, и започнаха да викат:
— Какво ни е смутило ли? Ние си живеехме, както винаги, мирно и тихо, в нашия златен дворец, а той изведнъж взе, че се вдигна някъде въд въздуха сред грозен мрак и трясък и разни Джинове и Африти, които сноват насам-натам! Това ни е смутило, о, Първа царице! И ние сме още крайно смутени от това смущение, което ни хвърли в такъв смут, от какъвто досега не сме бивали смущавани!
Тогава Свръхпрекрасната Балкида, любимата жена на Сюлейман-ибн-Дауд, Сав-ската царица, Владетелката на златоносните южни реки и на царствата от пустинята Син до стените на Зимбабве — Балкида, която беше мъдра почти колкото самия Сюлейман-ибн-Дауд, рече:
— Не се платете, о, Царици! Една мъжка Пеперудка се оплака от жена си, че тя постоянно й досаждала с кавги; и нашият Господар пожела да даде на тази свадлива женска Пеперудка един урок по кротост и учтивост, тъй като тези две качества се
смятали за първи женски добродетели в царството на Пеперудите.
И тогава излезе напред една Царица от Египет, дъщеря на Фараон, и каза:
— Не е възможно нашият дворец да е бил изскубнат като корен праз заради някаква си мушица. Не! Навярно нашият Сюлейман-ибн-Дауд се е поминал и затова земята се смрачи и разтресе!
Тогава Балкида, без да погледне дръзката Царица, й направи знак с пръст да я последва и каза на всички останали:
— Елате и се уверете!
И те слязоха по мраморните стъпала, все в редици от по сто, и видяха, седнал под камфоровото дърво, Сюлейман-ибн-Дауд, все още отмалял от смях, да се полюшва напред-назад в креслото си с по една малка Пеперудка на всяка длан. И го чуха да казва:
— О, женичке на моя хвъркат брат, след това, което видя, помни — да угаждаш във всичко на съпруга си, за да не би пак да рече да тропне с крак! Защото той явно е велик магьосник и вълшебник, щом може да вдига и спуска двореца на самия Сюлейман-ибн-
Дауд! Да. А сега летете си в мир, малки мои!
И той ги целуна по крилцата и те хвръкнаха.
Тогава всички Царици освен Балкида — Свръхпрекрасната и сияйна Балкида, — която усмихната стоеше настрани, паднаха по лице, понеже си бяха помислили: „Щом такива неща стават, защото една Пеперудка била ядосала мъжа си, кой знае какво може да се случи с нас, които от толкоз време ядосваме своя Цар с непрекъснати крясъци и свади!“
И те забулиха е була лицата си и затулиха с ръце устата си и на пръсти, тихо-тихо като мишки, се прибраха в двореца.
И тогава Балкида, Свръхпрекрасната и Великолепната Балкида, навлезе сред червените кринове в сянката на камфоровото дърво, сложи ръка върху рамото на Сюлейман-ибн-Дауд и рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа, радвай се, защото ние дадохме на Цариците от Египет, Месопотамия, Абисиния, Персия. Индия и Китай един урок, който те няма да забравят.
И Сюлейман-ибн-Дауд, без да откъсва поглед от двете Пеперудки, които танцуваха в снопа от. слънчеви лъчи, рече:
– О, Господарко моя и Елмаз на моето щастие, по какъв начин стана това? Откак съм в градината, аз само се пошегувах с една Пеперудка.
И той разказа на Балкида какво беше правил.
А Балкида, нежната и ласкава Балкида, рече:
— О. Господарю и Владетелю на моите часове, аз бях скрита зад камфоровото дърво и видях всичко. Аз получих женската Пеперудка да поиска от Жалкия си мъж да тропне с крак. защото си помислих, че за шега моят Господар може би те направи
някоя голяма Магия и че Цариците могат да я видят и да се постреснат от нея.
И тя му разправи какво бяха казали, видели и помислили Цариците. Тогава Сюлейман-ибн-Дауд се вдигна от своето кресло под камфоровото първо и вьзрадван, протегна ръце към нея и рече:
— О, Господарко моя и Хранителко на моите дни, знай. че ако бях направил Магия срещу Цариците си от гняв или за да се похваля пред тях. както когато поканих на обяд всичките животни, аз непременно щях да остана посрамен. Но благодарение на твоята мъдрост Магията, която направих на шега заради една малка Пеперудка, ме освободи от досажданията на досадните ми жени, които, ей богу, много ми досаждаха! Кажи ми, о, Господарко моя и Слънце на моето слънце, къде е тайната на мъдрата ти постъпка?
И Царица Балкида — прекрасна и стройна — погледна в очите своя съпруг Сюлейман-ибн-Дауд, извъртя — леко като Пеперудка — глава към него и рече:
— Тайната ми е в две неща, о, Господарю мой: първото е това, че те обичам; а второто — че добре познавам жените.
И двамата си влязоха в двореца и живяха щастливо до края на дните си.
А Балкида постъпи умно — какво ще кажеш, о, мое Безценно съкровище?
* * *
Соломон беше пръв сред царете, живели до нашия век, но говореше той с пеперудката като човек с човек.
И Балкида беше първа царица на всичките времена, но говореше тя с пеперудката като жена с жена.
Те затуй бяха първи над всички разбираш ли, мое дете — защото и с пеперудките като с равни говореха те.

Панаирът бил в разгара си и старшите ученици на Настрадин го попитали ще им позволи ли заедно с приятелите си да го посетят.
– Разбира се – казал Настрадин, – та това е идеална
Възможност за продължаване на практическото обучение.
Той се отправил направо към стрелбището, едно от Най-привлекателните места на пазара: тук давали голяма награда даже за едно попадение в мишената. При появата на Ходжа и на учениците му жителите на града се стълпили около тях. Когато самият Настрадин взел лъка и три стрели, напрежението на тълпата нараснало. Сеза те сигурно ще видят как Настрадин ще надхитри сам себе си…
– Наблюдавайте ме внимателно.
Той сзънал лъка, преместил шапката на тила, както правят войниците, старателно се прицелил и стрелял. Стрелата минала много далеч от целта.
Тълпата го засипала с град от насмешки, а учениците му неловко престъпвали от крак на крак и шепнели помежду си. Ходжа се обърнал към тях.
-Тихо! Това беше демонстрация как стреля войникът. Той често не улучва. Ето защо той губи войни. В този момент, когато стрелях, аз се отъждествявах с войник. Аз си казах: "Аз съм войник, стрелящ по врага."
Той вдигнал втората стрела, вложил я в лъка и бързо пуснал тетивата. Стрелата паднала близо, не прелетяла и половината разстояние до целта. Настъпила мъртва тишина.
– Сега – казал Настрадин на събралите се – вие видяхте изстрел на човек, който е пълен с желание да стреля и който независимо от това след пропуска от първия изстрел нервничи твърде много, за да може да се концентрира. Стрелата не долетя.
Даже собственикът на стрелбището бил очарован от това обяснение. Настрадин с безразличен вид се обърнал към мишената, прицелил се и пуснал стрелата. Тя попаднала в самия център.
Като разгледал старателно всички налични награди, той си избрал една, която му харесала най-много и се наканил да си ходи. Тълпата избухнала в протестни възгласи.
– Тихо! – казал Настрадин. – Нека един от вас, някой, ме попита това, което струва ми се всички искате да узнаете.
За миг никой не искал да говори. После напред си пробил път селският идиот:
– Искаме да знаем кой от вас направи този изстрел?
Този? О, това бях аз.

Ето ние ще изпратим седем слуги на пазара да донесат грозде. Какво виждам? Първият загубил дадените му пари. Вторият ги заменил за вино. Третият ги скрил. Четвъртият не разпознал зеленото грозде. Петият, пробвайки дали е зряло, размазал цялата чепка. Шестият избрал умело, но бутнал и разсипал по невнимание. Седмият донесъл узряла чепка и намерил листа, за да я украси.
Така седмината минали по един път и в едно време.

За да видиш и да се докоснеш до Майтрея (Месията), било необходимо да го съзерцаваш по тантричен начин. За целта Асанга си намерил учител, който владеел тантричния начин на съзерцание на Майтрея, бил посветен от него и се уединил в пещера да медитира. През първите три години той съзерцавал строго по правилата, посочено му от учителя, като четял мантри. Но времето минало без забележим успех. Не видял Майтрея даже на сън. Тогава се отчаял и тръгнал да се скита по света. Веднъж срещнал един старец на брега на пресъхнала рекичка. Когато Асанга се приближил до него, той плетял рибарска мрежа. Асанга го попитал с Удивление:
– С какво се занимавате? Старецът отговорил:
– Плета мрежа за риболов.
~ Но къде има вода, в която де се въди риба – поинтересувал се Асанга.
Старецът посочил реката и казал:
~ В това русло в бъдеще ще потече река и ще има Риба.
Асанга се замислил и стигнал до извода, че недостатъчно се е занимавал със съзерцателна практика, след като простосмъртните, борейки се за живота си и надявайки се на почти неосъществимото, не се отказват от жизнената си цел и продължават упорито да действат, а видиш ли, той, пожелалият да види Победоносния, се отказал от поставената цел. С тези мисли Асанга се върнал в пещерата.
Минали още три години практика, но както и преди, не му се удавало да види Майтрея даже насън. Този път, като минавал покрай изоставена каменоломна, той видял човек, който търкал голям каменен къс в друг камък. Асанга се приближил до него и попитал:
– Защо триете тази канара?
Човекът обяснил:
– Аз разбирам от скъпоценни камъни, особено от елмазите. Този каменен блок в ръцете ми има тънки бели нишки, които се събират като лъчи в центъра. Това е признак, че в камъка има елмаз. Но ако го разбия с ковашки чук, ще се разруши и елмазът. Затова чрез триене в друг камък постепенно ще се добера до самия елмаз и ще стана богат. Всяко богатство се постига с тежък
труд.
Като чул това, Асанга се замислил и си казал: 
– Ако хората не жалят сили и енергия за собственото си забогатяване, то колко слаб съм аз в търсенето на ръководство по Пътя, водещ към нирвана. Трябва, без да жаля сили, да продължа тантричната практика. И пак се върнал в пещерата и продължил да съзерцава Майтрея.
Минали още три години, но не почувствал да е мръднал дори мъничко. Асанга си помислил: "С цел да видя Майтрея изкарах в съзерцателна практика девет години и нищо не постигнах. Явно кармично не ми е съдено В този живот да осъществя замисленото. Затова изразявам желанието си пред Майтрея да мога да го видя и до получа наставления по пътищата на себеусъвършенстването в бъдещия си живот."
И отново тръгнал да скита. Този път Асанга минавал покрай голяма каменна тераса и забелязал капки вода, които постоянно на определен интервал капели върху едно и също място, където се образувала, подобна на чаша вдлъбнатина. Това го поразило: "Колко години и колко капки са паднали върху каменната плоча, за да се получи в нея такава вдлъбнатина? Явно не едно десетилетие е било необходимо на капките, за да оформят тази чаша."
Тогава Асанга разбрал, че за всяко нещо е необходимо упорство и настойчивост. Само така може да бъде достигната поставената цел. "Та нали търся Буда Майтрея, за да получа от него учението за пътя на усъвършенстването, и все не постигам желания резултат заради мързела и недостатъчната си упоритост. Трябва да се упорства до пълна победа. Няма да спра да съзерцавам, докато не го видя."
Така той изкарал още три години. Вече бил прекарал в съзерцание дванадесет години, но така и не забелязвал никакви резултати. Само понякога интуицията му подсказвала, че целта не е далеч.
Асанга отново напуснал пещерата. Крачел, без да мисли, без да обръща внимание на нищо, не разбирайки накъде върви и защо. Вече нищо не търсел: нито богатство, нито щастие, нито Майтрея. Нищо не го вълнувало и нищо не го засягало. Вървял, накъдето го носят краката. И тогава изведнъж се натъкнал на лежащо на пътя болно куче. Още отдалече той чул как жално скимти то. Като се приближил, забелязал дълбока рана на задния му крак, която гъмжала от червеи. Кучето безпомощно ближело раната и жално го гледало със сълзящи очи. Асанга дълго го гледал, обмисляйки как да му помогне. Изведнъж по тялото му преминали тръпки и дълбоко в душата му се зародило силно чувство на състрадание. Желанието да помогне на кучето, продиктувано от разсъдъка, било заменено от страстен стремеж да го спаси на всяка цена. Като се хвърлил към кучето, той докоснал раната и в този момент забелязал червеите. И със същата кила, с която съжалил кучето, съжалил и червеите. Задачата му се усложнила, тъй като, ако изхвърли червеите на земята, ще ги погуби. Чувството за състрадание все повече и повече нараствало и накрая обхванало цялото му същество. Всичките му мисли били погълнати от един стремеж: да спаси и кучето, и червеите. В целия му вътрешен свят не съществувало нищо реално освен тази мисъл, тази задача. Несъзнателно извадил костния си нож, който носел със себе си навсякъде, инстинктивно си разпорил бедрото и започнал да пренася внимателно червеите от раната на кучето в своята. В този момент станало чудо – кучето се преобразило В Майтрея – в сияние на дъга, в същия онзи облик, в който Асанга си го представял по време на съзерцанието си в продължение на дванадесет години.
Асанга изумен се хвърлил в краката му и възмутено възкликнал:
– Затова ли дванадесет тежки години съзерцавах, за да те видя в образа на ранено куче? Майтрея му отговорил:
– Всички материални дхарми (вещи) са възникнали от шунята (празнотата), по-нататък в своето развитие се обединяват благодарение на съзидателната сила на земята и водата. Обединявайки се, те стават материални обекти, притежаващи различни качества като красота и безобразие на формата, полезни или противоположни на тоВа качества. Всички тези различни качества на вещите, възникващи в момента на обединение на елементите на материята, които действат на клеша-авидя (окови-невежество), се наричат илюзии на чувствата. Тези илюзии на чувствата остават у човека до момента, докато не усети просветление. С просветлението пада завесата на илюзиите. Едва тогава човек е способен да види, да почувства истинската природа на нещата като шунята, тогава е способен да види истинската природа на Буда – Ти, Асанга, едва сега вдигна тази завеса на илюзиите благодарение на зараждащото се в теб мислене на бодхисатва, което се изрази като жалост, състрадание към раненото куче. А аз бях до теб от същия онзи момент, когато ти седна да ме съзерцаваш. Не съм се отделял от теб нито за миг в продължение на дванадесет години.
След три години ти, разочарован, напусна пещерата и срещна стареца, който плетеше мрежа – това бях аз.
След още три години ти отново напусна пещерата и видя човека в каменоломната – това също бях аз. След още три години ти напусна това място и обърна внимание на капката вода – това също бях аз. Накрая за четвърти път ти напусна пещерата и сега на теб ти било писано да получиш алтруизма на бодхисатва и ти ме видя в образа на куче. Грешните хора вярват в илюзията като в истина и не вярват в думите на Буда.

Един човек вървял от Йерусалим към Йерихон и попаднал на разбойници, които му взели дрехите, нанесли му много рани и си отишли, като го оставили едва жив.
Случайно един свещеник вървял по същия път и като го видял, го подминал.
По същия начин и един левит, попаднал на това място, се приближил, погледнал и подминал.
Някакъв самарянин, който минавал оттам, го намерил и като го видял, се съжалил над него. Промил с масло и вино раните му, превързал го, сложил го на магарето си, закарал го до страноприемницата и се погрижил за него, а на другия ден, като тръгвал, извадил два динария, дал ги на съдържателя на страноприемницата и му казал: "Погрижи се за него. Ако ти се наложи да платиш нещо отгоре, аз ще ти дам парите на връщане."
Как мислиш, кой от тримата е бил ближен на попадналия на разбойниците?

Веднъж Тя Чуан, приемайки на гости ученика Пао Фу, му задал въпрос:
– Как вашият учител ви учи на будизъм?
– Нашият учител – отговорил монахът – ни казва да затворим очи, за да не виждаме лошото, да си запушим ушите, за да не чуваме лошото, да спрем умствената дейност, за да не се формират лъжливи идеи.
Тя Чуан казал:
– Аз не те моля да затваряш очи, тъй като нищо няма да видиш. Не те моля да запушваш уши, тъй като никога нищо няма да чуеш. Не те моля да прекратиш умствената си дейност, тъй като няма да успееш изобщо да формулираш каквато и да е идея.

В град Саваттхи, Северна Индия, Буда имал голям център. Хората идВали там да упражняват медитация и да слушат беседите му за дхарма. Всяка вечер един мла¬деж идвал и слушал. Той с години слушал Буда, но нито веднъж не се опитал да промени себе си.
Изминали няколко години и ето че веднъж младежът дошъл по-рано и заварил Буда сам. Приближил се до него и казал:
– Господарю, в ума ми има само един въпрос, а от него тръгват всички съмнения.
-Така ли? На пътя на дхарма не трябва да има съмнения. Дай да се уточним. Какъв е Въпросът ти?
– Господарю, вече много години идвам във вашия център за медитация. Забелязах, че около вас има много отшелници, монаси и монахини, а още повече – миряни и мирянки; някои от тях също идват от години. Мога да видя кои са стигнали последната степен: очевидно е, че те напълно са се освободили. Мога да видя, че и другите са почувствали промяна в живота си: станали са по-доб¬ри отпреди, въпреки че не бих твърдял, че са се освободили напълно. Но, господарю, забелязвам и това, че много хора, сред които и аз, са останали като преди, че и по-зле. Защо става така, господарю? Хората идват при вас, такъв велик човек, напълно просветен, такъв могъщ и състрадателен. Защо вие не използвате силата и състраданието си, за да освободите всички? Буда се усмихнал и попитал:
– А ти къде жиВееш, млади човече, къде си роден?
– Господарю, аз живея тук, в Саваттхи, в столицата на царството Кошала.
-Да, но по чертите на лицето ти виждам, че не си роден тук. Откъде си родом?
– Господарю, роден съм в град Раджагриха, столицата на царство Магадха. Преместих се тук, в Саваттхи, преди няколко години.
– И какво, прекъснали всички връзки с Раджагриха?
-Не, господарю, там имам роднини, имам приятели.
Там оставих и работа.
-Тогава несъмнено често пътуваш от Саваттхи за Раджагриха?
-Да, господарю. Всяка година често пътувам до Раджагриха и се връщам в Саваттхи.
– Пътешествайки от тук до Раджагриха толкова много пъти, ти, разбира се, отлично знаеш пътя?
-О, да, господарю, познавам го като петте си пръсва. Даже и да ослепея, то със сигурност ще успея да намеря пътя за Раджагриха, толкова често съм минавал по него.
– И приятелите ти, които те познават добре, разбира се, знаят, че ти си родом от Раджагриха и си се заселил тук. Те би трябвало да знаят, че ти честичко навестяващ Раджагриха и познаваш пътя до там като петте си пръста?
– О, да, господарю! Всичките ми близки знаят, че често пътувам до Раджагриха и познавам пътя до там като петте си пръста.
– Тогава би трябвало да се е случвало така, че някои от тях да е идвал при теб и да е молил да му обясниш пътя от тук до Раджагриха. Ти премълчавал ли си нещо в такива случаи или подробно им обясняваше пътя?
– Че какво има да се крие тук, господарю? Обяснявам им колкото се може по-ясно: отначало вървите на из¬ток, след това завивате към Бенарес, продължавате напред, докато стигнете Гайи, а оттам ще стигнете до Раджагриха. Обяснявам им всичко много ясно, господарю.
– И тези хора, на които ти даваш толкова понятни обяснения, всичките ли стигат до Раджагриха?
– Не, разбира се, господарю! Само тези, които изминат целия този път, докрай, само те ще стигнат в Раджагриха.
– Именно това ти обяснявам и аз, млади човече! Идват при мен и идват, знаейки, че има човек изминал пътя от тук до нирвана, знаещ този път като петте си пръста. Идват при мен хора и питат: какъв е пътят до нирвана, до освобождението? Какво имам да крия? Обяснявам им пътя ясно: ето това е пътят. Ако някой само кима с глава и казва: добре казано, хубав път, но аз няма да направя и крачка по него, забележителен път, но аз няма да се затруднявам да вървя нататък – тогава по какъв начин такъв човек може да стигне крайната цел?
Аз никого не нося на раменете си към крайната цел. Никой няма да може да пренесе другиго на раменете си до крайната цел. Най-много – може да каже с любов и състрадание: ето, това е пътят, ето така аз минах по него; работете и вие, вървете и вие, и ще стигнете до крайната цел. Но всеки трябва да върви сам, сам да направи всяка крачка по пътя си. Този, който е направил крачка по този път, се оказва на крачка по-близо до целта. Този, който е направил сто крачки, се оказва на сто крачки по-близо. Изминалият всички крачки е постигнал крайната цел. Но трябва сами да вървите по пътя.