Чуй всички приказки

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните. Старият елен познаваше още всяка бука в гората и гнездата на птичките беше запомнил, но той не знаеше, че на двадесет разкрача от бистрото кладенче вчера ловците бяха изкопали дълбока яма, покрили я бяха с клонки, треволяк и шума, така че щом стъпи отгоре някое по-тежко животно, да се строполи в ямата. Той не знаеше още, че в клонките на старата бука до кладенчето ловците са поставили засада и само цевите на пушките им се виждат, насочени към ямата. Безгрижно и спокойно старият елен вървеше по пътеката, която водеше тъкмо към прикритата яма, а подире му се беше навървило цяло стадо от елени, сърни и малки еленчета.
Когато стадото наближи кладенчето, най-малкото еленче, което тепкаше пъргаво най-отзад, превари другите, отиде при водача и викна:
— Стой, дядо, стой! Не води стадото по тая пътека.
— Защо? — изви глава към него старият елен.
— Защото тук някъде има прикрита яма и ловна засада.
— Откъде знаеш, кутре недорасло? — с досада рече старият елен.
— Вчера, когато дойдох да си сръбна водичка от кладенчето, видях под разклонената бука захвърлени четири остри лопати, с които току-що беше копано.
— По какво си разбрало, че с тях е било копано?
— По влажната полепнала пръст върху лопатите. Видях още четири пушки, изправени до дънера. Пушките бяха с по две цеви. А вие всички знаете, че пушките на ловците имат по две цеви. Ах, дядо, да знаеш как се изплаших! Търтих да бягам към стадото. Сърцето ми щеше да се пукне от страх.
Старият елен поклати глава и рече:
— Дядо ти познава в тая гора всяка пътечка и всяка буболечка.
Твоята уста още мирише на мляко, а искаш да учиш дяда си. Друг път да не си посмяло да ми даваш съвети накъде да водя стадото, защото ще те бодна с рогата си. Ти навярно си сънувало нощес някакви пушки и влажни лопати. Остани на опашката — там ти е мястото!
И като изправи главата си нагоре, рогатият старец потегли важно напред, заклати рогата си и дори почна да тича право към прикритата яма. Цялото стадо се втурна подире му.
Но щом наближи ручея, който изтичаше от кладенчето, стана нещо страшно. Леката покривка на ямата не издържа и старият елен заедно с три тежки сърни се сгромоляса в дълбокия трап. Цялото стадо се стъписа. И тъкмо в тоя миг пропукаха пушки и още две сърни паднаха простреляни.
— Бягайте назад! — извика малкото еленче и се втурна между буките. Оцелелите сърни се обърнаха и полетяха подире му като хвърковати.
А в дълбокия трап старият елен си блъскаше главата и думаше:
— Главо моя горделива, от тебе тегля. Ако бях послушал умното еленче, сега нямаше да бъда в ямата.

Имала си една баба внуче. Мъничко, ала хитричко.
Един ден му се дояли ябълки, а кошницата била нависоко.
– Баба, била ли си мъничка?
– Била съм, бабиното. Който не е бил мъничък, не може да остарее.
– По-добре да не си била мъничка, че да не остаряваш.
– Ех, де да съм знаела, бабиното.
– Бабо, когато си била малка, играла ли си с топка?
– Играла съм.
– Бабко, вземи една ябълка от кошницата! Хвърли я като топка да си спомниш младите години.
Аз ще се мъча да я хвана. Ако не я уловя, ще се натърти. Не бива да се слага в кошницата.
Може да изгние. Ще повреди и другите ябълки. Ще я умия и ще я излапам.
– Ами, ако я хванеш? – пита бабата.
– Ако я хвана, направо ще я изям, да стана голям, та ябълките да си вземам сам.

Веднъж се събрали всички зверове и решили да си изберат цар, за да има кой да ги командува и води. Всички извикали едногласно: „Лъвът!“
Лъвът се наперил, понадул се и рекъл гордо:
— От мене по юнак няма на земята!
Една мечка, била доста стара и куца — някога я ударил един човек по крака, — поразмърдала се и рекла:
— Не се хвали, лъвчо, че от тебе има по юнак на този свят.
Лъвът скочил и извикал:
— Кой е по юнак от мене?
— Човекът! — отговорила старата мечка.
— А къде се намира човекът? — попитал лъвът.
Мечката въздъхнала кротко:
— Слез към полето и ще срещнеш човека.
Не минало много време, и един ден лъвът слязъл към полето. Видял наблизо кон, доближил се със страх до него, поогледал го и попитал:
— Кой си ти?
— Не ме ли виждаш кой съм? — зачудил се конят. — Аз съм кон.
— Ами кой те е вързал тук? — запитал лъвът.
— Човекът ме върза.
— Ами къде е човекът?
Конят рекъл:
— Отиде в гората за дърва.
Лъвът се уплашил, като видял вързан коня, поогледал го, па отишъл в гората. Там видял една кола с впрегнати волове и ги попитал:
— Кои сте вие?
— Волове! — отговорили те.
— Ами защо стоите впрегнати в колата?
Воловете рекли:
— Човекът ни впрегна и ни остави тук, та ние не можем да се помръднем, защото ако сами потеглим колата, ще има после и бой.
Лъвът се уплашил още повече и попитал воловете:
— А човекът къде е сега? Къде мога да го видя?
Воловете рекли:
— Влез по-навътре в гората и ще го видиш. Той отиде там да насече още дърва.
Тръгнал лъвът по-нагоре и видял едни биволи, па ги попитал:
— Кои сте вие?
— Биволи — отговорили те.
— Ами защо стоите тука?
— Човека чакаме да дойде. Той отиде в гората да сече дърва, па после ще дойде, ще натовари колата, ще ни впрегне, па той ще се качи да седне върху дървата, ще си вземе свирката и ще засвири, а ние ще теглим колата.
Лъвът много се уплашил и тръгнал към гората, но погледнал на едно дърво и видял човек, който сечал клони.
— Ти кой си? — попитал го лъвът.
— Аз съм човек.
— Е, аз съм лъвът и съм дошъл да се преборя с тебе защото една мечка ми каза, че ти си бил по юнак от мене.
Човекът се уплашил, ама рекъл:
— Ще слезна да се преборя с тебе, ама искам да те видя по-напред дали си юнак. Вземи най-напред да счупиш едно дърво, както аз го чупя, па тогава ще се борим.
Човекът искал да излъже лъва да си счупи ноктите или да си изкърти зъбите, че тогава да се борят, защото иначе лоша работа.
Лъвът хванал дървото и започнал да дере с ноктите. Копал с ноктите, гризал със зъбите, докато най-после преял дървото и то паднало. Но при падането затиснало задните нозе на лъва. Тогава човекът слязъл от дървото, взел брадвата и тупа-лупа, тупа-лупа, пребил лъва. После, като видял, че лъвът няма вече душа, натоварил дървата на колата, натоварил най-отгоре и лъва, качил се и той, седнал, засвирил с кавала и подкарал биволите.
По пътя някъде лъвът се свестил, ама не смеел да мръдне, да не го набият пак. Човекът стигнал в селото, отишъл си в къщи и още отдалече извикал:
— Жено, жено! Я излез да ме посрещнеш! Докарах пълна кола с дърва и кожух ти донесох, да се топлиш през зимата!
Излязла жената, излезли и децата да видят какъв кожух е донесъл баща им из гората. А той, хванал лъва, хвърлил го от колата и започнал да разтоваря дървата. А лъвът не посмял да мръдне — толкова бил уплашен. Децата се трупали около него и думали на баща си:
— Тате, много голяма мечка си утепал! Как можа да я убиеш?
Като разтоварил човекът дървата, всички влезли в къщата да вечерят, а лъвът останал да лежи на двора. По едно време в къщата се вдигнало голяма врява. Котката изяла изпържената за вечеря риба, а мъжът, като се ядосал, грабнал машата и набил котката. Тя с мяукане се измъкнала едвам и избягала на двора. А лъвът се уплашил още повече. Той, като чул, че в къщата бият някого, че има мяукане и писъци, не посмял да диша дори. А котката, като го видяла, че лежи на двора, отишла при него и взела да го души и да го дърпа за ухото. Лъвът полекичка отворил едното око и като видял котката, попитал тихо:
— Кого биха сега в къщи? Какво се беше случило, та толкова шум и врява се вдигна?
— А, мене ме натупа господарят, че бях изяла рибата, която стопанката изпържи за вечеря.
— Ами не те ли боли? — попитал лъвът.
Котката рекла:
— Не виждаш ли? Мене по сто пъти ме бият на ден, и пак не искам и да зная. Ето сега, изядох им вечерята, те ме набиха, аз дойдох тук и от теб исках да хапна нещо, мислех те за умрял.
Като чул това, лъвът скочил, та побягнал, като си помислил: „От човека и от котката няма по юнак на този свят.“ После отишъл в гората, намерил старата мечка и кротко й казал:
— Бабо мецо, ти ми каза правото, ама аз не те послушах. Сам ходих и видях, че от човека по юнак няма. Само котана може донякъде да се мери с него, защото не му се бои.

Едно време имало един много богат човек. Думата му на две не ставала пред царя. Ако кажел да обесят някого, начаса го обесвали. Ако пък на някого поставели въжето и богатият пожелавал да го спаси, веднага го сваляли от бесилото. Уви, той бил много лош човек. Не минавало ден, без да бъде някой от слугите или робите бит. Имал само една дъщеря. Друга челяд нямал. Тя била много красива – по-хубава от нея нямало в никое царство на земята. Баща й съградил хубав дворец с голяма градина, с най-различни плодни дръвчета и благоуханни цветя. В средата на градината поставил водоскок, из който бликала на струи чиста и бистра като сълза вода. Богаташът заградил двореца с високи стени, като крепост. Отникъде човек не можел да надзърне вътре, нито пък да прескочи високите зидове. Четиридесет робини прислужвали на хубавицата. Тя била много учена. Колкото татко й бил лош, толкова пък тя, за чудо и приказ, била добра и кротка, като ангел Господен.
Този царски човек имал един роб. Той придружавал всякога и навсякъде господаря си. Но все пак, горкият, най-много бой ядял от всички други роби. Този нещастник, колкото и да се мъчел да угоди на богатия, онзи все му намирал грешки, за да го бие. Затова робът всяка вечер, когато си лягал, се молел на Бога да му вземе душата, за да се отърве от страшните мъки.
Един ден господарят написал писмо някому, предал го на роба и му казал:
– Бързо да занесеш това писмо! Ако не се върнеш веднага, да знаеш, че ще ти извадя душата от бой.
Нещастният роб взел писмото и тръгнал замаян из улиците, без да знае къде отива. Така излязъл на полето, далеко от града и се спрял да си отдъхне край една рекичка. Въздъхнал робът тежко и казал:
– Ох, дяволе, дяволе, да зная, че можеш да ме отървеш от тази мъка, заричам ти се да стана твой и на този, и на онзи свят!
Току изрекъл тези думи и ето, като че ли от земята изскочило едно страшно чудовище.
– Защо ме викаш? Ето ме, кажи, що искаш от мене? – рекло то.
Нещастникът бързо се извърнал и така се изплашил, че не можал ни дума да изрече. Страшното чудовище пак заговорило, но този път по-кротко и благо:
– Не се плаши, побратиме, кажи ми какво искаш, защо ме викаш?
Робът се посъвзел и го запитал:
– Кой си ти?
– Аз съм този, когото ей-сега спомена.
– Ти дяволът ли си? – Него споменах.
– Недей вика! Аз съм дух и от сега ти ставам побратим. Хайде, ела с мене.
– Ами, ако господарят ми ме намери?
– Не се бой – той никога не ще те види.
Тръгнали те покрай рекичката. Ходили, ходили, докато се стъмнило. Духът рекъл:
– Хайде, побратиме, да пренощуваме тук, пък утре ще те заведа в моя дом.
Легнали на зелената трева. Измореният роб бързо заспал. Тогава духът го грабнал и за миг го пренесъл триста земи надалеко – в една къща, хубава като царски палат. Там го сложил да спи на копринена постеля. Робът, спал, докато слънцето се вдигнало на небето. Когато се събудил и видял на каква постеля лежи, сторило му се, че сънува. Изведнъж вратата се отворила. При него влязъл един млад човек, който му се поклонил и казал:
– Хайде, господарю, да се изкъпеш.
След къпането прислужникът му донесъл такава хубава хавлия, каквато дори царят не е имал. Младият човек го отвел в друга стая. Там го чакали няколко млади момчета. Всички му се поклонили като на господар. В същата стая била наредена голяма трапеза с най-хубави ястия, с една дума казано, от пиле мляко имало там. Тези млади момчета го поканили на трапезата. Той седнал да се храни. Всички момчета му стоели прави, на крака и чакали неговите заповеди. Струвало му се, че още сънува. Като седял така – някой го потупал по рамото. Обърнал се робът и видял своя побратим, застанал до него.
– Ей, побратиме, ако не ти харесва тази къща – кажи, каква по-хубава желаеш?
– Ех, побратиме, как да не ми харесва? Нима има по-хубава на света?
– Добре, побратиме, но ти каза, че ще бъдеш мой на този и на онзи свят.
– Да, побратиме, съгласен съм.
Дяволът му пуснал кръв от малкия пръст на лявата ръка и го накарал да се подпише в една книга. След това му рекъл:
– Сега, побратиме, аз отивам по работата си. Ако имаш от нещо нужда – ето ти тази пръчка. – Дяволът му подал една шарена пръчка. – Само махни с нея и аз, където и да бъда, веднага ще дойда при тебе.
Дяволът оставил пръчката и изчезнал.
Робът останал сам. Отишъл в градината да се разходи. След него вървял един от прислужниците. Градината била много просторна – толкова просторна, че цял ден човек да ходел по нея – не можел да я обиколи. В средата имало голям водоскок, по-голям от онзи на господаря му. Пък и градината не могла да се мери с градината на господаря му. Ходил, що ходил до стъмване – и най-после се върнал вкъщи. Слугите го чакали и поканили за вечеря.
И така, заживял като истински цар. Но Господ нали е наредил, човек сам да не живее? Та почнал робът да мисли за женитба. Но коя мома да вземе? – Дъщерята на господаря си или някоя друга? Той решил да повика побратима си и да се посъветва с него. Взел шарената пръчка и я ударил силно. Нещо изгърмяло, като че ли земята се разтресла. Сторило му се, че къщата се срутва. Не се минало много и пред него застанал побратимът му.
– Какво искаш? – казал той със страшен глас.
– Ох, нищо, побратиме. Ти тъй страшно ми говориш, че аз много се уплаших.
Седнали те на приказка за това, за онова, но той, едно от срам, друго от страх, не смеел да му каже защо го повикал. Дяволът пак го попитал и тогава робът му изказал желанието си.
– Ех, тази работа е много лесна, но ти трябва да почакаш близо месец, докато приготвя някои работи.
Дяволът станал и написал едно писмо. В него нарисувал много хубав момък, какъвто нямало по земята. Написал, че момъкът бил царски син, от много далечна страна, бил много учен и нямало по-учен от него. Неговият баща – царят – похарчил товари жълтици, докато го изучи толкова много. Той имал власт да заповядва на всички духове по земята, и те го слушали.
Като написал това писмо, дяволът го оставил в градината на царския човек, за да може дъщеря му да го намери, когато се разхожда около водоскока. И наистина, тя видяла писмото, почнала да го чете и останала смаяна от хубостта на изобразения момък. Оттогава тя всеки ден, като се разхождала из градината, сядала до водоскока, прочитала писмото, гледала образа на момъка и си мислела: колко ли по-хубав трябва да е той, отколкото е изписан. И тя много го обикнала.
Един ден дяволът отишъл при своя побратим и му казал:
– Работата вече е наред!
Взел го той със себе си и го отнесъл на една планина. Там имало езеро. Казал му да се съблече и изкъпе. Когато се изкъпал, дяволът му подал едно огледало да се огледа. Робът не могъл да се познае – толкова хубав и личен бил станал. Тогава дяволът го облякъл в златни дрехи, каквито и царете не носят. Заприличал робът на същински царски син, както бил нарисуван в писмото. Дяволът му казал:
– Вземи си шарената пръчка и замижи!
Той замижал. Когато отворил очи – що да види – намерил се в градината на господарската дъщеря, близо до водоскока.
Дяволът му казал:
– Знаеш ли къде си сега?
– Зная. В градината на моя господар.
– Е, добре остани тука скрит. Когато дойде момата, ще почне да чете писмото. Ти тихичко се приближи до нея и й кажи: „Мила девойко, аз съм този, когото гледаш в писмото. С помощта на науката и духовете дойдох тук да ме видиш“. След като си поговорите, пак замижи, тръсни пръчката и ще се намериш вкъщи. На другия ден пак така направи и тя тогава няма да те пусне да си отидеш. Това казал дяволът и изчезнал.
Ето ти, пристигнала господарската дъщеря с писмото в ръка. Тя седнала на мястото, дето всеки ден седяла, разтворила писмото с нарисувания хубав момък и почнала да въздиша. Той полека се приближил до нея. Когато го видяла, тя много се изплашила. Но той й заговорил и тя се успокоила.
– Не се плаши, мила девойко. Аз съм този, който е нарисуван – ида от далечни страни.
И тя разбрала, че е същият. Станала и му подала ръката си. Той й казал, че има един побратим – дух, който го отнася в палатите си. На нея не й се искало да го пусне, но той изчезнал, като тръснал пръчката. Тя си отишла вкъщи, ала не могла нито да яде, нито да спи. Едва призори заспала. На сутринта излязла да се разходи и нетърпеливо зачакала да се върне царският син. На уреченото време, ето, той се явил. Разприказали се и правили планове за женитба. Когато се стъмнило, тя го поканила да вечерят заедно. Момата заповядала да сложат на трапезата й обилна храна, уж била много гладна. Говорили си дълго време. Тя го запитала, не може ли неговият побратим да му промени лицето на жена, за да не го видят робините.
– Ще опитам – рекъл той.
Малко по-късно той отишъл в градината и тръснал пръчката. Побратимът му тоз час се явил пред него.
– Що желаеш, побратиме? – запитал го дяволът. – Каква мъка имаш?
– Мъка нямам, ами девойката ме пита дали можеш да ми преобразиш лицето на жена.
– Добре, ще ти дам една кутийка, разделена на две, половината с червено мазило, а другата – с жълто.
Дяволът му дал кутийката и казал:
– Нà, побратиме. Като се намажеш с червеното мазило – ще станеш такъв, какъвто искаш, а като се намажеш с жълтото мазило – ще станеш този, който си. Той се намазал и начаса заприличал на робинята, която прислужвала на господарската дъщеря. А тя, като видяла, че той се забавил, тръгнала да го търси.
Дяволът я видял, изплашил се, да не би тя да знае някоя магия против него, писнал, сякаш с нож ударен и не се видял, как изчезнал.
Тя се доближила и видяла жена в мъжки дрехи. Досетила се, каква е работата, подала му ръка и те тръгнали заедно. Като се разхождали из градината, намерили къс хартия. Взели го. Това бил договорът между дявола и роба. В договора било писано, че робът ще служи на дявола и на този, и на онзи свят. Дяволът в страха си го изпуснал, когато побягнал. Скъсали договора на хиляди парчета.
Но дошло време вече да не се крият. Тя изпратила при татко си една робиня, да му обади, че иска да се жени за предишния роб. Робинята, разтреперана от страх, отишла при господаря си, паднала на земята и му казала, защо е изпратена от дъщеря му. Разяреният господар грабнал една остра сабя и замахнал да отсече главата на робинята. Но тя бързо се дръпнала и като луда ударила на бяг. Силно разгневен, господарят започнал да я гони. Внезапно се препънал, паднал, сабята се забила в гърдите му и той умрял. Така бил наказан за всички грехове, които сторил към сиромасите, докато бил жив. Неговата дъщеря и бедннят роб се оженили. Те заживели доволни и щастливи, а и другите роби си отдъхнали от тежкото тегло.

В селото дошъл другоселец да си купи вол. Хитър Петър го водил от къща в къща да изберат млад и хубав вол.

Като вървели по улицата, Хитър Петър му рекъл:

– Байо, дай ми сто гроша на заем.

– Ами аз те не познавам! – рекъл другоселецът.

– Та аз затова искам от тебе – рекъл Хитър Петър, – защото ония, които ме познават, не ми дават.

Живяла някога хубава мома. Казвала се Лула. Тя била сгодена за един добър и храбър момък на име Славейко. Пред сватбата годеникът тръгнал да иде на пазар, та да накупи всичко, каквото трябва. А на Лула заръчал никъде да не излиза, че наблизо живеел един страшен змей и можел да я грабне. Ала тя не го послушала – като зами¬нал годеникът й, тя излязла на портите и погледнала към небето. Веднага над тяхната къща се спуснал един черен облак. Навсякъде другаде небето било ясно. Уплашила се момата и припнала при майка си да й каже за облака. Но едва направила няколко крачки, облакът загърмял и затрещял, разделил се на две и от него излязъл един огнен змей. Подире му се носели змеици в златни каляски и змейчета на алести коне.
Змеят не се бавил, спуснал се, грабнал Лула и я вдигнал в облака. След него се заточили змеиците и змейчетата. И за един миг всичко изчезнало. Само Лулината къща се запалила от четирите ъгъла и керемидите започнали да хвърчат из въздуха. Ала и това траяло само няколко мига, докато се изгуби облакът от небето. Както пламнал изведнъж огънят, така изведнъж и угаснал. Керемидите паднали пак на местата си. Само Лулината майка продължила да пищи за отвлечената си дъщеря. Но нищо не могла да стори. Събрало се цялото село, ама от змея вече и следа нямало. Всичко си било като по-рано, само момата изчезнала.
Като се върнал от пазар, Лулиният годеник разбрал всичко и много се натъжил. Но рекъл на майка й:
– Аз ще тръгна по белия свят и няма да се върна, докато не намеря Лула! Под дърво и камък ще я диря, ала ще я отърва от змея! – и като обул железни опинци, метнал на гърба си една торба и взел в ръка желязна тояга, тръгнал, накъдето му видят очите.
Вървял, вървял и назад не се обръщал. Така стигнал до една чудна гора. Из нея не се виждало нито едно зелено дърво. Всичките дър¬вета и храсти били само от чисто сребро. Вместо птички имало сребърни звънчета, които звънели весело. На средата й се простирала една голяма поляна, равна като тепсия. На нея се биели два златни смока.
– Защо се биете? – викнал им отдалече Славейко.
Смоковете рекли:
– Ние сме близнаци и се бием да видим кой е по-голям от нас.
– И таз хубава! – засмял се момъкът. – Та близнаците са на едни години, защото са родени в един и същи ден, в един и същи час. Нап¬разно се бъхтите!
Спрели смоковете да се бият, като чули тия думи, и от благодарност дали на Славейко една златна люспа и му казали:
– Тая люспа е вълшебна. Щом я разтъркаш между дланите си, можеш да се превръщаш на каквото си искаш животно.
Поблагодарил момъкът за подаръка и си продължил пътя. Вървял дни наред. Най-сетне излязъл от сребърната гора и навлязъл в друга гора, още по-чудна от първата. Там дърветата били златни и вместо сребърни звънчета по тях били окачени златни камбанки. На средата й се простирала една златна поляна. На нея се биели две сребърни лисици.
– Чакайте! – викнал и на тях Славейко. – Защо се биете?
Спрели лисиците и му казали, че искат да разберат коя от тях е по-хубава.
– Напразно се мъчите! Всички лисици си приличат като две капки вода. И двете сте хубавици!
Като чули това, лисиците от благодарност дали на момъка един косъм и му рекли:
– Вземи този вълшебен косъм! Като го подухнеш, накъдето искаш, нататък можеш да полетиш!
Поблагодарил Славейко за чудния дар, взел косъма и тръгнал по-нататък. Така излязъл от златната гора.
„Пък да опитам силата на косъма!" – рекъл си той, подухнал го и пожелал да се намери при своята годеница Лула. Веднага усетил, че нещо го издигнало нависоко и той литнал. Скоро се намерил на една висока до небето планина. На най-високия връх се издигал змейови¬ят дворец. Влязъл в него момъкът и заварил Лула, че плаче. Като го видяла, тя се зарадвала, но му рекла:
– Бягай оттука, Славейко, ако ти е мил животът. Ей сега ще дойде змеят и какъвто е огнен и пламен, жив ще те изгори!
– Не ме е страх от змея, Лула! Ами ми кажи защо плачеш?
– Ох, как да не плача, като до неделя змеят иска да се ожени за мене!
– Не бой се, аз съм дошъл да надвия змея и да те освободя!
– Как ще го надвиеш! Много е силен той и мене ме е страх за тебе!
_ Ти не бери грижа, ами сега, като дойде змеят, се помъчи да го накараш да ти каже къде се крие силата му!
– Добре, но ти по-скоро се скрий някъде, защото чувам по вятъра, че змеят се връща!
Славейко извадил люспата, която му били дали смоковете, разтрил я между дланите си и пожелал да се превърне на мравка. Начаса станал на мравка и полазил, та се скрил в една пукнатина на стената.
Едва успял да се скрие, и чудовището пристигнало. Като влязло при Лула, угасило огъня си и подушило въздуха:
– Мирише ми на човек! Кой е идвал тука! – изревал Змеят.
– Никой не е идвал! – отговорила момата. – Ти идеш отвън и със себе си може да си донесъл миризмата!
Ала змеят не повярвал на Лулините думи и започнал да дири навсякъде, като опипал с езика си и стените, и пода, и тавана. Но нищо не могъл да намери, че пукнатината, в която се бил скрил превърнатият в мравка Славейко, едва се забелязвала.
Като не могъл нищо да намери, змеят се помирил и се укротил. Почнал да моли момата с добро да му стане жена.
– Не искам! – отговорила Лула. – Страх ме е от силата ти! Много си огнен и пламен! Намали си силата и ще се оженя за тебе!
– Как да си намаля силата, като това не зависи от мене!
– А от кого зависи?
– От една стара змеица. Тя е най-лютата змеица.
– Нищо, че е люта! Ти ми кажи къде се намира и аз ще ида да я помоля да ти намали малко силата. Кажи ми къде мога да я намеря и аз още сега ще тръгна!
– Тя живее на Усойната полянка… Но и да идеш, и тя не може да направи нищо. И от нея не зависи. Моята сила се крие в един гълъб, който се намира в сърцето й.
– Ами как да намеря тоя гълъб? Той не излита ли понякога от сърцето на змеицата?
– Не, трябва да се убие змеицата и да се хване гълъбът. Като се хване, тогава може да ми се намали силата!
– Ами кой може да стори това?
– Никой! Тя е най-силната змеица и всеки, който стъпи на нейната поляна, жив не се връща!
Момата се престорила, че е нажалена и нищо повече не запитала. Змеят легнал и веднага заспал. Славейко това и чакал, изпълзял от пукнатината, превърнал се пак на човек и рекъл на Лула:
– Аз всичко чух! Сега ще ида и ще се разправя със змеицата! – Взел си сбогом и с помощта на косъма, който му били дали лисиците, се намерил на Усойната поляна.
Там заварил старата змеица да си пощи люспите. Тя, като го видяла, веднага се хвърлила насреща му, за да го лапне. Но той се превърнал на змей и започнали да се бият.
Малко ли, много ли се били, не се знае, но никой не могъл да надвие. Дошла неделята, в която змеят щял да се жени за Лула. Сла¬вейко си спомнил това, напрегнал всички сили и така здраво сграбил змеицата, че за малко щял да я тръшне на земята. Уплашила се тя и рекла:
– Ех, да има сега едно папратово коренче, само на единия зъб да си го хрусна, ще ми дойде такава сила, че с един замах ще те надвия!
Славейко пък казал:
– Ех, сега да имам шепа ягоди, само с един замах на сто парчета ще те направя!
Пуснали се тогава. Змеицата отишла да си търси папратово коренче, а момъкът – зрели ягоди. Но колкото и да търсил ягоди, никъде не могъл да намери.
„Бре, ами какво ще правя сега? Ще ме надвие проклетата змеица!" – уплашил се момъкът и тръгнал напосоки из гората. Но както ходил, съзрял на една малка полянка една къщичка. Отбил се в нея и видял, че пред огнището седи една полусляпа баба. Попитал я къде може да намери ягоди.
– Защо ти са ягоди, синко?
– Боря се със змеицата и не мога да я надвия! Ако хапна малко ягоди, силата ще ми дойде и ще надвия чудовището!
– Мини зад моята къщичка! Там ще намериш и си хапни, ала да знаеш, че не ще можеш да надвиеш старата змеица само със сила! Затова набери разни билки и най-вече комунига и синя тинтява и ги скрий под мишницата си. Вземе ли да те надвива змеицата, ти извади билките и ги мушни в устата й. Така ще я надвиеш!
Послушал Славейко бабата. Наял се с ягоди и набрал разни билки. Мушнал ги под мишницата си и се върнал на поляната. Там го чакала змеицата, страшно разлютена. Щом го видяла, и се хвърлила върху него. Почнали да се бият отново. Но сега змеицата била много силна и като сграбчила момъка, малко останало да го тръшне на земята и да го победи.
Като не сполучила, змеицата се разлютила още повече и почнала да бълва син-зелен пламък, искала жив да изгори момъка.
Тогава Славейко измъкнал изпод мишницата си билките и ги мушнал в устата на чудовището. Веднага то се надуло и се спукало като сапунен мехур. От сърцето му излетял един сив-бял гълъб и хвръкнал към небето.
Момъкът начаса се превърнал на сокол и хванал гълъба. Занесъл го в змейовия дворец и поискал да му откъсне главата, та да стане безсилен змеят. Ала хубавата птичка почнала жално-милно да му се моли да я пусне, като обещавала, че ще му направи голямо добро. Той се смилил и я пуснал на свобода. Но тя хвръкнала и се мушнала в сърцето на змея, който дотогава се гърчел, като от люта треска разтресен.
Щом чудовището усетило гълъба в сърцето си, веднага скочило. Станало два пъти по-силно и се нахвърлило върху момъка.
Начаса и Славейко се превърнал на змей и почнали да се борят. Борили се три дни и три нощи. Никой не могъл да надвие. Починали си и пак почнали да се бият. Били се девет дни и девет нощи. Ала пак никой не могъл да надвие. Тогава змеят рекъл на Лула:
– Подай си, Лула, китката, та да добия сила, с един замах девет педи в земята да го забия!
Викал змеят, но Лула не помръднала. Тогава Славейко рекъл:
– Ела, Лула, при мене, китката си ми подай, сили да добия, с един замах вдън-земя да го вбия!
Припнала момата при момъка и му подала китката си и станал той толкова силен, че като грабнал змея, така го тръшнал, че го вбил вдън-земя.
Подал ръка Славейко на Лула, подухнал косъма, който му били Дали лисиците, и веднага се намерили у дома.
И още същия ден се оженили и заживели весело и честито.
А хората нарекли юнака, който надвил змейовете, Славейко Боризмейко.

Когато Господ изгонил първите хора от рая и ги оставил да се оправят сами както могат, ги проклел да народят много деца. Ама като ги проклел, хич и не помислил, че тези деца ще искат да ядат, да се обличат и да живеят някак на този свят.
Изминало време и един ден Господ рекъл:
– Ще ида да видя как живее този Адам, какви са му децата? Дали вече е започнал да се оправя и да свързва двата края.
Един от ангелите се обадил:
– Аз често минавам покрай него. Родили са му се толкова деца, да са живи и здрави, ушите му ще изядат. Няма с какво да ги храни, нито с какво да ги облича.
– Е, ти щом знаеш къде е Адам сега, иди та му кажи, че утре ще му отида на гости да видя как живее.
Ангелът отишъл и казал на хората, че Господ се кани да им иде на гости.
Адам рекъл на Ева:
– Жено, утре да станеш по-рано, да измиеш децата и да ги преоблечеш, че каквито са мръсни и окъсани, ще се изложим пред госта.
Жената станала още в среднощ. Разбудила децата, захванала да ги мие, да ги вчесва, да ги преоблича с по-нови и закърпени дрехи. Едно по едно оправяла децата и не усетила кога се съмнало.
Господ застанал пред вратата на къщата. Ева се засрамила и рекла:
-Деца, тези които са измити и пременени, идете да целунете ръка на дядо Боже, а останалите утре ще ви къпя и преобличам! Сега идете, та си играйте нагоре из ливадите!
Децата това и чакали, разбягали се кое накъдето види, а тези, които били пременени, излезли и едно по едно целунали ръка на Гос¬пода. Той ги благословил всичките.
– Вие, деца, да сте живи и здрави, всичко което си поискате, да ви се случи. Ти да станеш цар – рекъл той на първото момче. – Ти да станеш болярин, ти да станеш военачалник, ти – владика, ти – съдия, ти да съветваш царя. Ти, девойче, да станеш царица, ти да се ожениш за княз, ти – за болярин, ти за съдия – и така нарекъл на всички да живеят от хубаво, по-хубаво. Жената, като слушала как Господ благословил тези деца, нали е майка, не могла да се стърпи, та рекла.
– Дядо Боже, аз имам още много деца – момичета и момчета.
Почакай да ги извикам, та и тях да ги благословиш да имат такъв късмет.
– А защо не са сега тук? – попитал Господ.
– Не смогнах да ги измия и да ги наглася като за пред гост, та затова ги пратих да си поиграят малко из ливадите – Е, децата не са виновни – рекъл Господ, – извикай ги да дойдат.
Жената започнала да ги вика, ама нали са деца, били се заиграли. Те не дошли веднага, та накарали Бога да ги почакал Той си стоял спокойно, говорел си с мъжа и жената и току поглеждал кога ще
дойдат другите деца. По едно време и те, едно по едно, дотичали в двора. Но нали били сиромашки деца, нито знаели как да се държат, нито имало кой да ги научи. Започнали да си бършат ръцете – момчетата от панталонките, момичетата – от сукманчетата. После се навели и поред хванали ръката на Бога да я целуват, а той започнал да ги благославя:
– Ти, синко, да станеш слуга на царя; ти да му обличаш и събличаш дрехите; ти да му станеш шивач; ти да му правиш обувки, ти да готвиш в кухнята; ти да му приготвяш вино; ти да му пасеш овцетети да пасеш говедата; ти да му ловиш риби; ти да му храниш свинетети да му правиш пътища, че да минава войската. Ти, девойче, да шиеш дрехи на царицата; ти да метеш и чистиш в двореца, ти да тъчеш; ти да предеш; ти да переш – и така ги благословил всичките – всяко да работи и пот да тече от него, докато си изкарва прехраната.
На майката не се харесало, че Господ така благословил другите й деца и рекла:
– Боже, защо не си справедлив към всички на този свят? Защо благослови измитите и пременени деца да живеят кое от кое по-хубаво, а тези сиромашчета, които не успях да измия и пременя, им даде такъв черен късмет.
– Е, това вече си е моя работа! – рекъл Господ. – Не може всички да са господари, трябва да има и кой да ги храни. Пък аз, като съм казал, не съм отсякъл. Някои няма да са слуги цял живот. На тези, които с пот ще си изкарват прехраната и няма да има кога крак да подгънат от работа, им давам благослов от мен – да са хитри и разумни и кой както може, да се избави от сегашния си живот и стане вече каквото може.
Като казал това Господ, излязъл от двора и си отишъл. Жената и мъжът мислили, мислили, но тъй като нямало какво да направят и започнали да живеят пак, както досега.
Благословията на Господа стигнала децата. Всяко станало това, което Бог му отредил, та затова и до днес има царе, князе, боляри, владици, свещеници и съдии. А има и орачи, овчари, шивачи, касапи, свинари, воловари, хамали и търговци – както се вижда, човешкият свят е от шарен по-шарен. Но се вижда и че децата на тези, които живеят по-богато и по-лесно, не стават по-добри хора от децата на бедните. Затова се казва: Всеки човек с късмета си.

СЕМЕЙСТВО ДУБЪЛ, 1 ГЛАВА

— Страшно бавно ядете — каза господин Дубъл, който от известно време вече барабанеше с пръсти по масата.
— Аз не, татко — обади се Тиери.
— Не, ти не, но майка ти и брат ти.
В цяла Франция нямаше по-сплотено семейство от семейство Дубъл. Господин и госпожа Дубъл се обичаха много и обожаваха децата си. А те, Едмон и Тиери, често се караха — момчетата на девет и на десет години не са светии, — но не можеха един без друг. Едмон казваше: „Тиери много се заяжда“. Но ако Тиери го нямаше два дни, Едмон явно страдаше. Тиери пък се оплакваше: „Едмон е много груб“. Но ако Едмон се разболееше някой ден, и Тиери се разбо-ляваше на свой ред.
Никога не казваха като другите момчета: „Аз направих това, аз видях онова“, а все: Ние бяхме в цирка…“, „Лишиха н и от десерт…“, „Н и е бяхме болни от шарка. ..“ С една дума, бяха двама, ала живееха като един.
И все пак, когато се хранеха, бащата, майката и двамата братя не се разбираха чак толкова добре. Семейство Дубъл тогава се разделяше на два лагера. Госпожа Дубъл и по големият й син Едмон отдаваха голямо значение на яденето. Щом се върнеше от училище, Едмон влизаше в кухнята и питаше какво ще има за обяд, за вечеря.
Разказваха, че когато бил на осем месеца, както си седял до масата на високото си бебешко столче, Едмон се нахвър-лил на чинията с месо, докато майка му минавала край него, и сграбчил лакомо един котлет. Господин Дубъл и по-малкият брат Тиери, напротив, не обръщаха никакво внимание какво им се сервира и настояваха само всички да се хранят по-бързо, за да се върнат единият — към работата си, а другият — при играчките си. Затова и двамата бяха доста
слаби.
— Едмон — каза господин Дубъл, — ако продължаваш,
ще станеш истински дундьо.
Госпожа Дубъл неспокойно погледна сина си. Тя самата много се боеше да не напълнее и тъй като не можеше да устои на удоволствието да яде сладкиши, беше непрекъснато в движение, шеташе цял ден из къщи и запазваше хубостта си.
— Ами! — възрази тя. — Едмон съвсем не е дундьо.
— Да, да! — каза Тиери, който обичаше да се закача. — Дундьо, дундьо, дундьо!
Толкова прекали, че когато ставаха от масата, Едмон силно го ритна. Тиери се разплака. Знаете вече, че двамата братя не можеха един без друг.
Беше летен неделен ден и господин Дубъл бе обещал да заведе двете момчета в гората Фонтенбло. Тези разходки с баща им им доставяха голямо удоволствие. Когато времето беше хубаво, изминеха ли няколко километра, господин Дубъл си избираше някое място на завет между високите скали. Той сядаше до обрасъл с мъх камък, облягаше се и изваждаше книга от джоба си.
— Давам ви един час — каза той на синовете си този ден. — Може да се покатерите по скалата Близнак и по Острия камък… Само че бъдете благоразумни. Не се отдалечавайте много и щом ви извикам: „Ху! Ху! ХУУ! Ху“, обадете ми
се.
„Ху! Ху! ХУУ! Ху“ беше сигналът на семейство Дубъл. Те надаваха този вик по специален начин, като набля- гаха много на третото хуи произнасяха много слабо четвъртото. Така и четиримата Дубъл се откриваха лесно един други, дори в тълпа или нощем.
Едмон и Тиери се отдалечиха. Скалата Близнак беше образувана от два големи плоски камъка, допрени един до друг, високи шест-седем метра.
— Ще се качваме ти от едната, а аз от другата страна — предложи Тиери с подигравателна усмивка. — И аз ще бъда горе преди тебе, Дундьо такъв!
— Тиери, ако продължаваш, ще се разсърдя, ще те набия и ще ревнеш. Я се махай веднага оттук!
Братята застанаха от двете страни на скалата и започнаха да се катерят. Беше трудно. Трябваше да намират вдлъбнатини, за да поставят краката си и издатини, за да се залавят с ръце. Не можеха да се качват бързо. Едмон беше на около три метра от земята, когато чу: – Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Викаше ги баща им. Тиери отговори. По гласа му Едмон разбра, че Тиери е вече по-високо от него. Заизкачва се много бързо и тъкмо щеше да стигне върха, когато отново чу едно „ху, ху, ХУУ, ху“, само че този път почти приглушено, сякаш идваше от вътрешността на скалата. В този миг той успя с дясната си ръка да се вкопчи в горния ръб на скалата. Повдигна се. Главата му се подаде над тесния процеп между двата камъка близнаци. Той чу за трети път вика и много ниско под себе си, в дъното на тесния комин забеляза брат си.
— Тиери — извика той, — какво правиш там? Падна ли?
— Ами — отвърна Тиери, който беше горделив, — сам слязох… Ела да видиш, Едмон, много е хубаво.
— Колко си далече! Какво виждаш?
— Една голяма пещера… Цялата осветена от електрически глобуси като гара …
— А влакове има ли?
От всичко на света Едмон най-много обичаше влаковете.
— Не, само че е много интересно. Слез.
— Как да сляза?
— Плъзни се по комина… Тук земята е покрита с мъх, няма да се удариш.
Това не се стори много разумно на Едмон, но той не искаше да изглежда страхливец. Прехвърли се от вътрешната страна на скалата, залови се за ръба, замижа и се пусна. Плъзна се невероятно бързо между двата камъка, за миг се ужаси, после тупна на нещо меко и се намери седнал върху мъха, до брат си.
— Погледни — каза му Тиери.
Гледката наистина беше удивителна. Пред тях се разкриваше огромна пещера. Електрически глобуси, закрепени за свода й. разпръскваха синкава светлина. Подът беше застлан с фаянсови плочки, половината от които бяха червени и бели, а другата половина — сини и червени. В дъното се чернееше голям, леко наклонен тунел, от който долиташе бръмчене на мотор.
— О! — възкликна Едмон. — Значи има хора под земята!
— Сигурно, а знаеш ли какво има в тунела? Аз отидох да видя.
— И какво откри?
— Една стълба, която върви, както в метрото.
Този път Едмон не можа да устои. Той изтича към тунела. Наистина един ескалатор — краят му не се виждаше — слизаше към центъра на земята. Вляво друг пък се качваше, само че нямаше никого на него.
— Хайде да слезем — предложи Тиери.
— Би трябвало да предупредим татко — възрази Ед
мон.
– Ама не, ние веднага ще се върнем.
Тиери винаги така силно желаеше нещо, че никога не мислеше за последиците. В съшия миг те чуха много далече „ху, ху, ХУУ, ху“. Отговориха с все сила „ху, ху, ХУУ, ху“ и стъпиха на първото стъпало на ескалатора.

ДВАТА КОРАБА, 2 ГЛАВА

Едмон и Тиери никога не биха повярвали, че може да има толкова дълъг ескалатор. Повече от час те слизаха в полумрака, нарушаван от време на време от някоя червена или зелена лампа.
— Също както сигналните лампички в метрото — прошепна Едмон. — Но колко сме далеч!
— Страх ли те е, Дундьо? — попита Тиери.
Едмон замълча и сред пълната тишина се чуваше вече само тракането на ескалатора: „Пум-пум-кра-кра-пум-пум. ..“
Най-сетне много ниско долу под себе си децата забелязаха светъл полукръг, както в края на тунел, който нараст-на. Стените на тунела изсветляха, лампичките избледняха, и след пет минути ескалаторът отведе Едмон и Тиери в обширна зала. До ескалатора стояха двама войника с оръжие в ръка. Бяха забавни, защото единият беше нисък и много дебел, а другият — висок и много тънък. Слабият извика:
— Двама от горната земя! .. Двама! Дебелият поде:
— Един Дундьо… Един Клечо… Двама!
Зад него един слаб служител драсна две черти върху зелен картон. Дебел човек, облечен като носачите на гарите, се приближи до Едмон.
— Нямате ли багаж? — попита учудено той.
— Не — отвърна Едмон, — ние веднага ще се върнем в къщи.
Дебелият човек се отдалечи.
В това време многобройни пътници прекосяваха залата и тъй като всички се отправяха все в една и съща посока, Едмон и Тиери ги последваха. На стената имаше големи табели, сочещи във всевъзможни посоки „Към корабите“
Тълпата повлече двамата братя. Минаха през една врата. В същия миг свеж, студен въздух ги лъхна. Бяха на открито, на брега на море. Само че макар да беше доста светло, веднага си личеше, че това не е слънчева светлина. Като се вгледаха по-внимателно, Едмон и Тиери забелязаха огромни балони, които плуваха в небето и осветяваха околността. Те бяха пълни с блестящ син газ като тръбите пред някои магазини. Приятна, мека светлина. На стръмния бряг се издигаше градче, само от вили и хотели. Момчетата видяха пред себе си фар и вълнолом. Лъскави метални мостчета свързваха два кораба с кея. На табелка, закачена пред единия мостик пишеше:
ЛАПАПОРТ
Корабът беше тумбест, с колело, широк и заоблен. Другият, напротив, беше много тесен, излят от стомана и на неговия мостик двамата братя прочетоха:
ФИНИПОРТ
— Дали да не се поразходим по море? — предложи Тие-ри.
— А татко?
— Няма да се забавим много. Това е съвсем малко море.
И наистина това беше по-скоро пролив, отколкото море. И на светлината на балоните доста ясно се различаваше отвъдният бряг, където се издигаха високи сгради.
— Но ние нямаме пари — разтревожи се Едмон.
— Имаме, останаха ми двадесет франка от Нова година. Пък и за ескалатора нищо не платихме.
Едмон въздъхна и последва Тиери. Винаги правеше в края на краищата това, което искаше брат му. Двамата се приближиха до мостика, пред който пишеше: Към Лапапорт. Един морски офицер, червендалест, широко усмихнат дебелак, побутна любезно Едмон към палубата с думите:
— Я виж! Едно горноземче… Откога не бяхме виждали!
Но щом Тиери се накани да отиде при брат си, дебелият
офицер го спря:
— А не! Вие сте за другия кораб.
— Но ние сме заедно! — настоя Тиери.
— На Горната земя може — каза офицерът, — но тук…. е
невъзможно. Оня е дундан, а вие сте клечо… Няма греш
ка. .. Ако имате възражения, ето теглилката… И побър
зайте, ако искате да се качите на другия кораб, чувам вече
сирената му за тръгване.
Действително се чуваха резки сигнали. Тиери никога не се колебаеше дълго. Изтича към второто мостче — моряците вече го вдигаха — и с два скока се озова на палубата. Машините забоботиха, перките се врязаха във водата, моряците извадиха спасителни лодки, Въпреки целия шум Тиери чу:
— Ху, ху, ХУУ, ху!
Той се спусна към задната част на кораба и зърна Ед- мон на борда на другия кораб, който се отдалечаваше в противоположна посока, носен от големите си колела: стъпил на една пейка, със сълзи на очи, той размахваше кърпичката си. Тиери бръкна в джоба си, но напипа само смачканата ке-сийка с бонбони, която бе купил предната вечер от портиера на училището. И размаха кесийката.
Пътниците около него го гледаха с изненада, но му беше все едно. Наистина се чувствуваше нещастен, че е разделен от брат си. Какво щеше да прави самичък сред непознати хора!

ЛИНИЯ ФИНИПОРТ, 3 ГЛАВА

Когато Едмон се превърна в едва видима точица, Тиери въздъхна леко и се огледа. Често беше пътувал по море: хо-дил бе от Кале до Дувър, от Диеп до Нюхейвън, от Хавър до Саутамтън, и дори от Марсилия до Алжир, но никога не бе-ше виждал кораб, подобен на този. Всички други познати досега се люшкаха едновременно отзад напред (баща му бе казал, че това движение се нарича диферент) и отдясно наляво (баща му бе казал, че това движение се нарича крен). А
именно то причиняваше морска болест на Тиери. Корабът, на който се намираше сега, нямаше крен. Дълъг и тесен, при него се чувствуваше само диферент. Затова Тиери се чувствуваше чудесно и страшно огладня.
На палубата цареше необикновено оживление. Всички се движеха, тичаха, даваха нареждания. Безброй търговци сновяха насам-натам, разнасяйки малките си сергии, отрупани с вестници, книги, лупи, часовници, теглилки. Тиери се надя-ваше, че някой от тях ще продава шоколад или банани, като училищния портиер. Но никой не предлагаше нищо, което би могло да се яде.
През стъклата на салона се виждаха мъже, които правеха гимнастика. Едни вдигаха тежести; други си подхвърляха топка; трети, седнали в специални лодки, се упражняваха в гребане. Това зрелище напомняше витрините на магазините по Коледа, когато са пълни с неспирно движещи се манекени.
Скоро друго, още по-удивително явление смая Тиери. Макар на кораба да имаше извънредно много пътници, нито един от тях не беше дебел, нито дори среден. Всички — мъже, жени и деца — бяха слаби, невероятно слаби. Бяха кожа и кости, ръцете им — мършави, дрехите им просто висяха на тях. И все пак не изглеждаха болни. Напротив, имаха съвсем здрав вид и дори явно бяха енергични и жилави, но очевидно бяха особени хора, изключително кльощави.
„Къде съм попаднал? — питаше се Тиери. — Има мършави англичани… ала има и дебели.. пък и това не са англичани. В Англия не се отива с ескалатор… Не са и американци: не съм прекосил Атлантическия океан… Не са и германци: германците са по-скоро пълни.. .“
Докато тревожно си задаваше тези въпроси, той се разхождаше с широки крачки по палубата и като мина край една кабина с надпис на вратата Работна зала, забеляза на стената карта в рамка и се приближи да я разгледа. Много се изненада, защото тя не приличаше на нито една от кар- тите, които бе виждал, и не съдържаше нито едно познато име. Тиери стоя дълго пред картата. Той бе трети по успех по география от тридесет и седем ученика в класа, но не можеше да си спомни тези страни. Докато разсъждаваше, белокос стар господин, извънредно слаб, се спря до него и го изгледа строго.
— Охо — каза той, — един малък горноземец?
— Аз ли? — учуди се Тиери.
— Да, вие… От коя страна сте?
— Ние — отвърна Тиери — сме французи.
— И аз това казвах — заяви старият господин. — Горно
земец. За нас тук са непонятни тези страни, където събира
те заедно дебели и слаби хора… На долната земя расите са
ясно разграничени. Има лападунди и има тънкофини.
— И всички лападунди са дебели, а всички тънкофини — слаби? — попита Тиери.
— Интелигентно дете — каза подигравателно старият господин.— Само разбра… Десет по десетобалната система.
Беше ироничен и неприятен. Но Тиери трябваше да научи къде се намира, затова продължи разговора. Така той узна, че събеседникът му се нарича господин Благофин и е професор по история в Националната академия на тънко-фините. Впрочем лесно можеше да се отгатне, че е професор, защото час по час задаваше по някой въпрос.
— Столицата на тънкофините? — попита внезапно той
Тиери.
— Мен ли питате?
— Вас естествено. Нали само вие сте тук.
— Ние — отвърна Тиери — сме изучили Италия, столица Рим, Полша, столица Варшава, Унгария, столица Буда-Пеща, но не са ни предали урока за тънкофините.
— Единица! — каза господин Благофин. — Повторете след мен: столица на тънкофините е Клечоград.
Тиери повтори.
— А столицата на лападундите? — рязко запита госпо
дин Благофин.
— Не зная — промълви Тиери. — Може би Лапаград.
— Пет — произнесе господин Благофин. — Повторете: столица на лападундите е Лапабург.
— Колко лесно се запомня! Бих желал столицата на Естония да се нарича Естоград, а столицата на Албания —
Албабург.
— Престанете — каза господин Благофин и като върна
Тиери пред картата, продължи: — Ескалаторът, с който сте
пристигнали, и който свързва двете страни в центъра на
земята с Горната земя, носи името Горноземен ескалатор.
Единият му край е скрит между две скали в гора, наричана
от горноземците гората Фонтенбло.
— Много добре зная това — каза Тиери, като си потърка
гърба.
— Пристанището, което обслужва ескалатора, е много
важно, защото от него започват едновременно двете линии: лападундската от Лапапорт…
— И тънкофинската от Финипорт — довърши Тиери.
— Десет — похвали го господин Благофин. — А сега погледнете картата: виждате, че кралството на лападундите е разделено от републиката на тънкофините най-напред със сухоземна граница, която минава през пустинята Саха-дунд, после през залива, наричан от нас Жълто море, поради златните скали на дъното, които му придават особен цвят. Жълтото море е почти затворено на юг от двата носа
Лападунд и Клечофин.
— Виждам — добави Тиери, — а в центъра на залива се
намира остров Финодунд.
— Точно така — потвърди господин Благофин, — и аз
бих желал да го видя вдън морето, защото този остров е
причината за всичките ни злини…
Но преди да довършим урока на господин Благофин, трябва да кажем какво стана с Едмон.

ЛИНИЯ ЛАПАПОРТ, 4 ГЛАВА

Когато Едмон се озова самичък на непознатия кораб, когато си помисли за бедния си баща, който горе в гората навярно търси с тревога децата си, когато брат му изчезна от хоризонта, той едва що не се разплака. Ах, защо не си беше у дома, в къщи, в спокойния им дом, да си играе с влакчето си! Всеки ден обаче му повтаряха, че едно десетгодишно момче не бива да бъде толкова чувствително. Той се опита да си вдъхне смелост и да разбере хладнокръвно какво става.
Отначало Едмон се бе уплашил от морската болест. Но когато беше в Англия, винаги му прилошаваше от надлъжното люлеене, а този широк кораб се клатушкаше само от-дясно-наляво. Затова Едмон се чувствуваше много добре и страшно огладня.
Палубата беше задръстена от кресла, в които спяха мъже и жени. Някои кресла бяха кожени, други — от плат, трети — люлеещи се и лекото движение на вълните ги поклащаше.
Моряците нямаха кресла; те се разхождаха бавно, с ръце в джобовете и ядяха кой хляб и шоколад, кой парче салам, а някои — пилешка кълка. На мостика се виждаше капитанът. Беше седнал в кресло, а до него масичка, отрупана със сладкиши и сиропи.
Капитан, моряци, пасажери — всички имаха щастливо й
добродушно изражение, но едно нещо изглеждаше необикновено: всички бяха дебели. Разбира се, Едмон познаваше измежду приятелите на родителите си няколко дебели гос-пода и дебели дами, но никога не бе виждал събрани заедно човешки същества, всички с големи шкембета, огромни румени бузи, пухкави ръце и доволен вид. Докато стоеше прав, една стара дама, която имаше поне четири гуши, му направи знак да се приближи.
– Вие да не сте горноземче? — попита го тя.
– Не — отвърна Едмон, — ние сме французи.
— Точно така – каза дебеланата, — горноземец сте… Но
сте и истински дундьо, и то от най-хубавата порода.
– Съвсем не съм дундьо — ядоса се Едмон. — Баща
ми.. .
Високият му говор събуди няколко спящи. Стар господин с бяла брада и шкембе два метра в обиколка, който дремеше по средата на палубата в червено кресло, бродира-но със сърма, се надигна и се огледа.
— Какво има? — попита той.
— Господин канцлер — отвърна почтително дебеланата, – това горноземче страшно се изненада, когато му казах, че е истински дундьо.
– Приятелю — каза благосклонно старият господин, —
би трябвало да сте много горд, че сте дундьо във време, ко
гато вашите братя лападунди се увенчаха със слава.
— Кои са братята ми лападунди? — учуди се Едмон, все още намусен.
— Ш-т, ш-т! — каза старата дама. — Знайте, че говорите с канцлера дьо Лапдундан… Трябва да го наричате ваше превъзходителство.
Старият господин се усмихна добродушно.
– Донесете ми картата — заповяда той.
Тутакси двама келнери се приближиха и му поднесоха
листа с многобройни ястия и напитки.
– Не, не — каза канцлерът, — аз искам географската кар-
та.
Когато я донесоха, той показа на Едмон карта, която никак не се различаваше от онази, която вече познаваме, с изключение на едно: островът по средата на залива, който се наричаше Финодунд на другия кораб, тук носеше името Дундофин.
След като Едмон проучи очертанията на тази нова страна, господин дьо Лапдундан му каза добродушно:
— А сега, приятелю, аз съм уморен и трябва да довърша следобедната си почивка. Но останете с мен. Ще заповядам да ви дадат едно люлеещо се кресло, няколко бисквити и учебник по история, от който ще научите всичко, което тряб-ва да знаете, преди да слезете на сушата.
Той прошепна няколко думи на един млад секретар и донесоха на Едмон книга, която той погледна с известно безпокойство. Ето корицата: „Лапуф и рампата“: история на
лападундите, съобразена с програмата за 5 клас.
Докато Едмон се взираше с недоверие в това заглавие, ето че се приближи някакъв дебел моряк. Той сложи до него масичка, върху която имаше чаша димящо какао и големи
бисквити от овесени ядки, после разгъна един лежащ стол. Закуската така изкуши Едмон, че той седна в креслото, отпи глътка какао, отхапа от бисквитата и разтвори книгата. Наистина лападундите умееха да живеят. Първата страница на книгата гласеше:
ИСТОРИЯ НА ЛАПАДУНДИТЕ Глава първа
Дундите. 1. Първоначално страната ни се на-
Нашествие ричала Дундия, а жителите й — дунди.
на племето Дундите били забележителни не само
Лапа. със силата си, но и с кроткия си нрав.
Шкембан 1 Макар че били разделени на много пле-
(1023—1047) мена, те никога не воювали помежду си,
нито враждували със съседите си. Дундите нямали крал; всяко племе си избирало главатар, който бил едновременно и жрец.
2. Приблизително в 800 година на север, в пустинята Са-хадунд се появили първите конници от племето Лапа. Те били толкова агресивни, колкото дундите били миролюбиви. Макар не толкова многочислени, те нападнали дундите, за-владели цялата територия на север от Дундия и основали град Лапабург, който в началото бил тяхна крепост.
3. Благодарение на кроткия си нрав дундите лесно понасяли владичеството на новите си господари. От сливането на двете раси произлезли лападундите, които били добродушни като дундите и смели като племето лапа.
4. През 1023 година Съветът на старейшините от племената лапа и дунди решил да признае за крал Шкембан 1, който бил син на вожд лапа и на принцеса от племето на дундите. В същото време двата съюзени народа взели името ла-падунди и приели за столица Лапабург.
Едмон бе стигнал дотук, когато отново дойде дебелият моряк, усмихна му се, прибра празната чаша и сложи на нейно място дълбока купа с бульон и соленки със сирене.
— Пак ли нещо за ядене? — попита плахо Едмон.
— Обядът е едва след един час — поясни морякът. — Трябва да се подкрепите междувременно.
Едмон страшно обичаше бульон и не се противи повече. Отпусна се в креслото и този път се зачете в края на книгата: „Щом ще отивам в страната им — помисли си той, — по-добре да знам какво им се е случило напоследък.“
Ето как завършваше последната глава:
Глава LIV
Шкембан XXXII 1. Крал Шкембан XXXII, наследил ба-
(1923—19..) ща си в 1923 г. след славната му смърт
Нови домогва- по време на голям гуляй, е един от най-
ния на тънкофи- забележителните монарси от тази вели-
ните. ка династия. Никога лападундите не бя-
ха имали по-дебел и по-добронамерен Войната на „пле- крал. Вратите на двореца и кралската нените“ (1928 г.). кухня бяха отворени за народа. Данъ-Мирен договор, кът върху захаросаните кестени беше подписан в Ла- премахнат като дар по случай щастли-пафина (1929 г.). вото възкачване на трона.
При царуването на този крал лападундите биха живели в пълно доволство, ако не бяха съседите им тънкофини…
„Тънкофини ли? — помисли си Едмон. — Това ми напомня думата, написана на кораба на Тиери“…
— Кои са тънкофините? — попита той дебелият моряк, който беше още до него.
— Ах! — възкликна морякът, като вдигна бавно ръце към небето. — Тънкофините? … Тънкофините… Ще ви кажа, но, ако ми позволите, най-напред ще отида да си взема един стол.
Той се върна след малко с голям сандвич, пълен, както изглежда, с омари, салата и твърдо сварени яйца, с халба бира и влачеше голям стол, на който се настани до Едмон.
— Тънкофините — поде той, спирайки се след всяко изречение, за да си хапва и пийва, — са необикновен народ, кой- то живее на отсрещния бряг на залива… Те са ужасни наглед, слаби, като че ли са болни, дръгливи като чукари, жълти като лимон и живеят като луди: почти не ядат, пият само вода и работят, без никой да ги кара… Впрочем, всичко това нямаше да има никакво значение, ако не бяха зли; ние, лападундите, сме толкова добродушни, че понасяме всичко, дори и това, някой да не прилича на нас… Но тънкофините са зли и биха желали да принудят другите да живеят като тях… Посред залива например има хубав малък остров, който се нарича Дундофин… Можете ли да си представите, че преди две години тънкофините пожелаха да накарат жителите на острова (почти всички истински лападунди) да спазват техните идиотски закони, да премахнат обеда, да работят шест дни седмично? .. Така че горките жители се обърнаха към нас и ние трябваше да ги защитим.
— И избухна война?
— Как? — смая се дебелият моряк. — Нима не знаете? .. Ами че това е най-страшната война, която някога е имало в Долната земя, войната на „пленените“.
— Защо пък война на „пленените“?
— Защото двете армии, както ще видите, ако прочетете историята, която е на коленете ви, накрая се оказаха пленени.
— Но как така? — изненада се Едмон.
— Четете — подкани го морякът.
И Едмон прочете на глас:
3. Тъй като предишните войни бяха доказали, че никоя
армия не може да прекоси пустинята Сахадунд, генерал
ният щаб на лападундите реши да атакува крайбрежието на
тънкофините. Войската под заповедите на доблестния мар
шал Дундан се качи на корабите на 15 май. Дебаркирането
бе много успешно. Страната на тънкофините бе завладяна
много лесно и на 3 юни маршал Дундан влезе триумфално в
Клечоград.
4. За нещастие същия ден генерал Финтактик влезе три-
умфално в Лапабург. От няколко месеца генералният щаб на тънкофините бе натрупал тайно продоволствени припаси и транспортни средства с оглед на прекосяването на Са-хадунд и тъй като пустинята не беше охранявана, опера-цията излезе успешна.
5. Когато обаче тънкофините, станали господари на Ла
пабург, разгледаха проблема за връщането си в родината, те
си дадоха сметка, че са загубили по пътя по-голямата част
от камионите си, че нямат флот и следователно, макар и по
бедители, са пленници.
6. Междувременно лападундският флот, предателски
привлечен в открито море при нос Лападунд, се разби при
силна буря в скалите край Зъберград. Така и армията на ла-
падундите се оказа пленена в Клечоград. Затова този поход
бе наречен война на „пленените“.
7. При тези условия на двете страни не оставаше нищо
друго, освен да подпишат примирие. Крал Шкембан и пре
зидентът Крамолин се срещнаха в открито море до град Ла-
пафина и съгласно примирието (12 юли 1928 г.) бе решено:
а/ Остров Дундофин да бъде неутрален.
б/ Да бъде разрешено на двете армии да се върнат по море.
в/ Да бъде свикана конференция в град Лапафина следващата пролет, за да бъдат уредени някои подробности.
8. Армията, командувана от маршал Дундан, се върна в
началото на октомври и бе посрещната с ликуване. Сенатът
в Лапабург настоя пред крал Шкембан ХХХII да благово
ли да се нарича занапред Шкембан Победителя, а маршал
Дундан получи титлата граф Клечоградски.
Тъй като това бе краят, Едмон затвори книгата и допи бульона, който беше прекрасен.

ПРИ ТЪНКОФИНИТЕ, 5 ГЛАВА

— Този остров е причина за всички наши нещастия — заяви господин Благофин.
— Как така? — попита Тиери.
Господин Благофин извади малка книга от джоба си и я подаде на Тиери.
— Познато ли ви е това?
— История на тънко-фините — разчете Тиери. — Не, чел съм само „Неволите на Софи“, „Ваканцията“ и „Двадесет хиляди левги под водата“.
Господин Благофин разтвори книгата на една от последните страници и каза гневно:
— Четете!
Тиери се подчини и прочете следното заглавие:
Глава LIV
Президентът Крамолин (1925—19..)
Невероятните претенции на лападундите
Войната на „пленените“
Лапафински договор
— Лападунди ли? – възкликна Тиери. – Кои са лапа
дундите?
— Лападундите – обясни господин Благофин, – са сме
шен народ, който живее от другата страна на залива… Те са
ужасни наглед, дебели, сякаш са болни, пухкави като въз
главници, червендалести като домати… Мързеливи са като
котки, цял ден ядат, пият и главно спят… Най-опасното е, че ако не им попречим, те биха разпространили отвратителните си нрави във всички страни на Долната земя… Посред залива например има малък остров, на име Фино-дунд… Можете ли да си представите, че преди две години горките жители, които дълбоко в сърцата си са истински тънкофини, бяха така възмутени от поведението на лапа-дундите (дошли да прекарат лятната ваканция), че бяхме принудени да ги защитим?
— И избухна война? — попита Тиери.
— Как! — страшно се ядоса господин Благофин. — Нима не знаете? Ами че това е най-голямата война в историята, наречена войната на „пленените“.
— Защо пък война на „пленените“?
— Защото двете армии, както ще узнаете, ако прочетете малко по-внимателно книгата, която държите в ръцете си, накрая се оказаха пленени.
— Как така? — удиви се Тиери.
— Четете — каза строго господин Благофин.
И Тиери прочете:
3. Генерал Финтактик, главнокомандуващ войските на тънкофините, въпреки миролюбивите намерения на правителството отдавна бе изготвил план за настъпление и продоволствие с оглед на невиждан дотогава подвиг; прекося-ването на пустинята Сахадунд. За три седмици той стигна до Лапабург.
4. За нещастие същия ден армията на лападундите де-баркира на брега на тънкофините и влезе в Клечоград. Справедливо възмездие очакваше нашествениците: флотът им, атакуван от моряците-тънкофини, бе унищожен край Зъберград. Лападундите се оказаха пленени завоеватели.
Генерал Финтактик обаче не успя да се възползува от опасното положение на лападундите Всъщност армията на тънкофините бе загубила по-голямата част от колите си по време на славния поход през Сахадунд. И тя не беше в със- тояние да напусне Лапабург. Оттам дойде името война на
„пленените“.
6. Подписаното в Лапафина примирие на 12 юли 1928 г. уреди въпроса за връщането на бойците в родината. Нашата армия се върна под командуването на генерал Финтактик в началото на октомври и бе посрещната триумфално. Генералът се оттегли в село Фино на река Змиорка, където бе роден и където и сега може да го видите да тика ралото
си.
В този миг протяжен вой на сирена прекъсна четенето.
Тиери изтича към перилото на палубата и извика от изненада. Той видя голямо пристанище с къщи, високи като кули. Много от тях бяха украсени със скулптурни фигури. Всички бяха построени от розовосив камък — просто възхитителен. Навсякъде се развяваше знамето на тънкофините, червено и синьо, напомнящо хоругва. Финипорт би бил най-хубавият град на света, ако много от кулите не бяха в развалини.
— Ето делото на оръдията на вражия флот… — каза господин Благофин.
Благодарение на него Тиери лесно мина митническия контрол. А той беше много строг за пътниците без паспорт. Мереха талията им, гръдната обиколка, теглеха ги и всички, които надвишаваха определеното за възрастта им тегло безмилостно биваха връщани. Като хвърли поглед на окачената таблица, Тиери видя, че на девет години трябва да тежи по-малко от двадесет и един килограма и гръдната му обиколка не трябва да надвишава петдесет и пет сантиметра. Той обаче беше тъничък като истински тънкофин и бе приет незабавно. Господин Благофин го отведе със себе си с влака от Финипорт до Клечоград. Влакът беше удобен, но, разбира се, много тесен, защото за четирима тънкофини беше необходимо толкова място, колкото за двама горнозем-ци или само за един лападунд. Къщите по полето бяха пак кули, не толкова високи както във Финипорт, но много по-различни от френските селски къщи, защото стаите бяха винаги една над друга. Тополата като че ли бе любимо дърво на тънкофините, а хрътката — предпочитаното куче.
„Ах! — помисли си Тиери, гледайки малкия необикновен влак. — Колко щастлив щеше да бъде Едмон, ако беше тук, нали си колекционира вагончета от всички страни и всички модели.“
Но Едмон навярно беше много далеч. На Тиери още повече му домъчня за него, когато влакът забави ход и господин Благофин каза:
— Наближаваме Клечоград.
5. И наистина скоро видяха първите къщи на огромен град. Те бяха още по-високи от кулите на пристанището.

КАНЦЛЕРЪТ ЛАПДУНДАН, 6 ГЛАВА

Когато пристигна в Лапапорт, Едмон беше не по-малко изненадан от Тиери при пристигането му във Финипорт. Къщите бяха кръгли и бузести, колкото източени и остро-върхи бяха на отсрещния бряг. Всички сгради в Лапапорт завършваха с куполи, кубета и бяха оградени с издути стени, които, както обясни господин дьо Лапдундан, били най-знаменитото изобретение на тукашните архитекти.
Благодарение на покровителството на канцлера Едмон лесно влезе в страната. Трябваше да изтърпи само една формалност: претеглянето. Беше десетгодишен. За да може да влезе в страната, трябваше да тежи над тридесет килограма, а той беше тридесет и две, така че всичко беше наред.
Едмон загуби дар слово, толкова бе очарован от това, което виждаше. Около него се движеха огромните лапа-дунди, всички с радостно и едва ли не умилено изражение. По стените на подлеза, който водеше към влака, бяха монтирани красиви никелови кранчета, над които се четеше: какао, оранжада, бульон, пилешко мляко, хининово вино. До всяко кранче имаше картонени чаши и трябваше само да натиснеш един бутон, за да ги напълниш с желаната течност. Момиченца сновяха насам-натам и предлагаха огромни пасти. Един лападундски еклер бе голям колкото автомобилна гума, а курабията — колкото морски рак, но Едмон нямаше пари, пък и не смееше да се спира, защото не бива-ше да изостава от принц дьо Лапдундан.
Той неволно извика от удоволствие, когато забеляза влака. Гигантски влак! Разстоянието между релсите беше четири метра. Огромните вагони се издуваха извън линията. Господин дьо Лапдундан покани Едмон в собствения си вагон и го настани във великолепно самостоятелно купе, като му каза, че той самият ще работи в съседното. Така поне каза, но Едмон скоро чу хъркането му.
Дебел келнер влезе в купето и подаде на Едмон дълъг лист за ядене, украсен с чудни рисунки.
Едмон прочете:
МЕНЮ
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд
Той прекъсна четенето и попита:
— На колко ястия имам право?
— На всички, естествено — отвърна келнерът изненадан.
Едмон яде чак до Лапабург. През прозореца той се любуваше на ливадите, по които спяха огромни говеда. Страшно му харесаха тумбестите къщи на фермерите лапа-дунди. А пък топките явно бяха любимата игра на лападун-четата. Виждаха се навсякъде. Край Лапабург цялото небе беше осеяно с тях. Повечето бяха светещи. А прозорците на издутите къщи под тях също бяха осветени. Възхитително!
„Няма как — помисли си Едмон, — ще обикна тази
страна!“
Но все пак той се чувствуваше ужасно самотен. Мислеше за клетия си татко, който навярно в този миг претърсва скалата Близнак и се чуди къде са неговите момченца. Ах, ако се сетеше да слезе! Ако намереше ескалатора! Може би щяха да бъдат приятно изненадани да го видят тук.
„Да — помисли си Едмон тъжно, — само че татко сигурно е клечо и ще отиде на другия кораб. Ще намери Тиери, а аз няма да видя вече никого.“
Колкото повече Едмон опознаваше лападундите, толкова повече ги обикваше. Те бяха славни хора наистина. Никога не можеше да ги видиш ядосани. Никога не говореха лошо едни за други. Рядко се случваше дори да са тъжни: почти цял ден се смееха, забавляваха, шегуваха. В разговорите те си разменяха готварски рецепти. Всеки час ядяха, после подремваха за четвърт час. В Лапабург това се наричаше ежечасно ядене и сън.
Само една тема бе в състояние да помрачи доброто настроение на лападундите: лошотията на тънкофините. Но човек можеше да ги извини, като видеше развалините след нашествието на тънкофините из цялата плодородна земя. Въпреки справедливия си гняв повечето лападунди биха желали в бъдеще да живеят в мир и разбирателство със съседите си. — Безспорно — казваха те, — тия тънкофини не можеш
ги разбра: не обичат нито да ядат, нито да пият, нито да се
смеят. Но все пак само защото два народа нямат еднакви
вкусове, трябва ли да си изпращат взаимно парчета метал,
които избухват, нараняват хората и пукат балоните.
Всички лападунди се надяваха, че мирната конференция в Лапафина скоро ще сложи край на споровете между двете страни.
— Но защо всъщност вие и тънкофините се биете от толкова време? — запита веднъж Едмон сина на господин дьо Лапдундан.
— Ах, толкова е глупаво, че не смея да ви го кажа. Работата е там, че ние сме съгласни с тънкофините, че остров Дундофин не трябва да принадлежи никому; би било опасно за тънкофините, ако е наш, но опасно и за нас, ако е техен. Само че тънкофините, макар да приемат да бъде независим, настояват той да се нарича Финодунд, а пък ние искаме да се нарича Дундофин.
— Че какво ви става от това?
— О, на мене нищо — отвърна младият Лапдундан, — но баща ми твърди, че честта на лападундите не им позволява да отстъпят по този пункт.
— И какво ще правите?
— Ами нали ви казах… Решено бе след един месец трима представители на лападундите да се срещнат на границата в град Лапафина с трима делегати на тънкофините и да се опитат да се разберат. Това се нарича конференция.
— Ние на Горната земя също имаме конференции… дори през цялото време… Имало е в Женева, в Генуа, Локар-но, Хага, Лондон…
— А ние — в Лапафина.
— У нас е имало толкова много, че вече никой не ги изучава.
Баща ми каза,че така и трябва — додаде Жак дьо Лапдундан. — Но това е първата ни конференция, а и тънкофи-ните вземат всичко много сериозно.
Скоро принц дьо Лапдундан избра Едмон за свой секретар. В училище Едмон Дубъл беше винаги пръв по писане. Не мислеше, че някой ден това ще му послужи. Тази длъжност бе много приятна, защото благодарение на нея Едмон много скоро се запозна с най-видните личности в кралството: Великият готвач, Великият сладкар, Великият майстор на пури. Представиха го дори на крал Шкембан XXXII.
— Внимавайте — му каза преди това господин дьо Лапдундан, — трябва да го наричате „ваше величество“.
Но когато се озова пред краля, Едмон така се смая от шкембето му, че не можа да си припомни нито едно от предварително подготвените фрази и без да съзнава какво казва, изтърси:
— Нека, ваше величество, отвърна агнето…
За щастие кралят на лападундите беше добродушен като своите поданици и се разсмя от сърце. Той поговори пет минути с Едмон за горноземската кухня. Поръчвал понякога да му готвят по нея и обеща на Едмон да го покани някой ден на горноземски обед.
— Това ще ви припомни родния край — каза му добро
душно той.
В същия миг в салона влезе един лападунд, облечен във великолепна червена униформа, обшита със злато. Гърдите му бяха отрупани с ордени. (Нужни бяха много медали, защото гърдите му бяха широки като пазарното площадче в някой малък френски град.) Господин дьо Лапдундан, който стоеше зад Едмон, му прошепна:
— Това е нашият велик воин, маршал Дундан, граф Кле-чоградски.
— Добър ден, маршале — каза кралят. — Е, какво? Готвите ли се да заминавате за Лапафина?
— Не зная още дали ваше Величество ще ми окаже честта да ме изпрати там.
— И таз добра! — възкликна кралят. — Възможно ли е този, на когото дължим мира, да не участвува в мирните преговори! Нали една горноземска героиня — продължи той, като се обърна към Едмон, — бе казала: „Той участвуваше в мъките, редно е да участвува и в почестите!“
— Да — потвърди Едмон и целият пламна. — Струва ми се, че Жана д’Арк е казала това.
— Господарю — заяви маршалът, — ако ме изпратите там, кълна ви се, че няма да има по-хубав ден за един воин лападунд от деня, когато ще подпише дълготраен мир.
— Не се съмнявам, маршале — отвърна кралят. — Да пием за Мира!
Великият Виночерпец донесе тутакси в една количка бутилка шампанско с човешки ръст и я изпразни в огромна златна купа. Кралят и маршалът пиха един след друг по ла-падундски обичай, гледайки се в очите. Едмон реши, че тази церемония е много хубава. Тя щеше да му хареса още повече, ако му бяха дали да сръбне малко шампанско.
— Господин маршал —каза господин дьо Лапдундан, когато кралят се оттегли да си дремне, — защото негово величество трябваше да си почива всеки половин час, — може би бихте искали да поговорите с моя приятел за военните методи на горноземците? Той ми разказа много интересни неща за някакви дупки, които копаели, за да се предпазват от снарядите.
Чувал съм за това — каза маршалът. — Изпратих даже по ескалатора разузнавачи, които да проучат „окопите“. Така ги наричате, струва ми се, нали? … Само че за нас не са подходящи. Най-напред за войниците лападунди са нужни толкова широки окопи, че те вече няма да бъдат никаква защита… Освен това, както знаете, ваше превъзходителство, лападундът се ужасява от полската работа. Той в крайна сметка предпочита една очевидно опасна, но кратка схватка, след която, ако излезе жив, може да си хапне и да си подремне… Ние имаме — обърна се той към Едмон, — много интересен правилник за готвене на открито.. . Опитвали ли сте например пъдпъдък, печен в глина? …
През цялото време, докато трая посещението му, маршалът не говори вече за нищо друго, освен за ядене.
Като секретар на канцлера, Едмон присъствуваше на всички подготвителни заседания за мирната конференция в Лапафина. Той се възхищаваше от добронамереността на лападундите. Бяха готови да се разберат с тънкофините по всички точки. Вярно, не искаха да приемат, че Остров Дун-дофин някога се е наричал Финодунд. Но и Едмон започна да смята, че имат право по този въпрос.
В Лапабург бяха толкова сигурни, че конференцията ще бъде успешна и че най-сетне ще бъде подписан мир, че всички висши сановници искаха да отидат там, но делегацията трябваше да се състои само от трима души. Когато публи-куваха имената им във вестниците, мнозина останаха разочаровани. За щастие лападундите не бяха амбициозни и след едно обилно ядене всичко бе забравено. Ето списъкът на делегатите:
Канцлерът принц дьо Лапдундан — ръководител Маршал Дундан, граф Клечоградски Професор граф Тулубма, председател на Историческата академия.
Професор Тулумба бе избран, защото познаваше по-добре от всеки друг историята на остров Дундофин, върху която беше написал сто двадесет и три тома. Канцлерът си бе помислил, че неговите научни познания ще бъдат особено ценни, ако тънкофините повдигнат отново този въпрос. Но в Лапабург общо взето съжаляваха за избора му. Професор Тулумба бе известен с лошия си характер. Потомък бе на едно от малкото семейства, смятани в Лапабург за „чистокръвни родове от племето лапа“.
Разпознаваха ги по имената им и главно по характера, защото всички бяха запазили примитивната грубост на скитниците завоеватели. Подобно на останалите лападун-ди и те бяха дебели, но лицата им бяха по-различни. Тънко-фините твърдяха, че имало лападунди-съсели и лападунди- глигани. Чистокръвните потомци на племето лапа бяха ла-падунди-глигани. В тази страна, където отдаваха голямо значение на произхода, те образуваха много уважавана бла-городническа каста. Но за една мирна конференция изборът не беше особено сполучлив. Надяваха се все пак, че всеизвестното добродушие на канцлера и непоклатимото миролюбив на маршал Дундан ще укротят професора.
В навечерието на заминаването за Лапафина канцлерът съобщи на Едмон, че от всички свои секретари се е спрял на него. Явно беше много горд, че има за секретар горноземец.

ПРЕЗИДЕНТЪТ ВЪРЛИН, 7 ГЛАВА

Докато брат му Едмон бе станал любимец на един от най-високопоставените лападунди, Тиери изучаваше нравите на тънкофините.
С много свои черти те бяха просто забележителни хора. Преди всичко работеха много повече от хората горе, на земята. На обед, след като си изпиеше кафето, бащата на Тиери винаги си почиваше малко, играеше със синовете си или си приказваше с госпожа Дубъл. Човек никога не можеше да види тънкофин, навършил тридесет години, да се забавлява, а и когато младежи играеха на топка (със странни футболни топки — много дълги, заострени), играта напомняше военно упражнение.
За тънкофините времето беше като че ли най скъпото нещо на света. Когато определяха среща, те я насрочваха в шест часа седемнадесет минути и три секунди или в три часа четиринадесет минути и двадесет и две секунди. В дома на Благофинови яденето се поднасяше в 8 часа сутринта и в 8 часа вечерта, и, ако децата не бяха на масата, когато избиеше последният удар на часовника, те биваха лишавани от вечеря. Колкото до обедното хранене, то бе премахнато във всички семейства. Тънкофините се хранеха винаги прави, много бързо и много малко. По улиците не се виждаха сладкарници, а магазини за фиде, юфка и сметачни машини. Преди всяко ядене, застанал прав пред празната си чиния, господин Благофин произнасяше строго едно изречение, което, както казваше той, било от някакъв велик гор-ноземец: „Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да ядем.“
Тънкофините нямаха равни на себе си при изчисленията. Всички в Клечоград правеха сметки във всеки час на деня. За пари им служеха тънки жички от злато, сребро или мед с различна дължина. Когато жените в трамваите плащаха за мястото си две медни жички, те мигом вадеха тефтерчетата си, за да впишат този разход. Естествено пишеха прави, защото нямаше нито едно място за сядане. Най-богатият човек в страната, инженер Златофин, председател на акционерното дружество за производство на фиде, пътуваше винаги прав в колата си, защото тънкофините считаха за слабост стремежа към удобства. Макар че къщите им бяха страшно високи, никъде нямаше асансьор. Тиери се запъх-тяваше, когато се изкачваше по ужасните тънкофински стълбища с високи и тесни стъпала.
Главната промишленост на тънкофините беше фидето, но произвеждаха също колбаси и свещи. Непобедимото им отвращение към всички кръгли предмети много затрудняваше някои производствени процеси. Не произвеждаха например колела и гуми и трябваше да ги внасят от Лапа-дундия. В замяна лападундите купуваха от тях стоманени жици, колове, бастуни.
Ясно ви е, че при толкова точен народ всички служби работеха по-добре, отколкото на Горната земя. Често пъти бащата и майката на Тиери се измъчваха и ядосваха, когато очакваха да ги свържат по телефона. У тънкофините едва-що си произнесъл името на лицето, с което искаш да гово-риш, и то е вече отсреща. Влаковете пристигаха и заминаваха точно на часа. Във всички училища на републиката в една и съща минута даваха едно и също домашно или урок. Тиери намираше, че тази точност на тънкофините е много удобна. Човек знаеше на какво може да разчита.
Бедата беше, че нямаха добър характер. Не бяха зли, но бяха завистливи и амбициозни. Получеше ли някой тънкофин едно място, всички останали почваха да го желаят. По улиците се виждаха все хора, които се караха. Господин Бла-гофин винаги злословеше по адрес на другите учители, негови колеги. Децата му се ревнуваха помежду си. Ако някой се сприятелеше с едното, другите две тутакси се начу-мерваха. Тънкофините се държаха строго с децата си. Те ги наказваха често и повтаряха: „Това е в техен интерес.“
Господин Благофин веднага даде на Тиери да разбере, че не може да го праща на училище със собствените си деца, защото няма защо да плаща за един чужденец.
— Трябва да си печелите хляба, ако искате да останете тук — каза той на Тиери. — Това е във ваш интерес.
— Но какво мога да правя?
— Много работи. Имате например хубав почерк, можете да станете секретар.
— Какво е това секретар?
— Секретарят е човек, който пише писма за някой друг, води бележки вместо него, изобщо помага му в работата.
— Но аз никак не обичам да пиша писма — възрази Тиери.
— Не ви питам какво обичате — сопна се господин Бла
гофин. — У нас, тънкофините, който иска да яде, трябва да
работи… Това е във ваш интерес… Утре ще разпитам и ще
разбера дали няма вакантно място в някое министерство.
На другия ден той се върна и каза, че е намерил работа за Тиери при господин Върлин, който отдавна търсел секретар горноземец.
При името Върлин госпожа Благофин и децата й нададоха възхитени викове.
— Имате голям късмет! — казаха те на Тиери.
— Но кой е господин Върлин? — попита Тиери.
— Министър-председател и министър на слабеенето — тържествено произнесе господин Благофин.
— Какво означава това? — смая се Тиери.
Върлин е велик тънкофин — обясни му господин Благофин. — Негова заслуга е, че всеки гражданин на страната ни отслабна с почти цяло кило, и той намали дневните даж-би с повече от двадесет на сто! Чака ви утре сутринта в шест часа и тридесет и три минути.
— Мен ли? — уплаши се Тиери. — Ами че аз ставам в седем! ..
— В такъв случай, приятелче, ще трябва да промените навиците си. Помислете си, че ако спечелите един час на ден, това прави триста шестдесет и пет часа в годината и двадесет и една хиляди и деветстотин часа за шестдесет години, или с други думи ще живеете хиляда осемстотин двадесет и пет дни повече… Това е във ваш интерес.
На другия ден, макар да стана още по тъмно, Тиери пристигна в министерството на слабеенето с малко закъснение. При входа изключително слабите портиери погледнаха една бележка…
— Тиерифин?.. Тиерифин? Ах, да! .. Но, мое момче,
вие сте извикан за шест часа и тридесет и три минути, а се
га е шест и тридесет и седем! Добре ще ви подреди шефът!
Портиерът се обади по телефона и в слушалката се чу ръмжене. Мъжът кимна на Тиери да го последва и по един коридор, най-много половин метър широк, го отведе до някаква тапицирана с кожа врата. Тя се отвори и Тиери видя седнал зад бюрото човек, който поразително приличаше на острие на нож, но от почти невидимото му тяло излизаше страхотен глас.
— Вие ли сте Тиерифин? — крясна той. — Вие сте мързелив и неточен.
— Но…. — поде Тиери.
— Млъкнете! Вие сте лъжец и дърдорко.
— Но. ..
— Млъкнете! Вие сте глупак и идиот.
„Ще се опитам да си мълча — помисли Тиери. — Може би ще се успокои.“
И той наистина откри, че щом не му се отговаря, господин Върлин много бързо се укротява. Изпитваше нужда, за да излее гнева си, да каже две неприятни думи на хората, които го бяха ядосали, само две, и това бе достатъчно, за да вдъхва ужас на всички тънкофини. Всъщност съвсем не беше зъл. Беше дори по-добър от повечето свои сънародници и, когато свикна да работи с него, Тиери го обикна.
Работата му не беше трудна.Трябваше да отговаря по телефона и да казва: „Съжалявам, но министър-председате-лят е зает.“ Беше малко еднообразно, но Тиери открай време обичаше телефоните. След седмица така свикна с господин Върлин, че дори не чуваше, когато му казваше: „ Тиерифин, вие сте глупак и идиот.“ Това му се струваше толкова естествено от страна на господин Върлин, сякаш му казваше добър ден.
Господин Върлин имаше две качества, които го правеха симпатичен: обичаше родината си и обичаше госпожа Върлин,която често идваше в министерството. Тя беше хубава, кротка и далеч не тъй слаба като другите дами. Ако би се осмелил, Тиери би казал, че госпожа Върлин едва ли не е от лападундите. Но господин Върлин би го убил, защото не мразеше нищо на света повече от тях.
— Те са бандити и негодници! — казваше той.
Но обожаваше съпругата си.

КОНФЕРЕНЦИЯ В ЛАПАФИНА, 8 ГЛАВА

Да пътуваш с канцлера дьо Лапдундан беше винаги голямо удоволствие. Огромни автомобили-балони отнесоха делегацията ведно с Едмон до малкото пристанище Лапа-плаж. Там бе закотвена кралската яхта, която негово ве-личество Шкембан ХХХ11 бе оставил на разположение на делегацията. Всички кораби в пристанището бяха украсени със знамена. По кея се вееха дълги ленти с надписи: „Да живее мирът!“ „Дружба с тънкофините!“
Щом яхтата се плъзна по златистите вълни на Жълто море и всички насядаха удобно в широки кресла, главният келнер поднесе на всеки лист, на който пишеше:
МЕНЮ
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд
И всички залапаха, без да губят нито минута, чак до Ла-пафина, а професор Тулумба разправяше как остров Дун-дофин, който се виждаше съвсем наблизо, бил основан от лападундите. Капитанът на яхтата не особено благоразумно мина на по-малко от десет метра от северното крайбрежие на острова, чиито жители размахваха кърпичките си.
Граничното градче Лапафина беше окичено със знамената на двете страни. Гвардия от лападунди и тънкофини, твърде комични поради контраста помежду им, отдадоха чест на яхтата. След пет минути с безупречна точност пристигнаха пратениците на тъкофините. Бяха трима: негово превъзходителство господин Върлин, министър-председател и ръководител на делегацията, генерал Финтактик професор Благофин.
Едмон ги наблюдаваше с голямо любопитство, докато слизаха от влака. Той толкова обичаше разни вагончета, че гледаше в захлас линията с приближени релси, дългите тесни купета. Много го заинтригуваха светофарите: от двете страни на границата те бяха съвсем различни. Откъм лападундите бяха кръгли и светваха в червено или зелено, а от страната на тънкофините представляваха тънки светещи ивици, ту сини, ту жълти. Внезапно Едмон се обърна и въпреки тържествения момент нададе вик, защото след избраниците тънкофини слезе брат му Тиери.
— Тиери! — извика той.
— Едмон!
Заобиколиха делегациите, за да си стиснат ръцете. И двамата се мъчеха да останат спокойни, за да не привлекат вниманието на другите, но никога не се бяха чувствували по-щастливи. Канцлерът дьо Лапдундан, който забеляза то-ва, поиска обяснение и, когато разбра, че секретарят му е роден брат на секретаря на господин Върлин, едва не се разплака от умиление и заяви, че подобно необикновено съвпадение е щастливо знамение за конференцията. Господин Върлин сухо отговори, че това е незначителна дреболия.
Първият контакт не беше особено окуражителен. От няколко месеца работници от двете страни бяха работили, за да построят на самата граница сграда за конференцията. Естествено невъзможно беше да се повери тази работа на архитект от страните в Долната земя. Изборът би предиз-викал много недоволство. Затова канцлерът дьо Лапдундан и президентът Върлин решиха по общо съгласие да извикат един млад архитект от Горната земя и той изработи проекта за сградата, който беше много хубав и навярно би се радвал на голям успех в Женева, както например двореца на Обществото на народите, но за нещастие неприятно изненада още при пръв поглед държавниците на лападундите и тънкофините.
— Колко плоска сграда! — каза с отвращение професор Тулумба.
— Колко тежка постройка! — заяви презрително генерал Финтактик.
Още по-лошо стана, когато влязоха вътре. Архитектът, объркан от противоречивите нареждания, които получаваше от двете страни, построи накрая зданието както би сторил на Горната земя. Въртящата се врата при входа причини много неприятни инциденти. Тънкофините, прекалено леки, с голяма мъка я задвижваха. А успееха ли, дълго се въртяха, понеже не можеха да я спрат. Колкото до лападундите, те едва се вмъкваха в нея, а още по-трудно се измъкваха.
Затова пък Тиери и Едмон бяха очаровани, че най-сетне виждат стълби и асансьори като в Париж. Но те единствени им се възхищаваха. Лападундите, свикнали с ескалатори във всички къщи, гледаха с ужас тези кабинки, между другото много тесни за тях. Тънкофините се спущаха, както си знаеха, бързо и стремително към стълбите, но тъй като те нямаха обичайната за тях форма, мнозина изпопадаха. Професор Благофин си ожули коляното и стана по-раздразнителен от когато и да било, докато маршал Дундан пухтеше и мърмореше недоволно, защото няколко от ордените му бяха отнесени от асансьора.
Още в първите минути Тиери и Едмон разбраха, че и от двете страни всичко върви зле. Делегатите бяха недоволни от организацията на конференцията. Лападундите бяха предложили да обядват всички заедно, преди да започнат за-седанието, но тънкофините, които никога не се хранеха по средата на деня, настояха да се срещнат веднага в заседателната зала. Принц дьо Лапдундан, уплашен от страшния глас на господин Върлин, отстъпи мигом, но нареди да му донесат голям брой сандвичи и пасти, за да издържи това нарушение на обичайния режим.
Най-сетне двете делегации седнаха една срещу друга на дълга маса, покрита със зелено сукно, в голямата зала на Градския дом. Прави, зад двамата ръководители на делегациите, Едмон и Тиери си кимаха приятелски. Канцлер дьо Лапдундан тъкмо щеше да предложи да изберат председател, когато господин Върлин стана и каза рязко:
— Преди да започнем преговорите, за да избегнем вся
какво недоразумение, искам да ви кажа ясно какво мисля по
две точки: първо, смятам за неприлично, че в списъка на ла-
падундските делегати, публикуван в печата, маршал Дун
дан фигурира с титлата граф Клечоградски. Маршал Дун
дан никога не е превземал Клечоград, а Клечоград взе в
плен маршал Дундан.
Едмон погледна горкия си приятел маршал, който цял бе пламнал и се канеше да отговори, но господин Върлин продължи:
— Втората точка е, че ние няма да допуснем по време на
преговорите спорния остров да бъде назовавай Дундофин,
докато открай време е известен под името Финодунд. На
пълно ни е ясно какво цели с промяната на името делега
цията, която е срещу нас; „дундо“ в началото на думата оз
начава, че островът принадлежи по-скоро на лападундите,
отколкото на тънкофините. Аз няма да се поддам на тази
маневра. Това е ултиматум. Ако този въпрос не бъде уре
ден незабавно, няма да разискваме повече.
Лападундите, чиито уста бяха пълни, се спогледаха съкрушени. Професор Тулумба изглеждаше разярен. Той прошепна няколко думи на ухото на канцлера, който заяви:
— Има думата професор граф Тулумба, за да отговори от името на краля на лападундите.
— Господа — каза професор Тулумба, — ние бихме могли да разберем вълнението на уважаемия президент Вър-лин, ако името Дундофин беше ново, но истината е, господа, че то е толкова старо, колкото и историята на нашите две страни. Още от ХII век в една поема на великия ни поет Ронсадунд ще срещнете известния стих:
Остров Дундофин с цъфналите бадеми. В ХШ век…
Канцлер дьо Лапдундан, виждайки, че господин Върлин ще избухне, се намеси усмихнат:
— Господа, за да докажем желанието си за помирение,
предлагам следното: ние ще употребяваме името Дундо
фин, а вашата делегация — Финодунд. Мисля, че по този на
чин и двете страни няма да се чувствуват засегнати.
В същия миг господин Върлин изрева:
— Никога не съм чувал по-безочливо предложение…
Професор Тулумба е педант и невежа.
Професорът стана морав, после бял, после червен. Закашля се, задави се и напусна залата.Канцлерът и маршал Дундан се спогледаха, след това, като не знаеха какво да направят, последваха примера му. Делегацията на тънко-фините излезе през другата врата. В залата останаха само Едмон и Тиери, които се спуснаха един към друг.
— Полудяха ли твоите тънкофини? — попита Едмон.
— Не — отвърна Тиери. — Само че човек трябва да познава Върлин. Той не е лош… Когато каза, че Тулумба е педант и невежа, за него това са най-безобидни думи. Ако професорът не се бе разсърдил, само след една минута Върлин щеше да се успокои.
— Колко жалко!—възкликна Едмон. —Ако познаваше лападундите, би разбрал… Те са толкова мили, така сговорчиви. Дойдоха с такова желание за мир.
Би трябвало да им обясниш това, което току-що ти ка- зах. И то веднага, защото стълкновението става опасно… Познавам моите тънкофини. Човек може отлично да се разбира с тях, но ако ги засегне на тема гордост, способни са на всичко. Във влака чух да казват, че предпочитат война, отколкото да приемат името Дундофин.
— Не ти ли се струва това идиотско? — възмути се Едмон.
— Глупаво е — съгласи се Тиери. — Но дали не можем да
уредим нещата?
— Може би има средство — каза Едмон. — Ако се спора
зумеят да казват по време на цялата конференция „остров
Дундофин или Финодунд“?
Тиери се замисли за миг.
Да, струва ми се, че ще успея да накарам президента да приеме това. Да побързаме!
Едмон мина в стаята, където се беше оттеглила делегацията на лападундите и завари тримата шишковци около една маса. Бяха си поръчали поредното ядене. Той им предаде разговора с брат си.
Горкият маршал бе потресен от думите на господин
Върлин по негов адрес.
— Аз не съм искал титлата граф Клечоградски — оплак
ваше се той. — И съм готов да се откажа от нея…
Канцлерът го утеши и каза на Едмон, че колкото до него, той няма нищо против да казва занапред „остров Дундофин или Финодунд“.
Но когато Тиери предложи същото на господин Върлин, той получи следния отговор:
— Ако си мислите, че някога ще си послужа с този из
раз, вие сте завеян и вятърничав.
После, като поразмисли малко, той добави по-спокойно:
— Бих приел в краен случай да казваме „остров Финодунд или Дундофин“.
Ако става въпрос само за реда на думите — каза Тие-ри, — струва ми се, че ще се споразумеете.
Той изтича още веднъж до залата, където се бяха настанили лападундите. Но за негова голяма изненада, този път те се показаха също толкова упорити, колкото и тънкофи-ните.
— А, не, не! — заяви граф Тулумба. — Това е невъзмож
но. .. Как ще се върнем в Лапабург? .. Младите лапа ще ни
замерват с камъни.
В този момент влезе един войник тънкофин с послание от президента Върлин.
Той съобщаваше, че предложението, с което бил натоварил секретаря си, е последното, че е равнозначно на ултиматум, че дава на делегацията на лападундите десет минути, за да го приемат, че влакът му го чака и той ще замине, ако не получи пълно удовлетворение.
— Това значи война — въздъхна отчаян маршал Дундан.
— Това значи война — заяви доволен граф Тулумба.
Четвърт час по-късно лападундите бяха на кея на Лапа-
фина, още замаяни от този неочакван удар. Във вълнението си бяха забравили два пъти да си дремнат по графика и очите им се затваряха от умора. Едмон гледаше възхитено тесния локомотив на тънкофините, който летеше през полето по мъничките релси и отнасяше тънкофините в родината им.

НОВА ВОЙНА МЕЖДУ ЛАПАДУНДИТЕ И ТЪНКОФИНИТЕ, 9 ГЛАВА

Не можете да си представите с какъв възторг бе посрещнат в Клечоград господин Върлин. Президентът Кра-молин, макар и блед от завист, прие делегацията. Цялата младеж в града се беше струпала по улиците, през които щяха да минат тримата герои, за да отидат в Министерството на слабеенето. И най-бедните клечоградчани си бяха купили знаменца. От върховете на тънките кули се вееха дълги национални флагове. По градските площади военна музика изпълняваше Химна Фин на великия Флейтофин. Разлепваха вече заповедта за мобилизиране на войската и на флотата в пет часа и тридесет и четири минути на следващата сутрин.
Повтарям ви, нищо не може да се сравни с възторга на тънкофините освен възторга, с който бяха посрещнати професор Тулумба и неговите колеги в Лапабург. Крал Шкем-бан отмени часа на едно свое хранене, за да посрещне в подножието на парадната стълба пратениците, които бяха защитили честта на лападундите. Дамите от старинните родове лапа държаха лично да поднесат цветя на тримата герои. Професор Тулумба, който се бе показал най-неот-стъпчив в Лапафина, бе най-много чествуван при завръщането им, изненадващ факт, ако си припомним толкова миролюбивия нрав на лападундите. Хорът на кралската капе-ла изпя Химна Шкемб от Грабски Корсадунд. Разлеп-вачите на афиши, с големи кофи ванилено лепило в ръце, залепваха вече по паната във форма на балони заповедта за мобилизация, а малките момченца лижеха лепилото. Те нямаше да лижат така възторжено, ако знаеха какви злощас-тия подготвя за тях този розов афиш, над който се развяваше знамето на лападундите.
Едмон присъствува на Военния съвет, свикан при канцлера. На него бе обсъден плана за похода. Маршал Дундан изглеждаше много самонадеян.
— Мога да ви уверя — заяви той, — че този път неприя
телските войски, които дръзнат да прекосят Сахадунд, ще
си получат заслуженото, когато навлязат в Лападундската
низина. Не само ще съсредоточа цялата ни армия в края на
пустинята, но аз успях да издействувам от лападундите въ
преки отвращението им към изкопните работи, да бъдат та
ка добри да изкопаят по протежение на граничната линия с
пустинята защитни съоръжения, наречени „окопи“, чие
то описание дължа на един много умен млад горноземец,
който в този миг е между нас.
Всички се обърнаха към Едмон, който се изчерви от вълнение и удоволствие.
— Единствената трудност — продължи маршалът — е, че
тия „окопи“, така, както ги копаят горноземците, са много
тесни, за да може в тях да стои нормален лападунд, а от дру
га страна, не е възможно да ги направим много по-широки,
без да намалим до голяма степен тяхната защитна стой
ност. .. Но нашият прекрасен инспектор по строежите, ге
нерал Садунд, изнамери вид окоп във форма на делва, те
сен горе и широк по-долу, който разрешава този проблем.
Единственото неудобство е, че в него може да се влиза само
откъм края, така че е невъзможно да се излиза масово… Но
тъй като възнамеряваме да водим чисто отбранителна вой
на, това няма значение. Напротив, за предпочитане е.
Канцлерът поздрави сърдечно маршала и му съобщи, че кралят му дава титлата принц дьо Сахадунд. Той добави, че младият горноземец, на когото лападундите ще дължат може би спасението си, ще се нарича занапред барон Едмон Ескалаторски.
Междувременно Тиери присъствуваше при тънкофини-те на военния съвет, свикан под председателството на господин Върлин.
— Заседанието е открито — заяви господин Върлин. — Има думата генерал Финтактик, за да изложи плана за военните действия.
— Господа — заяви генерал Финтактик, — тъй като войната е предимно стратегия на изненадата, и дума не може да става да използуваме и този път тактиката, която толкова добре ни се удаде миналата година. Трябва да държим сметка за три обстоятелства:

1. Лападундите нямат вече флот. Те не можаха да възстановят унищожените при Зъберград кораби. Следователно едно нашествие по море няма да срещне сериозна съпротива.
2. Поради същата причина не можем да се опасяваме, че ще бъдем нападнати от тях.
3. Тъй като лападундите мислят бавно, те винаги се готвят за предишната война. Почти сигурно е, че ще ни очакват на границата на Сахадунд.
Затова предлагам: а/ Един експедиционен корпус да окупира остров Финодунд, защото винаги е добре да държим него в залог.
б/ Нашата главна армия да бъде прехвърлена на отсрещния бряг възможно най-близо до Лапабург, който ще нападнем.
— Генерале — каза господин Върлин, — вие сте не само умен, но и смел. Какво ви е нужно? Страната ще ви го даде.
— Трябват ми 198 кораба, всеки от които да може да пренесе 1003 души.
— Вземете си бележка, Тиери — каза господин Върлин.

Тиери взе един лист и записа много бързо под диктовката на генерала броя на камионите, оръдията и самолетите, които той искаше. Малко се поуплаши, защото от време на време генералът се спираше и му задаваше въпрос:
— Колко камиона са нужни, за да се извозят 198 594 ду
ши, ако на всеки камион могат да се качат по 32 войника?
И тъй като Тиери не можеше да отговори незабавно, господин Върлин подмяташе:
— Вие сте невежа и много пипкав!
„Ако някога се върна в училище — мислеше си Тиери, — ще бъда пръв по смятане!“
След две седмици експедиционният корпус на тънкофи-ните дебаркира напълно успешно на лападундското крайбрежие.
Тиери никога не бе виждал война, но след това никога вече и не пожела да види. Той чу над главата си свистенето на снарядите, които прелитаха — „Фю-у-у…“ а после Бум! внезапно избухваха. Видя приятелите си тънкофини разкъсани на две от стоманени парчета, (макар че бяха толкова тънки, че мъчно можеха да бъдат пронизани). Чу вечерта над лагера самолетите, които дишаха тежко:„Хра-хра-хра!…“ . Чувал ги бе някога и над градината в къщи, но тогава това бяха френски самолети и беше удоволствие да ги гледаш. А сега, видеше ли някой, знаеше, че само след минута ще чуе продължително изсвирване, после страхотен трясък, ще види силен пламък, а после ще се появи съвсем наблизо дълбока дупка, а в дъното — затрупани под пръста, четиридесет или петдесет мъртъвци.
Докато се придвижваха напред, той видя разрушени от артилерията села, ранени жени и деца, момченца, изгубили мама и татко.Горките лападунди нямаха никакви изгледи да устоят. Всичките им войски бяха на север, на границата на Сахадунд, и чакаха в „делвообразните си окопи“ врага, който никога нямаше да дойде.
Маршал Дундан се опита да върне хората си на юг
колкото може по-скоро, но те много мъчно се измъкваха от окопите. Пък и лападундите никога не се бяха отличавали с голяма бързина. Злополучните полкове пристигаха един по един само за да загинат като храбреци. Армията на тънко-фините, напротив, действуваше с удивителна увереност и само след две седмици се озова пред Лапабург.
Маршал Дундан се опита да даде последен отпор пред стените на града, но бе пленен с цялата си армия. Тъжна гледка представляваше този стар воин, когато предаваше сабята си на генерал Финтактик с наведена глава. Самият генерал Финтактик, въпреки суровостта си, така се развълнува, че заповяда да сервират на победения му колега, който явно беше страшно изгладнял, ядене, достойно за лапа-дунд. През това време Тиери търсеше навред из редиците на пленниците брат си Едмон, но не го виждаше.
—„Господи! — помисли си той. — Дано не е убит!“ На другия ден армията на генерал Финтактик влезе в Лапабург. Този толкова весел град имаше траурен вид. Дори сладкарниците бяха затворени. Дамите лапа бяха облекли черни рокли. Пред входа на кралския дворец канцлерът дьо Лапдундан, бледен и отслабнал петнадесет кила за петнадесет дни, посрещна генерал Финтактик и генералния му щаб. Тиери, който яздеше на кон зад победителите, зърна зад канцлера Едмон. Той плачеше. Тиери би желал да слезе от коня, за да го утеши, но много мъчно се качваше на седлото и си помисли, че ако слезе, няма да може после да яхне отново коня. Но щом церемонията свърши, той изтича при брат си.
— Защо имаш толкова нещастен вид? — попита го той. — Нали не си истински лападунд?
— Зная — отвърна барон Едмон Ескалаторски, — но много свикнах с тях.
Този път тънкофините бяха безмилостни. Министър-председателят Върлин съобщи с телеграма условията за сключване на мир. Крал Шкембан ХХХII бе свален от трона и цялата страна на лападундите, както и остров Фино-дунд, бяха присъединени към републиката на тънкофините.

ТЪНКОФИНИ ПРИ ЛАПАДУНДИ, 10 ГЛАВА

Благодарение на Тиери, който доста се потруди за брат си (защото имаше добро сърце, макар и да изглеждаше не-чувствителен), Едмон получи служба в канцеларията на генерал Финтактик. Отначало той отказа, защото не искаше да изостави приятелите си лападунди, но самите те го посъветваха да приеме. Бяха хора с лек и примирителен характер. Бяха победени и сега се опитваха само да спасят обичаите на страната си.
В първите дни им беше много трудно да свикнат с навиците на окупационната армия на тънкофините. Ако някой полковник тънкофин ви вика в осем часа и пет минути, това за него означава осем и пет. За един лападунд това означава кой да е час между осем и дванадесет. Естествено не винаги беше лесно да се разберат.
Възникнаха големи трудности и по въпроса с дажбите. Храната не достигаше поради огромната армия, която трябваше да се изхранва. Интендантството на тънкофините се опита да наложи на лападундите премахването на ежечасните яденета. Това беше абсурдно и невъзможно, както би казал господин Върлин. Лападундът беше кротко създание, но лишеха ли го от храна, ставаше свиреп.
Генерал Финтактик бързо разбра, че за армията му ще бъде опасно да предизвика всеобщ бунт в чужда страна.
Няколко лападунди — от подлост и за да получат по- добра служба от завоевателите — постъпиха в лечебни заведения за отслабване. Във вестниците се появиха обяви:
Превръщане на Лападунд в тънкофин чрез лечението на
д-р Бъчван!
Но онези, които опитаха този метод, се разболяха. Някои дори умряха, а и напразно се изложиха на тази опасност, защото един слаб лападунд по нищо не приличаше на един истински тънкофин. Кожата му висеше на смешни гънки и той с право беше презиран от всички честни лападун-ди.
Впрочем доста бързо събитията взеха неочакван обрат. Тънкофинските офицери и войници, настанени у местни жители, много харесаха лападундската кухня. Тиери, който се хранеше на трапезата на генерал Финтактик, забеляза, че постепенно обичайното меню се подобрява.
— Трябва да изучавам нравите на победения народ, щом съм длъжен да го управлявам — казваше генералът.
Истината беше, че му се услаждаше по-приятната храна. Едмон много се смя един ден, когато бе на гости при брат си (Тиери винаги се възхищаваше от оскъдното ядене на тънкофините), но видя във вражеския дом главния келнер на господин дьо Лапдундан и класическото меню:
1. стриди от нос Цоцолана
2. хайвер от река Дундана
3. омар по лапабургски
4. калкан Лападунд

Макар свален от трона, крал Шкембан упражняваше известно влияние над генерал Финтактик, който често отиваше да се съветва с него.
— Той е човек като всички други хора — заявяваше гене
ралът, — но е разумен и мъдър.
Кралят умееше превъзходно, без никога да губи достойнството си на лападунд, да казва на генерала приятни неща, които го трогваха.
— Не бих си позволил, генерале, да сравнявам качества
та ви на военачалник с тези на доблестния маршал Дундан, който бе дългогодишен служител на короната ми и когото нежно обичам. Вие сте два абсолютно противоположни типа, но еднакво ценни, само че ако начело на моята армия стоеше стратег като вас, кой знае дали нямаше още да царувам над лападундите? Кой знае дали единствен генерал Финтактик нямаше да победи генерал Финтактик?
— Крал Шкембан е много умен — казваше генералът на Тиери на излизане.
Той се държеше все по-снизходително спрямо лападундите. В същото време Тиери забеляза, че войниците тънко-фини стават все по-хрисими и по-лениви. Мнозина от тях се женеха за девойки лападунди. Армията се завърна в Клечо-град, изпълнена с приятелски чувства към новото владение.
Когато се завърнаха, Тиери беше страшно удивен от настъпилите промени в републиката на тънкофините. Обичаи, идеи, разговори — всичко му се струваше по-различно отколкото само преди няколко седмици. Той заведе и брат си у професор Благофин, който прие да останат при него като наематели. Но този дом на истински тънкофин беше почти неузнаваем.
Първият ден Тиери напомни на Едмон да бъде точен и да се яви в трапезарията, когато часовникът удари осем часа. А ето че — невероятно! — децата на семейство Благофин ги нямаше. Бащата нетърпеливо забарабани по покривката. (И Тиери и Едмон си спомниха своя татко. Къде ли беше сега горкият?) Господин Благофин въздъхна и измърмори обичайната си фраза:
— Трябва да ядем, за да живеем, а не да живеем, за да
ядем.
И започна да се храни.
Децата пристигнаха десет минути по-късно, когато баща им вече привършваше закуската си.
— Къде бяхте? — попита ги той страшно разгневен.
— В стаята си — отвърнаха спокойно децата, без дори да се извинят.
— Как така? — ядоса се господин Благофин. — Осмелявате се да дойдете с десет минути закъснение, въпреки че сте чули, че часовникът изби осем часа?
— Е, де! — не се смутиха момчетата. — В Лапабург не се вдига толкова шум за такава дреболия.
Това беше незначителен инцидент, но във всички семейства ставаха подобни сцени. Истината бе, че мнозина тън-кофини бяха разбрали по време на войната, че има и по-приятен начин на живот. Войнишките жени, изкушени от разказите на мъжете си,искаха със закон да бъдат отворени сладкарници. Децата в училищата искаха портиерите да продават сладкиши и бонбони, както в Лападундия. Войниците в казармите искаха да стават в осем часа, както войниците в Лападундия.
— Тези следвоенни нрави са отвратителни — оплакваше се господин Благофин, — и особено опасни, защото наближава часът да вземем решение, от което зависи бъдещето на страната ни… Нали знаете, че присъединихме към републиката си кралството на лападундите и остров Финодунд?
— Да — каза Тиери.
— Не е зле — продължи господин Благофин, — но дали лападундите ще бъдат считани за поданици или за равноправни граждани? Ще гласуват ли като тънкофините? Ще създават ли закони като тях? Ясно ви е, че ако им разрешим да гласуват, тъй като те са толкова на брой, колкото и ние, ще въведат в страната ни своята лакомия, своята шиш-кавина, своя Шкембан и омразните си обичаи.
При тази мисъл господин Благофин просто се топеше и кършеше костеливите си ръце.
— Шишкавината си и Шкембан! — повтори той. — От
вратително!
Той излезе, тъй като беше осем часа и седемнадесет минути. — Е, добре! — възкликна Едмон. — Аз пък се надявам, че
ще разрешат на лападундите да гласуват. Крайно време е да
се изменят нравите на тази мръсна страна.
— Защо? — изуми се Тиери, който по дух беше тънко-
фин.
— Ами защото умирам от глад тук… Да ям само два пъ
ти на ден! … Погледни, дрехите ми станаха съвсем широ
ки.
За жалост това беше вярно. Тиери, твърде обезпокоен за брат си, се осмели на следващия ден, когато отиде на работа в министерството, да попита плахо господин Върлин как вижда бъдещето.
— Как може така? — възмути се господин Върлин. — Вие сте нескромен и любопитен!
— Господин президент — каза Тиери, който вече не се боеше от него, — интересувам се, заради брат си. .. Нали разбирате, макар и горноземец, той е. ..
Момчето се поколеба.
— Той е какво?
— Той е малко нещо лападунд и тук го мъчи глад, затова. ..
И Тиери му предаде разговора с господин Благофин.
— Благофин е некадърник и страхливец! — избоботи гос
подин Върлин. — Когато си сигурен за страната си като
мен, не се плашиш да дадеш свобода на всички… Не мога
още нищо да ви кажа, но вие видяхте Върлин по време на
война, остава да го видите в мирно време.
Не каза нищо повече, но това бе достатъчно за Тиери, за да разбере, че влиянието на госпожа Върлин бе силно и че президентът бе благосклонен към лападундите.

ЛАПАДУНДИ ПРИ ТЪНКОФИНИ, 11 ГЛАВА

В навечерието на изборите господин Върлин произнесе на площада на Постещите голяма реч, предавана по радиото и в най-малките села на страната.
— Лападунди и тънкофини трябва да образуват зана
пред само една нация — заяви той. — Защо да поддържаме
варварските различия по тегло и обиколка на талията? Прав
си, ако си под петдесет кила, и крив, ако си над петдесет? Та
кава ли е вашата политика? Но не и моята. Вижте горнозем-
ците! Няма ли там парламенти от тънкофини, председател
ствувани от лападунд? Моряци лападунди, щастливи с же
на тънкофина? Нека последваме примера им. Да основем
нова сила, която ще бъде непобедима, защото ще бъде само
една: „Съединените щати на Долната земя“.
Възторгът, с който бе посрещната тази реч, доказа, че мнозина тънкофини споделят чувствата на господин Върлин.
Професор Благофин обаче отговори и неговата реч също бе предавана по всички високоговорители:
— Не изпитвам омраза към лападундите — каза той („Не
е вярно! — прошепна Едмон на Тиери),— но нищо не ми се
струва по-нездраво от смесването на населения с различно
тегло. Тънкофините бяха силни със своята мършавост. Ако
се откажем от нея, не знаем какво ни готви бъдещето. — Прав е донякъде все пак — каза Тиери на брат си.
И те се скараха, както някога горе, на земята.
На другия ден стана известно, че партията на лападун-дите е спечелила. В селата много жители бяха гласували за Благофин, но в Клечоград се бе наложил Върлин.
Едмон и Тиери страшно се забавляваха през следващите седмици. Паспортите и всички формалности около тегленето бяха премахнати. Сега лападундите можеха свободно да прекосяват Жълто море. Пристигаха със стотици в Клечоград. Носеха със себе си веселие и добро настроение. Тъй като им беше разрешено да запазят предишните си обичаи, специални ресторанти и дори сладкарници бяха открити, за да им се сервира ежечасно ядене. В началото възрастните тънкофини наблюдаваха с такъв ужас тези новости, че в столицата бе създаден квартал Лападунд, където трябваше да живее всеки, който тежи над петдесет килограма. Но той така се прочу, че стана опасно.
Братята Дубъл напуснаха дома на господин Благофин и наеха малък апартамент в лападундския квартал. Много тънкофини канеха приятелите си на вечеря в някой ресторант там. Бяха създадени институти за пълнеене и лекари гарантираха „едно кило на седмица, един лападунд за три месеца“. Сега при тънкофинките беше на мода пълнеенето. Жените, които не успяваха да увеличат теглото си, носеха огромни рокли, издути с обръчи. В театрите се играеха ла-падундски пиеси. Тази лудост достигна връхната си точка, когато, три месеца след плебисцита бившият крал Шкем-бан пристигна в Клечоград.
Той пътуваше като обикновен гражданин, но тънкофи-ните бяха толкова доволни да видят един крал и при това толкова дебел, че го приветствуваха като владетел. Когато влезе в операта, публиката пожела да бъде изсвирен химнът Ш к е м б от Грабски Корсадунд. Господин Върлин и кралят се показаха зедно в една ложа и бяха посрещнати с бурни овации.
Възрастните тънкофини бяха тревожни. И с основание, защото когато другия месец се състояха избори за депутати в двете страни, лападундите получиха мнозинство. Председател на Камарата стана един лападунд. Навсякъде в държавните учреждения и в частните промишлени предприятия лападундите заемаха най-хубавите постове. Отначало тън-кофините им се подиграваха, че са бавни, лениви и неточни. Сега в много случаи и особено за ръководни постове предпочитаха лападундите, заради доброто настроение, издръжливостта и здравите им нерви. Дори в министерството на слабеенето Тиери видя брат си Едмон, когото той бе настанил там, да се издигне до първи секретар, докато самият той беше втори.
Една сутрин момчето за втори път се осмели да зададе въпрос на президента Върлин:
— А как ще постъпите сега, господин президент?
— Защо? — изненада се господин Върлин.
— Как ще управлявате страната, която става все по-ла-падундска?
Господин Върлин подръпна весело ухото на Тиери.
— Ха-ха! — засмя се той. — Вие сте наивник и хлапак!
На другия ден бели афиши с кръстосани над тях флаго
ве на двете страни оповестиха:
1. Крал Шкембан става крал на Обединените кралства Лападундия и Тънкофиния.
2. Министерството на слабеенето се премахва и президентът Върлин става канцлер на Обединените кралства.
3. Крал Шкембан няма да има никаква власт и конституцията на тънкофините остава непроменена.
Новината бе посрещната общо взето добре. В знак на пълно помиряване бе решено тържествата по случай коро-нацията да бъдат устроени на острова, причина за толкова беди.
Оставаше обаче да се реши един проблем, който никой не смееше да повдигне, толкова сериозен беше той: какво име щеше да носи занапред островът? Победителите тънкофини не можеха да го наричат Дундофин. Кралят не можеше без да се опозори да приеме името Финодунд, тъй дълго отричано от прадедите му и ненавиждано от половината му поданици. Президентът Върлин отговаряше на всички въпроси:
— Да разчитаме на мъдростта на негово величество.
Кралската яхта отплава за коронацията, без да бъде поставен този въпрос. В официалните документи грижливо бе избегнато назоваването на острова. Когато се доближи до брега, владетелят видя, че той целият бе отрупан с цъфнали праскови, чиито розови вълни заливаха хълмовете. Кралят дълго съзерцава този пейзаж с големите си притворени очи. До него канцлерът и министрите чакаха да проговори.
— А дали да не го наречем Розовия остров? — промълви
той.
— Ваше величество — каза канцлерът Върлин, — никога
досега не ми беше хрумвало това… Аз съм глупав и вино
вен.

ЗАВРЪЩАНЕ, 12 ГЛАВА

Скоро след тържествата по коронацията двамата секретари на канцлер Върлин поискаха разрешение да се върнат на Горната земя. Не се отнасяха лошо към тях, напротив, но момчетата искаха да видят отново родителите си. Те сигурно ги смятаха мъртви или изгубени в гората. Може би из цяла Франция бяха пратили полицаи да ги търсят. Трябваше да се приберат. Дълго се бяха колебали докато се чувствуваха полезни за съюза между лападундите и тънкофините. Безспорно чудесно беше, че двама братя, осиновени от двата народа, участвуваха в това дело. Вече всичко вървеше добре. Крал Шкембан и канцлерът му се разбираха отлично. Едмон и Тиери можеха да си заминат без угризения.
Самият канцлер Върлин разбра това. Каза им, като ги пощипна по ухото:
— Господа Дубъл, вие сте неблагодарници и изменници!
Но нареди да приготвят паспортите им. Беше така любезен, че им позволи да отидат за последен път в Лапабург и да вземат кораба от Лапапорт. Така, преди да напуснат подземните кралства, те хвърлиха последен поглед на стра- ната, която бяха открили.
Пътуването до Лапабург беше много интересно. Крал Шкембан бе запазил там двореца си и прекарваше шест месеца в годината във всяка от двете столици. Родовете лапа не му бяха простили „измяната“, както те казваха. Професор Тулумба беше водач на партията „Чист лапа“, която искаше да възстанови абсолютната монархия и да спечели на своя страна сина на монарха. Професорът мечтаеше да короняса младежа под името Супершкембан II.
След няколко разговора Едмон и Тиери обаче разбраха, че повечето лападунди бяха доволни от новия режим. Бяха им оставили ежечасните яденета и почивки… Балоните им радостно плуваха във въздуха. Хората бяха щастливи. Едмон отиде на гости при стария си приятел, бившия канцлер дьо Лапдундан. Намери го спокоен и безгрижен в хубавата си лятна къща.
Господин дьо Лапдундан изпрати младите горноземци чак до Лапапорт с автомобила си балон. Разрушенията от войната не личаха вече. Позлатените куполи на пристанището блестяха на светлината на балоните. Пътуването с ко-раба бе истинска наслада.
В Град Горнозем Тиери попита един митничар:
— Къде са ескалаторите за Горната земя, моля?
— Имате ли паспорти?
— Ето ги.
Човекът дълго се взира в паспортите, после каза:
— Добре, ще ви заведа.
Накара ги да заобиколят гарата, където бяха пристигнали. Видяха свод, подобен на тунел, затворен с желязна преграда. Митничарят натисна едно копче, преградата се вдигна, появи се един служител. Чу се бръмчене на мотор и двамата братя видяха пред себе си стълба като тази, с която бяха дошли.
Служителят се доближи до гишето и извика:
— Двама горноземци… Двама.
Той не смееше вече да прибави както някога: „Един дун-дьо… един клечо…“ Разграниченията по тегло бяха премахнати по цялата Долна земя.
Изкачването им се стори безкрайно. Сърцата на двете момчета биеха много силно. Как щяха да заварят родителите си? И как щяха да се върнат от Фонтенбло в Париж? Във Франция са нужни пари, за да пътуваш. Най-сетне те зърнаха над себе си, много високо, бяла светлина, която постепенно се засили и освети целия тунел. Това беше Горната земя. Момчетата се затичаха като луди през голямата пещера, осветена от електрически глобуси и се озоваха в подно-жието на скалата Близнак. Внезапно, за голяма тяхна изненада чуха съвсем ясно:
— Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Беше гласът на баща им.
Без да се уговарят, те извикаха едновременно с все сила:
— Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Никога не можаха да кажат как се изкачиха по комина, образуван от двата блока на скалата Близнак. Изкатериха се къде по гръб, къде с ръце, къде с крака, като единият буташе другия или го теглеше нагоре, задъхани, отмалели, но очаровани. След десет секунди главите им се подадоха над скалата и те видяха под нея баща си, който малко нетърпелив, но все пак спокоен, им каза:
— Ах, ето ви най-сетне! .. Бях започнал да се тревожа…
— Но татко, нима си ни чакал цели десет месеца!? — учуди се Тиери.
— А, не — засмя се господин Дубъл. — Не десет месеца,
но поне един час.
Защото времето в Подземните кралства, където няма нито слънце, нито луна, върви седем хиляди пъти по-бързо, отколкото на Горната земя.

Един гостоприемен човек гостувал веднъж на свой приятел три дни. Когато се канел да си тръгва, стопанинът го помолил да го извини, че не го е приел както подобава.
– Много добре – казал гостът, – когато дойдеш при мен, аз ще те посрещна още по-добре.
Скоро се случило така, че неговият приятел му дошъл на гости. За свое учудване гостът не видял в дома му някакви специални приготовления. Домакинът почувствал недоумението на госта и казал:
– Аз ти обещах, че ще те посрещна още по-добре от тебе. Ти се отнасяше към мен като към чужд човек – старателно се подготви за моето идване, а аз те приех като член на семейството си.

Веднъж съпругата на Ходжа започнала да го упреква за бедността му.
– Ако си религиозен човек – казвала тя, – трябва да помолиш за пари. След като религията е твоето занятие, като всички останали трябва да получаваш пари за това.
– Добре, така и ще направя – казал Настрадин.
Той излязъл в градината и завикал с всичка сила:
– О, Господи! Всичките тези години ти служих без никакво възнаграждение. Сега жена ми казва, че трябва да ми се плати. Мога ли да получа наведнъж сто жълтици за службата си?
В този момент съседът му – скръндза, бил на покрива на дома си и броял съкровищата си. В желанието си да се надсмее над Настрадин, хвърлил отгоре кесия, пълна точно със сто златни динара.
– Благодаря – казал Настрадин и побързал да се прибере в къщата. Там той показал парите на жена си. чийто вид й направил голямо впечатление.
– Прости ми – казала тя, – никога не съм вярвала истински, че си светец. Но сега се убедих в това.
През следващите няколко дни съседът наблюдавал как в дома на Настрадин Ходжа се появяват разкошни вещи и безпокойството му започнало да се засилва.
Накрая той ре-шил да поговори със самия Настрадин.
– Знай приятелю, че аз съм светец. Какво искаш? -попитал Настрадин.
– Искам да си върна обратно парите. Аз бях този, Който хвърли кесията, не Бог.
-Ти може да си бил само изпълнител, но аз помолих за злато Бог, не теб.
Скръндзата се ядосал:
– Сега отиваме в съда, а там ще се изясним кой е крив и кой – прав.
Настрадин се съгласил. Когато излезли на улицата, той казал на търговеца:
– Облечен съм в дрипи и ако съдията ме види в такъв вид, външното различие между нас може да наклони везните в твоя полза.
– Добре – промърморил търговецът, – облечи моята роба, аз ще облека твоята.
След няколко крачки Настрадин казал:
-Ти яздиш кон, а аз вървя пеша. Ако отидем така в съда, съдията ще реши, че трябва да отсъди делото в твоя полза.
-Аз и без това знам кой ще спечели делото независимо от външния вид. Сядай на моя кон!
Настрадин яхнал коня, а съседът му тръгнал след него.
Когато редът им дошъл, скръндзата разказал всичко на съдията.
– Какво можеш да кажеш ти по този повод? – попитал съдията Настрадин.
– Ваша чест, този човек е стиснат, а освен това постоянно страда от халюцинации. Той просто си е въобразил, че той ми е дал парите. В действителност те ми бяха изпратени свише, а на него му се е привидяло, че ги е дал той.
-А как можеш да го докажеш?
– Няма нищо по-просто. Лудостта му се проявява в това, че мисли, че всичко му принадлежи, когато всъщност това изобщо не е така. Ето например попитайте го на кого е тази роба. И Настрадин млъкнал, сочейки новата си роба.
– Това е моята роба – извикал скръндзата.
– А сеза го попитайте на чий кон дойдох дотук, в съда – продължил Настрадин.
– Ти пристигна на моя кон – закрещял ищецът.
– Въпросът е изчерпан – казал съдията.