Чуй всички приказки

Из широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета.
Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше
кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички.— Тя живеев големия меден замък,заобиколен с множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя" — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
И тъй нашият войник заживя много весело: ходеше на театър, разхождаше се в градината на царя и раздаваше на бедните много пари. Туй му правеше особено удоволствие, защото знаеше от опит колко зле живее човек, когато няма пукната пара в джоба си. Сега той беше богат, носеше хубави дрехи и имаше много приятели, които разправяха, че е прекрасен човек и истински благородник. И на войника бе приятно да слуша това. Но понеже той харчеше всеки ден, а никога нищо не печелеше, останаха му най-сетне само две монети в джоба. Той бе принуден да напусне хубавите стаи, в които живееше, и да се премести в една малка таванска стаичка. Трябваше сам да чисти чизмите си и да ги кърпи с една дебела игла. Никой от предишните му приятели не идваше да го види, защото трябваше да се изкачва много високо.
Беше тъмна нощ, а войникът нямаше пари дори за свещ. Тогава изведнъж му хрумна, че при огнивото, което бе извадил от хралупата, имаше и късче прахан. Той взе огнивото и праханта, но щом удари кремъка, пламна огън, вратата се разтвори и пред него застана кучето, което имаше очи, големи колкото чаени чаши.
— Какво ще заповяда моят господар? — попита то.
— Гледай ти! — извика войникът. — Та аз съм имал чудесно огниво! С него мога да имам всичко, каквото пожелая! Донеси ми малко пари — каза той на кучето. За миг кучето изчезна, после — след миг — застана пак пред него с пълна торба пари между зъбите.
Войникът разбра какво вълшебно огниво има в ръцете си. Щом го удареше веднъж — явяваше се кучето, което седеше на сандъка с медните пари. Удареше ли го два пъти — явяваше се кучето от сандъка със сребърните пари, а когато удареше три пъти — тогава пък идваше кучето, което пазеше жълтиците. И войникът се премести пак в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи и приятелите му го познаха отново и отново почнаха да го хвалят.
Веднъж той си помисли: „Чудно е наистина, че не мога да видя царската дъщеря.
Всички разправят, че е много хубава, но каква полза от това, когато тя трябва да стои все в големия меден замък, заобиколен с кули и стени! Мигар аз никога не ще я видя? Де е огнивото ми?" И той удари кремъка. В същия миг пред него се яви кучето, което имаше очи колкото чаени чаши.
— Сега трябва да е среднощ — рече войникът, — но аз искам да видя поне за минутка царската дъщеря.
Кучето изчезна мигом и докато войникът се опомни, върна се отново с царската дъщеря, която лежеше на гърба му и спеше. Войникът не можа да се стърпи и я целуна.
След туй кучето се върна назад с царската дъщеря. На следната сутрин, когато царят и царицата пиеха чай, царкинята им разказа, че през нощта е сънувала чуден сън за едно куче и един войник: кучето я носило на гърба си, а войникът я целунал.
— Гледай ти каква чудна история! — каза царицата.
На следната нощ една от старите царедворки остана да пази край леглото на царската дъщеря, за да разбере дали това е наистина сън, или пък нещо друго.
Войникът пак поиска да види царкинята и затова кучето се яви отново през нощта в замъка и побягна с нея, колкото сила имаше. Но старата царедворка обу морски ботуши и побягна със същата бързина след него. Когато видя, че кучето се скри зад вратата на една голяма къща, тя си каза: „Сега зная мястото!" И с късче тебешир изписакръстна вратата. После тя се върна в замъка и си легна да спи, а след малко се върна и кучето с царската дъщеря. Но като забеляза кръста върху вратата на къщата, дето живееше войникът, кучето взе едно парче тебешир и изписа също такива кръстове по всички врати в града. Това беше добре измислено, защото сега царедворката не можеше вече да намери белязаната от нея врата.
Рано сутринта царят, царицата, старата царедворка и всички царедворци отидоха да видят къде е била царкинята през нощта.
— Ето тук! — рече царят, като видя първата врата с кръст.
— Не, тук! — извика царицата, когато видя друга врата със също такъв кръст.
— И тук има кръст! Да, ето още един! — извикаха всички. Накъдето и да погледнеха, навсякъде по вратите се белееха кръстове. Тогава те разбраха, че всякакво по-нататъшно търсене е безполезно.
Но царицата беше много умна жена. Тя знаеше не само да се вози в колесница, а разбираше и много други неща. Тя взе голямата си златна ножица, отряза къс копринен плат и направи малка торбичка, която напълни с чисто пшеничено брашно, и я завърза на гърба на царкинята. Сетне преряза малка дупчица на торбичката, за да може брашното да се сипе из пътя, по който ще мине царкинята.
През нощта кучето дойде отново, взе царската дъщеря на гърба си и я отнесе при войника, който я обикна много и искаше да се ожени за нея. Кучето не забеляза, че брашното се сипеше след него из целия път от замъка до прозорците на къщата, в която живееше войникът. Така на другия ден царят и царицата можаха да узнаят къде е била дъщеря им. Тогава те заповядаха да хванат войника и да го затворят в тъмница.
А в тъмницата беше тъмно и студено. Хвърлиха там войника и му казаха: „Утре ще те обесим!" Не беше много приятно да се слушат такива неща. Огнивото войникът бе забравил в къщи.
На следната сутрин той видя през желязната решетка на прозорчето си как хората от града бързат към мястото, дето ще го бесят. Биеха барабани, трупаха се войници. Всички хора излизаха тичешком от домовете си, между тях беше и един обущарски чирак с кожена престилка и по чехли. Той тичаше тъй силно, че единият му чехъл отхвръкна и се удари о стената, дето войникът гледаше през желязната решетка.
— Хей, момче! Няма защо да бързаш! — извика му войникът. — Без мен няма да поч нат! Ако изтичаш до дома и ми донесеш огнивото, ще ти дам четири шилинга. Само ще си плюеш на нозете, чу ли? Хайде, бягай сега!
Чирачето, разбира се, прие с радост поръката, побягна за огнивото, донесе го на войника и… да, ей сега ще видим какво стана по-нататък.
Извън града беше издигната голяма бесилка. Около нея стояха войници и хиляден народ. Царят и царицата седяха на великолепен трон срещу съдиите и целия придворен съвет.
Войникът стоеше вече на стълбата. Но когато поискаха да му окачат въжето на шията, той каза, че последното невинно желание на всеки осъден се изпълнява винаги, та затова и той моли да му се позволи да изпуши една лула тютюн, която ще бъде последна в живота му.
Царят се съгласи. Тогава войникът извади огнивото и щракна: едно-две-три.В същия миг се явиха всички кучета — първото, което имаше очи колкото чаени чаши, второто — с очи колкото воденични колела, и третото, чиито очи бяха големи колкото кръгли кули.
— Спасете ме сега от бесилката! — извика войникът.
И трите кучета се спуснаха върху съдиите и съветниците, захапаха едного за крака, другиго за носа и ги хвърлиха тъй високо във въздуха, че когато паднаха на земята, станаха на пух и прах.
— Аз не искам! — каза царят, но най-голямото куче хвана него и царицата и ги запрати при другите.
Тогава войниците се изплашиха, а народът извика:
— Войниче, ти ще ни станеш цар и ще се ожениш за царската дъщеря!
После качиха войника в царската колесница, а трите кучета тичаха напред и викаха: „Ура!" Децата свиреха с пръсти, а войниците отдаваха чест.
Царската дъщеря пък излезе от замъка и стана царица, което, разбира се, й беше много приятно. Сватбата продължи цяла седмица, а кучетата седяха край трапезата и гледаха с ей такива облещени очи.

Някога….. много, много отдавна млечните зъбчета живеели спокойно и щастливо в детската устичка. Всяка сутрин и вечер лейди Уайт и Мистър Клийн се грижели за външния вид и здравето им, като прилежно ги почиствали до блясък . Виртуозния танц на Белотата на Лейди Уайт, карала Мистър Клийн често да въздиша по нея. Когато времето отброявало шестата годишнина на Децата , на помощ се притичвала Феята на зъбчетата , заедно с придворната си свита светулки. Феята помагала за безпроблемното пренасяне на млечните зъбчета до новия им красив дом , сътворен от светулките.
А на тяхно място в устата на Малчуганковците, подавали главици постоянните зъбчета. Лейди Уайт също сменяла местоживеенето си заедно с верните си приятели. Всички били бели,щастливи и засмяни…
Докато един ден ……Помните ли Злата Орисница , омагьосала една Принцеса и целия и замък на 100 годишен сън. Само това, което никой не знаел е , че в гората на същата тази Принцеса , съвсем близо до омагьосания замък, в уханната корона на една Магнолия бил дома на Феята на зъбките. Тя , заедно с вярната си свита от светулки сътворявали новите къщички за млечни зъбки- за всяко дете по една. По цели нощи неуморно се трудели , но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. Един щурец се бил заел с музикалния съпровод…..Та това се случило една такава вечер…..и заедно с принцесата и целия и замък ,100 годишен сън заспала и цялата гора, заедно с всичките и обитатели.
Млечните зъбки дълго чакали Феята същата вечер , но тя така и не се появила……после минала втора и трета . На тяхно място подали глави постоянните зъбки и децата забравяли за млечните. Малките зъбчета поемали сами из широкия свят, за да търсят своята изгубена фея или поне нов дом.
Една друга част от тях пък били изпращани да изпълняват едно народно поверие – и така ,впримчени от мечтите на амбициозни родители се озовавали на недрожелюбни , студени и нечисти места. Дори бях чувала да се говори за един случай на счупено зъбче от военна кубинка номер 46, но това било много, много отдавна, още по време на войната…..
Крайната спирка на всички се оказвала една и съща – градското сметище. А там, повярвайте ми е най-неприятното място, което може да се измисли за Дом.
Каква била съдбата на лейди Уайт ли ? Новите постоянни зъбки скоро израснали – огромни и снежнобели…..и имали нужда от една по-голяма Лейди Уайт. Уволнена от верния си пост тя автоматически била запокитена в нов дом-мрачен, мръсен , смърдящ на мърша-Казан за боклук. Кошмар , още повече за чистница като Лейди Уайт. Ужасена тя с един скок се пъхнала в една полупразна бутилка от минерална вода. Така се оттървала от мръсотията и смрадта на сметището и започнал нейния почти 100годишен доброволен затвор, защото от другата страна били планините от боклук…..
Рано или късно Мистър Клийн, останал без свойте верни приятели и неподражаемата Лейди Уайт бил последван от подобна съдба. Смачкан и изпразнен от съдържание той поемал към мръсните планини на сметището, отчаяно преравял тонове боклук с надеждата, че ще ги открие , но напразно….
Докато един ден…..близо 100години по-късно ……Нали си спомняте за Принца, който целунал Принцесата и тя се събудила от дългия си сън. Принца развалил прокобата на злата Орисница и заедно с Принцесата се събудил и живота в цялата околност. Малките птичета разтръскали крила и запяли, светулките затанцували и продължили започнатите къщички , сякаш нищо не се е случило. Само били леко смутени от пелената прах върху всичко наоколо, но……Вятъра бързо се заел с почистването. Листата на дърветата потреперили и зазвънтяли. Вълшебната мелодия на живота поела новия си ритъм……Само Феята на зъбчетата продължавала сладкия си сън.
„Да я оставим да поспи още малко предложила едната от светулките, снощи бяхме в града почти до зори.”
Всичко вървяло по мед и масло, с ведър нов дух . Когато Слънцето обагрило небето в алено светулките потреперили и засияли. Взели по една къщичка и с песен на уста полетели през гората , право към децата и млечните зъбчета……и може би така трябваше да свърши приказката , но не би…….
Града бил от другата страна на реката и времето там не било спряло…..И сега от другата страна на гората , 100 години по-късно-Живота бил твърде различен…..
Няколко мига по-късно ятото светулки връхлетели с бясна скорост в гората и мигали учестено , издавайки писклив звук. Така правели само когато са ужасно изплашени.
Феята на зъбчетата тревожно отворила очи, точно когато те нахлули в короната на уханната Магнолия и я обкръжили.Дървото засияло , а на небето се изтърколила същата Луна както някога.

Феята на зъбчетата : Защо ме будите в този ранен час , при това със сигнал за тревога!!!

Светулките : Ставайте Фейо!!!!- заскрибуцали в хор те…..Със света се е случило нещо…. Нещо……

Феята на зъбчетата : Ох…., а толкова сладко бях заспала….и сънувах чуден сън.За един Красив Принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…….

Светулките : Сънят ти е бил истински , само че и ние сме били част от него…..проскърцали тревожно те и запремигали учестено.

Феята на зъбчетата : Моля, какви ги говорите….Искам първо да се изкъпя в росата за разсънване и после ще изслушам цялата Ви приказна история…..А Вие се залавяйте за работа…..Децата ни чакат.
Феята на зъбчетата се изправила и понечила да се изтегне , но финните и кокалчета проскърцали необичайно…..
Светулките направили стена пред нея …

Светулките : Не ,не Фейо , нямаме никакво време за губене ….Ето това е поредното доказателство. А улиците само да видите улиците….претъпкани са с огромни бучащи великани, има безброи светулки , но всички са неми и гледат някакси враждебно….. И знаете ли навсякъде е пълно с безброй безпризорни млечни зъбки, самотни , мърляви и премръзнали.

Феята на зъбчетата : Ама как? Ако това е поредната Ви светулчова шега за „Добро утро” ще………..

Светулките : Де да беше шега!!!! – проскърцали тревожно светулките

Феята на зъбчетата : Чакайте, чакайте, хайде да започнем отначало. Какви бездомни зъбчета , не сме пропускали никого….., а и имаме цял склад с готови мостри за всеки случай!!!!!

Светулките : Пропускали сме …при това цели сто години. Като в съня ти.

Феята на зъбчетата : Аз не Ви казах за 100те години….

Феята разтръскала пеперудените си криле и кълбо прах изпълнило светлината.

Феята на зъбчетата :Апчихххххххх…….Какъв е този прах и как , а децата….Обиколихте ли адресите?

Светулките : Някой е разбъркал адресите Апчих- изкихали в хор те. Всичко е различно .

Феята на зъбчетата : А какво казахте за зъбчетата?

Светулките : Ами те, те са навсякъде , но рано или късно всички свършват на сметището. А Лейди Уайт и Мистър Клийн са изчезнали безследно.

Феята на зъбчетата : Ей ама вече нищо не разбирам ….или може би още спя и сънят ми внезапно се е превърнал в кошмар. А къде тогава са децата с разклатените зъбки?

Светулките : Нали това ти казваме, няма ги , но на тяхно място има други, който и пет пари не дават за старите си приятели млечните зъбки….Не е било сън, тоест било е и точно там е проблема….Ела с нас от другата страна на гората и ще видиш ….
Светулките озарили малка светла пътека през гората .Феята нямала друг избор освен да ги последва и да се увери с очите си , че всичко това е плод на развинтеното въображение на верните си приятели. Няколко мига по – късно , не очите , а ушите били първите свидетели на новото чудо , наречено индустриализация . Зловещ тътен разстресъл гората. Светулките се сгушили от страх в огнено кълбо и се превърнали в шапка на феята на зъбчетата. Огромен бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смачкал. После углошителен шум от моторна резачка отново изпълнил нощната гора. Малко преди следващото дърво да се строполи , прекършено от виещото чудовище,Феята на зъбките се спуснала с пълна пара на юг, но много скоро и там гората свършвала.. Светулките проскърцвали тихичко на главата и „ Виждате ли-и-и-и” Над реката се издигал огромен бетонен мост с безброй светулки, а от другата страна……Всичко било различно. Огромни каменни великани бълвали кълбета дим към небето. Къщичките били оградени с огромни великани и почти не се виждали, а целия град бил пълен с безброй разноцветни светулки……или поне така изглеждало в очите на Феята и верните и приятели.
Те стояли като вцепенени докато Зората обагрила небето в алено и светлините на града бавно се стопили. Останал само натрапчивия моторен шум на събудилия се град.
Феята и зъбчетата тръгнали обратно към дома си, онемели от кошмара , в който се бил превърнал любимия им град. Трябвало да направят нещо, но малките светулчовци били толкова объркани от страх, че дори светлината им била някак помътняла. Тогава Феята на зъбките взела нещата в свой ръце и съставила план за действие.

Феята на зъбчетата : Мили мои приятели, моя светлина .Явно сте били прави за всичко , колкото и да ми се искаше да вярвам, че не е така. Незная как можем да спрем всичко това , но трябва да не спираме да се опитваме да бъдем добри и полезни и затова…..направих план за действие….такъв какъвто можем да изпълним.
1во : Трябва да открием всички загубени млечни зъбчета, Лейди Уайт и Мистър Клийн !!!
2ро : Да сътворим нов и уютен дом за всички тях!!!
3то : Да научим децата 100 години по-късно , че истинските приятели са най-голямото богатство и не бива да ги захвърляме , когато вече не са ни нужни

Светулките проскърцали и грейнали някак по-ярко. Речено- сторено. Едва-едва изчакали на небосклона да изгрее първата звезда и направили пътека в гората. И всички тръгнали натам ,през гората, към сметището.Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени зъбчета, но никаква добра идея не се появявала в изобретателната и по принцип главица. Прелетяли през реката и се понесли над заспалия град . Изведнъж зловонна смрад изпълнила въздуха, нямало съмнение къде се намират. Феята стиснала здраво носа си и просъскала през зъби „ Това не може да е ничий дом, сигурно имате грешка!!!!
Прелитали над планините от боклук взирайки се , но……и едва ли щяли да открият нещо ако….позната мелодия тихо изплувала от мрака. Светулките потреперили и затанцували в кръг. Всичко засияло, дори смрадта станала някак по – поносима.

Феята на зъбчетата : Чувате ли …..та това е любимата” Рапсодия в Бяло” на Лейди Уайт . Колко красиво танцуваше тя на нея !!!

И в миг……се случи Чудото…Спомените се превърнали в реалност. Гласът бил истински и идвал съвсем отблизо. Светулките се скупчили и озарили бутилката от минерална вода , в която Лейди Уайт тихичко си тананикала любимата мелодия. Отворили капака и гласът и изпълнил ноща .Привлечени от музиката запреиждали едно по едно безброй загубени млечни зъбчета. Цяла банда от мърляви хулиганчета с блясък в очите, изпълнили околността и запяли в хор. Пространството се изпълнило с вълшебство.
Когато първоначалната еуфория от толкова дълго чаканата среща попреминала Лейди Уайт първа предложила да се махнат дружно от това зловонно място .
Феята на зъбчетата ги повела първо да се поизкъпят в реката , а после да и погостуват в гората докато…..успеят да им сътворят нов дом. Всички били толкова щастливи , че отново са заедно , а свежата баня също им се отразила добре. Само в очите на Лейди Уайт все още проблясквала една сълзица , която заплашвала всеки миг да се изтърколи по бузата. Събрали нови сили те тръгнали по пътеката от светлина, която оформили светулките , за да не се загуби някой в мрака. И второ чудо …….Някъде отдалече отново се разнесла добре познатата мелодия . Всички притихнали заслушани. Изведнъж Лейди Уайт простенала „ Клийн” и хукнала по посока на гласа. След нея тръгнала разбира се и цялата дружина и що да видят. Огромен дворец от пластмасови отпадъци , излъскани до блясък и добре накипрени, а по средата Мистър Клийн, пееше. Той 100 години не беше спрял да вярва ,че ще открие свойте верни приятели и беше построил изящен дом за всички от обикновенни пластмасови бутилки. Лейди Уайт направила пирует и се хвърлила в обятията му.

Лейди Уайт : Толкова дълго Ви чаках!!!

Мистър Клийн : Толкова дълго Ви търсих!!!!

Лейди Уайт и Мистър Клийн затанцували , а светулките огряли приказния замък, в който има място за всички.
И така всички заживяли дружно и щастливо , заедно както някога.
Само , за да си нямат разправии с властите на Новото време , Феята на зъбките регистрирала новия им дом , като „Частна галерия за авангардно изкуство” Неофициално продължавала да приютява малки изгубени зъбчета. Светулките също се заели с новите къщички . През това време Феята на зъбките отишла да навести спящите принцове и принцеси от новото време и да им припомни за това колко е важно да бъдеш добър!!! А на сбогом им оставяла по една малка къщичка за зъбки!!!

Н

енадейно днес по здрач
пощенският раздавач
с чудно име Чик Чирик
спря в ръка със чуден плик –
бял, а цял със сини шарки
и със чуждестранни марки.

Чик Чирик глава почеса,
позагледа се в адреса
и да го чете захвана:
“До… Боянчо… от Бояна”.
До Боянчо? Значи тук.
Къщата му бе позната.
Той почука на вратата
с човка като със юмрук.
И не чака даже миг.
– Заповядай Чик Чирик! –
взе Боянчо да го вика,
а пък той изчикчирика:
– Нямам време днес, Бояне!

И Боянчо сам остана
със писмото във ръце
и с разтупкано сърце.

  Моментално скъса плика
и учудено извика:
– Я!    
А след това зачете
Бързо бързо редовете:
“Мили непознат Бояне!
Твоят чичо – капитана,
който с параход докара
разни стоки от България,
в джунглата при нас отби се
и любезно ми написа
твоя български адрес.
Би било за мене чест
да те срещна най-сърдечно
в моята страна далечна.
Топло облекло не взимай,
щото тука няма зима!
Няма грип и няма хрема.
Чакам те в най-близко време
на адрес: “Маймунка Еве.
Африка, шейсет и девет”.
– Ура! – изкрещя Боян,
цял в руменина облян…

Подир ден ли, подир два ли,
толкоз бързо друг едва ли
би успял да се приготви,
но Боянчо вдигна котва.

Ето вече той е там –
в джунглешкия град голям.
Гледа: пълно с пъстър свят
и стърчи един плакат:
“С радост чакаме Боян”.
Спря Боян нататък взрян,
а с усмихната муцунка
Еве, малката маймунка
приближи се и букет
му подаде най-напред.
После братски го прегърна.
А Боянчо й отвърна
с куп под    аръци чудесни,
и сидита с нови песни
на децата от България…
С дарове тъй натовари я,
че маймунката, горката
просто падна на земята.

Падна, но веднага стана
и със своя гост захвана
разговор на разни теми –
малки, средни и големи:
Кой на колко е години?
Майка има ли? Роднини?
Малки братчета, сестрички?
Дружно ли живеят всички?
А от Еве да узнае
пожела Боян накрая –
тука в нейната родина
зоологическа градина
дали има, щом без клетки
всякакви животни редки
се разхождат като хора,
спират се и си говорят…
Еве каза му гогава:
– За какво ни е такава?
Нали всекиго от нас
срещаш всеки ден и час
на площади, в магазини,
по игрища и градини…

Някой им извика “Вардааа”,
тъй като на джунглеварда
бяха спрели и със смях
бъбреха си. Но край тях
бавен тропот на копита
чу се и Боян запита:
– Този стълб за телеграф
да не би да е жираф?
– Да, жираф е, – Еве рече.
ти ни разпознаваш вече.
Но едва ли ти могъл би
да познаеш, че за стълби
нашите жирафи чудни
служат ни в моменти трудни.
Качват се по тях техници,
за да слагат нови жици
и навсякъде тогава
електричество огрява.

Както слушаше, Боян
изведнъж, във пот облян,
затрепери и погледна
настрана с усмивка ледна.
Еве се обърна: “Мигър
друг път не си виждал тигър?” –
каза тя почти със смях.

И съвсем, съвсем до тях,
истински, а не на кино,
страшен шарен тигър мина.
Еве го погали с длан
и затича след Боян:
– В твоята страна голяма
тигри да не би да няма?
– Имма, нно сса  ддоста рредки
и ззатворени ввъв кклетки.
Или пък са дребни, кротки
и наричаме ги котки.

В разговори сладки вече
бяха стигнали далече,
дето на една ливада
зебри си пасат с наслада…

Ако някое магаре
хубавичко се нашари
като черга – на райета,
става зебра.

След което –
колкото и да не иска,
двеста вани да изплиска
със сапуни с химикали
да се къпе, пак едва ли
някога ще стане сиво
едноцветно и красиво.
Зебра щом пасе цветя,
на райета става тя.
На Боянчо пък в главата
мисъл се роди крилата:
Хрупкайте, животни мили,
и тревички, и бодили!
Но пасете ли цветята,
ще пострада красотата.

Изведнъж на крачка само
чу Боян зад свойто рамо
шум от някакъв камшик.
И от страх замря за миг,
че камшик това не беше,
а една змия плющеше –
лъкатушна и огромна…
Името не й го помня.
Еве бързо се намеси:
– Ей, Бояне! Ей, къде си?
Бива ли да те е страх?
Ние скачаме на тях
като на въже. –
И ето,
че се завъртя въжето,
живото въже, което
страшно изплющя одеве.
И заскача ловко Еве.
И Боян поскача даже.
Може ли да й откаже?…

После във градина тиха
за минутка се отбиха
и нещеш ли – изненада.
Еве само се обади:
“Моля, тук къде е душа?” –
Душът бързо я послуша.
И без Еве кран да пипа,
водна струя се изсипа.
В някакъв си близък ручей
слон голям водата смуче
със хобот и всички мие,
но в горичката се крие…

– Ей това се казва баня!
Да я имах във Бояна,
бих се къпал непрестанно –
каза със възторг Боян, но
Еве го прекъсна с жест:
– Този слон е твой от днес! –

Много мило, но къде,
как ли ще го заведе
чак в родината, в Бояна?
Стана тя, каквато стана…
 
А наблизо бил лъва.
Даже чуха му рева.
Време нямаше за страх.
Ето го лъвът при тях.
Точно край Боянчо мина
и лениво се прозина.
– И лъвът е хубав дар,
нищо че е малко стар.
Искаш ли го във Бояна? –
каза Еве. После хвана
лъвчо за носа. Боян
пак заекна, в пот облян:
– Ттрогнат ссъм, нно ммного сстава.
И ссъс ллъв ккакво шще пправя?
– Как какво? Че кой ви бие
тъпаните? Нали вие
празниците си на село
ги празнувате с веселие?
– Не разбирам.
– Ето как!
Екна музика във такт –
тъпана лъвът го бие
със опашка. А пък ние
слушаме го: “Дум-дум-дум”.
Но това не беше шум.
Беше музика игрива
и Боян заскача живо.
Затанцуваха и всички,
сякаш тъпанът ги гони –
дребни зверове и птички,
носорози и бизони…
– Ех, че хубаво тук стана,
весело като в Бояна! –
каза си Боян и пак
рипна и удари крак.
Но така високо рипна,
че дори тавана пипна.
Чакайте! Как тъй тавана?

Слънце грееше в Бояна.
Беше утрин свежа, росна.
Клонче вишнево докосна
на балкона парапета.
Птиче прехвърча и ето:
“Чик-чирик” – дочу Боян.
И събуди се засмян.
Но съня си толкоз чуден
продължи и като буден.
Първо мебелите стари
взе за стадо ягуари.
После баба си целуна,
смятайки я за маймуна.
В ниските дървесни клони
лесно той позна бизони.
А във близките могили –
слонове и крокодили.
На въжета от лиани
дрехи съхнеха изпрани.
Малки лъвчета със смях
гонеха се между тях…
  
Тъй от този ден Бояна
за Боянчо джунгла стана.

С

ъбирам в гората листо след листо –     
така да броя се научих до  сто !

Но лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до  хиляда !

А щом оголее последният клон,
ще знам да броя до цял  милион !

Е

 дин зимен ден, когато фъртуните фъртунстваха, снеговете снеговаляха, а зимното слънце се мъчеше да пробие дупка в дебелите сиви облаци, Двадесет и вторият ден на месец декември седна на един пън и започна да брои братята си. Брои, брои, брои… излезе, че са точно триста шестдесет и четири, а като прибави и себе си – станаха триста шестдесет и пет дни.
 – Ех! – въздъхна тъжно Двадесет и втори декември – Аз съм най-късият ден от всички! Толкова къс, че едва се съмнало и хайде пак се мръкнало! Хората не могат да си свършат работата, децата не могат да се наиграят. Тъкмо излязат на пързалките, пристига сестра ми – Най-дългата нощ и те трябва отново да се прибират в къщи!
 Най-краткият ден се замисли:
 – Какво като съм късичък? Сигурно и аз мога да свърша нещо полезно и добро!
 Хоп! Хоп! – пристигна една чудесна мисъл и кацна на челото му. Той се зарадва:
 – Времето ми ще стигне да скова една шейна! Ще я подаря на дядо Коледа, за да пътува с нея!
 Речено-сторено. Черта, мери, ряза, дялка, стърга, чука, кова, рендосва, белосва… Готово!
 Насред поляната се появи една прекрасна вълшебно-възхитителна шейничка. Най-краткият ден я затегли към къщата на дядо Коледа. Бърза,
бърза, но… притъмня, принощя и ето, че сестра му – Най-дългата нощ долетя.
 Най-краткият ден се разплака:
 – Пак не можах да довърша работата си!
 – Не се тревожи, братленце! – утеши го сестра му – Аз ще ти помогна.
 Тя свирна с уста и силен вятър изфуча към гората. В отговор на нейния зов, от там излязоха четири грациозни елена с корони от богато разклонени рога. Най-дългата нощ ги впрегна в шейната и сама се качи в нея.
 – Обещавам ти, че твоята шейничка ще стигне при дядо Коледа навреме! – каза тя на братчето си и подкара елените.
 През цялата нощ еленовият впряг не спря нито за миг и когато се зазори, шейната пристигна пред чудния Коледен дворец. Посрещна ги Двадесет и трети декември. Той беше портиер и отвори зарадвано голямата парадна врата.
 -Добре дошла, сестро! – каза той – Чакам те с нетърпение, защото след Най-дългата нощ всеки следващ ден става все по-голям!
 -Така е! – съгласи се Най-дългата нощ – Аз пък съм доволна, че времето ми стигна, за да свърша работата. Моля те, предай на дядо Коледа подаръка: вълшебна шейна от брат ми  Най-късият ден, а от мене – еленов впряг!
 Двадесет и трети декември протегна ръце, за да поеме подаръка, а Най-дългата нощ се стопи в светлината му.
 Дядо Коледа се зарадва много на подаръка. Той веднага нареди на помощниците си да натоварят шейната с коледните подаръци и се приготви за път. Кочияш стана Двадесет и четвърти декември. Поеха по пътища и пъртини; пътуваха през градове и села, спираха пред всяка врата, отиваха при всички, които ги очакваха, носеха радостни усмивки, весели изненади, чакани и нечакани подаръци…Подаряваха, подаряваха, подаряваха…
 Както си пътуваха насам-натам, дядо Коледа забеляза, че кочияшът нещо се цупи, нещо се мръщи и го попита:
 – Какво те мъчи, приятелю?
 Двадесет и четвърти декември измърмори:
 – Кажи ми, дядо, защо зимните дни са къси, а зимните нощи – дълги?
 Дядо Коледа го погали по щръкналите коси от ледени висулки и каза:
 – През зимата слънцето се прибира по-рано. Иска по време на дългите нощи, семенцата на посевите да се наспят добре и да съберат сила за растенето напролет. И освен това…. – засмя се закачливо дядо Коледа –  за да имам време, докато спят децата, да им раздам всичките си подаръци!

Автор: Юлия Момчилова
Тел: 927-96-25
 GSM: 0884 57 48 46

Живял някога благородник, който се оженил повторно за толкова надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава.
Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно момиче, нежно и мило като своята майка — най-прелестното създание на света.
Сватбата не била още свършила и мащехата показала лошия си нрав. Не можела да понася хубавото и добро момиче, защото редом с него дъщерите й изглеждали още по-противни. Тя го карала да върши в къщи най-тежката работа: да мие съдовете и стълбите, да чисти стаите на госпожа майката и на госпожиците — нейните дъщери. Момичето спяло на тавана върху старсламеник, докато сестрите му били настанени в разкошни стаи с най-модни легла и огледала, в които се оглеждали от главата до петите.
Горкото момиче страдало търпеливо и не смеело да се оплаче пред баща си, за да не го мъмри, тъй като жена му заповядвала в къщи.
Когато свършело работата си, то отивало в ъгъла край огнището и сядало пред пепелта, затова всички почнали да му викат Пепеляшка.
Веднъж царският син устроил бал. Нашите две госпожици били поканени, нали били от знатен род. С колко радост и усърдие захванали да избират дрехите и прическите, които да им стоят най-добре.
— Аз — казала по-голямата — ще си облека червената кадифена рокля с английска бродерия.
— Аз — рекла по-малката — ще си облека скромна рокля, но затова пък ще си сложа наметалото от златни цветя и шапчицата с диаманти, които веднага се забелязват.
Повикали Пепеляшка да се посъветват с нея, защото тя имала усет за хубавото. Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори им предложила сама да ги среши, което сестрите приели на драго сърце.
— Пепеляшке, ще ли ти се да отидеш на бала?
— Ех, сестрици, вие ми се подигравате, не ми е там мястото на мене.
— Права си. Хората ще има да се смеят, като видят, че на бала е отишло слугинче като тебе.
Друга на Пепеляшкино място би ги сресала нехайно, но тя била добра и им направила чудесни прически.
Най-сетне щастливият ден дошъл. Сестрите тръгнали и Пепеляшка дълго гледала след тях.
Когато ги изгубила от поглед, тя се разплакала.
Дошла кръстницата й и като я видяла обляна в сълзи, попитала я защо плаче.
— Толкова ми се искаше, толкова ми се искаше…
Тя плачела така силно, че не можела да довърши думите си. Кръстницата, която била вълшебница, добавила:
— Много ти се искаше да отидеш на бала, нали?
— Да — отвърнала Пепеляшка и въздъхнала.
— Е добре, ако ми помогнеш — казала кръстницата й, — ще направя така, че и ти да отидеш на бала. Върви в градината и ми донеси една тиква.
Пепеляшка отишла веднага, откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери, и я занесла на кръстницата си, като недоумявала как тази тиква ще я закара на бала.
Кръстницата издълбала тиквата до кората, докоснала я с пръчицата си и тя на часа се превърнала в прекрасна каляска, цялата позлатена.
След това отишла да види капана, в който намерила шест живи мишки. Казала на Пепеляшка лекичко да вдигне вратичката му. Като почнали мишките да изскочат от капана, тя ги докосвала една по една с пръчицата си и те веднага се превръщали в хубави коне. И ето ти един прекрасен впряг от шест сребристобели коня.
Тъй като кръстницата не се сещала кого да направи кочияш, Пепеляшка рекла:
— Ще отида да видя дали не се е хванал някой плъх в другия капан, та от него да направим кочияш.
— Права си — казала кръстницата, — върви да видиш.
Пепеляшка й донесла капана. В него имало три големи плъха.
Вълшебницата избрала един от тях и докосвайки го с пръчицата си, го превърнала в дебел кочияш с невиждано хубави мустаци. Накрая рекла:
— Върви в градината. Зад лейката ще намериш пет гущера. Донеси ми ги.
Щом Пепеляшка ги донесла, кръстницата ги превърнала в шест лакея с хубави дрехи, обшити с галони, които веднага се качили отзад на каляската и застанали изправени като струни сякаш цял живот само това са вършили. Тогава вълшебницата рекла на Пепеляшка:
— И така, ето с какво ще отидеш на бала. Не си ли доволна?
— Да, но така ли ще отида, с моите грозни дрехи?
Кръстницата само я докоснала с пръчицата си и в миг дрехите й се превърнали в премяна от златна и сребърна тъкан, цялата обшита със скъпоценни камъни. После й дала чифт стъклени пантофки, каквито никой не бил виждал на света.
Така натъкмена, Пепеляшка се качила в каляската. Но кръстницата й заръчала да стои само до полунощ, като я предупредила, че ако остане на бала една минутка повече, каляската ще се превърне в тиква, конете — в мишки, лакеите — в гущери, а дрехите й ще добият прежния си вид.
Пепеляшка обещала на кръстницата си, че непременно ще напусне бала преди полунощ и потеглила, замаяна от щастие.
Каляската на Пепеляшка едва прекосила портите на двореца и царският син бил известен, че е пристигнала непозната принцеса.
Той се затичал да я посрещне,подал й ръка да слезе от каляската и я завел в балната зала.
В миг настъпило дълбоко мълчание: гостите престанали да танцуват, цигулките спрели да свирят, всички съзерцавали чудната красота на незнайната принцеса.
Разнасял се само неясен шепот:
„Ах! Колко е красива!“
Дори самият цар непрекъснато я гледал и шепнел на царицата, че от дълго време не бил виждал толкова мила и хубава девойка.
Царският син я настанил на най-лично място, после й подал ръка за танц. Тя танцувала така изящно, че гостите още повече се възхитили от нея.
Пепеляшка, увлечена в танца, дочула часовникът да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон и бързо си тръгнала.
Щом се прибрала в къщи, намерила кръстницата си и след като й благодарила, си приз нала, че много й се иска да отиде и на другия ден на бала, още повече, че сам царският син поканил.
Докато разказвала на кръстницата си какво се случило на бала, ето че двете сестри затропали на вратата.
— Колко късно се връщате! — рекла им тя, като си триела очите, сякаш ей сега се е събудила.
А пък, откакто се били разделили, и през ум не й минавало за сън.
— Ако беше дошла на бала — рекла й една от сестрите, — нямаше да ти е досадно. Там дойде най-хубавата принцеса на света, невиждана красавица.
Пепеляшка се зарадвала от все сърце и попитала как се казва принцесата, но те й отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко света, само и само да узнае коя е тя.
Пепеляшка се усмихнала и рекла:
— Значи тя беше много хубава? Божичко, колко сте щастливи! Дали ще мога и аз да я видя? Надали! Госпожице Жамота, заемете ми вашата жълта рокля.
— Виж ти, какво си е намислила! — отвърнала госпожица Жамота. — Да не съм луда да си дам роклята на такава мръсна Пепеляшка като тебе!
Пепеляшка очаквала отказа и толкова по-добре, защото какво щяла да прави, ако сестра й се съгласяла да даде роклята си.
На другия ден двете сестри отишли на бала и Пепеляшка също, и то още по-нагласена от предишния път.
Царският син бил постоянно край нея и непрекъснато й се възхищавал.
Девойката се забавлявала дотолкова добре, че забравила заръката на кръстницата, и си помислила, че е единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна.
Принцът се спуснал подир нея, но не могъл да я настигне.
Тя си изтървала едната стъклена пантофка. Царският син я взел и грижливо я прибрал.
Пепеляшка пристигнала в къщи запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи От цялото й великолепие била останала само другата пантофка, чифтът на онази, която пуснала.
Попитали стражите пред портите на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че са видели да минава само една зле облечена девойка, която по-скоро приличала на селянка, отколкото на госпожица. Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак тъй добре са се забавлявали и дали хубавата принце са е била там.
Казали й, че е била, но щом ударило дванайсет часа, тя побягнала толкова бързо, че изпуснала едната си невиждано хубава стъклена пантофка, която царският син прибрал и само нея си гледал до края на бала.
Сигурно било, че той е много влюбен в прекрасната девойка, на която принадлежала пантофката. Те казали истината, защото само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят навред, че той ще се ожени за онази девойка, на чийто крак прилепне пантофката. Започнали да мерят пантофката. Принцесите, графините и всичките придворни дами се надпреварвали да я надянат на крака си, но никоя не успяла, толкова тясна нежна била тази обувчица.
Взели да я носят из града, а двете се три, полудели да се оженят за царския си какво ли не сторили да намъкнат крака си пантофката. Но скоро, разплакани от яд трябвало да се откажат. Пепеляшка, която ги гледала, се засмяла и казала:
— Я да видя дали няма да ми стане!
Сестрите й почнали да се смеят и да подиграват с нея.
Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, много му
допаднала и казал, че това ще бъде справедливо, защото му било заповядано да я мери на всичките девойки.
Накарал Пепеляшка да седне и само като доближил пантофката до малкия й крак видял, че влиза свободно.
Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си другата пантофка и си я обула. В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите на Пепеляшка и ги направила още по-разкошни от предишните.
Тогава двете сестри познали в нейното лице красивата девойка, която видели на бала. Хвърлили се в краката й да искат прошка, задето се държали зле с нея. Тя ги вдигнала, целунала ги и им казала, че им прощава на драго сърце.
Отвели Пепеляшка при младия принц, той я харесал още повече и след няколко дена вдигнал сватба.
Пепеляшка, която била колкото хубава, толкова и добра, настанила двете си сестри в двореца и ги омъжила в същия ден за двама знатни царедворци.
Разказват, че това им било за поука и че техните мъже никога не се оплаквали от тях, защото били станали внимателни и скромни като тази, на която вече никой не викал Пепеляшка.

Имало едно време един рибар. Той станал на петдесет години, но все още нямал деца. По цял ден ловял риба и капвал от умора.
„Ех — мислел си рибарят, — да имах и аз едно детенце, та поне малко да ми помага“.
Един ден, като ловял риба, от преумора му се завило свят и той се строполил в лодката си.
— Ах, боже мой! — изохкал старият рибар. — Да имах и аз едно детенце.
Тогава от морето изплувала една сирена и му казала:
— Какво ти е, та охкаш?
— Какво ли? — отвърнал той. — Станах вече на толкова години, а нямам нито едно дете да ми помага в работата, та да не се измъчвам по цял ден сам.
— Аз ще ти дам едно детенце, но ще ми го върнеш ли, когато стане на дванадесет години?
— Добре — съгласил се с радост рибарят, като си мислел, че докато стане на дванадесет години, сирената ще го забрави.
— Вземи тази ябълка — казала му сирената, — изяж я и догодина жена ти ще роди момченце.
Взел рибарят ябълката и я изял.
След година жена му родила момченце, както му казала сирената. Колкото повече растяло детето, толкова по-красиво ставало. От радост баща му съвсем забравил какво му заръчала сирената.
Един ден, когато детето седяло на задната част на лодката, от морето неочаквано изскочила сирената, грабнала го и го отнесла в своя дворец на морското дъно. Тъй бедният рибар изгубил детето си и отново останал сам.
Сирената задържала детето, докато станало на седемнадесет години. Тогава тя пак го извадила на морския бряг, дала му една от своите люспи и му рекла:
— Хайде сега върви, където искаш!
Момчето тръгнало направо за родната си къща. Когато го видели, майка му и баща му ахнали от изненада.
Веднъж на момчето му омръзнало да стои в къщи и казало:
— Ще ида да се поразходя малко из полето.
Вървяло, вървяло и стигнало до един дол. Гледа — една свиня, един орел и безброй големи крилати мравки наобиколили една мърша и се карат помежду си.
— Добре, че дойде, юначе, та да ни поделиш тази мърша, защото ние щяхме да се избием помежду си — казали му животните.
— Откъде да знам как да ви я поделя? — отговорило момчето.
— Подели ни я, както искаш, и ние ще бъдем доволни!
Тогава момчето дало кокалите на свинята, месото на орлите, а шкембето и червата оставило на мравките.
— А сега — казали му животните — за доброто, което ни стори, ще ти дадем и ние по нещо.
Свинята му дала косъм от своята четина, орелът — перо, а една от мравките му подала едно крилце.
— За какво ми е това крилце? — казало момчето на мравката. — С какво можеш да ми помогнеш ти?
— Вземи крилцето ми, някой ден може да ти потрябва. Ти ме смяташ за нищо, но аз ще ти намеря жена.
Момчето взело и крилцето на мравката.
— Когато ти потрябваме, нагрей нещата, които ти дадохме, и ние ще пристигнем веднага — казали животните.
— Добре — рекло момчето.
Взело подаръците, скрило ги в пазвата си и се върнало в къщи. Един ден баща му го повикал при себе си и му казал:
— Ние, синко, вече остаряхме и имаме нужда от човек да ни гледа. Време е да се ожениш.
Момчето обаче не харесвало нито една девойка от селото. Не минало много време и един ден царският глашатай разгласил:
„Който иска да се ожени за царската дъщеря, да отиде при нея и да й отговори на три въпроса. Ако отговори правилно, царят ще му даде дъщеря си за жена, ако ли не, ще му вземе главата.“
Хиляди момци отивали при царската дъщеря, но никой не можел да отговори на нейните въпроси и да се ожени за нея.
Момчето чуло това и казало:
— Ще отида и аз.
Заплакали баща му и майка му и започнали да го увещават:
— Остани си, синко, още не сме ти се нарадвали, а ще те загубим.
— Ще отида — казало момчето, — не може иначе. Благословете ме и да тръгвам.
Благословили го родителите му и то тръгнало за царския дворец. След няколко дни пристигнало там и отишло при царската дъщеря, която била толкова красива, че човек не можел да я гледа. Тя взела едно огледало в ръцете си и казала:
— Скрий се, където искаш, аз ще те открия. Ако не те открия до девет часа утре сутринта, ще ти стана жена!
— Добре — отговорил момъкът, — съгласен съм!
Тогава той отишъл край морето, нагрял люспата и ето ти я сирената пред него.
— Какво искаш? — попитала го сирената.
— Искам да ме скриеш така, че никой да не може да ме види до девет часа утре сутринта.
Сирената грабнала момъка, отнесла го в своя дворец на дъното на морето и го скрила там. След това взела, че натрупала пред него като планина всички риби. Момъкът не се виждал никак.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела после огледалото и започнала да гледа. Погледнала към планините — не го видяла. Огледала навсякъде по земята — не го открила никъде. Обърнала се към звездите — и там не го намерила. Погледнала тогава в морето, забелязала натрупаните на едно място много риби и си казала:
— Сигурно се е скрил там.
И започнала да наблюдава, без да откъсва погледа си оттам. Свят й се завило от взиране, но решила да гледа до вечерта.
Привечер рибите започнали да се разотиват. По едно време царската дъщеря забелязала момъка да лежи в двореца на сирената.
— Ах, хванах те — казала си тя. — Без малко щеше да ми се изплъзнеш.
И след това отишла да спи спокойно.
На другата сутрин момъкът отишъл при царската дъщеря.
— Е — попитала тя, — къде се беше скрил?
— Познай — отговорил момъкът. — Защо питаш мене.
— Ти беше в морето, в двореца на една сирена.
Момъкът се смаял.
— Добре — казал той. — Ще се скрия и утре и ако можеш, намери ме.
На другия ден момъкът нагрял перото на орела и той пристигнал веднага.
— Какво искаш? — попитал го орелът.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се орлите, грабнали момъка и го отнесли чак в Африка.
Скрили го в една планина. Струпали се около него и направили с телата си цяла крепост.
На сутринта царската дъщеря станала, измила се, взела огледалото и почнала да гледа.
— Я да видим — казала си тя — какво ще направим днес! Вчера много ме измъчи този момък.
Погледнала най-напред в морето, огледала насам-натам, но нищо не видяла. Погледнала към небето — нищо. Към звездите — пак нищо. Обърнала се към планината и видяла много орли, събрани на едно място.
— Сигурно е там — казала си царкинята и не откъсвала вече погледа си от планината.
Привечер, когато започнало да се смрачава, орлите се разотишли един по един. Тогава царската дъщеря забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, сега няма да ми избягаш вече! Когато се върнеш ще те направя на парченца, защото много ме измъчи — заканила се тя и отишла да спи.
На другия ден сутринта момъкът отишъл при нея.
— Къде се беше скрил? — попитала го тя. — Много ме измъчи ти, но знаеш ли какво ще те направя?
— Познай къде съм бил — казал момъкът.
— Беше в Африка. Орлите те бяха скрили в една планина.
— Добре — казал момъкът. — Ще се скрия още веднъж и ако ме откриеш вземи ми главата!
— Добре. Скрий се, но ако те намеря, утре ще те направя на парченца!
Но царската дъщеря само го заплашвала на думи, защото вече го обичала:
„Какъв ли е този човек — помислила си тя, дето отива ту при рибите, ту при птиците?“
На другия ден момъкът нагрял косъма на свинята и тя веднага пристигнала при него.
— Какво искаш? — попитала го свинята.
— Искам да ме скриеш така, че да не се виждам отникъде!
Събрали се всички свине, изкопали набързо една голяма яма, легнал момъкът вътре, а свинете отгоре, и така нищо не се виждало. На сутринта царската дъщеря се събудила, взела пак огледалото и започнала да гледа. Гледа към планината — няма го. Гледа към звездите — нищо. Гледа към морето — и там не могла да го намери.
— Ех — казала си тя, — къде ще го намеря сега?
Тъкмо щяла да остави вече огледалото, и забелязала на едно място събрани много свине. Погледнала по-внимателно и видяла, че свинете се разотиват вече, защото се смрачавало. Почакала още малко и забелязала да се червенее фесът на момъка.
— А, хванах ли те най-после! Тук си бил, а аз никак и не предполагах!
След това отишла да спи.
На сутринта момъкът отишъл радостен при нея, защото си мислел, че не го е открила.
— Къде беше? — попитала тя.
— Познай — отговорил момъкът.
— Беше в една яма, свинете те бяха скрили.
— Добре — рекъл той. — Позволи ми да се скрия за последен път и ако ме откриеш, отрежи ми главата!
— Съгласна съм — отговорила царската дъщеря.
Отишъл си момъкът, нагрял крилцето на мравката и тя пристигнала веднага.
— Какво искаш? — попитала го мравката.
— Искам — рекъл — да ме скриеш така, че царската дъщеря да не може да ме намери никога.
— Сложи това крилце в устата си — казала мравката. — Внимавай да не го глътнеш! Щом го сложиш в устата си, ще се превърнеш в мравка. Покатери се тогава по стената и се скрий зад царската дъщеря!
Сложил момъкът крилцето в устата си и се превърнал веднага на мравка. Покатерил се по стената и се скрил зад царската дъщеря.
Царската дъщеря взела пак огледалото и започнала да гледа. Погледнала насам, погледнала натам — не го открила. Погледнала към морето, не видяла нищо. Погледнала към звездите — нищо Към планината — също.
Стояла от сутринта до вечерта пред огледалото, без да откъсва поглед от него. Просто се побъркала.
„Къде ли се е скрил?“ — мислела си тя.
Чак до залез слънце гледала в огледалото. Като видяла, че не може да го открие никъде, така се разсърдила, че грабнала огледалото и го направила на парчета.
— Къде си? — извикала тя. — Ела, ще ти стана жена!
Тогава момъкът извадил крилцето от устата си, превърнал се пак на човек и я прегърнал.
— Ето ме! — извикал той.
Така момъкът се оженил за царската дъщеря и по този начин спасил живота на много хора.

Не винаги в Северно море са се въдили толкова риби, колкото се въдят сега. Било е време, когато не е можело да се хване нито една рибка. Защото някога, много отдавна, животът е бил съвсем различен от сегашния и хората са живели другояче. Тогава рибите от едно море си стояли само в него, както и животните от една гора не напущали окрайнината й. Ето защо като ловили, ловили, накрая рибарите изловили всичката риба на Северно море. Не останала рибка и за цяр. Зачудили се и се замаяли хората какво да правят. Нали по крайбрежието само с риболов се препитават?
За щастие, по туй време живеел млад и силен рибар на име Ханс. Той имал дълбоко сини очи като чисто и спокойно море и златиста коса, подобна на сламата, с която си покривали къщите. Ала най-важно било, че в гърдите му туптяло голямо и добро сърце, което таяло в себе си обич към другите. Не можело то да гледа спокойно как страдат хората и как гладуват дечицата. И се вдигнал един ден момъкът, та отишъл при най-стария и мъдър рибар от крайбрежието. Тоя рибар не само бил живял много, но и по много морета и океани бил плавал, затуй знаел много.
Заварил го да се препича на слънце пред хижата си и го попитал:
— Кажи ми, дядо, какво да сторя, та в нашето море отново да има риба?
— Малко може да се направи, сине. Единствено тук би помогнала кралицата на моретата. Само тя има власт над морските обитатели и може да ни прати риба в изобилие.
— А как да стигна до нея?
— Трудно се стига до кралицата на моретата. Трябва да си много смел и да не изпитваш капчица страх, за да я намериш. През бури и вълни трябва да си пробиеш път до средата на морето и там вече можеш да я повикаш. Но ако само за миг е трепнала от уплаха душата ти, кралицата няма да откликне на зова ти, а може дори да те удави. Затуй добре си помисли, преди да тръгнеш.
— Аз няма какво да губя! — казал твърдо Ханс, поблагодарил на стареца и се затичал нетърпеливо надолу по пясъчните дюни към тръстиките, където доста отдавна стояла бездейно лодката му.
Блъснал я той във водата, скочил вътре, грабнал веслата и загребал. Гребал без умора. Насреща му се издигали все по-големи и по-големи вълни. Те подмятали лодката като треска — ту я подхвърляли високо нагоре върху пенестия гребен и наоколо оставало само небето; ту я спускали дълбоко надолу, сякаш искали да я натикат в самото дъно. Въздигали се толкова високи водни стени, та на момъка му се струвало, че е попаднал в бездънен кладенец и само едно късче небе проблясва над главата му. Но сърцето му не трепвало и той натискал безстрашно греблата. Мислел само как час по-скоро да стигне до кралицата на моретата. Не усещал нито умора, нито глад и жажда, нито жега и студ. Гребал без отдих цял ден и цяла нощ. Вълните постепенно се смалявали, стихвали и към заранта съвсем изчезнали.
Водата се успокоила като в езеро и по това Ханс разбрал, че е достигнал средата на морето. Защото вълните тръгват винаги от средата на морето и затова нарастват с приближаването към брега, а в центъра владее постоянно спокойствие.
Ханс прибрал веслата, привел се през борда и се провикнал с все сила:
— Излез, кралице на моретата! Вика те Ханс, рибарят.
Тозчас застиналата зеленикава повърхност леко се набръчкала, разлюляла се и от водата се подава чудна красавица със златна корона на главата.
— Ти си храбър и неустрашим момък, Ханс, и аз съм готова да изпълня всяко твое желание — казала тя.
— Аз имам едно-единствено желание — поклонил й се момъкът, — да пратиш риба в нашето море. Вече не може да се улови нито една рибка и хората от крайбрежието няма как да поминуват. Децата гладуват. .
— Това ли е твоето желание?
— Да!
— Тогава то е най-лекото и аз ще го изпълня. Почакай ! И кралицата изчезнала в морската бездна.
След малко пак изплувала. В ръцете й проблясвала със седефената си повърхност грамадна бяла раковина. Подала я на Ханс с думите:
— Това е моята раковина на изобилието. Където е тя, там отиват и рибните ми стада. Достатъчно е да я пуснеш в мрежата си и ти би могъл да уловиш наведнъж рибата на цялото море. Ала това може да стане само три пъти, защото само три пъти е разрешено да се вади раковината от водата на въздуха. На третия път тя ще се раз¬падне на хиляди късчета и повече не ще може да помага. Сега е първият път…
— О, това е предостатъчно и аз ти благодаря! — извикал Ханс.
— Тогава щастливо плаване и богат улов! — махнала му с ръка кралицата на моретата и вълните я погълнали.
Младият рибар огледал още веднъж бялата раковина, после я положил внимателно на дъното на лодката и отново хванал веслата. Натиснал ги и поел към родния бряг. Гребял и гледал как като по чудо отвсякъде се стичат рибни стада и следват неотлъчно лодката.
„Ето — мислел си Ханс, — аз мога да уловия наведнъж рибата на цялото море, да я продам и да стана най-богатият човек на света. Но бих могъл да ловя само два пъти. На третия раковината ще се разпадне и морето отново ще остане без риба. Отново ще настъпи глад между хората. Тогава? Как ще е най-добре да постъпя?“…
Но Ханс не се чудел дълго. Колкото повече наближавал родния бряг, толкова по-ясно и по-силно се оформяло решението в сърцето му:
„Раковината на изобилието не бива да се вади повече от водата на въздуха, за да не се разпадне и да не се загубят рибните пасажи завинаги! Тя трябва да остане завинаги в нашето море и да ги привлича…“
И преди да стигне брега — там, където обикновено излизали по-рано рибарите да ловуват, — Ханс отпуснал веслата на вилките, присегнал се, взел грамадната бяла раковина и се изправил. Огледал я внимателно, докато я държал в широко разтворените си длани, сякаш искал да я запомни за цял живот, после се привел през борда и я пуснал във водата. Вълните я подели и скоро седефеният й блясък се загубил сред зелената мрачина на дълбината.
А рибните стада се застрелкали подире й.
Ханс си отдъхнал, хванал отново греблата и ги натиснал здраво. Гребял бързо към брега, защото искал час по-скоро да съобщи на хората да излязат на риболов…
И оттогава досега в Северно море винаги има риба в изобилие.

Имаше в миналото един рибар. Той живееше на морския бряг в къщурка, покрита с тръстика. Всичкото му имане бяха две малки русокоси девойчета и една вехта мрежа, с която ловеше риба. Двете девойчета помагаха на майка си, шетаха в къщи, носеха вода със стомните от чешмата, поливаха цветята в градината и вечерно време кърпеха скъсаната мрежа, докато майка им наготви вечерята и баща им се върне от пазара. Всеки ден бащата ходеше по пясъка край морето, хвърляше мрежата и ловеше дребна риба. Изсипваше я в едно кошче. Като напълнеше кошчето с риба, той отиваше в града, продаваше я и с получените пари купуваше за децата си хляб и дребни подаръци. Децата бяха много доволни от своя баща и не му се сърдеха, ако някога не можеше да хване риба и се върнеше в къщи с празни ръце.
Една сутрин рибарят прехвърли през рамо закърпената мрежа, взе празното кошче и слезе по пътеката към морето. Нагази хладния пясък и когато стигна до водата, запретна крачолите и ръкавите си, приготви мрежата, надипли я.
— Хайде — рече си той, — дано днес сполуката ме споходи и да я напълня кошчето с риба, защото съм дал обувките на двеге си момиченца на обущаря и трябва да платя за кърпежа. Ако не спечеля пари, довечера не ще мога да ги взема, а децата не биса да ходят боси, ще им помръзнат краката.
Щом изрече тия думи, рибарят метна мрежата. Тя се разтвори като малко облаче и се спусна към водата. Бързо потъна. Рибарят хвана въжето и го изтегли. Събра мрежата и се опита да я измъкне, но тя беше загребала нещо много тежко и не мърдаше. Рибарят се почеса по тила, помисли малко и бързо завърза края на въжето за едно крайбрежно дърво. Сетне се съблече, влезе съв водата, почна да се гмурка и с голяма мъка избута мрежата навън. Сърцето му затупка, когато видя, че в мрежата се е заплело едно малко, но тежко засмолсно буренце.
— Навярно туй буренце е пълно с жълтици — рече развълнуван бедният рибар и го освободи от мрежата.
Търкулна го на пясъка. Захвана трескаво да го оглежда и остана разочарован, когато откри, че бурето е пробито и пълно догоре с пясък. Въздъхна, почисти мрежата, изхвърли камъчетата и кривите раци и отново я метна във водата. Този път мрежата беше съвършено лека и излезе на брега празна. Някъде на краичеца в конците се беше замотала само една рибка с големи рубинени очички и с червена опашка. Рибарят протегна ръка и я освободи от конците. Сетне я хвърли в кошчето. Рибката, като се видя на сухо, подскочи три пъти и проговори с тънко рибено гласче:
— Хей, рибарино, какво правиш? Защо ме оставяш в този сух кош, не знаеш ли, че аз мога да живея само във вода? Моля ти се, пусни ме пак в морето.
— Стой си в коша, ей сега ще ти хвана още другарки! — рече рибарят и отново почисти мрежата си.
Слушай — обади се повторно рибката, — ако ме върнеш отново в морето, обещавам ти да се явя иа помощ, когато те застрашава най-голяма опасност!
— Че с какво можеш да ми помогнеш ти — една нищо и никаква рибка? — попита рибарят.
— С хитрост — отговори рибката. — Аз съм най-хитрата рибка морето. Едно време Хитър Петър, като плаваше с лодка, си изтърва торбата с хитростите. Аз влязох в падналата на морското дъно торба и изядох всичките хитрости. Сега главата ми е пълна с ум.
— Ами как ще те повикам, когато ми потрябваш?
— Как ли, подсвирни три пъти тихо с уста и аз ще се явя.
Рибарят се замислил и си рече: — Каквото с нея, такова и без нея! — наведе се, хвана рибката за червената опашка и я хвърли отново в морето. След това приготви мрежата и за трети път си опита късмета. Потегли мрежата навън, но този път тя беше още по-тежка, отколкото първия път. Повторно влезе под водата озадаченият рибар и избута тежката мрежа. Като я измъкна най-сетне на пясъка, що да види: вътре се търкулна една делва, кована от желязо, запушена с печат от черна смола. Рибарят се наведе и погледна печата на смолата. На печата пишеше: „Михаил, ковач на оръжия, 1246 г.“
Рибарят, разтревожен, погледна делвата. Сърцето му силно затупка. С трескави пръсти се залови да лющи смолата.
— Навярно този ковач е хвърлил в морето желязната делва преди седемстотин години. Я да видя какво има вътре!
Дълго клати ръждивата запушалка и най-сетне я измъкна. Тогава стана чудо, което накара зъбите на рибаря да затракат… От желязната делва започна да излиза гъст чер пушек. Тоя пушек се изви до небето и захвана да се разлива по пясъка и над морето. Сетне започна да се събира, да се сгъстява още повече и изведнъж се превърна на огромен великан с огнени очи, с уста като пещера, със зъби като тесли, с остри хищни нокти и с космати гърди.
Най-напред чудовището разтвори устата си и размаха ръце уплашено:
— Господарю — извика то с гръмовит глас, — ти си най-добрият ковач на земята, ти нямаш равен на себе си, моля ти се, смили се
над мене и не ме убивай. Пощади живота ми, Михаиле!
Рибарят, ужасен, се дръпна назад и погледна накъде ще може да избяга.
— Какво говориш? — продума той и зъбите му затракаха. — Ковачът Михаил е починал преди 700 години. Надгробната му плоча е
запазена в музея. Тя е нашарена със старобългарски букви. Аз не съм никакъв господар. Аз съм един беден черноморски рибар. А ти кой си?
— Аз съм духът на злото и на разрушението.
— Ами какво правиш в тая делва?
— Затвори ме едно време в нея хитрият ковач Михаил.
— Че защо те затвори?
— Ще ти кажа. Михаил Ковач имаше железарска работилница в Несебър. Докато той неуморно дигаше стоманения чук и правеше оръжия, клепаше сърпове и точеше секири, неговият по-малък брат скиташе по механите и пиеше вино с пръстени гърнета. Веднъж малкият брат надникна в работилницата. Беше пиян.
— Какво искаш? — попита Михаил своя брат.
— Искам да напуснеш ковачницата.
— Но тая ковачница е моя.
— Не е твоя, ами е бащина.
— Когато почина нашият баща, ти нали получи своя дял — пад¬наха ти се къщата и двете ниви, но ти всичко пропи, защо си дошъл сега?
— Дошъл съм да поема ковачницата и да те прогоня оттук! Скараха се двамата братя здравата.
— Къде ми е тежкият меч? — викна пияният.
— Ето го! — обадих се аз, откачих от стената най-тежкия меч
и му го подадох.
Тогава пияният удари брата си по главата. Михаил Ковач падна на земята. Три месеца лежа, докато му зарасне раната. А малкият влезе в тъмницата.
Веднъж Михаил Ковач ме покани е своята ковачница. Беше седнал на едно трикрако столче, а напреде му стоеше тая желязна делва.
— Не искам да враждувам с тебе — рече ми той. — Искам да ти бъда приятел и за да повярваш в моето приятелство, ще ти дам този пръстен. Той не е нещо ценно, но ми е много скъп, защото го имам от майка си. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговорих аз.
Тогава ковачът измъкна от средния си пръст железния пръстен, ала без да ще, го изтърва в делвата, която беше търкулнал пред краката си. Наведе се и се опита да извади пръстена с ръка, но гърлото на делвата беше тясно и неговата ръка не можа да се промъкне.
— Стой, Михаиле — викнах аз, за да разбере, че аз всичко мога да сторя, — погледни как ще се превърна в човече колкото твоя среден пръст, ще вляза в делвата и ще изкарам пръстена.
— Влез де! — рече ковачът.
Аз мигом се превърнах на мъничко човече и се спуснах надолу с главата. И докато намеря пръстена на тъмното дъно, ковачът зачука в гърлото на делвата една желязна запушалка и викна:
— Ти си враг на човешкия род! Ти подаде меча на брата ми, за да ме погуби. Осъждам те на вечен затвор в тая стоманена делва.
Хей, синове мои, натоварете делвата на една колесница и я откарайте на черноморския бряг. Когато стигнете, влезте навътре с една лодка и хвърлете делвата в морската дълбочина!
Синовете на ковача изпълниха заповедта, търкулнаха делвата и аз паднах в морето. Вълните ме понесоха от бряг на бряг. Цели седемстотин години ме блъскаха по крайбрежните канари. И ето днес ти ме извлече в своята мрежа. Отново очите ми видяха светлина. В делвата мислех, че отколе съм ослепял. Ти си моят освободител. Вземи железния пръстен и се приготви да умреш! Предлагам ти да избереш каквато смърт искаш.
— Защо трябва да умирам? — попита рибарят и прежълтя от страх.
— Защото ме освободи. А пък аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи. Най-напред, когато ме хвърлиха синовете на ковача в морето, аз си рекох:
— Ако някой ме освободи, ще напълня къщата му със съкровища. Ще го направя най-богатия човек на света.
Минаха двеста години. Никой не се яви да ме освободи.
— Ако някой отвори делвата — повторно си рекох аз, — ще му изпълня три желания, каквито и да бъдат.
Минаха се още двесте години. Никой не се яви да отвори делвата. Тогава аз ее разгневих:
— Ако някой отвори делвата, давам клетва, че ще го погубя. Ще му позволя само да си избере от какво иска да умре. По-скоро си избирай от каква смърт искаш да загинеш, защото нямам време да те чакам!
Бедният рибар падна на колене и почна да се моли на чудовището:
— Не ме убивай! Аз имам две малки дъщери, които ще загинат от глад, ако не им занеса довечера хляб. Пощади ми живота, нали аз те освободих от делвата.
— Избирай! — грозно изрева духът на злото и тропна с крак.
Тогава рибарят се досети за мъничката рибка, която освободи преди половин час, обърна се към морето и тихо подсвирна три пъти. В същия миг една грамадна вълна се зададе към брега. Тя налапа пясъка и спря до косматите крака на чудовището. Върху гребена на вълната подскокна хитрата рибка и попита рибаря какво иска.
— Този зъл дух — рече рибарят — иска да ме убие.
— Защо иска да те убие? — писна рибката.
— Защото отворих делвата и го освободих от мрака. Справедливо ли е, морска душице, да загина от ръката на оня, комуто съм направил най-голяма добрина?
— Аз съм дал клетва да погубя оня, който ме освободи — обади се огромният великан.
— Щом като се е заклел, справедливо е да те убие, но ти казваш, че тоя великан е бил в делвата, защо ме лъжеш? Как е възможно такова голямо нещо да се побере в една мъничка делва?
— Истина е! — обади се пак духът на злото.
— Докато не видя с очите си, няма да повярвам — изпищя рибката.
Тогава великанът почна да се смалява, превърна се отново на мъничко човече и скокна в делвата.
— Куку! — обади се той отвътре. Рибката прошепна на рибаря.
— По скоро зачукай запушалката на делвата!
Рибарят разбра работата, грабна запушалката, натисна я в гърлото на делвата, след това взе един камък и хубаво я зачука.
— Остани пак в тъмнина, неблагодарнико! — викна той на злия дух.
Великанът почна да плаче, да удря с юмруци и да се заканва, но стените на делвата бяха стоманени. Като свърши тая работа, рибарят грабна делвата, изкачи се на близката висока скала и хвърли в мор¬ската дълбочина врага на човешкия род. След това се върна при рибката и рече:
— Благодаря ти, морска душице!
Рибката поклати червената си опашка и викна на голямата вълна:
— Хайде!
Вълната я отнесе навътре.
Бедният рибар дълго гледа след малката си спасителка и когато я изгуби от очи, наведе се и взе от пясъка старинния пръстен на Михаил Ковач. Тръгна към града с празното си кошче.
Отби се при музейния пазител и му показа пръстена.
— Какво ще ми дадеш за тоя старинен пръстен? — попита рибаринът.
Музейният пазител пое пръстена и дълго го въртя в ръцете си.
По едно време забеляза старобългарски букви, също като ония, които бяха издълбани върху надгробната каменна плоча на Михаил Ковач.
— Ще ти платим за тая старинна находка, колкото ти се пада — рече той и му наброи добри пари. Бедният рибар излезе на пазара и накупи дрехи, обуща и играчки за двете свои малки дъщерички.
В къщи децата щяха да полудеят от радост, когато видяха, че техният скъп татко този път им носи цял куп подаръци.

Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото. И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата. Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: «Ка­къв хубав ден». Другото отговори: «Утре ще бъде по-ху­бав».
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното.
— Бруф — отговорило другото. И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: «Колко сме доволни, че живеем». А другото отговори: «Светът е пре­красен».
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2614″]