ТОПЛАТА РЪКАВИЧКА

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички.  Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки, пухкави и топлички.  За ръкавичките  мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира.  Пустата мама!  Отгоре на ръкавичките извезала две кученца с червени конци.  Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча.  Ще попитате: кой е този Страхилчо?  Той е истинско куче.  Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата.  От нищо не се бои.  Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо.  А е много хитър.  Толкова е хитър, че не може повече.  Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе.  И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

–  Дръж, сине – рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, – да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги изгубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:

–  Тръгвай, Тоше, на пързалката – да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа.  Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега.  Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички.  Извади едната, но другата я нямаше.  Захвана да я търси по цялата пързалка.  Никъде не можа да я намери.  Сякаш беше потънала в земята.  Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома.  През цялата вечер ходеше нацупен.  И новогодишната баница с късметите не му се услади.  Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи.  Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега.  Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка.  Потули се, затуй Тошката не можа да я намери.  Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков.  С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

–  Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко !

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото.  Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее.  Заешкото му сърце радостно затупка.  Дали не е круша?  Бързо се втурна към ръкавичката.  Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад.  Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.

–  Добро кученце! – тихо си рече Зайко Мустаков. – Ще си го взема да ми варди къщурката.

И приближи пак към ръкавичката.  Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

–  Не я пипай! – викна тя.

–  Защо?  –  обърна се слисан Зайко.

–  Защото само на мене прилича да нося ръкавички.  Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото…  Чудесна ръкавичка!

–  Я па тая! – накриво я изгледа Зайко Мустаков. – Махай се или ще натуткам кученцето да ти разкъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

–  Кра!  Кра!   Крадци! – размаха крила над трънката един гарван. –Тази ръкавичка е на Тошката!  Вие сте я откраднали.  Ей сега ще повикам Страхилча!

И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов.  Почна да ломоти:

–  Какво вие таковате тука?  А-а-а-а, ръкавичка сте намерили!  Тя ще бъде моя.  Защото съм най-силният звяр в гората.  Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.

–  Моля ви се – довтаса и Катеринка Пухлева, – продайте ми тая ръкавичка!  Давам за нея два жълъда!

–  Я бягай оттука, че като река: ам! – само на катеричка ще ми станеш!  Какво таковаш и се навираш тука? – изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.

Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

–  Каква е тази дандания? – ревна той. – Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън?  Кой от вас предизвика свадата?

Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо.  Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи към тях.

–  Защо се карате? – изджафка той.

–  За ръкавичката! – отвърна Лиса Кокошарска. – Ние намерихме една ръкавичка  и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:

–  То е най-лесна работа.  Я се наредете един до друг с очи към могилката.  Щом река: ав! – всички тичайте нагоре!  Който стигне най-напред на върха – негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно – Медун, до него – Вълкан, до Вълкана – Лиса, до нея – Зайко, а до Зайко – Катеринка.

–  Ав! – изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и – дим да го няма.  Изчезна към селото.

На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

–  Хей, къде си я намерил? – весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

 

Ангел  Каралийчев