
В една стая, пълна със спомени,
стоеше едно момиче.
Роклята ѝ беше от стари песни.
От дискове, които помнят гласове.
От касети, които пазят време.
До прозореца беше студено.
Навън зимата си отиваше бавно,
а пролетта още не беше дошла.
Всичко беше… между.
И там, в това „между“,
тя го видя.
Момче.
Също направено от музика.
Също от спомени.
Но неговите светеха по различен начин.
Между тях се вееше една лента.
Тънка.
Златна.
Жива.
Като песен, която още не е свършила.
Момичето я хвана.
Погледна я.
Усмихна се леко.
И тогава…
не я задържа.
Пусна я.
Не защото не ѝ трябваше.
А защото разбра нещо важно:
че истинската любов
не е това, което държиш.
А това, което можеш да пуснеш…
и пак да го носиш в себе си.
Лентата се понесе леко навън.
Към светлината.
Към него.
Към някъде напред.
А тя остана до прозореца.
Не сама.
А с тишината,
която вече не болеше.
И някъде,
между последния сняг
и първия топъл ден,
една стара песен
започна отначало.



www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ