Старите хора

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.
— Каква полза от тях – казал той – нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречакат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на боляринът да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
— Как ли? – отговорила занхарката – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, ста¬рецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?" — ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено, дай ни по-напред мостра."
На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опраз¬нили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омър¬лушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна.
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мра¬вуняците — намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.