Орфей в подземното царство

Вълшебният певец Орфей, синът на речния бог Еагър и музата Калиопа, се завърнал в родната си Тракия. Там негова жена станала прекрасната нимфа Евридика. Орфей я обичал силно, но не могъл да се наслаждава дълго на щастлив живот с жена си.
Веднъж, скоро след сватбата, прекрасната Евридика късала пролетни цветя сред зелена долина с другите нимфи. Без да забележи, Евридика настъпила една змия сред гъстата трева. Змията ухапала младата жена на Орфей по крака. Извикала високо Евридика и паднала в ръцете на притичалите се приятелки. Побледняла Евридика, затворили се очите й. Отровата на змията пресякла младия й живот. Ужасили се приятелките на Евридика и скръбният им плач се разнесъл надалече. Чул го Орфей. Той забързал към долината и там видял безжизненото тяло на своята любима жена. Певецът изпаднал в отчаяние. Не можел да се примири с тази загуба. Дълго оплаквал той своята Евридика, цялата природа плакала, чувайки тъжните му песни. Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на умрелите души, за да помоли Хадес и Персефона да му върнат съпругата. През една мрачна пещера в Тракия Орфей слязъл при бреговете на свещената река Стикс.
Стоял Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг – там, където се намира царството на Хадес? Около него се тълпели сенките на умрелите. Едва чути били стоновете им, подобно на шепот от листа, които падат в гората през късна есен. Ето, разнесъл се в далечината плясък на весла. Приближавала се ладията на превозвача на мъртвите души – Харон. Харон стигнал с лодката си брега. Помолил го Орфей да го превози заедно с душите на другия бряг, но суровият Харон му отказал. Колкото и да го молел Орфей, чувал все един и същ отговор: „Не!"
Тогава Орфей засвирил с лирата си и звуците й се разнесли по брега на Стикс. С музиката си Орфей очаровал Харон. Слушал той песента на Орфей, опрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията и Харон я отблъснал с веслото си от брега. Ладията заплавала по мрачните води на Стикс. Харон превозил Орфей. Излязъл музикантът от ладията и свирейки на златната си лира, тръгнах към Хадес, обкръжен от душите, привлечени от прекрасните звуци.
Приближил се до трона на Хадес и му се поклонил. Още по-силно засвирил по струните на лирата и запял за своята любов към Евридика и за това колко щастлив бил животът му с нея в светлите и ясни пролетни дни. Но бързо изминали дните на щастието. Умряла Евридика. Орфей пял за мъката на разбитата любов, за скръбта си по загиналата. Цялото царство на Хадес слушало омаяно неговите песни. Самият Хадес склонил глава. Облегната на рамото на мъжа си, слушала песента и Персефона. Сълзи на печал трепкали на ресниците й. Очарован от звуците на песента, Тантал забравил мъчещите го глад и жажда. Сизиф спрял тежката си и безполезна работа, седнал на камъка, който търкалял на планината и се замислил дълбоко. Покорена от песента, страшната богиня Хеката закрила с ръце очите си, за да не се вижда, че има сълзи на тях. Сълзи блестели и в очите на непознаващите жал Еринии, даже тях трогнал с песента си Орфей. Но ето, че все по-тихо звучали струните на златната лира, все по-тиха ставала песента на Орфей и накрая замряла, подобно на едва чута въздишка на скръб.
Дълбоко мълчание се възцарило наоколо. Това мълчание прекъснал бог Хадес и попитал Орфей защо е дошъл в царството му и какво иска от него. Заклел се Хадес с нерушимата клетва на боговете – във водите на река Стикс, че ще изпълни една молба на чудния певец.
Орфей отвърнал на Хадес:
– О, могъщи владетелю, всички нас, смъртните, ти приемаш в царството си, когато свършат дните на нашия живот. Дойдох да те помоля да пуснеш отново на земята моята Евридика. Върни й живота, ти виждаш колко страдам по нея! Помисли си, владетелю, ако отнемат жена ти, Персефона, нали и ти би страдал. Няма да върнеш завинаги Евридика. Нимфите живеят дълго, но не са безсмъртни. Тя  ще дойде в твоето царство. Нашият живот е кратък, вдадетелю Хадес. О, дай на Евридика да изпита радостите на живота, та тя слезе в царството ти толкова млада!
Замислил се Хадес и накрая отвърнал на Орфей:
– Добре, Орфей! Ще ти върна Евридика. Изведи я назад при слънЦето и живота. Но трябва да помниш едно условие: ще тръгнеш след бог Хермес, той ще те поведе, а след тебе ще върви Евридика. Но по време на пътуването през подземното царство не бива да се обръщаш. Помни! Ако се обърнеш, веднага Евридика ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.
Съгласил се на всичко Орфей. Бог Хермес довел сянката на Евридика. С възторг я гледал Орфей. Искал да прегърне сянката й, но бог Хермес го спрял, казвайки:
– Орфей, ти ще прегърнеш само сянка. Да вървим по-бързо, труден е пътят ни.
Тръгнали на път. Отпред вървял Хермес, след него Орфей, а от¬зад сянката на Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през реката Стикс с ладията си. Виждал се вече пътят, който водел към повърхността на земята. Той бил труден – издигал се стръмно нагоре и целият бил заобиколен с камъни. Наоколо имало дълбоки сенки. Едва се виждала отпред фигурата на вървящия Хермес. Но ето, че далече напред заблестяла светлина. Това бил изходът. Наоколо станало малко по-светло.
Ако Орфей се обърне, би могъл да види Евридика. А дали тя върви след него? Дали не е останала в пълното с мрак царство на умрелите души? Може би тя е изостанала: та пътят е толкова труден! Ако изостане, ще бъде обречена вечно да се скита в мрака. Орфей забавил крачка, вслушал се. Нищо не се чувало. Но нима могат да се чуят стъпките на безплътната сянка?
Все по-силно Орфей е обхванат от тревога за Евридика. Все по-често спира. Наоколо е станало още по-светло. Сега ясно Орфей би могъл да види сянката на жена си. Накрая, забравил всичко на света, той спрял и се обърнал. Почти до себе си видял сянката на Евридика. Протегнал ръце към нея, но сянката изчезнала назад, дълбоко в мрака. Орфей стоял като вкаменен, обхванат от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика, а виновният за тази втора смърт бил самият той.
Дълго стоял Орфей. Изглеждало, че животът го е напуснал – той приличал на каменна статуя. Накрая Орфей помръднал, направил крачка, две и тръгнал обратно към брега на мрачния Стикс. Решил отново да отиде при трона на Хадес и да го моли да върне Евридика. Но старият Харон не го качил в своята ладия. Напразно го молел Орфей – не го трогнали молбите на певеца.
Седем дни и нощи седял скръбен Орфей на брега на Стикс, пробивал сълзи на мъка, забравяйки да се храни, забравяйки за всичко, молейки боговете от подземното царство. Едва на осмия ден решил да напусне брега на Стикс и да се върне в Тракия.