Одеалото на войника

Като свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одея­лото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, ни­кога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хар­моника и плетели кошници от върбови клонки, когато спи­рали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.

*Лото — игра, подобна на томбола.