Къщовник

Било късна есен. Пожълтели тревите по поляните, листата по дърветата. Жеравите, поели път на юг, писукали високо над нивите…
— Мъжо, тръгвай да сееш, че зима иде! — подканила една чевръста жена своя ленив мъж.
— Натовари ралото, донеси на колата чувала със семето и впрегни воловете, тогава ще тръгна.
Жената наринала от житницата пет кринчета жито в един чувал, натоварила чувала и ралото на колата и повела воловете към вратнята. Мъжът се качил на колата и потеглил към нивата. Когато стигнал, спрял под крушата, що била сред нивата, разпрегнал, похапнал си и тогава захванал да оре. Изорал една брезна и изсипал всичкото жито в брезната, изкарал втора – заринал го с пръст.
— Свърших си работата — рекъл, — сега пък ще си полегна на сянка, защото слънцето напече много силно.
Изтегнал се под крушата. Една муха забръмчала над главата му и не му давала да заспи.
„Добре е тука — помислил си ленивецът, — ама да имаше кой да ме варди от мухите, много сладко щях да си почивам.“
Прозял се два-три пъти и заспал. Спал до залез. Кога се прибрал вечерта, жена му го попитала колко лехи е изорал.
— Две брезни изкарах — отвърнал той, — но утре ще стигна до крушата.
На другия ден се повторила същата история, на третия ден пак. Ядосала се жената. На четвъртия ден сама отишла да сее, а мъжът останал да шъта в къщи. На тръгване му поръчала да изпере дрехите на реката, да набере една кошница узрял плод от харманската круша и да варди пиленцата и квачката от сокола, който се виел цял ден над селото. И заминала.
„Сега е време да покажа на жената какъв съм къщовник“ — помислил си мъжът и се заловил с шетнята.
Най-напред изловил всичките пиленца, взел здрав конец, навързал ги за крачетата, а края на конеца вързал за крака на квачката.
— Де го сега сокола? Никакво пиле не може да открадне, защото са вързани! — рекъл той и сам се почудил на ума си. След туй нарамил на една кобилица дрехите и отишъл на реката да пере. Щом спрял на брега, дошло му на ума, че е забравил да набере кошница круши, пуснал дрехите във водата и се затекъл към къщи. Щом ленивият кривнал към улицата, към реката се спуснал един скитник да пои магарето си. Той видял дрехите, които плавали над водата, и си рекъл:
— Я какъв армаган ми е донесла реката!
Озърнал се наоколо, видял, че няма никой, грабнал прането и побягнал. Хитроумният мъж, като стигнал в къщи, най-напред взел паница просо да нахрани пилетата. Помамил квачката. Тук квачка, там квачка – няма квачка. Погледнал към небето и що да види — един голям со¬кол лети към планината, в ноктите си държи квачката, а под него ви¬сят и се полюшват навързаните пилета. Същинско детско хвърчило с опашка.
— Ама че я свърших! — затюхкал се мъжът и мръднал към хармана да набере круши. Крушата не била висока, но твърде бодлива, затуй къщовникът, като дигнал очи нагоре, почнал да се чеше по врата: „Наместо да се кача горе и да се бода, я да взема, че да отсека туй дърво и да обера всичките круши!“
Речено — сторено. Грабнал брадвата, сякъл до пладне, отсякъл крушата. С трясък тя се строполила насред хармана. Къщовникът грабнал една кошница и почнал да бере. Но преди да напълни кошницата до половина, текнало му в главата, че е забравил дрехите на реката, оставил крушите и хукнал към брега. Ала там не заварил нищо.
— След толкова труд и тичане не е зле да си подремна — рекъл къщовникът и легнал под сянката на една върба. Спал, що спал — заварила го месечината. Станал, потъркал очи, прозял се и тръгнал към къщи.
Жена му го посрещнала с кобилицата:
— Къде са дрехите?
— Откраднал ги е някой.
— Къде са пилците с квачката?
— Аз навързах пилетата с връв за крака на квачката, но соколът ги дигна всичките.
— Ами крушата?
— Отсякох я.
— Ах, проклетнико, що си направил? Да се махаш от къщата — подгонила го жената с кобилицата — и да не се мяркаш хич пред очите ми, хич, хич, хич!
Изгонила го навън и заключила вратата. Цяла нощ вървял умни¬кът по пътя, блъскал се в тъмнината и все си приказвал:
— Хич, хич, хич!
На разсъмване стигнал един мост. Тъкмо в туй време под моста имало двама рибари. Те ловели риба с мрежи. Когато нашият пътник се навел над реката, те вдигнали мрежите си и видели, че няма нито една рибка. Наведеният над реката мъж продължавал да си мърмори:
— Хич, хич, хич!
Рибарите кипнали, изскочили на моста и почнали да го бият.
— Защо ме биете? — попитал ги той.
— Защото викаш: хич! Друг път, когато срещнеш хора като нас, няма да викаш хич, а викай: „По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!“
И го пуснали да си върви. Тръгнал по-нататък къщовникът и си приказвал:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Не щеш ли, откъм близкото село се задали двайсетина души, облечени в черно. Те вървели мълчаливо подир една кола, в която имало ковчег. Карали мъртвец към гробището.
Умникът се спрял настрана и почнал да вика:
— По пет-шест наведнъж! По пет-шест наведнъж!
Като го чули опечалените хора, избухнали, дръпнали му един бой и му поръчали:
— Друг път тъй да не правиш! Когато видиш хора като нас, снеми си калпака и почни да викаш: „Вечна му памет!“
Заминали опечалените към гробището, а нашият пътник слязъл още по-долу и стигнал второ село. Щом влязъл в селото, чул, че свирят гайди и бият тъпани. Задали се сватбари. Най-напред вървели гайдарите, подире им невестата и младоженецът.
Пътникът отдалеч почнал да вика:
— Вечна памет! Вечна памет!
— На кого викаш вечна памет, хей, глупако? — ядосал се младоженецът и почнал да го бие. — На мене ли или на невестата? Друг път, като срещнеш хора като нас, хвани калпака си, удари го о земята, почни да играеш ръченица и викай, колкото ти глас държи: „Уха-ха! Иха-ха!“
Измъкнал се пътникът от селото и поел по-нататък. Навлязъл в една долчина и видял, че насреща му иде кола с чергило. Пред колата вървели две неуки буйни волчета, а под чергилото имало стотина паници, гърнета и стомни. Щом видял колата, нашият пътник се затекъл срещу волчетата, ударил калпака си о земята, почнал да играе ръченица и се развикал:
— Уха-ха ! Иха-ха !
— Младите добичета се подплашили, кривнали от пътя, обърнали колата и тя се прекатурила в един дол. Всичките грънци се потрошили. Грънчарите пипнали виновника за злополуката, цял час го налагали и му поръчали:
— Слушай, друг път, когато срещнеш хора като нас, не играй
ръченица, ами отскубни малко тревица, иди към добичетата и думай:
„Биче, биче, на! Биче, биче, на!“
— Наложеният отминал, откъснал хапка трева от една ливада и видял пред едно лозе две бабички. Седят на припек, приказват си и дремят. Пътникът протегнал ръка и поднесъл тревата към устата им:
— Биче, биче, на! Биче, биче, на!
Едната бабичка дигнала тоягата си и го ударила по ръката:
— Ние да не сме добичета, че ни подаваш трева, бре проклетнико! — викнала гневно тя. — Не те ли е срам? Друг път тъй да не правиш, ами като видиш две бабички като нас, наведи се, снеми калпака си и дай да те попощят.
— Добре — рекъл пътникът и продължил по-нататък. Надвечер стигнал в трето село. Накрай село видял, че се давичкат две кучета. Боричкат се, лаят, ръмжат и се хапят. Цялата им свада била за един кокал.
Без да мисли много, пътникът снел калпака си, навел се и мушнал главата си между настървените кучета. Едното куче му отхапало ухото. Запищял нещастникът, побягнал настрана и седнал. Откъснал един парцал от ризата си и превързал болното си ухо.
— Зашо ти е вързано ухото? — попитал го един селянин, който минавал с коса на рамо.
Злополучникът му разказал всичко. Косачът прихнал да се смее.
— Не трябваше да си тикаш главата в устата на кучетата! Друг път видиш ли такова нещо, дигай тоягата и удряй! Не си тикай главата!
— Тъй ще направя! — рекъл си пътникът, станал и отминал по-нататък. Пред една вратня видял две деца играят с копчета.
— Ей сега ще ви дам да разберете! — заканил се той на децата, па измъкнал един кол от съседния плет и замахнал да ги удари. Но тъкмо когато вдигнал кола, от къщи изскочил бащата на децата, грабнал кола ог ръцете му и му залепил една плесница.
— Ти луд ли си? — извикал бащата. Какво са ти сторили децата, че си дигнал кол над главите им! Друг път, видиш ли две деца, наместо да ги биеш, бръкни в джоба си, извади някоя пара, ако имаш, и кажи:
— На, рожби, да си купите по едно кравайче!
Прекосил селото злополучникът, излязъл вън. Край пътя видял една свиня — рови торището и грухти:
— Гру. гру, гру! Гро, гро, гро!
— Какво! — извикал умникът. — Грош ли? Грош ли искаш? Аз нямам в джоба си пукнато петаче, а ти искаш грош. На! — ритнал той свинята и отминал.
Когато се уморил да броди по света, скитникът се досетил, че жена му вече е забравила сторената пакост, прибрал се в къщи и започнал да работи, както му е редът – разумно и упорито.