Козарят и Косето

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:
— Хайде, косе-босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
— Не мога — отвърнало косето, — защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото, на косето:
— Тръгвай, косе, с мене — да прекопаем лозето.
— Дума да не става! — отвърнало косето. — Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гняздото.
Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
— Косе-босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
— Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! — отвърнало косето и притихнало в гняздото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:
— Няма ли, косенце, да дойдеш с мене — да оплевим лозето?
— Няма! — отвърнало косето. — Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал кораба към лозето.
— Къде си, косе-босе? — провикнал се той.
— Тук! — изчуруликало косето.
— Хайде да берем грозде!
— Ида! — пръпнало косето. — Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще береме!