Как Глускап е създал птиците

Преди много години в Земята на нощта живеел огромен великан известен като Вълкът-вятър. Хората от племето микмак изпитвали голям страх от него, защото където отидел, носел беди и мъки. Той живеел в обширната пещера на ветровете, в Земята на нощта. Когато в околностите било много тихо и слънцето греело, оставал вътре; така правел и през спокойните нощи. Не обичал тихо море и слънчева светлина, но обожавал силните ветрове и бури. Излезел ли от пещерата си, земята затрепервала а огромните дървета трещели и падали повалени. Малките фиданки и цветя се опитвали да се скрият, но пожелаел ли Вълкът-вятър имал способността да се движи тихо като сянка и растенията и животните нямали време да се спасят от гибел. Той раздухвал в морето огромни вълни, които се разбивали по скалите, и всичко умирало, щом влезел в бой. Чуел ли се воят на жестокия гигант, когато тъмнина покриела земята като голямо черно одеяло, страх обгръщал цялата страна.
Близо до морето се намирали индиански селца и мъжете и жените ходели за риба, често доста навътре в морето, за да събират храна за зимата. Малките им рибарски канута се носели като листа по спокойната вода, а децата играели безгрижно върху пясъчния бряг под грейналото слънце. Но веднъж, на залез, Вълкът-вятър връхлетял откъм север; задухал вятър; бушувала буря: огромни вълни се образували в морето и се разбивали на брега и всички онези, които ловели риба, се удавили. Великанът свирел и бушувал и ставал все по-гневен, подкрепян от стихията, която сам създавал.
Великанът-вятър все още бушувал на сутринта, когато внезапно съгледал по брега децата, дошли да търсят родителите си.
Завтекъл се той по стихийното море да ги настигне, но преди да докосне брега, децата избягали ужасени. Скрили се в голяма пещера и натъркаляли огромни камъни на входа, за да не може да влезе великанът. И наистина той не успял да влезе в пещерата, макар да фучал и вилнял отвъд през целия ден и цялата нощ, камъните му попречили да нахлуе. На края отминал разгневен, заплашвайки да хване децата по-късно.
Децата така се изплашили, че останали в пещерата, докато гладът ги принудил да излязат и потърсят храна. Знаели, че родителите им сигурно са загинали в бурята, която разрушила домовете им. Децата чули в далечината воя на Вълка-вятър и бързо изтичали до една гъста гора, където решили, че са в безопасност. В една голяма гора, която индианците познавали като Земята на върбите, имало огромни дървета, плътно обрасли с листа, които щели да ги прикрият, в случай че великанът дойде. Гората била приятно място, където се спускали малки ручеи и растели цветя по китни поляни, над които слънцето струяло светлина. И тъкмо тогава, когато един ден слънцето не изгряло и в гората станало много тихо, внезапно отново дошъл Вълкът-вятър, понесъл гибел със себе си. Разбушувал се в гората, търсейки дечицата, но тях ги криели гъстите листа на дърветата и храстите, Вълкът-вятър вилнеел отдалеко, но от време на време неочаквано и бързо се връщал с надеждата да изненада децата. Понякога някои от тях се отпускали в забрава, но все пак листата ги предпазвали. Единствено слънцето, което било далеч на юг, в Страната на лятото, знаело къде са децата.
Великанът ставал все по-гневен, разгневил се дори на дърветата, дали подслон на децата. Спомнил си за един друг великан, който да му помогне да ги накаже, и тръгнал да го търси. Когато листата на много дървета захванали да се оцветяват във веселите тонове на червеното и жълтото, Вълкът-вятър се върнал, а заедно с него и другият великан, който носел много силната магия, наречена магия на мраза. С нея можел да накара листата да умрат и да паднат от дърветата. И сега заедно с Вълка-вятър, който се разфучал и развилнял, те заедно опитали съвсем да оголят клоните на дърветата. Макар че повечето листа се понесли към земята, усилията на двамата великани били безполезни за вечнозелените дървета като боровете и кедрите; а листата на елшата, клена, дъба, брезата и върбата още се притискали о клоните. Вълкът-вятър отново се разбунтувал, защото децата все още били прикривани от своите приятели — листата.
— Почакайте — ръмжал той. — Само почакайте!
Една нощ, когато Луната на жътвата греела високо в небето. великаните се върнали. Този път след тяхното нападение останали само листата на вечнозелените дървета, които никога вече на загубили листата си, и децата се преместили под тяхната закрила. Гората се натъжила и притихнала: толкова много оголени дървета зъзнели в студения вятър. Скоро щял да пристигне снегът и тя останала безмълвна: нито лист не прошумявал, за да наруши тишината.
В онези дни могъщ магьосник и господар на земята на индианците микмак бил Глускап. Той бил велик майстор на магии и всяка година раздавал подаръци на децата по цялата земя на микмаките. Снегът паднал преди деня на раздаването на подаръците и затова Глускап поел в една разкошна шейна, теглена от неговите едри, верни другари, кучетата. Пристигнел ли в някое село, той питал децата какви подаръци най-много биха искали. Поради голямата си сила той бил известен като „Вълшебният майстор на подаръци" и винаги успявал да задоволи желанията на децата. Магическата сила му разказала за децата, коит се криели в гората, и той отишъл да ги попита какви са желанията им.
Горките деца не поискали нищо за себе си, но помолили магьосника да върне живота на листата, които ги спасили от Вълка-вятър, и да ги раздаде на дърветата.
Дълго мислил Глускап. Онова, което безкористните деца искали, било голяма и силна магия. В онези дни имало само морски птици като чайки, патици и жерави, защото Глускап все още не бил създал малките сухоземни птички, а Вълкът-вятър нямал власт над тези морски птици. Опитвал се да ги убие те само му се присмивали и го подигравали, като имитирали дивия му яростен вой, докато той не можел нито да ги стигне, нито да ги нарани. Имало и птици като кокошката и пуйката, които живеели в някои индиански селца.
Докато вълшебникът мислел задълбочено, дошла му на ум една голяма идея. Птиците, създадени от него до този момент, имали доста неприятни гласове и затова птичите песни били непознати в земята на микмаките. Когато децата от гората говорели за „летящи листа", Глускап си помислил за летящи птици, мънички, които да пеят сладко и да са покрити с яркоцветни пернати одежди. В магическото огледало на своята мисъл той вече виждал червени, сини и многоцветни птички, весело запели в горите, по полята и селата, за да носят радост на деца и възрастни.
Глускап казал на децата, че дори и неговата магия не би могла да постави поразените листа отново по дърветата, но че може да направи нещо съвсем приказно. Можел да превърне листата в малки въздушни крила, птици, които винаги да си спомнят как са били родени и да знаят, че са свързани с дървесата. Есен те ще отлитат с лятото към земята на летните цветя, далече на юг. После, с идването на пролетта, ще се връщат да живеят и да вият гнезда сред клоните на дърветата, откъдето са тръгнали. Всички тези малки пернати създания ще обичат дърветата, засмените потоци, тревата и цветята и ще пеят сладки песни за децата. От време на време ще се носят във въздуха, за да си спомнят, че са свързани с листата, а децата ще се сещат, че листата са им били закрила срещу силата на великаните, ще обичат птиците и ще ги пазят от злини. Глускап обещал на децата да даде на дърветата, които Вълкът-вятър оголил, способността всяка пролет отново да обрасват с нови листа, за да са красиви, когато идва лятото.
Вълшебникът обещал също да отнеме малко от силата на Вълкът-вятър, за да не може вече да вреди на децата. После Глускап махнал с магическата си палка и децата останали смаяни и щастливи, като видели как стотици приказни малки птички с най-различни цветове се вдигнали от земята там, където лежали безжизнено падналите листа, и полетели към клоните на дървета и храсти. Птичките зачуруликали и весело запели; много от тях имали цветовете на листата. Дроздът и червеношийката и други птички били в кафяви и червени тонове, като например дъбовите листа; жълтите птички били оцветени като листата на брезата и бука; а много други птички били ярко оцветени от самия вълшебник и перата им заблестели в синьо и зелено, пурпурно и сиво. Птичият хор бил тъй мелодичен, че децата отново станали щастливи.
Понеже било много студено, зима царувала по земята, Глускап изпратил почти всички малки птички в земята на летните цветя, докато си отидат зимните месеци. После малките песнопойци се върнали да построят гнезда сред листата, които ги закриляли, също както предишните листа закриляли децата. Сутрин малките птички събуждали децата със сладките си песни, а нощем ги приспивали с чуруликането си и приспивния си хор.
Птичките пеят и до днес, защото никога не са забравили, че са специален дар от Глускап за децата и че са родени от листата, изтръгнати тъй отдавна от дърветата.