Идването на Тъндърбърд

Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави поради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграбчила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.
Един вожд на квакиутлите и неколцина от хората му решили да построят дървена колиба на брега на бързотечна река. За пръв път се опитвали да строят колиба. Не им идвало на ум как да издигнат една дълга, тежка греда, за да подпрат покрива. Всеки път, когато закрепвали единия край на гредата върху висок стълб, тя се изтъркулвала още преди да успеят да закрепят другия й край. Опитали няколко пъти, но все неуспешно. Натъжили се и и се отчаяли, когато изведнъж дочули плясъка на мощни криле високо в небето над тях. Голяма черна сянка се спуснала над индианците и една огромна птица кацнала на земята.
Хората се изплашили и закрили очи. Само вождът се осмелил да погледне, когато остър, властен глас попитал:
— Какво правите?
Вождът забелязал, че говорела огромната, приличаща на орел птица.
— Опитваме се да построим къща, о, Всемогъщи — отвърнал вождът, — но не можем да закрепим правилно големите греди.
Ти сигурно си великият Тъндърбърд, за когото са ни разказвали нашите деди. Навярно можеш да ни помогнеш?
— Мога, разбира се, затова съм тук — отговорил Тъндърбърд. — Какво трябва да се направи?
Вождът посочил тежката греда, която не можели да наместят върху изправените стълбове. Тогава, разперила силните си криле, толкова силни, че индианците едва успели да останат прави по¬ради вятъра, който произвеждали, могъщата птица полетяла към небето. После се спуснала право към гредата. Тъндърбърд сграб¬чила огромното дърво с дългите си, остри нокти, вдигнала го над високите изправени стълбове и го пуснала точно на място. След това поставила и останалите греди по местата им. Признателният вожд и хората му благодарили на птицата. А когато станало тъмно, тя полетяла в нощта, след като казала:
— Ще ви бъда приятел и ще се грижа за вас.
Вождът и групата му докарали огромна канара на мястото, където кацнала Тъндърбърд. И до днес селото, което построили там, се нарича „Мястото, където Тъндърбърд дойде при нас", а грамадната канара все още се помни от индианците.