Игра с бастун

Един ден малкият Клаудио си играел във входа на къ­щата и по улицата минал хубав старец със златни очила, който вървял приведен, като се подпирал на бастун. Тъкмо пред входа на къщата бастунът му паднал.
Клаудио с готовност го вдигнал, подал го на стареца, но той се усмихнал и казал:
— Благодаря, не ми е нужен. Прекрасно мога да вървя и без него. Ако ти трябва, задръж го.
И без да чака отговор, се отдалечил и изглеждал много по-прегърбен от преди. Клаудио останал с бастуна в ръце и не знаел какво да го прави. Бастунът си бил обикновен дървен бастун, с извита дръжка и железен шип, нямало нищо друго по-особено за отбелязване.
Клаудио ударил два-три пъти с шипа по земята, после почти без да забележи, възседнал бастуна и ето, че това вече не било бастун, а кон — един чуден жребец с бяла звезда на челото, който взел да обикаля в галоп двора, като цвилел, а изпод подковите му хвърчали искри.
Когато Клаудио учуден и малко уплашен успял да стъпи пак на земята, бастунът отново се превърнал в ба­стун и нямал вече подкови, а ръждясал шип, нямал грива, а обикновена извита дръжка.
— Искам пак да опитам — решил Клаудио, щом си поел дъха.
Отново възседнал бастуна и тоя път това не било кон, а една тържествена двугърба камила и дворът се превърнал в безкрайна пустиня, която трябвало да се премине, но Клаудио не се страхувал и се взирал в далечината, за да открие оазис.
— Сигурно е вълшебен бастун — си казал Клаудио, като го възседнал трети път. Сега бастунът се превърнал в автомобил за надбягване, червен, с номер, изписан с бяла боя на каросерията, а дворът станал гърмяща писта — Клаудио пристигал винаги пръв на финиша.
После бастунът станал моторница, дворът — езеро със спокойни зелени води, после звездолет, който раздирал пространствата, оставяйки след себе си бразда от звезди. Всеки път, когато Клаудио стъпвал на земята, бастунът отново приемал миролюбивия си вид, с лъскава дръжка и стар шип.
Следобедът бързо изтекъл в тия игри. Към вечерта Клаудио погледнал случайно на улицата и ето, че се връщал старикът със златните очила. Клаудио го погледнал с любопитство, но не видял в него нищо особено: старец като всеки старец, малко уморен от разходката.
— Харесва ли ти бастунът? — попитал той усмихнат Клаудио.
Клаудио помислил, че си го иска, и му го подал, като изчервил. Но старият господин направил отрицателен знак.
— Задръж го, задръж го — казал той, — какво да правя на моята възраст с един бастун? С него ти можеш да летиш,
а аз бих могъл най-много да се подпирам. Ще се подпирам на стената и ще е все същото.
И си отишъл усмихнат, защото няма по-щастлив човек на света от оня старец, който може да подари нещо на някое дете.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2637″]