Жената на тъкача

Царувал някога в Багдад един цар. Един ден той казал на своя везир:
— Искам да издам една заповед само за да видя дали ще я изпълни населението.
— Прави, каквото искаш, воля твоя — отвърнал везирът.
Разгласили из града, че царят заповядва никой да не смее в къщи да пали лампа. Който не се подчини, ще бъде набит на кол!
Щом се стъмнило, царски хора почнали да обикалят из града и да гледат има ли някъде запалена лампа.
Никъде не видели царските хора светлина, но когато излезли на края на града, забелязали, че едно прозорче свети.
Влезли те крадешком в къщата и видели един човек да тъче на стан, а до него жена му да преде на чекрък. Спотаили се и чули следния разговор :
— Мъжо, взе да ме кара на сън — рекла жената.
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорил мъжът. Жената отпуснала глава на коленете на мъжа си и заспала. Минало се време, мъжът разбудил жената и рекъл:
— Жено, седни сега ти на чекръка, а аз ще поспя.
Жената станала, почнала да преде, а мъжът сложил глава на коленете й и заспал.
Царските хора доложили на своя господар:
— Царю честити, от целия град само в къщата на един тъкач имаше светлина.
— Доведете ми този тъкач! — заповядал царят.
Когато тъкачът се явил пред него, царят му рекъл:
— Как посмя ти да нарушиш моята заповед? Та нали заповядах никой да не пали в града вечер лампа!
Тъкачът обяснил на царя, че е беден човек, който живее от своя труд, и че няма да има кора хляб, ако не работи денем и нощем.
— Слушай какво — рекъл му царят, — изглежда, че ти си добър човек.
Защо ще се мъчиш да тъчеш? Иди, убий жена си, ела после при мене и аз ще те направя везир. Яж и пий тогава, колкото щеш, до края на живота си.
— Не, царю честити — отговорил тъкачът, — дори и да не ми дадат да се занимавам с моя занаят, аз по-скоро ще тръгна да прося милостиня, отколкото да причиня зло на жена си!
— Е, махай се тогава и върви по дяволите!
Тъкачът си отишъл, а царят заповядал да извикат жена му. Дошла тя в двореца и попитала:
— Царю честити, защо си ме викал?
— Аз знам, че ти си добра жена, но докога ще работиш на чекръка и ще бъдеш жена на тъкач? — рекъл царят.
— А какво да правя, царю?
— Иди и убий мъжа си и после ела при мене; ще те направя царица и ще живееш охолно и весело. Жал ми е за тебе — казал царят.
— Да вярвам ли?
— Царят никога не лъже — вярвай ми!
Когато жената си тръгнала, царят се разкаял и си рекъл: «Ами ако наистина убие мъжа си?» — и изпратил стражата си, като поръчал да запазят тъкача от жена му.
А жената си отишла в къщи, наточила ножа, скрила го в пазвата си и седнала да преде.
По едно време на тъкача му се приспало и той казал на жена си:
— Жено, я да си поспя малко!
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорила жена му.
Когато той заспал, жената внимателно му повдигнала главата, сложила я на една греда, извадила ножа и го заклала. После загасила лампата.
Когато царската стража доложила, че светлината у тъкача загаснала, царят казал:
— Ах, колко ми е мъчно, че станах причина да умре един невинен човек.
А жената на тъкача метнала на главата си един шал и се отправила към двореца на царя. Портите били заключени и тя чакала там до сутринта. Когато я видяла сутринта пред вратата, царската стража я попитала коя е тя.
Жената отвърнала, че е дошла при царя с тъжба и иска да го види. Пуснали я при царя.
— Коя си ти? — попитал я царят.
— Аз бях вчера при тебе, царю честити. Аз съм жената на тъкача — отговорила тя.
— Защо си дошла?
— Та нали ти ми каза: иди, убий мъжа си и аз ще те направя царица. Отидох, убих мъжа си и сега съм тук.
Царят се ядосал, извикал палача и му заповядал да й отсече главата. После поръчал на везира си: 
— Аз заминавам на лов, а ти вземи със себе си войници и избий най-напред в двореца всички жени, после направи същото в своя дом, а след това избий в града жените и децата от женски пол над двегодишна възраст.
Ако намеря, след като се върна, една-единствена жена жива, ще заповяда да ти отсекат главата!
Качил се той на коня и заминал.
Везирът се изплашил и се отправил бавно към дома си с наведена глава и със сълзи на очи. Везирът имал милостив баща. Щом видял разплакания си син, той го попитал:
— Какво ти се е случило, синко?
— Татко, царят ми се разсърди — отвърнал везирът.
— Защо?
— Една лоша жена, жената на един тъкач, убила своя мъж, а царят се ядоса и ми заповяда да избия всички жени: най-напред в двореца, после у нас и най-сетне в целия град, и то така, че нито една-едничка жена да не оцелее. Ако при неговото завръщане в града остане дори само една жена, той ще заповяда да ми отсекат главата.
— Ех, синко — рекъл бащата, — рано или късно все ще трябва да умреш, затова по-добре умри сега, но не взимай на душата си греха на толкова жертви. Почакай все пак до довечера и когато се върне царят, заведи ме при него. Ако успея, ще те спася. Не успея ли, нека ти отсекат главата.
Когато царят взел да се връща и наближил, везирът съобщил това на баща си.
— Хайде, синко, хвани ме за ръката и ме заведи при царя.
Везирът хванал баща си за ръка, тъй като старецът бил сляп, повел го към дворцовия праг и го настанил да седне на един каменен стол.
Влязъл царят в града, видял из улиците гъмжило от жени и се разгневил, че заповедта му не е изпълнена. Като стигнал до двореца си, забелязал бащата на везира, който седял на каменен стол пред прага на двореца. Старецът се опитал да стане, но царят го хванал за ръкава и гo накарал отново да седне, като му казал:
— Ти си бил везир на моя покоен баща и ще ми бъде мъчно, ако станеш на крака пред мене.
— Царю — обърнал се към него старият везир, — позволи ми да ти кажа няколко думи.
— Ти имаш пълно право на това, дядо везире — отговорил царят.
Донесли стол на царя, той седнал и старият везир почнал да говори:
— Царю, някога аз се занимавах с разбойничество и бях главатар на четиридесет разбойника. Баща ти не можеше да излезе наглава с мене и от страх ме назначи за везир. Веднъж, по време на разбойничествуването ми, когато карах коня си по широкия път, видях един млад ездач. Наглед той имаше около петнадесет години и беше още голобрад. Яздейки коня си, той свиреше на саз, пееше и плачеше. Щом го забелязах, бутнах коня си към него.
— Хей, момко — рекох му аз, — дай ми своя кон, съблечи си дрехите и бягай! Подарявам ти живота.
Момъкът не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш не говореха на него. Тогава аз се приближих и му нанесох с боздугана си един удар изотзад, колкото сила имах. Но той дори не се и обърна. Когато му нанесох и трети удар, обърна коня си към мене и рече:
— Докога ще ме мъчиш?
Той грабна юздите на моя кон, хвърли ме на земята и вече се канеше да ме убие, когато аз му се примолих:
— Момко, смили се над мене, не ме убиван! Обещавам да бъда твой верен слуга, докато съм жив!
— А, ти поумня значи! Ставай и се качвай на коня си! — отговори той.
Станах аз, метнах се на коня и тръгнахме заедно.
Скоро видяхме пред нас един огромен дворец. Когато наближихме до него, слязохме от конете, а момъкът извади четиридесет дебели гвоздея от метнатата върху седлото му торба и ми рече:
— Слушай какво, аз ще забивам тези гвоздеи в стената и ще се покатеря до самия връх на Двореца. Ти ме почакай едни час и ако не се върна, взема за себе си моя кон и си върви по живо по здраво!
Като каза това, той почна да забива гвоздеите в стената, изкачи се на върха и след един час се показа отново с окървавена глава в ръце. Послe слезе, сложи главата в торбата, метна я върху седлото и рече:
— Е, хайде да тръгваме!
Когато наближихме града, той обърна коня си към гробищата и там слязохме от конете. След това момъкът влезе в един малък параклис. Аз гледах през прозорчето и видях как той извади главата от торбата, удари я в камъка на един пресен гроб и продума:
— Ето, успокой се, отмъстих на твоя враг!
След тези думи момъкът извади кинжала си и се хвърли върху оетрието му с такава сила, че то прониза гърдите му и се показа четири пръста навън откъм гърба му.
Щом видях това, блъснах вратата на параклиса и се втурнах вътре.
Момъкът почна да ми се моли:
— Слушай какво, това е гробът на моя мъж; аз съм жена. Този, на когото принадлежи главата, уби мъжа ми. А аз му отмъстих и сърцето ми се успокои. Моля, те в името на всичко свято извади кинжала, разрови гроба на мъжа ми и ме сложи наред с него; главата на нашия враг сложи в краката ни и зарови гроба. Вземи моя кон и богатството на човека, когото убих.
Царю — продължил старецът, — аз извадих кинжала и моят спътник умря. Това наистина беше жена. Разрових гроба, сложих я наред с мъжа й, а главата поставих в краката им и отново зарових гроба. После се метнах на коня си, взех и другия кон и отидох в двореца. Там имаше голямо богатство. Прибрах го и го отнесох у дома си. След това станах везир на баща ти. Ето виждаш ли, царю, тя също беше жена — жените биват различни. Та можеш ли сега ти заради една жена да накажеш със смърт всички останали? Да речем, че ти изтребиш тук целия женски род, жените няма да се свършат с това. Защото няма да можеш да изтребиш жените и в останалите градове и села.
— Да, дядо везире, ти имаш право — отвърнал царят. — Подарявам живота на твоя син.
Те намерили своето щастие, дано намерите и вие вашето.