Дворецът за чупене

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че де­цата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтър­каните подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чаш­ките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлич­но. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова ху­бави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводите­лят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се из­лекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с до-лапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сиг­нал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлу­вали от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чу­вали из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гарде­роби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата на­паднали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, от­веднъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кри­стални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и дока­зал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлиза­ща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупе-не, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили гос­пода с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени .с чукове. Те из-тичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стъл­бище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чув­ствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — каз­вали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепел­ници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2629″]