Говорещата рибка

Някога при един рибар живеел ратай. За своя труд той получавал по няколко рибки на ден.
Веднъж ратаят уловил една красива рибка, погледнал я и си помислил: „Жал ми е за тази рибка, тя също е жива. Нима и тя няма родители или роднини? Нима и тя не знае що е радост и скръб?“
Изведнъж рибката заприказвала с човешки глас:
– Послушай ме, братко мой, човече! Както си играех с другарки, попаднах в мрежата. Сега навярно и родителите ми, и другарките ме търсят и тъгуват за мен. А пък аз се измъчвам тук и се задъхвам на сушата. Съжали се над мен и ме хвърли в морето.
Ратаят се съжалил над рибката и я метнал обратно във водата.
– Играй си, хубава рибке, както преди сред вълните и нека твоите родители не тъгуват!
Рибарят се научил за постъпката му и се разгневил:
– Глупако – завикал той на ратая, – защо хвърли рибата в морето? Махай се от очите ми и повече да не те виждам!
– Къде ще ида сега? – натъжил се ратаят и поел с празни ръце край брега…
Вървял тъжен ратаят по път. Неочаквано отпреде му се изпречило чудовище в човешки образ. То карало пред себе си крава.
– Здравей, братко! – казало то. – Какво си се замислил?
Беднякът му разказал каква беда го сполетяла.
– Чуй, приятелю – рекло тогава чудовището, – виждаш ли тази млечна крава? Ще ти я отстъпя за три години. Тя всеки ден ще ти дава мляко в изсбилие и вие с жена ти ще бъдете сити. Само че имам едно условие: щом изминат три години, ще дойда и ще ви задам въпроси.
Ако отговорите на тях, кравата ще остане ваша завинаги, но ако не отговорите, ще ви отведа заедно с кравата и ще постъпя с вас тъй, както пожелая. Съгласен ли си?
Ратаят се замислил: „Вместо да умра от глад, по-хубаво да взема кравата. Ще поживеем три години благодарение на нея, пък после може да ми се усмихне щастието и да отговоря на въпросите.“
– Съгласен съм! – казал той, поел въжето на кравата и тръгнал от весел по-весел към дома си…
Бързо се изтърколили три години. През цялото време кравата хранела до насита с мляко бедняка и жена му.
Веднъж мъжът и жената седели привечер на прага на къщата си и с тъга си мислели, че скоро ще дойде чудовището. Ненадейно откъм морето се задал един прекрасен юноша и се отправил към тях.
– Добър вечер – поздравил юношата. – Аз се уморих, пък и замръкнах, та не може ли да прекарам нощта под вашия покрив?
– То се знае, може, само че тая нощ нас ни чака беда. Ние взехме една крава от едно чудовище при условие да се храним с млякото й три години. Днес изтича срокът. Чудовището скоро ще дойде и ще ни зададе няколко въпроса. Ако отговорим на тях, то ще ни остави кравата, а не отговорим ли, ще станем негови роби. Та да не би и ти да пострадаш покрай нас?
– Няма страшно. Каквото се случи с вас, такова нека сполети и мене – отговорил странният юноша и останал при ратая.
И ето че точно посред нощ се чуло силно чукане на вратата.
– Кой е там?
– Аз съм, чудовището. Изминаха три години. Хайде, отговаряйте на въпросите!
– Ние не ще можем да отговорим! – в ужас се объркали и зашепнали ратаят и жена му.
Но младият гост казал:
– Не се плашете, аз ще отговарям заради вас – и се приближил до вратата.
– Аз съм тук! – закряскало чудовището отвън.
– Аз също съм тука – отговорил спокойно отвътре юношата.
– Ти отде си?
– От този морски бряг.
– С какво си дошъл тук?
– Дойдох възседнал на една куца бълха.
– Значи морето е било малко?
– Донейде. Дори орелът не ще може да го прехвръкне.
– Значи орелът е толкова малка птица?
– Донейде. Сянката от крилата му ще покрие града.
– Значи градът е доста малък?
– Донейде. Заекът не може да го пробяга от край до край.
– Значи заекът е мъничък?
– Донейде. От неговата кожа ще излезе цял кожух за голям човек и шапка в добавка.
– Значи този човек е джудже?
– Донейде. Ако петелът пее при коленете му, ушите му няма да чуят песента.
– Значи той е глух?
– Донейде. Той чува как еленът хрупа трева в планината.
Чудовището се забъркало. То не знаело какво да пита повече. Постояло мълчаливо още малко до вратата и после изчезнало.
Мъжът и жената се зарадвали. Когато се зазорило, юношата започнал да се стяга и да си взема сбогом като за дълъг път.
– Не, не, няма да те пуснем! – препречили му пътя щастливите мъж и жена. – Ти ни спаси живота. Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
– С нищо – отвърнал юношата. – Трябва да си вървя.
– Е, поне името си кажи! – настоявал мъжът.
– Знаеш ли пословицата: „Направи добро, пък, ако щеш, и в морето го хвърли, няма да пропадне“. Та аз съм същата онази говореща риба, която ти съжали и върна отново във водата.
Тъй отговорил непознатият и изчезнал.