Галената дъщеря

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума: Отмък!
И старците я дърпаха назад
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетаме тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси
на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обед, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история.
На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огни¬щето, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гле¬даше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва не¬вестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си. Майката кипна.
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено?