Вълкът си е вълк

Две ловни кучета подгонили един вълк в гората. Вълкът бягал, прескачал трапищата, мушкал се в храсталаците и кучетата хвърчели подире му аха-ха — ще го хванат за опашката. По едно време вълкът се мушнал в шумака на една долчинка и търтил надолу. Кучетата загубили дирите му. Додето душели по земята да разберат къде се е дянал зверът, той излязъл от гората, затекъл се през една нива и право към орача.
— Скрий ме, братко! — замолил се вълкът. — Подгонили са ме две ловни кучета, а след тях иде и самият ловец с пушка. Отърви ми живота! Аз, макар че съм вълк, ще ти се отплатя.
— Къде да те скрия? — попитал орачът.
— Дето можеш! Ти си по-хитър, намисли!
Орачът се почесал по врата, поогледал се и протегнал ръка към колата, взел чувала, в който се гласял да събира круши, и рекъл:
— Влизай в тоя чувал!
Вълкът се намърдал в чувала, а орачът го завързал. Пристигнали кучетата, минали и заминали. Дошъл ловецът и попитал:
— Хей, побратиме, не видя ли един вълк?
— Не съм виждал — отговорил орачът, а в туй време вълкът сечал гвоздеи от страх и не смеел да шавне в чувала.
— Чудно — рекъл ловецът, — сякаш потъна в земята тоя звяр!
И заминал подир кучетата. Орачът развързал чувала и пуснал вълка да си ходи. Но старият вълк, щом изскокнал, озъбил се и захапал ръката на спасителя си.
— Какво правиш? — попитал орачът.
— Ще те ям!
— Защо? Нали те отървах от кучетата и от сачмите на ловеца?
— Глупав си бил, отървал си ме, а пък аз ще те изям, защото съм гладен.
Не щеш ли — тъкмо в туй време от гората излязла лисицата.
— Яж го, кумчо вълчо — викнала тя, — нищичко да не остане от него! И цървулите му да изядеш!
— Защо ще ме яде? — попитал орачът в недоумение. — Нали аз му спасих живота.
— Как си му спасил живота? — попитала хитрата лисица.
— Скрих го в чувала, додето отминат кучетата и ловецът.
Лисицата прихнала и захванала да се друса — ще умре от смях.
— В чувала? Не вярвам. Такъв голям вълк може ли да влезе в чувал? Лъжеш, орачо!
— Не лъжа — рекъл орачът и се обърнал към вълка.
— Тъй ли беше?
— Тъй беше — обадил се вълкът.
— Как? Не, не мога да хвана вяра. Я да видя!
— Гледай — ядосал се вълкът и се намъкнал в чувала, за да по¬каже на лисицата, че може да влезе целият.
— А ти — обърнала се лисицата към орача какво направи, когато вълкът влезе в чувала?
— Вързах чувала отгоре с въжето.
— Как?
— Ей тъй.
Орачът вързал здраво чувала отгоре.
— Какво чакаш? Вземи сега секирата и удряй! — казала лисицата на орача и си тръгнала към гората. Преди да влезе в гъсталака, тя се обърнала и рекла: — Довечера искам от тебе една патица!
— Ела, кумичке, две ще ти дам! — весело викнал орачът и почнал да бие тъпана.