Вълкът и неговите жертви

Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина:
— Дай ми една паница вино!
Кръчмаринът наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак:
— Още една паница!
— Защо пиеш толкова много? — попитал я старият кръчмарин.
— Тежко ми е на душата — отвърнала овцата.
— Какво има?
— Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и кзял баща ми — стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана.
— Пий тогава, ще ти олекне — посъветвал кръчмаринът овцата.
Цял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас.
— Защо блееш? — попитала я козата.
— Пияна съм.
— Недей пи много, защото не е хубаво.
— Как да не пия — отговорила овцата, — мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща.
— Ами къде отиваш сега?
— В гората.
— Какво ще правиш там?
— Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите Да си направят тъпан. Тъпанът ще тумка, пък аз ще играя хоро.
Очите на овцата светели от гняв.
— Да дойда и аз, моите рога са остри! — рекла козата.
— Не ми трябваш — отвърнала овцата, — аз сама ще се разправя с вълка.
Излязла пияната овца от село, поела към гората. Срещнала овчарското куче.
— Нека дойда и аз с тебе — помолило се кучето. — Лятос вълкът изяде двамата ми братя. Аз му имам зъб. Додето се бориш с него, аз ще се хвърля на гърба му и ще го захапя за гърлото.
— Гледай си работата — казала овцата, — моят гняв е толкова голям, че с един удар ще го поваля на земята!
Отишла овцата сама да се бори с вълка и той я одрънкал.
Отишла подире й козата, за да отмъсти за другарката си, и вълкът закусил с козе месо.
Дигнало се овчарското куче, навлязло в гората да дири вълка и да го пита защо е изял братята му, но вече не се върнало.
А вълкът се разхождал из гората, гледал към селото, което димяло в снега, и си думал:
— Дано не се сетят някога да излязат срещу мене всичките овце, всичките рогати кози и всичките зъбати овчарски кучета. Тогава гората ще ми стане тясна!