Врабчето и лисицата

Някога врабчето и лисицата били големи приятели. Където тръгнела лисицата, и врабчето подире й.
— Врабченце, братче — рекла веднъж лисицата, — хайде да работим заедно.
— Какво ще работим? — попитало врабчето.
— Има какво. Ще посеем жито. Задружно ще си го пожънем и каквото получим, ще си го разделим по братски. Искаш ли?
— Искам, кумичке.
Посеяли жито. Пораснало житото, вързало клас, узряло. Дошло време за жътва. Една сутрин врабчето и лисицата отишли да жънат. Но щом напекло слънцето, лисицата, която била много мързелива, почнала да хитрува.
— Врабченце, братче, ти жъни, пък аз ще ида на оня хълм да подпирам облака да не падне, защото падне ли — отиде ни хубавото житце!
— Иди, кумичке — рекло врабчето и се навело само да жъне.
Лисицата се изкачила на хълма, клекнала да подпира облака, който тъкмо тогава се задал от планината. А врабчето жънало, жънало, цялата нива пожънало, прибрало снопите, направило харман.
— Ела, кумичке, да вършеем!
— Ти вършей, врабченце, братче, пък аз ще подпирам и днес облака, защото, нали знаеш, ако падне — отиде хубавото ни житце!
Врабчето приготвило диканята, впрегнало воловете, овършало житото, отвяло го и повикало лисицата.
— Ела, кумичке, да разделим зърното!
— Ида! — затекла се лисицата.
Грабнала кринчето и почнала:
— На тебе, врабченце, едно кринче зърно, а на мене две кринчета, защото аз вършех по-тежка работа: подпирах облака.
Врабчето прибрало своето жито, преглътнало и си отишло.
— Защо си нажалено? — попитало го кучето.
Врабчето му разказало как го излъгала лисицата. Тогава кучето се дигнало ядосано.
— Аз ще я науча! Заведи ме в лисината житница!
Врабчето го завело. Кучето влязло в житницата и се заровило в зърното.
На другия ден лисицата влязла в житницата си и почнала да пълни един чувал, защото щяла да ходи на воденица. Както гребяла, открила едното ухо на кучето, помислила, че е подлога от цървул и го захапала. Тогава кучето скокнало, почнало да я дави и на бърза ръка я удушило.