Бягството на Пулчинела

П
улчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не про­пускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.