Чуй всички приказки

Когато Буда още пребивавал в този свят, царица Шримала се обърнала към него с няколко въпроса, като го помолила от милосърдие да разсее някои нейни съмнения:
-Защо красивите жени нямат пари? Буда отговорил:
– Външно те са красиви, а сърцата им са пълни със зло, алчност и несправедливост. Парите са като цветята, не растат в лоша земя!
Царица Шримала отново попитала:
– Защо богаташите са толкова уродливи?
Буда отговорил :
– Уродливите притежават високи стремежи, присъщи са им търпението и усърдието – естествено е, че те вървят по пътя на богатството. Царица Шрамала пак попитала: 
– Защо има бедни и уродливи хора? Буда отговорил:
– Ако човек е мързелив и отвратителен като лицето си, откъде да се вземат парите?

Веднъж една птица кацнала на мачтата на кораб, когато той излизал в морето. След известно време тя забелязала, че около нея няма дървета и дори не се вижда земя. И полетяла на север, за да намери земя. Не намерила обаче нищо и се върнала на мачтата, починала си малко и полетяла на юг. Като не намерила нищо, отново, уморена и измъчена, се върнала обратно. Така тя летяла във всички посоки, не намирайки нищо освен вода. Накрая останала на мачтата и се примирила с положението си.

Веднъж верният ученик и последовател на Евреи от Пшисухи, раби Перец, го съпровождал по време на разходка из гората. Като слушал чуруликането на птичките, Перец казал:
– Бих искал да знам какво си говорят!
-А това, което казваш ти самият, понятно ли ти е? – поинтересувал се учителят.

Веднъж Буда казал на своите последователи: 
–  Представете си човек, тръгнал на дълъг път, че е възпрян от широк поток вода. Отсамната страна на този поток е пълна с опасности и го грози гибел, другата е сигурна и свободна от опасности. Няма нито кану, за да пресече потока, нито мост, прехвърлен до другия бряг. Представете си, че този човек е решил: "Наистина, стремителен и широк поток и няма никакви средства, за да се прехвърля на другия бряг. Но ако събера достатъчно тръстика, клони и листа и си построя от тях сал, то върху този сал, работейки усърдно с ръцете и с краката си, ще се прехвърля безопасно на другия бряг."
Сега да предположим, че този човек постъпва според намерението си: построява сал, спуска го по водата и работейки с ръце и с крака, безопасно се добира до другия бряг.
Да предположим, че като достига другия бряг, човекът си мисли: "Наистина, добра работа ми свърши този сал, тъй като с негова помощ безопасно се прехвърлих от тази страна. Да взема да го кача на раменете си и да продължа пътя си!"
Ако направи това, правилно ли ще постъпи човекът със своя сал? Как мислите, ученици мои?
Кое е правилното отношение на човека към сала му?
Наистина, човек трябва да си каже: "Салът ми беше от голяма полза, тъй като поддържан от него, работейки с краката и с ръцете си, аз безопасно достигнах другия бряг. Но аз ще го оставя на брега и ще продължа пътя си!" В този случай човекът би постъпил правилно по отношение на своя сал.
По същия начин, о, ученици, ви предлагам своето учение – именно като средство за освобождение и постижение, но не като постоянна собственост. Усвоете тази
аналогия на учението със сала. Вие трябва да оставите учението, когато достигнете до брега на нирвана.

Бащата сложил сина си на рамене и тръгнал из пазара. Детето забелязвало едно или друго нещо и казвало: "Купи ми това, тате!" И бащата купувал. Един път, втори, трети. Детето видяло свой приятел и попитал: "Да знаеш къде е баща ми?" "Глупак! – обадил се бащата. – Седиш на раменете ми, купувам ти всичко, което поискаш, а ти питаш първия срещнат: "Не си ли виждал баща ми?"
Хвърлил сина си от раменете си, дотичало куче и ухапало детето.

В едно семейство се родило момиче, което кръстили Готами. Тъй като било много слабо, го наричали Кисаготами. Омъжила се девойката, но в семейството на мъжа й се отнасяли зле с нея, защото била от бедно семейство. Когато обаче родила син, започнали да й отдават почит. Но не щеш ли, момченцето умряло. Тъй като досега тя не била срещала смъртта, не допускала хората, които искали да отнесат тялото на момчето за изгаряне. С мисълта: "Аз ще помоля за лекарство за сина си" тя взела трупчето в ръце и започнала да ходи от къща на къща, питайки:
– Да знаете лекарство за сина ми?
Хората й казали:
– Да не си полудяла, дъще? Ти търсиш лекарство за мъртвия си син.
Но тя си казвала:
– Разбира се, че ще намеря някой, който знае лекарство за сина ми.
Тогава я видял един умен човек. Той й казал: 
-Дъще, аз не знам лекарство, но познавам човек, който знае такова.
– Кой знае лекарството, господарю?
– Майстор, дъще моя, го знае. Иди при него и го попитай!
Отишла тя при Майстора, поклонила му се и го попитала:
-Знаеш ли лекарство за сина ми, господарю?
 -Да, знам такова лекарство.
– Какво трябва да направя?
– Вземи щипка синапено семе от дом, в който не е умрял нито син, нито дъщеря, нито някой друг.
Тя казала:
-Добре, господарю! – простила се с Майстора, взела мъртвия си син и тръгнала към града.
Пред вратите на първата къща помолила за синапено семе и когато й дали, попитала:
– Нали в тази къща не е умрял нито син, нито дъщеря, нито някой друг преди?
– Какво говориш? Живите са малко, мъртвите са много.
Тогава тя върнала синапеното семе и тръгнала по другите къщи, но никъде не получила желаното. Вечерта си помислила: "Ах, това е трудна работа. Аз си мислех, че само моят син е мъртъв, но в целия град мъртвите са повече от живите." Когато си помислила това, сърцето, меко от любовта към сина й, се вкоравило. Тя хвърлила сина си в гората, отишла при Майстора, поклонила му се и застанала редом с него. Майсторът я попитал:
– Получи ли синапено семе? 
– Не, не го получих, господарю. В целия град мъртвите са повече от живите. Тогава Майсторът й казал:
– Ти си мислеше, че само твоят син е умрял. Това е вечният закон на всичко живо. Царят на смъртта отнася като бърз поток в морето на гибелта всички живи същества, преди да са се удовлетворили желанията им.

Някакво божество и някакъв демон отишли при един Велик мъдрец, за да узнаят от него какво е това същност (по-висше от всичко останало). Те дълго се учили при него и накрая мъдрецът казал: "Ти самият си това същество, което търсиш." И двамата си помислили, че техните тела са същността. "Ние научихме всичко, което е необходимо. Яжте, пийте и се веселете. Ние сме същността и няма нищо по-висше от нас."
Демонът бил невеж и мрачен по натура. На него не му трябвало нищо повече. Той бил напълно удовлетворен от мисълта, че е Бог, че под същност следва да се разбира тялото. Но божеството имало по-чист характер. Първоначално то направило грешка, мислейки си, че "Азът", това е тялото и че то е Бог, и затова трябва да го поддържаме силно, здраво и добре облечено и да му доставяме всякакъв тип телесни наслаждения. Но след няколко дни то стигнало до заключението, че мъдрецът – неговият учител, не би могъл да мисли така, че той е имал предвид нещо по-извисено. Затова то се върнало при мъдреца и попитало: "Учителю, на това ли ме учеше ти, че именно тялото е същността? Аз виждам, че всички тела умират, същността обаче не може да умира." Мъдрецът отговорил: "Намери го. Ти си То."
Тогава божеството помислило, че това, което мъдрецът има предвид, е същността на жизнената сила, действаща в тялото. Но след известно време откри¬ло, че ако се храни, тези жизнени сили остават яки, но когато гладува – слабеят. То пак отишло при мъдреца и попитало: "Учителю, мислиш ли, че същността, това са жизнените сили?" Мъдрецът отговорил: "Намери го сам. Ти си То." Божеството се върнало, мислейки си, че може би същността – това е разумът. Но след няколко дни стигнало до заключението, че мислите биват толкова различни: ту добри, ту лоши и че разумът е твърде изменчив, за да бъде същността. То пак дошло при мъдреца и казало: "Учителю, аз не мисля, че разумът може да бъде същност. Него ли имаше предвид?" 
"Не – отговорил мъдрецът. – Ти си То. Намери го сам." Божеството си отишло и накрая разбрало, че несъмнено то е същността, по-висша от всеки разум, единственото, което не се ражда и не умира, това, което не може да бъде пронизано с меч, нито изгорено с огън, което въздухът не може да изсуши, нито вода да разтвори; без начало,неродено,неизменно,неосезаемо,вездесъщо, всемогъщо същество, което не е нито тяло, нито разум, но е по-висше и от двете. Тогава то било удовлетворено, а бедният демон, Вследствие на своята привързаност към тялото, така и не узнал истината.

Светлината попитала Тъмнината: "Ти съществуващ ли, или не съществуваш?" – но не получила отговор.
Вгледала се внимателно в нейния облик: тъмно, празно. Цял ден да я гледаш – няма да видиш, слушайки я няма да чуеш, пипай я – няма да я докоснеш.
"Съвършенство! – възкликнала Светлината. – Кой още би могъл да достигне такова съвършенство? Аз съм способна да бъда или да не бъда, но не съм способна абсолютно да не бъда. А Тъмнината – как го е постигнала?"

Във времето на Махавира живял един цар завоевател. Той познавал само Войната и успял да завоюва Всичко, което било достойно за завоюване, и станал най-богатият човек в страната. И ето че някой му казал – всички владения на света не струват нищо, ако не е завоювано вътрешното царство. "Ако не достигнете дхяна, самадхи, ако не достигнете вътрешен екстаз, всичко ще е безполезно."
Царят попитал: "Къде мога да получа това царство? Само ми покажете мястото. Аз ще го завоювам."
Казали му: "Тъкмо сега близо до гората е спрял Махавира. Идете при него. Той вече го е постигнал." И царят заедно с армията си се отправил към гората.
Той я обградил, после се приближил към Махавира и казал: "Дошъл съм да завоювам царството, което ти вече си постигнал, царството на вътрешния екстаз."
Махавира се разсмял. Той казал: "Желанието ви е добро. Но е видно, че вие изобщо не осъзнавате това, за което питате. То не може да бъде завоювано от вас. Аз го имам тук, но не мога да ви го дам. И вие не можете да го завоювате."
Царят казал: "Не се безпокой за това. Само ми покажи къде е. Още не съм се сблъсквал с нещо, което не може да бъде завоювано."
Махавира почувствал в сърцето си дълбоко състрадание към този човек и казал: "Направете следното. Не е необходимо да идвате при мен. В собствената ви столица има един беден човек, може би той ще поиска да се спазари с вас. Той също го е постигнал. Идете при него."
Царят никога не бил чувал името на този беден чо¬век, но отишъл при него. Той действително бил просяк, но със същата светлина в очите, както Махавира, и със същия аромат наоколо, със същата невинност. Беднякът седял под едно дърво. Царят казал: "Ти си част от моето царство. Дай ми всичко, което си постигнал! Готов съм да ти дам в замяна каквото поискаш. Даже царството си. Но ми донеси, дай ми своето самадхи."
Човекът се разсмял: "Мога да ви дам живота си. Той е във вашите ръце, но не мога да ви дам самадхи. Не че не искам да ви го дам, но самата природа на самадхи е такава, че то не може да се даде. Трябва да го заработите."
Царят казал: "Но аз никога нищо не съм заработвал. Аз съм завоевател. Аз завоювам всичко, от което се нуждая. Аз съм воин."
"Но нито вашият меч, нито армията ви ще ви помогнат – казал просякът. – Тук всеки върви сам. Та нали това е път навътре, вие трябва да вървите към собствения си център. Самадхи не може да бъде дадено, тъй като вие вече го имате. То трябва само да бъде осъзнато, открито.”

Случило се така, че Джунайд дошъл при своя Майстор. А той седял в храма. Когато Джунайд влязъл, Майсторът го посрещнал с думите: „Джунайд, ела сам! Не води със себе си тълпа!“
Джунайд се огледал, защото си помислил, че с него е влязъл още някой. Но нямало никого.
Майсторът се разсмял и казал: „Не гледай назад, а гледай навътре!“ Джунайд затворил очи и разбрал, че учителят му е прав. Той оставил жена си, но умът му се стремял към нея. Оставил децата си, но образите им били с него. И приятелите, дошли да се простят за последно, били с него, в ума му.
Майсторът казал: „Излез и ела сам, защото как бих могъл да говоря с тази тълпа?“
И на Джунайд се наложило да чака една година извън храма, за да се освободи от тълпата. След година Майсторът го извикал: „Сега, Джунайд, си готов да влезеш. Сега си сам и диалогът е възможен.“